Клайв Къслър
Циклопи (34)

33.

Пит свали винтовете на пантите на гардероба, като използва закопчалката на верижката на часовника си за отвертка. След това плъзна плоската страна на едната панта между бравата и металната пластинка на касата. Тя влезе почти цялата. Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака пазачът да дойде с вечерята.

Прозя се и се излегна на леглото, връщайки мислите си към Реймънд Лебарон. Образът на известния издателски магнат изплува в съзнанието му някак неясен и напукан. Лебарон не отговаряше на представата за личност от такава величина. Приличаше повече на сплашен човек. Нито веднъж не спомена дума, казана от Джеси, Ал или Руди. А те положително бяха предали по него нещо насърчаващо за Пит. Държането на Лебарон му се стори доста подозрително.

Пит чу ключалката да се превърта и седна на леглото. Влезе пазачът и му подаде подноса, който държеше с едната ръка. Пит го пое и го постави в скута си.

— Какво лакомство си ми донесъл тази вечер? — попита го с ведър глас Пит.

Пазачът изви презрително устни и само сви рамене. Пит не обвиняваше младежа. Подносът съдържаше една тестена кнедла, резен безвкусен хляб и купа отвратително пилешко задушено.

Пит беше гладен, а и по-важното беше да поддържа силите си. Погълна помията, въздържайки се да не повърне, и върна подноса на пазача, който го взе безмълвно и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Пит мигом скочи от леглото, падна на колене и плъзна пантата между бравата и страничната част на касата, за да попречи на езичето да влезе в отвора на металната пластинка. Едновременно с това притисна рамо във вратата и тропна по нея с другата панта, за да имитира щракването на влязлото на мястото си езиче.

Веднага щом чу стъпките на пазача да се отдалечават по коридора, той открехна вратата, махна една лепенка, покриваща рана на ръката му и я залепи върху отвора за езичето на бравата.

След като свали сандалите си и ги напъха в колана на панталона, затвори вратата и залепи напряко на процепа между вратата и касата един косъм. Тръгна безшумно по празния коридор с гръб, плътно опрян до стената. Нямаше следи от други пазачи или охранителни системи.

Първата цел на Пит беше да открие приятелите си и да разработи план за бягство. Но след двайсетина крачки по коридора се натъкна на тясна, кръгла аварийна шахта със стълба, която водеше нагоре към пълен мрак. Реши да провери докъде ще го изведе. Изкачването му се стори безкрайно и той разбра, че стълбата води към горните нива на подземното съоръжение. Най-накрая ръцете му напипаха дървен капак над главата му. Той се приведе и бавно започна да го повдига с гръб. Капакът изскърца шумно, докато се отваряше.

Пит стаи дъх и замръзна на място. Минаха пет минути и нищо не се случи, никой не извика. Когато най-после повдигна капака достатъчно, за да огледа наоколо, пред очите му се разкри циментов под на гараж с няколко военни и строителни транспортни средства. Помещението беше просторно — двайсет и пет на трийсет метра, с таван, висок пет метра, укрепен с няколко стоманени греди. Площта за паркиране беше тъмна, но от канцеларията в дъното струеше силна светлина. Вътре седяха край маса двама руснаци в армейски работни дрехи и играеха шах.

Пит се измъкна от шахтата, тръгна покрай паркираните коли, запълзя на четири крака под прозореца на канцеларията и стигна до портала. Да се отдалечи на такова голямо разстояние от килията си, се оказа изненадващо лесно, но поражението дойде точно тогава, когато най-малко го очакваше. Вратата беше електрическа. Не беше възможно да я задейства, без да вдигне на крак шахматистите.

Придържайки се в сянката, той продължи да се движи покрай стената, за да провери за друг изход. Дълбоко в себе си знаеше, че е безсмислено. Ако сградата се намираше на повърхността, вероятно представляваше още една могила, чийто портал за големи превозни средства се явяваше единственият вход и изход.

Той направи пълен кръг около стените и се върна на мястото, откъдето беше тръгнал. Обезсърчи се и вече мислеше да се откаже, но когато вдигна глава забеляза на тавана въздушен вентилатор. Прецени, че е достатъчно широк, за да се провре през него.

Пит безшумно се покатери на покрива на един товарен автомобил и се повдигна на една от подпорните греди. Оттам бавно се промуши през дългия деветдесет сантиметра отвор на вентилатора и подаде глава навън. Свежият, влажен въздух, който го лъхна му подейства ободрително. Предположи, че стихващият вятър на урагана духа с не повече от трийсет километра в час. Облачността беше разкъсана и изгрялата четвърт луна му предоставяше видимост до стотина метра.

Следващият му ход беше да се прехвърли през високия зид, опасващ съоръжението. Караулното помещение при портала вече не беше празно, така че нямаше как да се мине през него, както преди две вечери.

Но ето че късметът отново му дойде на помощ. Той тръгна покрай един малък дренажен водопровод, който минаваше под зида. Наведе се под него, но се натъкна на решетка от метални пръчки. За щастие те бяха силно разядени от тропическия солен въздух и той лесно успя да ги извие настрани.

След три минути Пит се озова извън обекта и се запъти тичешком през палмовите дървета, ограждащи хлътналия път. Наоколо не се виждаха пазачи или електронни наблюдателни камери, а ниските храсти прикриваха силуета му на фона на светлия пясък. Той продължи да тича към брега и стигна до електрифицираната ограда.

Продължи покрай нея и откри онази част, която беше повалена от урагана. Оградата беше възстановена, но той разпозна мястото по падналите наблизо палмови дървета. Коленичи и започна да копае с ръце пясъка в основата на оградата. Но колкото и дълбоко да копаеше, пясъкът се свличаше по стените на окопа му и отново запълваше дъното. Почти час мина, преди най-сетне да издълбае дупка, достатъчно дълбока, за да се провре по гръб и да се измъкне от другата страна.

Раменете и единият му бъбрек го боляха, цялото му тяло беше подгизнало в пот. Имаше намерение да стигне до мястото, където бяха изхвърлени на брега, като се ориентира по камъните на пясъка. Но сега, на слабата лунна светлина, пейзажът бе съвсем различен — нямаше нищо, което да му напомни как изглеждаше, когато ураганът го просваше на земята и го принуждаваше почти през цялото време да държи очите си затворени.

Пит обходи брега нагоре-надолу, взирайки се между скалните формации. Беше вече готов да се откаже, когато с крайчеца на окото мерна нещо да проблясва на лунната светлина. Посегна към него и напипа резервоара за горивото на извънбордовия двигател на надуваемата им лодка. Валът и витлото бяха заровени в пясъка на около метър от линията на прилива. Той започна да изравя мокрия пясък около двигателя. Измъкна го, вдигна го на рамо и тръгна по брега в посока, противоположна на руския военен лагер.

Пит нямаше представа нито накъде върви, нито къде ще може да скрие двигателя. Ходилата му затъваха в пясъка, а близо трийсеткилограмовият товар още повече затрудняваше движението му. На всеки стотина метра се налагаше да спира и да си почива.

Беше изминал около три километра, когато стигна до буренясал път, който се виеше между няколко редици от изоставени и рушащи се къщи. Повечето от тях приличаха на колиби, сгушени край малка лагуна. Не можеше да знае, че това е едно от селищата, чиито жители са били насилствено прокудени на големия кубински остров след настаняването на руснаците тук.

Той с облекчение свали двигателя от плещите си и тръгна да претърсва къщите. Стените и покривите им бяха направени от стоманени плоскости и дървени отпадъци. В тях нямаше почти никаква покъщнина. Видя завързана на брега лодка, но на нея изобщо не можеше да се разчита. Цялото й дъно беше проядено.

Пит си помисли дали да не направи сал, но това щеше да отнеме много време, а той не можеше да се подлага на риска да сглобява нещо под двойното усилие да работи на тъмно и без инструменти. Крайният резултат нямаше да предложи кой знае колко душевно спокойствие в бурни води.

Светещите цифри на часовника му показваха 1:30. Ако искаше да намери Джордино и Гън и да говори с тях, трябваше да тръгва. Запита се как може да се снабди с гориво за извънбордния двигател, но веднага реши, че сега не му е времето да мисли за това. Изчисли, че ще му трябва цял час, за да се върне обратно в килията си.

Под срутен навес намери стара чугунена вана. Остави двигателя на земята и го захлупи с ваната.

После нахвърли отгоре няколко автомобилни гуми и един прогнил дюшек и тръгна по обратния път, като в продължение на двайсет и пет метра заличаваше стъпките си по пясъка с едно палмово листо.

Промъкването обратно в района на военния обект беше по-лесно, отколкото излизането от него. Не трябваше само да забравя да изправи отново металните пръчки над дренажната тръба. Със закъснение се запита защо обектът на малкия остров не се охраняваше отвън, но веднага му мина през ума, че районът е непрекъснато облитан от американски шпионски самолети, чиито камери имаха невероятната способност да правят толкова ясни снимки, че на тях можеше да се разчете дори и марката на топка за голф.

Руснаците сигурно бяха предпочели да поддържат сигурността си, като създават впечатлението за пуст, изоставен остров. Кубинските дисиденти, бягащи от правителството на Кастро, нямаше да дойдат тук. А след като никой не идваше и никой не бягаше от острова, руснаците нямаше от какво да се пазят.

Пит се провря през вентилаторния отвор, прекоси крадешком гаража и слезе по аварийната стълба. Коридорът долу беше тих. Огледа вратата на килията си и видя, че косъмът си стои на мястото.

Планът му сега беше да намери Джордино и Гън. Но той не искаше да насилва късмета си. Макар да не изтърпяваха затвор със строг режим, винаги съществуваше опасност да бъде разкрит. Ако сега го хванеха извън килията му, краят му щеше да е предрешен. Великов и Глай положително щяха да го затворят под силна охрана, или дори направо да го ликвидират.

Но той чувстваше, че трябва да рискува. Едва ли щеше да му се предостави друга такава възможност. По бетонния коридор отекваше всеки звук. И да чуеше стъпки, щеше да има достатъчно време да се прибере обратно в килията, ако не се отдалечеше много.

Стаята в съседство до неговата бе заета от лични шкафчета. Отдели няколко минути, за да ги претърси, но не откри нищо, което можеше да му бъде от полза. Двете стаи отсреща бяха празни. Третата съдържаше водопроводни части. Накрая превъртя бравата на следващата врата и видя насреща си изненаданите лица на Джордино и Гън. Бързо се вмъкна вътре и притвори вратата така, че да не се заключи.

— Дърк! — възкликна Джордино.

— Говорете тихо — прошепна Пит.

— Радвам се да те видя, друже.

— Проверихте ли стаята за „бръмбари“?

— На трийсетата секунда, след като ни хвърлиха тук — отвърна Гън. — Няма нищо.

Едва тогава Пит забеляза тъмните сенки под очите на Джордино.

— Ти май си се срещал с Фос Глай в стая номер шест.

— Проведохме доста интересен разговор. Предимно едностранен, но както и да е.

Пит огледа Гън, но не видя белези по него.

— А ти?

— Той е достатъчно умен, за да ми избие мозъка — отвърна Гън с пресилена усмивка и посочи счупения си глезен. Превръзката му я нямаше. — Но си направи удоволствието да извие крака ми.

— А какво стана с Джеси?

Гън и Джордино се спогледаха.

— Опасяваме се, че й се е случило най-лошото — каза Гън. — Когато с Ал слизахме от асансьора късно следобед, чухме женски писък.

— Връщахме се от разпит при оня долен мръсник Великов.

— Такава им е системата — поясни Пит. — Генералът пипа с кадифени ръкавици, а после те предава на Глай за разправа с железен юмрук. — Той гневно закрачи из стаята. — Трябва да намерим Джеси и да се пръждосваме оттук.

— Как? — попита Джордино. — Лебарон беше при нас и изрично подчерта, че е безнадеждно да правим опит да бягаме от острова.

— Не вярвам и дума на въпросния Лебарон — процеди през зъби Пит. — Според мен Глай го е превърнал в мекотело.

— Сигурно.

Както лежеше, Гън се извърна на една страна и намести удобно счупения си крак.

— Как смяташ да напуснем острова?

— Намерих извънбордовия ни двигател и го скрих за всеки случай, ако успея да открадна някоя лодка.

— Какво?! — Джордино изгледа смаян Пит. — Излизал си оттук?

— Е, не беше точно градинска разходка — отвърна Пит, — но все пак намерих път за бягство до брега.

— Да се открадне лодка е невъзможно — обади се равнодушно Гън.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?

— Повърхностните ми познания за руснаците ми дойдоха на помощ. Започнах да се усъвършенствам в измъкването на „партенки“ от пазачите. Освен това успях да понасъбера малко сведения от документите на Великов в кабинета му. Една от интересните информации е, че островът се снабдява с припаси нощно време от подводници.

— Защо си усложняват живота? — смотолеви Джордино. — Колко по-лесно е да го вършат по повърхността.

— Това изисква докерски съоръжения, а те ще бъдат видени от въздуха — поясни Гън. — Каквото и да се върши тук, те явно искат да го пазят в тайна.

— И аз съм на това мнение — рече Пит. — Руснаците са хвърлили много труд, за да създадат впечатлението, че островът е необитаем.

— Нищо чудно, че се смаяха, като ни видяха да влизаме през главния вход — каза замислен Джордино. — Затова са и тия разпити и мъчения.

— Още една причина да избягаме и спасим живота си.

— И да бъдат уведомени разузнавателните ни агенции — добави Гън.

— Кога смяташ да осъществиш бягството? — попита Джордино.

— Утре вечер, веднага след като пазачът донесе вечерята.

Гън изгледа продължително Пит.

— Ще трябва да вървиш сам, Дърк.

— Заедно дойдохме и заедно ще си тръгнем.

Джордино поклати глава.

— Няма как да носиш Джеси и мен на гръб.

— Той е прав — намеси се Гън. — Двамата с Ал не сме в състояние да пропълзим и два метра. По-добре да останем, отколкото да напакостим и на теб. Вземи двамата Лебарон и доплувайте до Щатите.

— Не мога да рискувам да се доверя на Реймънд Лебарон. Сигурен съм, че ще ни издаде. Той нагло излъга, като ми каза, че островът не служел за нищо друго, освен за място за уединение на бизнесмени.

Гън заклати глава от почуда.

— Къде се е чуло и видяло място за уединение, пазено от военни, които измъчват гостите си!

— Отпиши Лебарон — рече Джордино и очите му потъмняха от ярост. — Но, за бога, спаси Джеси, преди оня кучи син Глай да й е видял сметката.

Пит стоеше объркан.

— Не мога да си тръгна и да ви оставя и двамата да умрете.

— Ако не го сториш — мрачно каза Гън, — ти също ще умреш и тогава няма да има кой да разкаже какво става тук.