Клайв Къслър
Циклопи (18)

17.

След като бе представен от доктор Муни на осем души и проведе три изморителни разговора, Хейгън бе настанен в малка стая, където трескаво заудря по сметачната машина. Учените боравеха с компютри, инженерите не се разделяха с цифровите калкулатори, но счетоводителите си оставаха старомодно племе. Те все още предпочитаха традиционните сметачни машини с бутони, широки колкото палец, и с книжна лента, която изкарваше напечатани сборовете.

Инспекторът беше дипломиран експерт-счетоводител, завършил икономическия факултет на Тексаския университет и бивш военноморски офицер. Като доказателство на всичко това на дъбовата ламперия в кабинета му висяха научните му степени и снимки на корабите, на които бе служил. Хейгън забеляза безпокойството в очите на мъжа, но и не очакваше нещо друго от финансов директор, който трябваше да изтърпи правителствен финансов ревизор да навира носа си в неговата територия.

В погледа на Хейгън нямаше и следа от подозрение или колебание, когато го осведоми, че иска да направи бърза проверка на телефонните разговори за последните три години. Макар счетоводният му опит в Министерството на правосъдието да се ограничаваше до фотографиране на счетоводните книги в малките часове на нощта, той знаеше достатъчно термини от професионалния жаргон, за да не събуди подозрение. Който и да погледнеше случайно през стъклената стена на стаята му и го видеше как си води бележки и съсредоточено проверява книжната лента на сметачната машина, щеше да го вземе за дългогодишен професионалист.

Върху лентата се отпечатваха цифри, нищо повече. Но бележките, които си водеше, представляваха методична схема на разположението и ъгъла на наблюдение на телевизионните камери за охрана, намиращи се между неговата стая и кабинета на Муни. Той също така написа и две имена, като добави до тях по няколко означения с цифри и знаци. Първото име беше Реймънд Лебарон, а второто — Ленард Хъдсън. Но междувременно се появи и трето: Гунар Ериксън.

Беше сигурен, че Ериксън е инсценирал смъртта си заедно с Хъдсън и се е заличил от живите, за да работи по проекта „Колонията Джърси“. Не се съмняваше също, че Хъдсън и Ериксън никога нямаше да прекъснат напълно връзките си с „Патъндън“. Тази лаборатория, наред със свръхпредприемчивия състав от млади учени, представляваше огромно предимство, за да бъде пренебрегнато. Беше наложително да имат подмолен канал към „тайното ядро“.

Отчетите за телефонните разговори за лаборатория с персонал от три хиляди души се съхраняваха в няколко мукавени кутии. Имало е строг контрол. Всеки, който е използвал телефона — за лични или служебни цели, е бил длъжен да си води дневник на проведените разговори. Хейгън нямаше намерение да проверява всички тези дневници. Това щеше да му отнеме няколко седмици. Вниманието му бе насочено само към месечните разговори на Муни, и то най-вече междуградските.

Хейгън не беше психолог, не беше и от хората, които имаха дарбата да откриват бързо нередности, но пък имаше набито око и силно развити инстинкти за укривани неща и те рядко са го подлъгвали.

Той записа няколко телефонни номера, които Муни е набирал повече от един път през последните деветдесет дни. Два от тях беше вписал като лични разговори, четири — като служебни. Всичките бяха междуградски. Това беше единственият начин, който можеше да отведе Хейгън до друг член на „тайното ядро“.

Спазвайки правилата, той вдигна слушалката, набра номера на телефонистката на лабораторията и я помоли да му даде външна линия, като й обеща, че ще запише разговорите си. Беше късен следобед, а повечето от номерата, които беше извадил, имаха кодове на селища в Средния запад и по източното крайбрежие. Техните часови пояси бяха с по два или три часа напред и вероятно работното им време беше изтекло, но той упорито започна да набира.

— „Стогодишно снабдяване“ — обади се отегчен мъжки глас.

— Да, здравейте, мога ли да говоря с някой от шефовете?

— Фирмата е затворена. Тук е денонощният отдел за поръчки.

— Казвам се Джъдж и съм от федералното правителство — продължи Хейгън, използвайки фалшивото си име, в случай че разговорът се записва. — Извършваме финансова ревизия на физическата лаборатория „Патъндън“ в Бенд, щата Орегон.

— Обадете се утре сутринта, в работно време.

— Да, ще се обадя, но можете ли да ми кажете с какво точно се занимава фирмата?

— Доставяме специализирани резервни части и електроника за записващи устройства.

— С какво приложение?

— Предимно търговско. Видео за записване на съвещания, за лабораторни опити, за охранителни системи. Също и секретарски уредби. От тоя род неща, нали разбирате.

— Колко души персонал имате?

— Около дванайсет.

— Благодаря ви — рече Хейгън. — Много ми помогнахте. О, и още нещо, много ли поръчки получавате от „Патъндън“?

— Не особено. През два-три месеца поръчват по някоя част за осъвременяване или модифициране на видеосистемите си.

— Още веднъж ви благодаря. Дочуване.

Хейгън зачеркна този номер и продължи нататък. На следващите два номера се включи автоматичен секретар. Единият беше на химическа лаборатория към университета „Брандейс“ в Уолтхам, другият — на някаква фирма към Националната научна фондация във Вашингтон. Той си отбеляза да позвъни отново на другата сутрин и набра следващия номер — частен.

— Ало?

Хейгън бързо погледна името в дневника на Муни.

— Доктор Доналд Фримонт?

— Да.

Хейгън се представи и на него по същия начин.

— Какво точно ви интересува, господин Джъдж? — Гласът на Фримонт звучеше като на възрастен човек.

— Правя проверка на телефонните разговори. Обаждал ли ви се е някой от „Патъндън“ през последните три месеца? — попита Хейгън, като гледаше пред себе си датите на обажданията и се правеше на ударен.

— Да, да. Доктор Ърл Муни. Той беше мой студент в „Станфорд“. Аз се пенсионирах преди пет години, но ние продължаваме да поддържаме връзка.

— А случайно да сте имал студент на име Ленард Хъдсън?

— Ленард Хъдсън — повтори той, сякаш се опитваше да си спомни. — Срещал съм се с него два пъти, но той не е от моя клас. Това стана преди моето назначение в „Станфорд“. Когато той беше студент, аз преподавах в Колумбийския университет.

— Благодаря ви, докторе. Няма да ви безпокоя повече.

— Моля. На вашите услуги.

Четири задраскани номера. Следващото име в дневника беше Ансън Джоунс. Той набра номера с пълното съзнание, че нищо не става лесно и че за да направи удар, му трябваше 99 процента късмет.

— Ало?

— Господин Джоунс, обажда се Джъдж.

— Кой?

— Томас Джъдж. Работя във федералното правителство и в момента извършваме финансова ревизия на физическата лаборатория „Патъндън“.

— „Патъндън“ не ми говори нищо. Сигурно бъркате номера.

— А името „доктор Ърл Муни“ говори ли ви нещо?

— Изобщо не съм го чувал.

— Той ви се е обаждал три пъти през последните два месеца.

— Вероятно е било телефонна грешка.

— Но нали вие сте Ансън Джоунс и телефонът ви е с код три-нула-три, номер пет-четири-седем…

— Грешите и номера, и името.

— Преди да затворите, имам съобщение.

— Какво съобщение?

Хейгън замълча, после заговори бързо:

— Кажете на Лио, че Гунар иска да му плати за аероплана. Добре ли ме разбрахте?

За няколко секунди в другия край на линията настъпи мълчание. После се чу:

— Това изфабрикувано обаждане ли е?

— Сбогом, господин Джоунс!

Златна мина!

За всеки случай той набра и шестия номер. Включи се автоматичен секретар на фирма за стокови комисионерски услуги. Суха яма.

Въодушевление — това изпитваше в момента. Въодушеви се още повече, когато допълни и бележките си. Муни не беше от „тайното ядро“, но имаше връзка с него — беше един от подчинените на върховното командване.

Хейгън набра номер в Чикаго и зачака.

След четири позвънявания се обади нежен женски глас:

— Хотел „Дрейк“.

— Казвам се Томас Джъдж и искам да потвърдя резервация за стая за утре вечер.

— Един момент да ви свържа с „Резервации“.

Хейгън повтори молбата си и на администраторката. Когато му поискаха номера на кредитна карта, за да задържат стаята за късното му пристигане, той продиктува телефонния номер на Ансън Джоунс отзад напред.

— Резервацията ви е потвърдена, господине.

— Благодаря ви.

Колко стана часът? Бърз поглед към часовника му показа, че остават осем минути до полунощ. Той затвори куфарчето си и навлече сакото си. Извади от джоба запалка и изтръгна работните й механизми от кожуха й. После измъкна от задната цепка на сакото си тъничка метална пръчка със зъболекарско огледалце в единия й край.

Тръгна към вратата. Притиснал между коленете си куфарчето, Хейгън спря на самия праг, наклони навън огледалцето и огледа с него коридора от единия до другия край. Беше празен. Завъртя огледалцето, докато то отрази телевизионния монитор, окачен в дъното на коридора. После разположи запалката така, че едва да се подава от касата на вратата и натисна лоста за камъчето.

Вътре в помещението на охраната, в другия край на главното фоайе, екранът на един от телевизионните монитори изведнъж се покри със снежинки. Охранителят зад командния пулт бързо започна да проверява лампите на електрическата верига.

— Имам проблем с номер дванайсети — съобщи той.

Шефът на смяната стана от едно бюро и се приближи до монитора.

— Това е смущение. Сигурно някой в електро-физическата лаборатория пак е бърникал нещо.

Най-неочаквано смущението се изчисти, но се прехвърли на другия монитор.

— Много странно — измърмори шефът на смяната. — Друг път не е ставало в такава последователност.

След няколко секунди и този екран се изчисти и не изобразяваше нищо друго, освен празен коридор. Двамата охранители само се спогледаха и свиха рамене.

Хейгън изключи миниатюрната станция за умишлени смущения веднага щом влезе в кабинета на Муни и затвори вратата. Отиде тихо до прозореца и спусна пердетата. Сложи си чифт тънки найлонови ръкавици и запали осветлението.

Хейгън беше майстор в техниката по претърсване на помещение. Не си губеше времето с очевидни неща: чекмеджета, папки, тефтери с адреси и телефонни номера. Запъти се направо към един от рафтовете за книги и намери онова, което се надяваше да намери, за по-малко от седем секунди.

Муни може и да беше един от водещите физици в страната, но Хейгън го „прочете“ като илюстровано списание. Малкият бележник беше скрит в една книга със заглавие „Небесната механика в истинска перспектива“ от Хорас Делизо. Съдържанието му беше написано с кодови уравнения. Хейгън не разбра и бъкел от него, но важността на записките нямаше да го възпре. В такива случаи обикновено фотографираше страниците и ги връщаше обратно на мястото им, но този път той просто ги пусна в джоба си, съзнавайки, че те изобщо нямаше да бъдат дешифрирани навреме.

Охранителите продължаваха да се занимават с мониторите, когато Хейгън се появи иззад ъгъла.

— Трябва ли да се разпиша за часа на излизане? — попита той с усмивка.

Сменният ръководител се приближи до него с питащ израз на лицето.

— От счетоводството ли излязохте?

— Да.

— Не ви видяхме на мониторите.

— О, не знам защо — отвърна невинно Хейгън. — Излязох от стаята и по коридора дойдох направо дотук. Нищо друго не мога да ви кажа.

— Видяхте ли някого? Или нещо необичайно?

— Не. Само лампите по едно време започнаха да мигат в продължение на няколко секунди.

Охранителят кимна.

— Електрическо смущение от електро-физическата лаборатория. Мисля, че на това се дължеше.

Хейгън се разписа и излезе в безоблачната нощ, тананикайки си тихичко под носа.