Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Хелиополис

 

Фантастичен роман

 

Библиотека „Приключения и научна фантастика“ №105

 

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

Редактор: Надя Чекарлиева

Художник: Васил Иванов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Маргарита Скачкова

 

Дадена за печат на 20.XI.1967 година

Излязла от печат на 20.IV.1968 година

Печатни коли 18. Тираж 16 000

Формат 1/16 59/84. Поръчка №20

Цена 1,52 лева

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1968

История

  1. — Добавяне

7. Втори ден, втори сигнали

Този път спускането към пещерата се оказа играчка. Дори чичо Том, който никога не се е катерил, мина по тясната издатина край скалата без помощта на въже. През отверстието проникваха утринните слънчеви лъчи и осветяваха цялата пещера чак до дъното, където шуртеше рекичката.

Гледката, която се откри сега пред нас, нямаше нищо общо със снощната кошмарна картина. Това беше обикновена, не много голяма пещера с висок свод. Подземната рекичка беше бистра, а когато насочихме към нея брояча, оказа се, че тя е почти неотровена от радиоактивността — едно доказателство, че извира от дълбините на острова. Значително по-слабо беше лъчението и в самата пещера. Очевидно грамадите скали над нея и около нея й служеха за надежден щит. Хрумна ми, че при нужда бихме могли да пренесем лагера си край поточето, чийто ромон тъй сладко ми напомняше родината… Когато обаче видях скелетите и костите, мигновено се отказах от това намерение.

Бяха разхвърляни навсякъде и образуваха дебел сивкав пласт. Имаше всякакви: на птици, на костенурки, на всевъзможни влечуги. Още от пръв поглед можеше да се установи, че тук са умирали поколения животни — от ония първи часове на експлозията до снощи. Този източник на живот на острова беше в същото време и негова гробница.

— Къде намери куклата? — попита професорът.

— Тук — посочих аз мястото, където поточето изчезваше в широката дупка на скалата.

Той започна да рови с ръка в купчината полуразпаднали се кости. Изведнъж дъхът ми секна: чичо Том държеше череп на човек! Като хипнотизиран гледах как го върти в ръката си — оголен, озъбен, с празни орбити…

Професорът остави настрана находката и продължи да рови бавно, методично, но аз чувах неравномерното му дишане — той далеч не беше тъй спокоен, както искаше да изглежда.

Скоро изкара остатъци от човешки скелет — една раменна кост, части от ребра.

И после — детски череп. Мъничък, на най-много четири-петгодишно дете.

Професорът се изправи, огромен, с черепчето в десницата, и отиде към входа, за да го разгледа по-добре. В ореола на лъчите, които идваха откъм океана, професор Том Саул Бъркли приличаше на неземен Хамлет, отправящ своя вечен въпрос към мъртвите. Какво ще отговори сега този детски череп?

— Димов — каза тихо професорът, — ела да видиш!

Изтичах. Черепът щеше да говори.

Професорът показа с пръст: точно в средата на теменната част на черепа имаше едно отверстие, голямо колкото монета.

— Изстрел — казах.

— Едва ли. Куршуми от такъв калибър биха раздробили черепа.

— Майката няма такъв пробив.

Не знам защо казах „майка“. В съзнанието ми големият череп се свързваше с образа на майката, загинала до своето дете и до куклата. Каква ли трагедия се е разиграла тук?

— Не, майката няма такъв пробив — съгласи се професорът. — Но ако е куршум, може би ще го намерим. Търси, Алек!

Започнах да ровя, започнах да пресявам през пръстите си остатъците от кости, камъчета, пясък, решен на всяка цена да намеря патрона, дори ако ще трябва да разкопая цялата пещера.

Не търсих дълго: между пръстите ми попадна една монета или по-скоро — една плоска металическа пластинка. Като я поизчистихме, тя блесна с благороден жълт цвят.

— Злато — каза професорът. — Той веднага я взе и покри с нея дупката в черепчето. Прилягаше идеално. — Не, това не е куршумът, с който е било убито детето. Обратно, тази златна пластинка е служела за закриването на раната и е поставена по оперативен път.

Седнах на пода сред костите, уморен, объркан.

— Тази операция изглежда е извършена много отдавна — продължи професорът. — На времето при черепни трапанации са се използували златни пластинки… — Помълча и добави: — Много отдавна, преди експлозията.

— Тогава — възкликнах аз — тази майка и нейното дете са се намирали на острова преди експлозията! А в деня на експлозията са се озовали в тази пещера и са загинали. Може би са се скрили тук или пък са били докарани насила.

— Ненаучно, Алек. Температурата, образувана от експлозията на осемдесет мегатона бомби, би ги убила. Видя ли остъклените скали наоколо?

— В такъв случай остава само едно: те са дошли тук след експлозията.

— Откъде? С какво? Те не са имали антибери. Те са били голи.

— Не! — извиках аз. — Не са били голи. Имали са някакви дрехи.

И отново с настървение забих пръсти в пясъка.

Намерих, каквото търсех: четири металически копчета, медна тока от колан, едно мътно стъклено топче като тия, с които си играят децата, и накрая — верижка с медальонче.

Отново застанахме пред входа, за да разгледаме на светлина предметите и преди всичко медальончето. На стъкленото топче отначало не обърнахме особено внимание — взехме го за играчка.

Верижката беше сребърна, евтина, в родината ми такива верижки понякога все още се продават по селските панаири. Медальончето беше съвсем протрито, краищата му бяха слепени от ръждата. Отворихме го.

Вътре върху едното капаче беше изписано: „Номба и Кени“.

На другото имаше миниатюрна фотография: две глави — на млада жена и на малко момченце. Негри.

Когато подробно и с лупа разгледахме и стъкленото топче, открихме на повърхността му издълбани почти микроскопични цифри: „822“.