Хаим Оливер
Хелиополис (43)

7. Алек Димов и Енергариумът

Отначало имаше музика…

Не, отначало нямаше музика. Преди нея беше хубавата трапеза, а преди трапезата — онзи диагностичен физиотестоскоп и сетне малката кръвна проба…

Да, проба, такава каквато се прави в която и да е поликлиника, за да се установи кръвната група на пациента. Обикновена болнична амбулатория и един обикновен лекар, който взима капчица кръв от пръста, и един обикновен лаборант, който размазва кръвта върху стъкълцето и прави анализ.

Обикновена амбулатория, обикновен лекар и обикновен лаборант, който подава листчето и казва:

— Група Нула. Здрав е.

При трапезата ме въведоха едва след това. В първия миг помислих, че това на масата е театрален реквизит, толкова то изглеждаше невероятно… Кутийка черен хайвер, варено пиле, пържен грах, ориз. И бял хляб… И шоколадова торта!… И бутилка червено вино!… Потърках очи: сънувам ли? Всичко си стоеше на място.

— Седнете и яжте! — каза лекарят с обикновеното лице.

Погледнах го: луд ли е или се подиграва? Все пак седнах, пипнах хляба: изглеждаше истински. Налях вино в чашата: изглеждаше истинско.

— Яжте! — повтори обикновеният лекар и ме остави сам.

И изведнъж у мен се пробуди жесток глад. Цялото натрупано през тия месеци недояждане, потиснатата жажда, нуждата на организма ми от нормална храна избухна в настървено ядене и пиене. И никак не мислех защо ми дават това месо и това вино, не мислех, че мен чисто и просто ме угояват, както охранват гъските, преди да ги заколят… За миг само ми мина през ума, че това е може би милостта на палача към осъдения на смърт в часа преди екзекуцията, но тази мисъл никак не ми попречи да изям всичко, до троха, да изпия всичко, до капка.

Влезе лекарят с обикновеното лице, погледна ометената трапеза и, бих се заклел, в очите му се появи завист. Разбира се, завист: никога той не бе имал и нямаше достъп до такива деликатеси. Освен може би в деня, когато и той…

— Елате!

С натежал стомах, уморен, сънен, аз го последвах.

Преди обаче да възприема картината, която се откри пред мен, до ушите ми достигна музиката. Идваше отвсякъде — сладникаво-лепкава като сироп, евтина мелодия в бавен валсов такт със сантиментално-жални глисанди на цигулките и банални трели на флейтите — много позната и въпреки това далечна като онова страшно време около Втората световна.

И може би отначало не се сещах откъде е тя, защото тази музика, която се лееше над лежащите във ваните хора, беше така невероятно нелепа, звуците й така силно противоречаха на кръвта по тръбите, че съзнанието ми чисто и просто не възприемаше едновременното им съществуване…

После се сетих: беше мелодия от една стара оперета, наречена „Царицата на чардаша“… И по-късно, през часовете, които прекарах в Енергариума, без никакво прекъсване звучаха само оперети: „Графиня Марица“, „Виктория и нейният хусар“, „Баядерка“, „Принцесата на доларите“ и още много, които не мога да си спомня, но всички еднакво непоносимо сладникави, сантиментални до болезненост, по-размекващи от наркозите, които слагаха в храната… И днес още се питам — защо беше тази музика? Подигравка над умиращите? Награда за смъртта? Средство за поддържане на добро настроение? Или траурна традиция? Не зная… Разсъждавайки обаче с категориите на Хелиополис, където нещата се оценяваха само с оглед на тяхната крайна полза, мога да приема, че музиката служеше единствено за увеличаване добива на кръв.

Защото Енергариумът беше мястото, което даваше кръв на Мозъка…

Бях видял Енергариума на екрана при Архонта. Там той ме бе ужасил. Сега обаче аз го разглеждах с някакво особено, спокойно любопитство, което навярно се дължеше на моята сънливост и умора. Сякаш не аз крачех сред ванообразните дивани, в които неподвижно лежаха хора. Сякаш не аз се вглеждах в забитите в артериите на ръцете кухи игли, които капка по капка изпращаха червената кръв в прозрачните банки и оттам — към тръбите.

Бяха стотици… Хора в бели туники, хора в черни туники. Неподвижни, със затворени очи, сякаш спящи, с навити ръкави, под които стояха стъклениците… Стотици лежащи във вдлъбнати сини дивани, истински пластмасови саркофази на гигантско свръхмодерно гробище.

А валсът с цигулките и флейтичките не преставаше да звучи…

— Тук — каза лекарят с обикновеното лице, като ми посочи едно синьо легло.

Нямах воля да се съпротивявам, нямах сили да се държа на крака. Исках само да легна.

Диванът беше мек, много удобен и веднага прие формата на тялото ми. Отпуснах се, затворих очи. Усетих как лекарят заби иглата в лявата ми китка, през спуснатите си ресници успях да съзра кръвта, която закапа в банката.

А валсът, приятен, лепкав, сладникав, продължаваше да се лее над главата ми, да ме приспива като наркоза.

Кръвта ми изтичаше…

Дълбоко някъде от подсъзнанието ми изплува неясна мисъл, че тук ме убиват, че ми остават да живея само още часове, че моята кръв, примесена с кръвта на тия стотици хора край мен, се изпраща към онзи чудовищен Мозък, който я поглъща, за да решава своите логически задачи за най-рационално и резултатно разрушаване на Земята… Поисках да се изтръгна от безсилието, да скоча, но тялото ми не се помръдна. С мъка отворих очи, погледнах: бях здраво привързан с ремъци към гроба си.

Зазвуча бавно танго, което на сцените на оперетите се танцува от мъж във фрак и дама в къса поличка по стъпалата на широко стълбище, нагоре, надолу, нагоре, надолу, и поличката съблазнително се развява над коленете…

Кръвта ми капка по капка се изцеждаше от вените ми и пълнеше стъкленицата. Оттам тя се стичаше като мъничка струйка към тънка тръба, поемаща други вадички от съседните извори; този ручей се вливаше в още по-широка тръба, а това поточе — в река, река от кръв, която се загубваше някъде под бетона, за да се погълне от онова сиво белтъчно вещество в басейните.

А оперетите ставаха все по-весели и заедно с тях изтичаше моята кръв…

Нямах сили да се съпротивявам, нямах сили да викам, нямах сили да умра.

Затворих очи. Оставих се на музиката…

… И днес още, когато понякога по радиото или на улицата засвирят тия мелодии, аз изпадам в онова състояние по-лошо от смъртта.

Събуди ме рязко дръпване на иглата от ръката. Вдигнах клепачи: лаборантът с обикновеното лице ми даваше да пия някаква гъста сладка течност. Погледнах встрани: другите стотици в гробовете също пиеха. Заводът за кръв получаваше суровини…

Не, не всички пиеха: мнозина вече не вдигаха десници. Те лежаха безжизнени, изсъхнали, без капка кръв в жилите си, и някакви хора идваха с носилки и ги изнасяха кой знае накъде, може би в Сектора на големите заводи, за да оползотворят костите им докрай.

Да им завидя нямах сили и затова пих и аз, макар добре да съзнавах, че с това удължавам агонията си.

И отново забиха иглата в китката, и отново се унесох, и отново кръвта ми закапа в стъкленицата, и после отново ми дадоха да пия, и отново, и отново… заедно с кошмарната музика, която отново и отново се лееше отвсякъде…

Но когато пак на третия ли, на четвъртия ли път извадиха иглата, до мен беше приклекнал не лаборантът с обикновеното лице, а доктор Мартин, който опипваше пулса ми.

Стори ми се, че и това влиза в ритуала на Енергариума, като музиката и сладкото питие, но той се наведе към мен и аз прочетох в сините очи, че доктор Мартин не е нито заместник на другия лекар, нито халюцинация.

— Как се чувствуваш, сине? — попита той и гласът му достигна до мен като далечен шепот.

„О, отлично, докторе, отлично!“ — исках да извикам, но от устата ми не излезе звук.

Той извади от чантата си спринцовката и отново, за кой ли път вече през този ден, иглата се заби във вената. Но сега заедно с течността, която проникваше в жилите ми, аз чувствувах как в мен се влива животът.

— Как си? — попита той.

И бързо освободи краката и ръцете ми от ремъците, като вършеше това приведен над мен, очевидно за да ме закрие от обективите на видеофоните. После измъкна нещо изпод блузата си и го пъхна в пазвата ми.

— Разбираш ли добре какво говоря? — попита той.

— Да, докторе, да — отвърнах, макар да не бях много уверен в това.

— Слушай! Сега ще станеш и ще тръгнеш право вляво, виждаш ли, към онзи ъгъл, където изчезва голямата тръба. Там има един тунел, който води към кръвопречиствателната станция. Оттам има изходи към секторите Ем и Еф. Опитай се да си пробиеш път. В пистолета има пълна батерия за три минути. Ако можеш да стигнеш до пристанищните басейни, съществува възможност да излезеш до залива през шлюзовете… Това е всичко, което мога да направя за тебе. А сега върви и побързай, защото всяка секунда могат да ни открият. Желая ти щастие! Поздрави света… — И добави: — Сине…

В сините му старчески очи се появи усмивка, една тъжна, човешка усмивка. Той стисна прималялата ми десница и ми помогна да се изправя.

Без добре да отчитам какво правя, по-скоро под напора на инстинкта за самосъхранение, пробуден от думите на доктор Мартин, аз закрачих, олюлявайки се, към левия ъгъл, където изчезваше тръбата с кръв. До гърдите си чувствувах студения метал на лазера.

Внезапно ми хрумна, че дори не съм благодарил на доктора и се обърнах.

И го видях да лежи в моя гроб, стар, немощен, предал се на смъртта…

Не се върнах, не протестирах, не благодарих, а продължих към левия ъгъл, понесен от онова нещо в мен, което с нокти и зъби се бе вкопчило за живота.

Наведох се, влязох в сумрачния тунел, в който се стичаше реката от кръв.

Зад мен звучеше финалът на „Веселата вдовица“.