Хаим Оливер
Хелиополис (17)

5. Емил и соларинът

Прекъсванията на енергия зачестиха и започнаха все повече да спъват нашата работа, пречеха и на диалога ми с Архонта. Виктор Ес дълго разговаряше по видеофона, изчезваше някъде и се връщаше мрачен и мълчалив. Тревога забелязвах и у останалите сапии.

Тия прекъсвания скоро станаха причина за няколко събития, които по-късно се оказаха съдбоносни за мен.

Едното бе свързано с Емил.

Веднъж, тъкмо когато бе влязъл в стаята ми с подноса с купичките, осветлението на малката лампа-слънце угасна. Това се случваше за първи път в негово присъствие. Като си спомних предупреждението на доктор Мартин, изкарах фенерчето от джоба и светнах.

Отначало не можах да открия Емил, после когато свалих снопа лъчи надолу, видях го да клечи на пода до масата и да лиже купичката със соларин. Другата купичка изобщо не пипна.

Смутен, не знаех какво да предприема, нямах сили да го спра, нито да го изгоня, както бе направил докторът. А той, без да обръща внимание на фенера ми, продължаваше да облизва дъното на купичката. Ръцете му трепереха от възбуда, дебелите бърни жадно поемаха златистата каша.

Когато изяде всичко докрай, той вдигна глава към мен. В очите му, обикновено празни, сега имаше страх, гняв и злоба.

— Емиле — продумах, — стани! Така не бива. Да беше ми казал, щях да ти дам.

— Ем 28–15 иска още! — изрече той с глухия си глас.

— Съжалявам, но няма вече.

— Ем 28–15 иска още! — повтори той заплашително.

Вдигнах безпомощно ръце.

В този момент слънцето светна. Емил веднага се изправи и без преход се превърна в послушния, безмълвен лакей. Веднага започна да разтребва леглото.

Не разказах за случката никому, но на другия ден тя ме занимаваше непрекъснато. Към това ме тикаше и чувството за тежест в главата ми, което явно се дължеше на пропуснатата порция соларин.

Изградих две хипотези, които ми изглеждаха приемливи:

Първата: ембриите не получават соларин. Това отслабва мозъчните им центрове и ги свежда до пълно обезличаване и идиотяване. Организмът им обаче чувствува остра нужда от соларин.

Втората: ембриите се плашат от светлината, тя ги държи в подчинение — резултат на дълбоко вкоренен още от детинство рефлекс. Мракът ги освобождава от задръжките и тогава, давайки воля на инстинктите си, те се нахвърлят върху забранения им, но тъй нужен соларин.

Две колкото верни, толкова и неверни хипотези… (Макар като юноша да се бях нагълтал с криминална литература, аз си оставах наивен Шерлок Холмс. Пред себе си обаче не признавах този упорит факт.) Реших да експериментирам, за да докажа своите предположения.

През време на обяда с крайчеца на очите си наблюдавах Емил. Той стоеше до мен и безстрастно гледаше как гълтам соларина с лъжичката. Като оставих на дъното половината от златистата каша, аз подадох купичката на Емил.

— Вземи! — казах. — Изяж го! Аз не искам повече.

Той не трепна.

— Вземи, вземи! Не се смущавай! Нищо няма да ти направя.

Той никак не се смущаваше, но не вземаше и соларина.

Реших да изпробвам втората хипотеза. Оставих купичката на масата, загасих осветлението, отдръпнах се настрана, ослушах се. Нищо. Щракнах с фенерчето: Емил си стоеше на същото място и дори не поглеждаше към соларина.

— Чуден човек си ти, Емиле — казах, като светнах отново. — Снощи едва не ме уби заради соларина. Защо не ядеш сега? — И под напора на едно не съвсем осъзнато движение, ядосан, взех лъжичката и почти я напъхах в устата му. — На! Яж!

Той покорно глътна кашицата и толкова. Не последва нищо.

— Хайде върви си! — казах уморено. — Явно, нещо не е в ред с тебе, а може би и с мене… Изглежда аз съм последен глупак.

Вечерта обаче повторих опита. Получи се абсолютно същият резултат. Емил глътна безстрастно съдържанието на лъжичката, която пъхнах в устата му, и нищо повече.

На другата сутрин обаче, когато отново влезе при мен, веднага забелязах промяната: очите му, обикновено тъй стъклено безизразни, бяха помътнели и той с мъка се държеше на краката си.

Като се погледнах в огледалото, установих, че подобни симптоми има и у мен: очите ми бяха кръвясали, зениците — свити, свят ми се виеше… Соларинът, същият соларин, който даваше сили на сивото ми вещество да работи, очевидно предизвикваше тъкмо обратни процеси у Емил… Нищо не разбирах. А може би наистина ембриите да не са истински хора? Но защо понякога се нахвърлят с такова настървение върху соларина?

Реших да продължа експеримента с риск да осакатя себе си или Емил. Събрах две пълни порции соларин и вечерта почти насила ги напъхах в устата му. Ефектът беше неочакван.

Две минути след като погълна златистата каша, Емил започна да се клатушка като пиян. Тъмното му лице се сгърчи, устните му посивяха. Той сграбчи главата си с ръце, сякаш я пронизваше непоносима болка, и зави като звяр. Сетне приклекна, заби чело на пода и го заблъска с всички сили, без да престане да вие…

Уплаших се да не разбие черепа си, вдигнах го. Той беше толкова слаб, че не можа да ми се противопостави, но продължаваше да върти глава, като че искаше да я изтръгне от раменете си.

Дадох му вода, намокрих челото му, говорих му не знам какво. Той постепенно се отпусна, хълцанията му утихнаха. Когато обаче напълно се успокои, той вдигна очи към мен. В погледа му имаше някаква безкрайна тъга, която ме потресе. Така гледат кучетата, когато любимият им господар е умрял.

— Мина ли? — попитах.

Емил не отговори веднага. По лицето му играеха отражения на противоречиви чувства. Бих се заклел, че в него се бореха две начала: желанието му да говори, да ми каже нещо много-много важно, и някаква сила, която го сковаваше. Постепенно обаче чертите му се изопнаха, лицето му доби старото изражение, той се изправи и каза:

— Ем 28–15 трябва да върви, защото реката го чака.

Взе подноса с празните купички и излезе.

Дълго не мигнах. Страхувах се да не съм напълно повредил бедния мозък на Емил с прекалената доза соларин. Плашех се също така и от господарите на града: как ли ще погледнат те на моите нескопосани експерименти с ембрия?

На сутринта обаче Емил се яви в определеното време с двете купички и водата. Бих казал, че във вида му нямаше нищо променено, ако не беше едва забележимият израз на меланхолия в неговите очи.

Този път му дадох само половин лъжичка соларин.

На обед му дадох пак, вечерта още. Припадъкът вече не се повтори. Наблюдавах го внимателно: той приличаше на малоумно болно дете, което бавно оздравява. Говореше малко, най-често безсмислици, които нямаха никаква връзка с нашите отношения, но една дума почти непрекъснато се промъкваше в неговите бълнувания: реката.

Експериментът даваше резултати. Реших да продължа.