Хаим Оливер
Хелиополис (35)

6. Четвърти ден — Джими Морели

Бе вече съвсем светло, когато ракетопланът кацна отвесно върху замаскираната писта и се скри под скалите, до наредените един до друг изтребители. Бомбардировачи нямаше. Хора в комбинезони мълчаливо шетаха наоколо, охранявани от въоръжени хора в полувоенни униформи. Виктор се усмихна при вида на тия нищожни самолетчета, които една-единствена Сигма-минус бомба можеше да превърне на прах заедно с всичките планини наоколо.

Джек Петерсен веднага изчезна някъде, а Виктор бе изведен навън, където го чакаше бронирана кола. Преди да се качи, той успя да види дивния пейзаж наоколо: базата се намираше в основата на дълбок тесен каньон, заобиколен от почти отвесни скали, които се издигаха на стотици метри, за да се слеят с планинските склонове и заснежените върхове. Въздухът бе студен, кристално свеж и Виктор го вдъхваше с неизпитана дотогава наслада.

През амбразурата на колата Виктор успяваше от време на време да съзре околните скали, ниските храсталаци и редките борове с побелели от снега клони. Пътуваха дълго, като на три пъти скрити постове проверяваха пропуските им.

Криволичейки сред дълбоки долини, те навлязоха в самите недра на планината. Спряха пред зелена поляна, прорязана от поточе; шосето свършваше тук и нищо не подсказваше, че наблизо има селище.

Тръгнаха пеша покрай реката. След около половин километър стигнаха до скромна, почти незабележима сред боровете планинска хижа. Влязоха. Водачът натисна някакво копче, една от стените се отмести и откри дълъг, бетонен тунел, който твърде много напомняше подземията на Хелиополис.

Отново крачиха стотина метра, докато стигнаха една стоманена врата, която плътно закриваше прохода. Виктор си спомни металическите прегради долу, залети от лимоненожълтия цвят. Навярно и тази тук е издигната по същото време, помисли той, но тя стои, а онези там се рушат, разядени от бацила.

Дебелата металическа плоча се отмести и ги пропусна. Сега вече Виктор имаше впечатлението, че се намира в самия Хелиополис, толкова този коридор пред тях приличаше на галерията пред Сектор Еф. Единствената разлика бе в охраната: тази тук бе човек, а онази долу — робот.

— Виктор Дарнел?

— Да.

— Изпразнете джобовете си!

— Какво значи това?

— Заповед.

Кръвта нахлу в главата на Виктор, но той се овладя и предаде парите, документите, пакетчето с кислородната маска. Охраната внимателно разгледа маската, увери се, че не е опасна, сетне опипа джобовете на посетителя и едва тогава отвори зад себе си вратата.

Виктор прекрачи напред. И мигновено се спря, прикован на прага от неочаквания шок.

Сякаш проникваше в друг свят, в приказен, невиждан от него свят на цветове, форми и линии, по-чаровен дори от света, който се бе открил пред него в онова първо утро от двора на Мануела… Сякаш тази дебела стоманена врата бе само магическа преграда между грозната черно-бяла действителност на железобетонните коридори и красотата, сътворена от човешка ръка.

Дълго, дълго стоя той неподвижен, ням, поглъщайки с очи картините по стените на голямата зала, скулптурите върху циментовия под, рисунките, гравюрите и миниатюрите в стъклените витрини… Обгръщаха го отвсякъде: плътни, сякаш живи тъмнокафяви човешки лица; резедави призрачни дървета, потънали в тежки плодове; фигури в старинни сребристи одежди; лазурно море, обляно от слънчеви лъчи; нежнорозови женски тела край река; мъже, пиещи алено вино; орачи под оловносиво небе; танцуващи девойки сред стройни бели колони и още, и още — всички застинали между четирите страни на тежките рамки или приковани върху постаментите, сякаш хванати в най-важния миг на живота им, и все пак в движение, готови отново да се втурнат нанякъде в осъществяване на своята съдба… Светлини, багри, цветове, линии, форми — безкрайно много, безкрайно разнолики, като че по-пищни и по-богати — от действителността, която изобразяваха.

— Добър ден!

Гласът отвлече вниманието му от картините и едва сега Виктор забеляза човека, който се бе сякаш загубил сред скулптурите и високите дървени каси, задръстили помещението.

— Добър ден — отвърна сапият, все още замаян от потоците красота, които струяха от стените, и се вгледа в човека — едър, с бакъреночервено лице, силно квадратна брада, сивееща коса и очила в тънка златна рамка, които смекчаваха волевия, дори твърд поглед и му придаваха съсредоточен, умен израз.

— Хубаво, не намирате ли? — каза човекът с любезен и все пак категоричен, свикнал да заповядва глас, като посочи с ръка наоколо. Бе облечен много просто: памучни панталони и риза със засукани ръкави, а очите му зад стъклата бавно се плъзгаха върху картините.

— Да — отвърна Виктор, — много красиво. — И бе готов да добави „като математиката“, но замълча: не знаеше кой стои пред него.

Човекът застана до малък пейзаж с ослепителнозлатни слънчогледи:

— Ван Гог… Струва ми триста хиляди долара. Не е лош, нали?

Той мина по-нататък, под високо табло, изобразяващо сух старец с фанатични очи:

— Ел Греко… Фокуси разиграха моите хора, докато го измъкнат от Прадо. Седемстотин хиляди.

До него стоеше крехка, сякаш глинена композиция: човек с овца на ръцете. С нежно движение той погали овцата:

— Пикасо… Една от малкото негови скулптури. Петстотин хиляди.

И продължи бавно да крачи между статуите, сред неотворените още сандъци, покрай висящите картини, говорейки с небрежна елегантност и прокарвайки ръка на познавач по рамките или върху мраморните скулптури:

— Тициан — триста хиляди… Рембранд — милион и двеста… Микеланджело — милион и половина… Репин — едва го купих, с подставени лица — седемстотин хиляди… Мур — не знам какво хората намират в него, но платих двеста хиляди… Реноар, Ван Дайк, Гоген, Рубльов, Вучетич, Джакомети… — средно по половин милион… А в пратките, които получих тия дни, имам работи на Мане, Гоя, Писаро, Кандински, Дюрер, Веласкес, Праксител…

Той стигна пред Виктор, спря се, загледан изпитателно в сивите му очи:

— Виктор Дарнел?

— Виктор Дарнел. Вие кой сте?

Човекът не отвърна, отклони поглед към картините, усмихна се, от което умното му лице се набразди с тънки, яки мускули.

— Имам намерение — подхвана той — да събера тук най-скъпото, което е направено в стара Европа, пък и не само там. По-ценно е от заводите, от акциите, по-ценно от всичко останало, не намирате ли? — Не дочака отговор, продължи, по-скоро разговаряйки със себе си, увлечен от своите мисли: — Други трупат злато, перли, брилянти… Безсмислено! След войната златото ще е напълно излишно, обезценено. А това тук никога няма да загуби от своята стойност, обратно… Пък и обичам изкуството. Добре ли пътувахте, мистер Дарнел?

— Кой сте вие? — повтори Виктор, неочаквано чувствувайки неприязън към този мъж, който разговаряше с тъй пренебрежителен тон и тъй пресметливо даваше цена на тази красота наоколо.

— Освен това — каза другият, сякаш не бе чул въпроса — смятам да пренеса тук някои стари замъци от Кастилия и Нормандия. Моите хора вече са почнали демонтажа. Ще бъде истинско нещастие, ако такива бисери на архитектурата загинат…

— Кой сте вие? — попита за трети път Виктор и този път в гласа му прозвучаха ледени нотки, които накараха мъжа със засуканите ръкави да прекъсне своя монолог.

— Аз съм Джими Морели.

— Документи!

Усмивката по бакъреночервеното лице изчезна:

— Какво казахте?

— Вашите документи!

Морели се обърна, направи няколко крачки между скулптурите и както бе с гръб към Виктор, заговори любезно, прекалено любезно:

— Млади човече! Вие излязохте отдолу без разрешение, без дори да ме предупредите, като с това изложихте на риск мене, вас, всички; накарахте ме да се домъкна дотук, аз все пак ви приемам, а вие се държите не съвсем прилично. Не намирате ли?

— Господине — каза Виктор, — ако не ми покажете вашите документи, от които да се уверя, че вие сте Джими Морели, аз няма повече да разговарям с вас.

Другият се поколеба няколко секунди, но после внезапно се обърна, пак с усмихнато лице, извади от джоба на ризата си портфейл и го подаде.

Виктор разгледа картата: номерът съвпадаше, снимката, името, годините на раждането — всичко, следователно тя наистина принадлежеше на Джим Фицджералд Морели, собственик на „Пасадена Атомик Корпорейшън“, съюзника на Хелиополис, от когото толкова много зависеше съдбата на всички там долу.

Виктор потули враждебното чувство, което не преставаше да се надига в него, върна картата.

— Извинете — каза той, — но това беше необходимо. — И подаде ръка.

Малко учуден от този внезапен обрат, Морели стисна десницата му, но все още малко наежен, изчакващ.

— Нося ви поздрави от Густав Ван Дам, Хулио Рамирец и преди всичко от А1.

— Благодаря. — Морели извади кутия цигари, поднесе я: — Какво правят ония стари разбойници? — попита той с дружелюбно добродушие.

— Не пуша. Мистер Морели, не знам кого наричате стари разбойници, но ако имате предвид пришелците, мога да ви съобщя, че те не са съвсем здрави.

— Какво, не издържаха в ямата, а? — съчувствено-шеговито продължи Морели и запали цигара. — Но седнете! Какво ще пиете?

— Нищо.

— Пълен въздържател? Да, слушах за това… — Той изкара от една ниша в стената бутилка и чаша, наля си и седна върху един продълговат полуотворен сандък, в който лежеше мраморна фигура на полугола жена с отчупени ръце. Под изпопадалия памук, с който бе завита, Виктор успя да зърне дивната красота на скулптурата. — А с жените как сте? Чувах, че всички са измрели. Нима е тъй?

Жената в сандъка под Морели имаше пленително хармонични форми, от лицето й, изящно и чисто, лъхаше строго благородство, а очите й гледаха някъде напред, малко тъжни и в същото време безразлични към всичко наоколо, сякаш съществуваха само тя, миналото и бъдещето.

„Лъжеш! Ти си с тях! — закънтя в главата му. — Закълни се! Закълни се!“

Виктор откъсна поглед от статуята с едва овладяно желание да махне този човек от сандъка.

— Мистер Морели — каза той сдържано, изпратен съм при вас, за да ви уведомя за няколко извънредно важни обстоятелства, които нямахме възможност да съобщим поради внезапното и необяснимо прекъсване на радиовръзката.

— Връзката прекъснах аз — рече Морели, като отпи от чашата.

— Вие? Защо?

Морели несъзнателно смачка цигарата, раздразнен от поведението на Виктор и същевременно притеснен от неговите очи, които не се отклоняваха от лицето му, но все пак се усмихна:

— Драги Дарнел — заговори той, а стъклата на очилата му отразяваха безбройните цветове на картините, — ще ми се сърдите ли, ако ви кажа, че не съм длъжен да давам никому сметка? Но… понеже сте вече тук, ще ви отговоря: страната кипи от безредици, Клавел Мачадо е успял да се промъкне почти навсякъде, а оттатък, в Републиката, започнаха прекалено много да си навират носа в нашите работи… Полезно е известно време да мълчим, не намирате ли?… Освен това и във вестниците излезе съобщение за загиването на някакъв учен на Бахоа и сега отново се заговори за острова…

— Той е при нас — каза Виктор.

— Кой?

— Ученият, за когото вестниците са писали, че е загинал.

Морели, смаян, не можа да схване истинския смисъл на тия думи:

— Как тъй — при вас?

— При нас, долу. Затворен. Един млад физик от Хонолулу.

— Не ви разбирам. Как е влязъл?

— Случайно.

Морели стана и нервно заснова сред сандъците, пъхнал юмруци в джобовете. А Виктор отново се загледа в лежащата жена в сандъка и това го върна към онази нощ в пустия древен амфитеатър, към лежащата върху каменната скамейка Мануела.

— Но това е недопустимо! — внезапно извика Морели с пресипнал глас, сякаш джентълменската обвивка, с която допреди малко се покриваше, се бе смъкнала. — Недопустимо! Как позволихте! Та това може да доведе до катастрофа, не намирате ли?

— Именно — отвърна Виктор, с все по-нарастваща неприязън към Морели, без да откъсва поглед от мраморната фигура. — Затова съм и дошел при вас.

Трябваше да говори, да каже истината, но все още се колебаеше. Бе обзет от желанието да остави този човек с неговите картини и бутилки под тия планини, да се върне долу и там сами да решат по-нататъшната си съдба. Веднага обаче отхвърли тази мисъл: все едно, без помощта на този тук Хелиополис е загубен.

— Е добре, слушам ви! — каза Морели, като отново се настани върху сандъка и си наля нова чаша.

— Мистер Морели — заговори отчетливо Виктор, — настъпи времето да излезем.

Онзи вдигна глава от чашата, по лицето му пробяга едва доловима сянка на пренебрежение.

— Деня на вашето излизане определям аз, а не вие — каза той любезно, прекалено любезно.

— Мистер Морели — повтори Виктор, — ние трябва вече да излезем, и то в най-близко бъдеще.

Морели скочи, стремително се наведе към Виктор и изрече през зъби:

— Говорите с неприличен тон. Не намирате ли?

— Мистер Морели — продължи Виктор невъзмутимо, — не излезем ли скоро, ще настъпи катастрофа и има опасност всички наши усилия да отидат напразно.

Отново смутен от погледа на госта си, Морели се обърна към нишата в стената и затършува с треперещи от гняв ръце между бутилките.

— Още по-голяма катастрофа ще настъпи, ако излезете сега — каза той, стараейки се да не крещи. — Не е настъпил още моментът. Готови ли сте със Сигма-минус?

— Не, но разполагаме с достатъчно други оръжия.

— Такива оръжия имам и аз.

— Имаме лазерни оръдия, ураниеви бомби…

— Лазери и ураниеви бомби Републиката може да си направи за двайсет и четири часа. Атомното гориво, на която и да е централа или ракета, е почти готова бомба.

— Има Договор — възрази Виктор.

Стъклата на очилата не скриха изумлението в погледа на Морели: шегува ли се този или пък е наивен тъпак?

— Но вие сериозно ли говорите? Та не можете ли да схванете, че Договорът ще се превърне в късче хартия в мига, в който разберат за вашето съществуване? Вие ще излезете само тогава, когато аз преценя, а това ще стане, когато ще разполагаме с достатъчно количество Сигма-минус. Смятам, че се изразявам достатъчно ясно.

Виктор изчака няколко секунди, за да потуши в себе си острото желание да си върви. Отстрани го гледаха строгите старци на Ел Греко, веселите жени на Рубенс, кривооките портрети на Пикасо, огромните каменни мъже на Роден, а долу, в сандъка, лежеше мраморната жена. Той заговори отново:

— Мистер Морели, нашето по-нататъшно оставане долу е извънредно трудно, почти невъзможно. Нашите източници на енергия застрашително намаляха, рудниците се изчерпаха. Бацилът разяжда металите и ние сме безпомощни в борбата срещу него. Няма да минат няколко месеца и всички машини ще се превърнат на прах. Сред ембриите върлуват епидемии, те масово умират. Сапиите също не живеят дълго, липсва им слънце, прясна храна. Пионерите ги няма вече, пришелците останаха единици, а нови хора вече не се раждат… Принудени сме да прекратяваме дейността на цели сектори, производството е сведено до критично ниво…

— Много съжалявам, действително много съжалявам, драги Дарнел — прекъсна го Морели, — но ще се наложи да потърпите още известно време. Въпреки сериозните съображения, които изтъкнахте, аз не мога, повярвайте ми, не мога да се реша… Направете Сигма-минус и ще ви изкарам. — Той отпи от чашата. — Обещавам!

— Производството на Сигма-минус е извънредно сложно и набирането й в по-големи количества ще изиска може би години.

Внезапно бакъреночервеното лице на Морели стана още по-червено, той удари с чашата по ръба на сандъка, капки от питието опръскаха лицето на статуята.

— И какво? — извика той отново с дразнеща дрезгавост. — Нека през това време Републиката ни изпревари, така ли? За какво сте ми тогава долу?

Виктор почувствува виене на свят, но не знаеше — от планинската височина ли е, от околните цветни вихри ли или от усещането за сгромолясване, което го обземаше. Затвори очи, намери се в Сектора на големите заводи, през време на пожара, сред лавата, която разрушаваше блоковете и заливаше белите сапии и ги превръщаше в метални статуи. Видя и ембриите, които крачеха към огъня, пеейки молитвата до Хелиос, с торбичките взрив на пояса… „Закълни се! Закълни се!“ — чу той. И заедно с това чу един бял от напрежение глас и разбра, че говори не Виктор Ес, а другият момък:

— Дори и да не се съгласите, ние ще излезем сами.

Настана дълго мълчание. Виктор все още седеше със затворени очи и може би затова Морели, освободен от обаянието на сивия поглед, успя да изрече почти спокойно:

— За глупак ли ме вземате? Вие като че не съзнавате добре своето положение. Не разбирате, че една моя дума е достатъчна, за да отидете по дяволите с всичките си радиоактивни уловки. Един мой знак — и около вашия остров ще се образува такава клопка, от която и пиле няма да прехвръкне, та камо ли вашите подводници и ракети.

Той помълча, оценявайки ефекта на тия груби и решителни думи, и продължи по-меко, почти любезно:

— Но я ми кажете вие: това ваша идея ли е или становище на старците долу?

— Джими Морели — отвърна Виктор, все тъй със затворени очи, — ние ще излезем сами и без ваше съгласие. Ние разполагаме с достатъчно сили за това.

— Стига глупости, момко! — подхвана Морели, стараейки се да върне на гласа си израза на добродушие. — Ще излезете! И какво? Ще ударите тук-таме, ще разрушите няколко града, ще потопите няколко кораба, ще свалите няколко спътника и в края на краищата ще ви унищожат или още по-лошо — ще ви пипнат. Разберете, най-напред вие сам, а сетне набийте в главите на вашите старци, че това не бива да стане, че ще бъде жалко за похарчените пари. Припомнете им също, че въпреки изтеклите години за тях няма давност и че ако попаднат в ръцете на републиканските власти, па дори и на тукашните, ще ги обесят. Кажете им, че още не са ги забравили. Така им кажете! И разберете най-после, че се касае до месеци. Главната ни задача сега е да се справим с Клавел Мачадо. Но в борбата с него вие не можете да ми помогнете. С атомни бомби не може да се стреля по партизански отряди. А да воюваме с Републиката сега е опасно. Оставете ми малко време да прочистя своя тил, вие положете още едно усилие, натрупайте повече Сигма-минус и тогава вече няма да има различия между нас. Това е нормално, не намирате ли? А за да ви уверя в своята добра воля, нека ви кажа, че тия дни предприехме голяма акция срещу бунтовниците и има всички изгледи да ги ликвидираме, поне в южните райони на Държавата.

Пред Виктор се появи празничната арка в Санта Сецилия с висящите под нея разузнавачи, с Фернандес… Този спомен изведнъж му възвърна хладнокръвието и той отново стана Виктор Ес, сапият без емоции, човешка машина със студена глава, която извеждаше своите действия от добре разчетени логически уравнения. И дори багрите наоколо престанаха да упражняват своето магическо въздействие и те се превърнаха в опънати в рамки парчета плат. В този момент за него бе вече абсолютно ясно какво следва да прави по-нататък.

— Мистер Морели — каза той, без никак да се смути от лъжата си, — може би сте прав. Ще размисля. Всъщност, наистина не бива да рискуваме и да разпиляваме натрупаното в продължение на толкова години, след толкова жертви… Ще обясня на Архонта, надявам се да го убедя. Но за да издържим тия последни месеци, вие трябва да ни помогнете.

— Това се разбира от само себе си — побърза да отговори Морели. — Всичко каквото поискате, но без да се вдига шум.

— Естествено.

— Ето че се разбрахме! — засмя се облекчено Морели. — И не можеше да бъде иначе. Вие сте умен човек. Генералът много ми е говорил за вас. — Той стана, взе от нишата още една чаша, напълни я, подаде я на Виктор, оживено продължи: — Наздраве! Пийте, пийте! Първокласен ром. Знаете ли какво съм решил? Като излезете, аз ще предоставя на вас и на вашите колеги сапии най-големите лаборатории на „Пасадена“. Ще можете спокойно да продължите вашите изследвания, без да се занимавате с политика, без да се грижите за нищо друго. Ако пък сте уморени и желаете да си отдъхнете, ще имате всичко каквото ви е липсвало долу: пари, комфорт, вили, жени и… — ако пожелаете — и това… — Той посочи картините, скулптурите…

Погледът на Виктор се спря върху безръката мраморна жена с благородно чело. Внимателните очи зад стъклата на очилата забелязаха това:

— Виждам, драги Дарнел, че тази скулптура не ви дава покой. — Той махна полепналия по торса и бедрата памук, сега статуята се очерта с цялото си великолепие и хармония на формите. — Трябва да призная, не ви липсва вкус… Впрочем навярно сте я познали: Венера от Милос… — Той се засмя: — За нея не съм дал нито петак. Подари ми я барон Жерар д’Обер… Венера е най-скъпото нещо, което имам тук. — Застана до Виктор, който съзерцаваше легналата в сандъка богиня на любовта, усмихна се, потупа с покровителствено движение рамото му: — А ако наистина толкова ви харесва, ще ви я подаря. Не, подарявам ви я още сега! В деня на вашето излизане от Хелиополис Венера Милоска ще се намира в двора на вашата вила… Обещавам!

 

 

По-късно, през време на закуската, Джими Морели подробно разпита за състоянието на нещата в Хелиополис. Оказа се, че той е запознат по-отблизо само с хода на работите, свързани с производството на оръжие. Останалите страни от живота на подземния град му бяха чужди. Той имаше съвсем смътна представа за взаимоотношенията между неговите жители, не знаеше за научните изследвания в областта на физиологията и биологията. Очевидно Морели беше държан настрана от насоката, която бе взело развитието на Хелиополис през последните десетилетия, или пък не беше в състояние да я разбере. Той обаче бе осведомен за съществуването на ембриите и сега искаше повече подробности за тяхната организация, изхранване, обличане, за начина на тяхното ръководене. След Сигма-минус те най-много привличаха вниманието му. Виктор не можа да му бъде особено полезен не само защото не желаеше да дава подробни обяснения, но и защото сам не знаеше за ембриите повече от Морели.

— И се задоволяват само с една синтетична каша и облекло, така ли? — питаше Морели.

— Ние също се задоволяваме със синтетична каша и облекло — каза Виктор.

— Вие сте друго. Когато дойдете тук, ще компенсирате всичко. И могат да вършат всякаква работа?

— Всякаква физическа работа, която не изисква мозъчни усилия.

— Забележително! И не се съпротивяват, не реагират, не проявяват самостоятелност?

— Не, разбира се. Освен когато се разболеят. Тогава настъпват смущения в организма им.

— Какво правят тогава?

— Каквото правят повредените машини.

— Лекувате ли ги? Искам да кажа — поправяте ли ги?

— Не, унищожаваме ги.

Морели се умълча, замислен, после произнесе по-скоро на себе си:

— Удивително! Това може да обърне с главата надолу цялата структура на човечеството…

— Но, те не са човеци.

— И къде ги произвеждате? — продължи въпросите Морели, без да обърне внимание на забележката на Виктор. — Или по-точно — къде ги правят такива?

— Не зная. Дават ни ги готови, програмирани.

— Кой ги програмира?

— Не зная.

— Кой знае тогава?

— Архонтът.

— Възхищавам се на дисциплината ви!

— Без дисциплина ние нямаше да преживеем — каза Виктор.

Те уточниха още някои въпроси относно скорошното възобновяване на радиовръзката с нов шифър и изпращането в Хелиополис на информации веднага щом условията позволят, а сетне Морели разведе госта си из скривалището под планината, като подробно обясняваше неговото предназначение.

По всичко личеше, че и то бе изградено в периода на създаването на Хелиополис, но бе несравнимо по-малко. В него се помещаваха складове за оръжие, боеприпаси, храна, казармени зали, лазарети, електроцентрали, радиостанции, щабове с електронно-изчислителни машини, гаражи, резервоари за гориво. Морели заяви, че скривалището може да издържи на всякакви бомби, а хората в него да живеят откъснати от света поне три години, нещо, което не направи никакво впечатление на Виктор. Не пропусна да загатне, че подобни бази има в цялата страна и че една отлична организация, която има солидни връзки и с военните, ги поддържа в постоянна бойна готовност.

За Виктор бе ясно, че тази демонстрация на сила от страна на неглупавия Морели цели да вдъхне самоувереност на пратеника на Хелиополис, който в един критичен момент бе проявил колебливост и непослушание, и сапият не пропускаше случай да изрази своето спокойно възхищение пред видяното.

— При нахлуване на републикански войски ние ще се озовем зад гърба им и ще ги унищожим на наша територия — обясняваше Морели. — Но това само при крайна необходимост. Предпочитаме да ги ударим на тяхна собствена земя… Както виждате — нищо не крия от вас. Побързайте със Сигма-минус! Тя ще направи излишни тия подземия, вашето също…

Вечерта Джими Морели лично изпроводи Виктор до летището под планината. Към полунощ ракетопланът кацна на площадката сред секвоите, а два часа по-късно хеликоптерът го остави край централната гара на Харбиг.