Хаим Оливер
Хелиополис (10)

10. Схватка с подземно същество

Няколко безкрайни секунди останах неподвижен, прикован към стената. Не дишах. В гърдите ми се бе разтворила бездна. После изведнъж осъзнах, че това е професорът. Без да разсъждавам, хукнах към пещерата.

Викът прокънтя трети път и сега той изпълни всички тия мрачни подземия с неописуема болка.

— Професоре! — закрещях аз. — Професоре! Чичо Том! Чичо Том!

— … Том… оом… ом… — отвърна ехото.

Но оттатък зовът на професора постепенно замря, превърна се в шепот, в гъргорене:

— Алек… бягай… Алек, бягай… оттук… Съобщи на света…

Гласът замлъкна. От мембраната дойде стенание, някакво металическо скърцане, удари. После настъпи тишина.

Тичах като обезумял, препъвах се о релсите, които се превръщаха в прах, стисках с всички сили пистолета, крещях:

— Чичо Том! Чичо Том!

И ехото отвръщаше:

— … Том… оом… ом…

В отговор до ухото ми достигна едва доловимо пъшкане, пресечено дишане, някакви несвързани срички и само една смислена дума:

— Бягай… бягай…

Втурнах се в пещерата. Нямаше никой. Изтичах до поточето. Циментът наоколо беше мокър, коритото на поточето утъпкано: тук се бе водила борба. На мястото, където бях оставил чичо Том, сега лежаха всичките ни апарати и прибори: сондата, анализаторът, фенерът, детекторът, единият брояч, но разбити. Върху тях бе сякаш удряно с огромен чук. Напълно унищожен беше и шлемът на професора.

Огледах се наоколо: никой. Гърдите ми се разкъсваха. Наведох се над поточето, пих, пих… А когато вдигнах глава, видях следите по цимента. Мокри петна от подметки, ако подметка може да се нарече това гигантско нещо, което бе оставило следата. Други дири нямаше.

Те се губеха в четвъртата галерия. Без колебание тръгнах по тях.

Исках да се овладея, опитвах се да мисля логично, мъчех се да свържа в единно цяло всички разпокъсани детайли на събитията: първия дълъг сигнал, бучението около нас, вторите сигнали, стъпките, вика на професора, неговото предупреждение… Да бягам! Да съобщя на света! Какво да съобщя на света?

От мембраната продължаваше да идва задъханото стенание на чичо Том. По всяка вероятност той беше в безсъзнание, оставен някъде недалеч от пещерата. Кое беше това нещо, което успя да порази до такава степен силния професор? Което смаза с такава леснина нашата апаратура? В главата ми, въпреки цялата безсмислица на това предположение, непрекъснато се въртеше образът на двуглавия подземен човек… Защо не? Защо не? Та само такова едно чудовище би могло да изкара от равновесие човек като Том Бъркли!

Тогава го видях.

Само за миг, за един кратък миг, преди да изчезне зад завоя. Беше огромно, покрито от горе до долу с броня, имаше съвсем прави, дълги крака и малка четвъртита глава. Преди да се скрие зад стената, успях да зърна и тялото на чичо Том, увиснало на ръцете му.

Понесох се напред. Мълчаливо. Между мен и съществото нямаше повече от стотина метра. Да стрелям не смеех. Пък и какво ли би направил куршумът на това бронирано чудовище? А стенанието не преставаше да звучи в ушите ми, примесено с непрекъснатия триминутен сигнал. С последен напън на силите си стигнах завоя.

Нямаше никой.

Замаяно се озърнах. Преди двайсет секунди само те бяха тук, аз ги видях с очите си, можех да се закълна в това! Не, бронираното чудовище не беше плод на възбуденото ми въображение. То съществуваше. При това аз все още чувах задавеното стенание на чичо Том. Или може би и то бе халюцинация?

Бях в галерията. Сам. Стените бяха бетонни, подът — бетонен, сводът — бетонен. За да се уверя, че не сънувам, опипах с ръка зидовете. Те съществуваха тъй сигурно, както беше сигурно, че бях видял чичо Том в ръцете на чудовището.

Продължих да тичам напред, уверен в безполезността на по-нататъшното преследване. На няколкостотин метра се очертаваше друга пещера, също така задръстена с вагонетки. Увлечен в гонитбата, бях забравил сигналите. Но сега те отново се засилиха. Ускорих крачки с надеждата, че като открия източника на радиопредаването, ще открия и местонахождението на чичо Том. Казвам „надежда“, а всъщност аз се движех вече само под напора на някакви неосъзнати импулси.

Стигнах пещерата. Тя се пресичаше от една-единствена галерия, която образуваше с тунела, от който идвах, едно голямо Г. Беше много по-тясна от всички досегашни, сводовете й бяха ниски, на места приличаше на естествен проход в скалите.

Ослушах се в радиофона. Сега пък ми се стори, че сигналът идва отдясно. Тръгнах вдясно. Бях обзет от тъпа упоритост, която бе по-скоро прикритие на абсолютната ми безпомощност да взема някакво разумно решение. Отново имах усещането, че съм наблюдаван и това чувство още повече ме сковаваше, превръщаше ме в марионетка, чиито конци дърпаше кой знае кой.

Внезапно светлината замига и угасна. В същото време замлъкнаха и сигналите в радиофона. Около мен бе пълен мрак, пълна тишина. Като в гроб.

Не, шахматът тук не вървеше… Но какво би направил сега на мое място професор Бъркли? Навярно би се усмихнал и би казал, че е станало претоварване на електроцентралата зад ъгъла. И би запитал колко е часът.

Светнах с фенера: часовникът показваше полунощ. Оставаха ни точно девет часа и след това трябваше да се махнем оттук, защото „Южна звезда“ ни чакаше…

… „Южна звезда“… Китаеца… Моана… Колко далечно ми се струваше всичко това!

До девет часа трябваше да се махнем от острова, а аз бях тук, сред безкрайните лабиринти, а чичо Том беше в лапите на бронираното чудовище… И не чувах вече нито гласа му, нито стенанията му, не чувах и сигналите.

— Чичо Том! Чичо Том!

И пак:

— Чичо Том!

Викът ми пълзеше из галериите, въртеше се из пещерите и се връщаше при мен, умоляващ, замиращ. Виеше ми се свят, от усилията, от чувството за безпомощност, от съзнанието, че никой, никой вече няма да ми отговори.

Но източникът! Но предавателят трябва да е някъде наблизо! Към него трябва да вървя! Защото там се намира някакво разумно същество, което ще ми помогне… Или ще ме унищожи.

Насочих фенера напред и, приведен под все по-снишаващия се свод, закрачих нататък. И не исках да мисля за нищо друго, освен за края на този тунел, който рано или късно трябваше да ме изведе до радиостанцията. А тя, професоре, се намира ей там, зад ъгъла…

И внезапно галерията свърши. Пред мен имаше шест бетонни стъпала, които водеха до квадратен металически блок. Това беше краят.

Отчаян, отпуснах се на стъпалата.

Колко време съм седял така без воля, без мисъл, не знам. От вцепенението ме изтръгна стенанието в радиофона. А може би и това да бе халюцинация, но аз скочих побеснял, с вик се втурнах към железния блок и истерично заблъсках по него.

Блокът се разпадна на прах.

Инстинктивно се дръпнах, за да не бъда залят от струята пепел, която се сипеше пред краката ми. В същия миг броячът в джоба ми затрака. С механично движение сложих шлема, включих кислорода.

Пристъпих напред. След края на галерията имаше още пет стъпала. Едно, две, три, четири, пет. Изкачих ги. Влязох.

Намирах се в детски дом.