Хаим Оливер
Хелиополис (25)

13. Хипотези

Чувствувах се безкрайно уморен и първото нещо, което потърсих в мрака, беше леглото.

Върху него бе простряна нова бяла дреха, с неизменното фенерче в джоба. Светнах. На масата, върху подноса, имаше две чинии — с желе и соларин, и една ябълка. Нахвърлих се върху ябълката, изядох я без остатък, а соларина олизах, тъй както правеше някога Емил. В мозъка ми нахлу свежест.

Седнах, опитвайки се да си представя ясно разположението на фигурите върху таблото. Бях в такъв шах, че всеки необмислен ход можеше да ме доведе до трагичен мат. Нямах секунданти, нямах и анализатори. Бях съвсем сам: Емил — мъртъв, доктор Мартин — далече в своята болница, Виктор — потънал в Сигма-минус. Противникът беше всемогъщ, пък и не познавах играча, който трябваше да дойде утре сутрин. Най-разумното, което можех да направя сега, бе да се наспя, а утре да предприема следващия ход, от който зависеше животът ми, а навярно не само моят.

Започнах да събличам калното и кърваво трико, напипах в джобовете два малки предмета. Светнах: единият беше платинената гривна с №10000, другият — стъклената сферичка, която падна от черепа на Емил.

Топчицата още носеше следи от мозък и кръв. Измих я и я разгледах под лупата на фенерчето. Тя по нищо не се различаваше от онази топчица, която бяхме намерили с чичо Том в пещерата на сияещите кости и от ония хиляди сферички, които се изсипаха от сейфа в биофизиологическия сектор. Единствената разлика бе номерът — първата имаше №822, тази — 92 815. Отново и внимателно се вгледах в почти микроскопичния кристал в сърцевината й. „Алек — бе казал чичо Том, — тази стъклена топчица крие разковничето на всички тайни на този остров.“

Чичо Том бе само отчасти прав. Тази сферичка не криеше ключа на всички тайни, но на енигмата на ембриите — положително. За мен вече нямаше никакво съмнение, че топчицата от неизвестно вещество с кристала в нея има пряка връзка с поведението на ембриите, с тяхното сведено до автоматизъм послушание, което ги караше да умират „щастливо“ в огнената паст на пожара. Как обаче действуваше тя? Изградих няколко хипотези, но всички ми се сториха неубедителни.

Топката е вмъкната в черепа още в детски години и замества определени мозъчни центрове, умъртвени по оперативен път;

тя изпуска биохимически вещества, които променят нормалната дейност на мозъка;

тя излъчва биотокове, които смущават някои сектори на кората и подкорието, и тъй нататък, и тъй нататък…

Съзнавах, че не съм налучкал пътя към истината — винаги съм бил слаб във физиологията. Ако имах под ръка апаратура, бих могъл поне да разбера какво представлява кристалът, който притежава това магическо свойство да превръща хората в автомати. Но, както казва Ван Дам, аз загубих скъпоценната привилегия да стъпвам в Сектор Еф.

Обаче едно нещо сферичката като че доказваше категорично: в Хелиополис са се родили не по-малко от деветдесет и три хиляди ембрии, а според гривната — поне десет хиляди сапии. Гравираните върху топката и гривната цифри очертаваха гигантските размери на града и подсказваха колко малко още аз бях видял от него.

Легнах и преди да заспя, в главата ми изплува лицето на полковник Ван Дам с неговата обтегната около носа кожа. Кой си ти, Ван Дам? Къде съм те виждал? И кой е А1, чието споменаване само укроти пияния Хулио Рамирец? Архонти… полковници… сапии… ембрии… роботи… Една чудовищна и все пак логична йерархия в един чудовищен и все пак логичен строй… Да спя! Да спя…

Събудих се в светлина. От прозореца нахлуваха лъчите на изкуственото слънце. Огледах се: стаята беше напълно нормална — с маса, столове, килим и дори саксии с мушкато. Миришеше на озон.

Часовникът показваше осем: бях спал цели дванайсет часа. Моят „ученик“ можеше да дойде всеки миг, скочих от леглото. След малко влезе капитан Долански с подноса на ръце. Лазерният му пистолет сега висеше открито над бедрото му.

— Здравейте, капитане! — казах.

Той никак не се трогна от поздрава, остави подноса и показа първото копче на видеофона върху масата.

— Когато имате нужда от мен, натиснете! — И без повече приказки излезе.

Закусих, очаквайки следващия посетител. Нетърпението ми растеше. Кой ще е той? Ще намеря ли пътя към него? За мен бе ясно, че ако искам да попреча на плановете на полковниците, аз бях длъжен да спечеля на своя страна техния куриер, тъй както бях спечелил Емил. Знаех, че това ще е много трудно, тъй като пратеникът на Хелиополис щеше да е избран и верен на господарите човек.

На вратата се почука, влезе доктор Мартин в белите си дрехи на сапий. Нима той?

Докторът остави мълчаливо чантата си на масата.

— Дойдох да ви превържа — каза той и извади бинтовете.

Беше неузнаваем. Никога, дори през ония първи дни в болницата, не бе ми говорил с такъв официален тон.

— Докторе — рекох, — и вие ли ми се сърдите?

Той приготви пинцетите:

— Дайте си ръцете!

Протегнах превързаните си юмруци.

— Докторе — подех шеговито, желаейки все пак да разбия леда, — въпреки раните си аз мога да държа фигурите. Няма ли да изиграем една партия?

Тогава той направи нещо странно. Както беше обърнат към мен, мина пред видеофона, затули с гръб екрана му и ми даде едва уловим знак да мълча. После веднага се наведе към ръцете ми и започна да ги почиства с памук.

Примижавайки от болка, погледнах видеофона. Следяха ме!

Доктор Мартин прибра инструментите в куфарчето си и преди да се оттегли, каза:

— Утре ще дойда пак. Не мокрете превръзките. Довиждане.

Останах сам. Не знаех какво, да предприема. Съзнанието, че оттатък дебнат всеки мой жест, слухтят всяка моя дума, сковаваше движенията ми, правеше неестествено цялото ми поведение. Нещо повече — видеофонът непрестанно притегляше погледа ми като магнит и аз полагах проклети усилия да гледам другаде. Обземаше ме натрапчивата, налудничава идея-фикс да застана пред екрана и се изплезя.

Седнах, скръстих ръце, зачаках. Мина час.

Вратата се отвори. Този път без почукване. Скочих въпреки видеофона…