Хаим Оливер
Хелиополис (46)

10. Решението

Тройният екран окончателно угасна. Останаха само сирените и периодическите съобщения на металическия глас:

— Остават ми да живея още дванайсет минути. Налягането спадна на четиридесет и два процента. Достъпът на кръв намалява. Архонтът не може да даде Решението… Остават ми да живея още десет минути. Налягането спадна на тридесет и седем процента. Достъпът на кръв намалява…

Виктор стоеше пред черния пулт с ясното съзнание, че присъствува на смъртта на Мозъка и че не може да помогне с нищо.

До него бе застанал Ван Дам, неподвижен, само по дясната му буза, там, където беше белегът, преминаваха спазми.

— … Остават ми да живея още девет минути… — продължаваше невъзмутимо Мозъкът. — Налягането спадна на тридесет и един процент. Достъпът на кръв намалява. Остават ми да живея още шест минути. Архонтът не може да даде Решението.

Внезапно Ван Дам рязко се обърна и изтича към стаичката на Архонта. Ритна вратата, влезе.

Старецът лежеше опънат като мъртвец, с лула върху гърдите. Сбръчканото му, невероятно старо лице бе застинало в щастлива усмивка. Къде ли беше той сега? В миналото, изчислявайки пътя на ракетите до далечни градове, или в бъдещето, съзирайки Сигма-минус да изпепелява Републиката? Ван Дам го сграбчи за предницата на блузата, вдигна го, жестоко го раздруса:

— Манфред! Слушай, Манфред! Събуди се! Чуваш ли? Манфред!

Архонтът отвори очи — празни, изненадани от това, че го изтръгват от белите блянове и го връщат в суровата действителност на Хелиополис.

— Мозъкът умира, Манфред! — извика Ван Дам, и това приличаше повече на вик за помощ. — Чуваш ли? Мозъкът умира!

И го задърпа към пулта, като почти го влачеше по пода.

— Чуй!

Металическият глас безучастно съобщаваше със своята нечовешка интонация:

— … Достъпът на кръв намалява. Налягането спадна на девет процента. Остават ми да живея още три минути…

Старецът се озърна наоколо, търсейки сякаш потвърждение на тия думи. Гърч разтърси неговото тяло, като че ударено от електрически ток, в очите му нахлу светлина. С автоматично движение ръката му натисна левия клавиш: страничната стена се разтвори. Сетне провлачвайки куция си крак, той се дотътри до прозрачната броня, опря чело върху нея, загледан с немигащи очи в своето създание.

Мозъкът умираше.

Кръвоносните му съдове бяха празни, по стените на артериите бяха останали тъмнокафяви съсиреци, в тънките капиляри едва-едва се прецеждаха струйки алена течност. Биологичният разтвор в елипсоидните басейни бе потъмнял и заприличал на каша. А белтъчните блокове, тия мощни центрове на мислещата материя, все повече се свиваха, съхнещи от липсата на кислород и храна. По набраздената им повърхност преминаваха вълнообразни предсмъртни тръпки.

— … Достъпът на кръв намалява — идваше от много-много далеч. Гласът, все тъй монотонен, все тъй безстрастен. — Налягането спадна на пет процента. Остава ми да живея още една минута…

Металическият звук утихна още повече, стана едва доловим. Вълнообразните трептения върху белтъчните блокове зачестиха, кръвта в капилярите изчезна окончателно.

Старият Архонт се обърна. В очите му заедно със светлината на разума, която блестеше в тях както никога досега, се появи израз на трагична решителност:

— Предатели! — изрече той едва чуто с нотки на убийствена ненавист. — Предатели! Няма да позволя!…

Дребното му тяло се изправи и тикано от енергия, която извираше от най-дълбоките и тайнствени кладенци на човешката воля, се понесе към стоманения сейф. Едва ли не с удар стовари длан върху окуляра, тежката врата веднага се отвори, той махна класьора с фишовете. Зад тях, под черната генералска униформа, се откри миниатюрна бяла касета с един-единствен червен клавиш. С величествено движение, което изведнъж превръщаше цирковата марионетка в олимпийско божество, Архонтът натисна клавиша, после с бързи крачки се върна в сферичната зала пред бронираните стъкла.

Първия признак на промяната Виктор долови в сирените: техният вой внезапно спадна и не бе вече толкова зловещ. Втория пък съзря зад прозрачните прегради.

Облян от потоци червена, прясна кръв, които се втурваха в засъхналите артерии и капиляри, също като човек, който след тежка сърдечна криза отново започва да диша и от мрака на припадъка постепенно идва към светлината, Мозъкът се освобождаваше от прегръдката на смъртта и бързо се връщаше към живота. Биологичният разтвор видимо се избистряше, белтъчните блокове добиваха лъскав оттенък, а тръпките, които сбръчкваха тяхната повърхност, се уталожваха. Отдалеч, сякаш от друг някакъв свят, отново долетя Гласът, пак безстрастен и монотонен, като че не принадлежеше на жива, мислеща материя, доведена до гибел, а на бездушна машина:

— Внимание! Към главната артерия е включен неизвестен източник на кръв. Достъпът на кръв се увеличава. Налягането се повиши на седемнадесет процента. Архонтът още не може да даде Решението.

И веднага повтори, а оттатък воят на сирената се смекчи още повече:

— Достъпът на кръв се увеличава. Налягането се повиши на четиридесет и осем процента. Архонтът още не може да даде Решението… Достъпът на кръв се увеличава. Налягането…

Обзет от тъмен, мистичен ужас пред чудото, което се разгръщаше пред очите му, Виктор безмълвно наблюдаваше как Мозъкът възвръща силите си и отново става великият носител на чистия Разум, на могъщия, на единствения Разум, който скоро трябваше да даде Решението. И не можеше да определи кой е по-необикновен — тази мислеща материя, по-умна от хиляди хора, или това старче до нея — неин създател, неин господар.

Металическият глас ставаше все по-ясен, по-силен:

— Достъпът на кръв се увеличава. Налягането се повиши на седемдесет и осем процента. Архонтът още не може да даде Решението.

Встрани Ван Дам гледаше съживяването на Мозъка с полузатворени клепачи и даже в стъкленото му око не можеше да се прочете какво мисли.

Отново се обади Гласът:

— Достъпът на кръв се увеличава. Налягането е деветдесет и четири процента. Архонтът скоро ще даде Решението.

А1 се върна в залата с екраните. Последваха го Виктор и полковникът. Зад тях стената остана отворена, отворен беше и сейфът с униформата и касетата. Но върху кристалната повърхност на стереоекраните отново затрептяха цветните картини на Хелиополис в онзи напрегнат и динамичен темп, който заповедта за тревога бе предизвикала във всички основни клетки на града: пристанищата, Големите заводи, Купола…

— Внимание! — обади се равнодушно, но вече напълно възстановен Гласът. — Достъпът на кръв е нормален. Налягането е нормално. Режимът на връзките във всички блокове е нормален. След две минути Архонтът ще даде Решението на задачата.

Тишина. Три човешки същества — един Пионер, наречен А1, един полковник, наречен Пе №3 и един сапий, наречен Ес 99–99 — стояха изправени пред широките екрани, откъдето идваше Гласът, стояха като подсъдими, на които предстои да бъде прочетена присъда. Една присъда, от която зависеше животът и смъртта на всеки от тях, на Хелиополис и може би на планетата. Една присъда на Разума.

„Ще бъде моето Решение — мислеше Виктор. — Трябва да бъде моето Решение! А след това ще дойде и Действието.“

— Внимание! — спокойно каза Мозъкът. — Архонтът дава Решението на задачата. Архонтът разгледа всички информации, постъпили в неговите центрове. Архонтът реши: Хелиополис няма възможности да победи Горния свят. Ако Хелиополис излезе на Горния свят, той ще загине. Хелиополис не бива да излезе на Горния свят. Следователно: Хелиополис няма да излезе на Горния свят. Хелиополис няма възможности да издържи атака от Горния свят. Хелиополис няма възможности да живее по-нататък без Горния свят. Хелиополис е обречен на гибел. Следователно: Хелиополис е излишен.

И след съвсем кратко мълчание Гласът подхвана и сякаш говореше самоуверен командуващ, който дава заповеди на своята чакаща неговия знак армия, за да се втурне в настъпление:

— Басейн номер 1 — затваря се!

В същия миг на екрана се появи пристанищният басейн номер 1 с подводниците в него. Пред главния шлюз плавно се спусна металическа преграда, която го отдели от океана.

— Басейн номер 2 — затваря се!

И на екрана се появи басейн номер 2 с подводниците в него. Пред шлюза се спусна преграда.

„След Решението, Действието — помисли Виктор. — Ето го Действието.“ Но то не бе неговото, на Виктор Ес, Решение, нито Действието, което желаеше, това бяха решения и действия, враждебни нему. А време за чакане нямаше, защото Гласът продължаваше да дава своите категорични команди:

— Басейн номер 3 — затваря се!

Виктор решително се обърна към стареца, който с мека, почти мила усмивка и очи, пълни със задоволство, слушаше могъщото дихание на своето творение.

— Архонт — каза той, — изключи веднага Мозъка от всички линии!

Дребното човече сякаш не разбра думите му, толкова чудовищни му се сториха те. Той уплашено поклати глава:

— Не — прошепна той като учител, който обяснява трудна задача на непослушен ученик. — Това не може. Хелиополис без Мозъка е нищо. Хелиополис без Мозъка…

— Архонт! — повтори Виктор заплашително. — Изключи Мозъка! Веднага!

На екрана се спускаше преградата пред шлюз номер 4. Старецът, напълно объркан, се обърна с ням въпрос към Ван Дам, но този мълчеше и само двете резки край устните му се бяха опънали до скъсване.

— Не! — извика той. — Не разрешавам! Мозъкът е мой! А вие — вън! Вън оттук!

И с малката си хилава ръка показа изхода:

— Вън! Незабавно вън! Иначе ще ви пратя в Енергариума!

— Шахта номер 1 — затваря се — каза равнодушно Гласът.

На екрана върху изхода на шахта номер 1 падна металически блок.

Неочаквано в тишината скръцнаха подметки и върху белите клавиши на черния пулт се стовариха юмруците на Ван Дам. Върху екрана преминаха черни светкавици, Гласът, задавен, потъна някъде, за да се появи наново. Архонтът с вик се нахвърли върху полковника, сграбчи с тънките си кокалести пръсти юмруците му, задърпа го. Ван Дам го блъсна, старецът полетя назад, катурна се на пода. И наново юмруците нанесоха яростен удар по клавишите, екранът потъмня, Гласът загъргори, а сирената неистово зарева.

Задъхан, лазейки на колене и ръце, Архонтът се добра до Ван Дам, изправи се, протегна пръсти към лицето му, вкопчи се в него отчаяно, с всичките си мизерни сили, на които бе още способен.

— В сейфа! — изкрещя Ван Дам. — В сейфа! — И Виктор разбра, че това се отнася до него.

— Сектор Ел — обади се Гласът. — Затваря се!

С два скока Виктор бе до сейфа. Бялата касета бе там, бялата касета с единствения червен клавиш. Той я дръпна, откъсна я от кабелите, които я свързваха със скритото табло, хвърли я на пода, където тя се пръсна на парчета. И мигновено екраните угаснаха. Гласът млъкна, а оттатък воят на сирените достигна до безумен пароксизъм.

Старият Архонт пусна Ван Дам. Погледът му се плъзна върху Виктор, върху разбитата касета на пода, после върху тъмните екрани — един поглед, в който имаше само безкрайно учудване и безгранична болка. От величието му вече нямаше и следа: сега той отново беше жалка марионетка в прекалено широки дрехи. Смазан от бремето на годините и страданието, той провлачи крак към сферичната зала на Мозъка и се загледа през прозрачната броня. Стоя дълго, много дълго с очи впити в сивата материя, която се разтърсваше от последни предсмъртни гърчове. Сетне направи бавен, ненужен кръг около пулта с микрофона, върна се и сега вече в очите му нямаше нищо. Разпери ръце, сякаш зовеше на помощ целия свят, отвори широко уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Вместо него проговори Мозъкът. Той изрече тихо и безстрастно:

— Налягането спадна до нула. Остава ми да живея още една секу…

И млъкна.

Тогава Архонтът отметна глава назад и пусна към свода и прозрачните бронирани прегради пронизителен вопъл:

— Предатели!

И рухна на пода.

Върху белтъчните блокове премина още един, последен гърч и всичко утихна.

Само сирените продължаваха да вият, вдигайки Хелиополис на бой.

Ван Дам подритна бездушното тяло на този, който някога беше великият Манфред фон Рот и без да обръща повече внимание на нищо около себе си, се втурна навън. След него изтича Виктор.

Светлината се върна.