Хаим Оливер
Хелиополис (49)

13. Алек Димов, физик

Имах чувството, че до мен крачи Емил, толкова всичко наоколо бе останало непроменено от онзи ден, когато бягахме към реката.

… Най-напред — Зеленото кръстовище, сетне наляво към галерията, все наляво — до старото срутване. После — още по-нататък, към подземния проход, и накрая — пещерата с поточето и полуразложените ембрии край него… Ето сега Емил ще се наведе над поточето и ще пие, и ще накваси устни и бузи, и ще каже със своята нежна, детска усмивка: „Реката е много добра…“ А след това ще се приближи до мен и в светлината на моя фенер ще произнесе с напълно човешки глас: „Ем 28–16 много обича тебе“, и в очите му ще има меланхолия…

Тук бе така тихо, така удивително тихо, като че оттатък не съскаха лазерите, не крещеше тълпата, не стенеха умиращите…

Гмурнах се в коритото на подземната река.

И отново ме обзе проклетото чувство, че не съм сам, че зад мен лази Емил… Дори се обърнах да погледна. Впрочем съществувал ли е някога Ем 28–15?

Намерих го край шахтата за асансьора, до цистерните с амилацетат, така както го бях оставил тогава: смазан от петите на автомата. Изсъхнал. Не бяха се дори погрижили да го приберат… Роботът също беше тук — в позата, в която го бях сковал, с протегнати напред куки и насочена надолу тръба. С лимоненожълти гърди…

И другият робот беше насреща, онзи, който ме „спаси“. Сновеше пред шахтата напред-назад, несъкрушим, верен страж на Хелиополис. Ще ме „спаси“ ли той пак, ще ме унищожи ли или ще ме остави да мина? Кабината на асансьора слизаше и се качваше, слизаше и се качваше празна, със същата безсмислена монотонна акуратност, с която се движеха и ония асансьори при Големите заводи, а наоколо се носеше сладникавата миризма на амилацетата, която пробуждаше у мен онази формула и ония шахматни ходове, врязали се завинаги в дълбините на моя мозък.

Погледнах за последен път това, което беше Емил, и бавно тръгнах. В ръката си държах лазера с тъпата надежда, че в батерията му са останали минималните три секунди. Вървях напред право към входа на шахтата. Вдигнах лазера, без да знам точно накъде ще стрелям — към автомата или към себе си. Роботът беше гърбом към мен.

Тогава направих нещо много просто или по-скоро — това направи само десницата ми: тя се протегна напред, вмъкна пръсти под шията на автомата и с безпогрешно движение напипа релето.

Дръпнах. Роботът се вкамени.

Изчаках кабината да слезе, скочих в нея. Тя веднага потегли нагоре.

Движеше се тежко и бавно сред бетонните стени на шахтата и аз напрегнато дебнех мига, в който тя ще опре до някаква врата, за да изскоча. Защото ходовете върху шахматното табло бяха съвсем ясни, спомнях си ги отлично: след вертикалното движение в обратен ред, най-напред идваше дамата — от c8 на c6…

Металическа врата… Затворена или отворена? Преди асансьорът отново да ме понесе надолу, бутнах я с всички сили. Тя се поддаде. И в мига, в който подът се губеше под мен, прекрачих напред.

Намерих се на площадка, от която се отклоняваха три галерии: едната право пред мен, другите две — встрани. C8-c6 означаваше право напред. Без колебание поех право напред към средната галерия.

След около двеста метра галерията отново се разклоняваше на две. Тук ходът беше c6-a4, а това бе недвусмислено диагонално движение вдясно. Тръгнах вдясно.

Крачих към триста метра, докато излязох до платформа за обръщане на вагонетки и с нови две разклонения. Следваше ходът a4-e4, тоест остър завой вляво. Влязох в лявото разклонение.

А след още петдесетина метра галерията правеше чупка вдясно и това напълно съвпадаше с последния ход: e4-c2.

Решително поех вдясно: вече знаех къде съм.

Двайсет крачки по-нататък лежеше чичо Том. Смазан като Емил, овъглен като хилядите черни ембрии долу, от роботите програмирани да унищожават само негри…

Колко месеца бяха изтекли оттогава? Три, сто, хиляда? Струваше ми се, че между онзи ден, в който бяхме стъпили на брега на Бахоа, и този час, в който стоях до трупа на своя учител, лежат бездни от време и пространство. Човекът, който сега бе приклекнал до трупа в черен антибер, нямаше нищо общо с онова весело момче, което, свирукайки марша на шахматистите, се премяташе презглава по пясъка на плажа. За тия няколко месеца момчето бе остаряло и за това свидетелствуваха белите коси по неговите слепоочия.

Съблякох чичо Том. Без всякакви емоции: антиберът ми трябваше. Облякох го. В джобовете му имаше само един молив и логаритмична сметачна линийка. Бележникът му, онзи, мъничкият син бележник с формулите, бе останал долу…

Нямаше какво да правя повече тук. Изправих се. Предстоеше ми още дълъг път през галериите, после навън — през отровената атмосфера на Прокълнатия остров, и накрая — през морето. Без шлем.

Казах:

— Сбогом, чичо Том!

Не плаках.

После, без да се обръщам, се затичах напред, към голямата кръгла пещера със звездообразните галерии.

Тук също всичко бе останало непроменено: вагонетките, които чичо Том превръщаше в прах с докосване на пръста, смачканите ни прибори, шлемът на професора…

И поточето. Веселото, бистрото, ромолещото поточе…

Наведох се, пих вода, пих много, после се гмурнах в отверстието и залазих по дъното на реката, в мрака…

Слънцето ме удари в очите до болка и аз дълго мижах, и дълго поемах свежия морски вятър, напоен с миазмите на радиоактивните излъчвания. Но въпреки това дишах, дишах въздуха на Земята.

А когато отворих очи и свикнах със светлината, най-напред видях отвора пред пещерата и по-нататък — синия океан, и още по-нататък, много далече на хоризонта — трите кораба… Наведох очи: долу, до поточето, лежаха останките на животните. Още личаха следите от моите ръце, които бяха ровили сред тия кости, за да намерят мътното стъклено топче, паднало от черепчето на малкия Ем №822. Кръгът се затвори!

Не, той още беше отворен. Аз трябваше да стигна до корабите, до Моана! В залива беше лодката. По-близо беше танкетката. По-близо, на цели петдесет метра. Петдесет метра през бурята на лъчите, без шлем. Гол сред пламъците на огромен пожар…

Но друг път нямах. Излязох. Тръгнах по ръба на скалата…

Танкетката видях веднага. Лежеше до пристанището така, както я бяхме захвърлили, преди да потънем в недрата на Хелиополис.

Събрах последните си искри смелост и се втурнах към нея.