Хаим Оливер
Хелиополис (39)

3. Алек Димов — капитан Долански

Разбира се, глупаво бе да блъскам с юмруци по вратата. Виктор отдавна си бе отишел, а капитан Долански никак не се трогваше от моите протести.

Погледнах снимката: Моана стоеше на борда на „Южна звезда“ между капитана и боцмана. Откъде се беше сдобил Виктор с тази фотография? Или я беше направил сам той? Кога? Къде?

Не можех да разсъждавам спокойно, тази снимка замъгляваше разсъдъка ми. Едно нещо обаче беше сигурно: предстоеше развръзката. Ако не за всички, ако не за Хелиополис, то поне за мен. Думите на Виктор съдържаха моята смъртна присъда.

Тогава именно настъпи експлозията. Всичко, което се бе набрало в мен през последните месеци — Бахоа, смъртта на чичо Том, роботите, лочещите ембрии край конвейера, гибелта на Емил, Сигма-минус — всичко ме задавяше, смазваше, усещах как загивам. И това, което направих, бе само избухване на нагнетения в мен ужас, естествен изблик на последните остатъци от онова, което наричаме инстинкт на самосъхранение. А може би за всичко бе виновна снимката…

Нямах намерение да го убивам. Целта ми бе да се добера до оръжието му. Но когато капитан Долански се появи с ръка, предвидливо сложена върху кобура, аз нямах друг изход и с всички сили отправих към лицето му тежкия видеофон. Той изохка, политна назад и се хвана за разбитото си чело, откъдето шурна кръв. Втурнах се насреща му, но той ме изпревари и успя да пъхне ръка в кобура. Притиснах я с всички сили надолу, търсейки начин да го обезвредя. Няколко секунди стояхме тъй, един срещу друг, сплели ръце върху лазера, задъхани, мълчаливи. От челото му струеше кръв, която заливаше очите и устата му, но той стоеше като скала, без да мърда.

Неочаквано, с точен и остър удар на професионален борец, той ме ритна между бедрата. Огнена болка прониза цялото ми същество, аз се превих, но не пуснах кобура, съзнавайки, че ако отстъпя, в следващия миг ще бъда овъглен. И както бях наведен, по-скоро под напора на яростта, блъснах глава в корема му, виейки от болка, от усилие, от напрежение.

Той падна, като повлече и мен. Затъркаляхме се по пода, сграбчени в схватка на живот и смърт. Ръцете ми не бяха вече върху пистолета, а търсеха лицето му. Озверен, аз се мъчех да се докопам до очите му, да забия нокти в тях. Кръвта му опръскваше лицето ми, проникваше между устните ми, зацапваше моите бели дрехи. Със свирепо усилие успях да го обърна на гръб, пръстите ми се добраха до шията му.

Не усетих движението на десницата му, забелязах я едва когато се измъкна изпод мен с лазера в юмрука. Бе късно да изтръгвам оръжието и затова направих единственото, което още бе възможно: отбих ръката към пода и я притиснах с цялата си тежест. Лазерът изсъска, огненият лъч изскочи от дулото, насочено към леглото и стената. Пластмасовото легло се сгърчи, разтопено, по бялата мазилка премина криволичеща черна бразда. Стана непоносимо горещо.

Изминаха една, две, три, пет, десет, двайсет секунди. Концентрираният като игла светлинен лъч не преставаше да съска и движен от спазмите на притиснатата ръка, чертаеше върху стената огнената диря на предсмъртните конвулсии на капитан Долански…

После лазерът угасна. Юмрукът, който държеше оръжието, се отпусна безжизнен. Изправих се. Долански лежеше пред краката ми. Виеше ми се свят, повръщаше ми се от болката, от кръвта, от гледката на сгърчените ми пръсти, които още не можеха да се освободят от хватката, убила капитана.

Взех оръжието.

Вратата беше отворена. Излязох.