Хаим Оливер
Хелиополис (40)

4. Мозъкът на Хелиополис

У Виктор се надигаше желание да падне ничком, да зарови лице в бетона, да се скрие от това нещо тук, да завие или да зашепти молитвата до Хелиос… Не искаше да гледа, но то приковаваше погледа му и той не падна, не зарови лице в бетона, не зави, а гледаше, гледаше…

Едва по-късно можа да установи точните му размери, но сега зад прозрачната броня Мозъкът му се стори безкрайно голям. Потопен в елипсовидни басейни, пълни с биологичен разтвор, той бе обгърнат от сложна мрежа кръвоносни съдове и трептеше със сивкавата маса на белтъчните блокове, над които миниатюрни дистрибутори безшумно регулираха движението на енергията, а електронни броячи отмерваха достъпа на кръвта, която, изпращана от невидимо сърце, с меки кратки импулси нахлуваше в прозрачните тръби на артериите.

През тази дълга минута на мълчание Виктор въпреки съзнанието, че това нещо пред него е изкуствено, имаше осезаемото, плътно чувство, че се е превърнал в микроскопично джудже, попаднало в недрата на невъобразимо голям човешки череп и че е свидетел на раждането на мисълта и волята.

Никога той не бе се занимавал с кибернетика и бионика, проблемите на живата материя му бяха чужди и сега тази трептяща маса мислещо вещество, която поглъщаше потоци кръв и в безмълвно величие изпращаше към целия град сигналите на своята безпощадна воля, хвърляше в безпътица неговия разум, свикнал на математическата яснота на физическите явления, и го държеше в състояние на сковаваща хипноза. Гледайки този чудовищен белтъчен мозък, изработен, поддържан и може би контролиран от човешка ръка, Виктор разбираше с ослепителна яснота колко незначителен като учен е той и колко велик е създателят на това сиво, живо вещество зад стъклените прегради.

И заедно с това у него растеше увереността, че именно това тук е единственият, истинският владетел на Хелиополис: безстрастният, чистият Мозък, който не се влияе от никакви чувства, никакви егоистични интереси, никакви себични желания, Мозъкът, който има само един закон: Логиката.

Понесен сякаш от чужди крака, Виктор бавно се движеше в сферичната зала, а от другата страна на прозрачната броня алената кръв не преставаше да пулсира, прониквайки в безбройните клетки на живата материя. Зад него крачеше Архонтът, мълчалив, също впил поглед в сивото вещество.

Спряха се пред малък пулт с микрофон, разположен точно в центъра на залата. С господарски поглед Архонтът обгърна басейните, белтъчните блокове, пластмасовите артерии, стъклената броня, която го заобикаляше отвсякъде. Видът му беше ведър, погледът — ясен.

— Това съм направил аз — каза той и в гласа му нямаше никаква хвалба, само израз на спокойна, осъзната мощ.

Виктор го погледна: не, това не беше онова склерозирано старче с лице на мъртвец и с очи на обезумяла марионетка. Сега той беше Ученият, сътворил Живота и с това наредил се до онези богове от легендите, създали света и човека за седем дни и седем нощи.

— Говорѝ! — рече той. — Разкажи на Мозъка всичко! Щом като той те е изпратил на Горния свят, ти си длъжен да му кажеш всичко, без да скриеш нищо. И тогава той ще вземе решението. Говори! И бъди кратък, защото е уморен и гладен.

Виктор дълго мълча, съзерцавайки огромната сива, трептяща маса около себе си. Трудно му бе да се съсредоточи, трудно му бе да се обърне със слово към това нещо, което нямаше човешки образ, но бе по-умно от човека, по-умно от хиляди човеци. Ала в главата му отново изплува разрушената къщичка над скалите и тя изтри всички колебания, всички задръжки, остана само Решението, неговото собствено Решение. Каквато и програма да бе заложена в клетките на този Мозък, каквото и да се криеше в бездните на неговата памет, каквито и логически уравнения да съставяше той и каквито изводи да извличаше от тях, той бе ДЛЪЖЕН да одобри това Решение и никое друго! Длъжен бе! И Виктор заговори с чувството, че се хвърля в единоборство с тази чудовищна мислеща материя, на която той на всяка цена трябваше да наложи своята воля.

— Съгласно твоята заповед — започна той — преди пет дни аз напуснах Хелиополис, за да се срещна с Джими Морели, нашия съюзник от Горния свят. Пътувах три дни. В Санта Сецилия пристигнах в четвъртък вечерта. В града имаше войска…

Виктор говори дълго, бавно, в строгата последователност на събитията. Не скри нищо с изключение на Мануела, на къщичката над скалите и на потопения параход сред океана. Но той разказа за Санта Сецилия и Клавел Мачадо, за Харбиг, Виола и „Пасадена Атомик Корпорейшън“, за базата под Гранитните планини, за Джими Морели и за неговото предателство…

И колкото повече разказваше, толкова повече той влагаше в изложението на фактите леки, едва доловими корекции, правеше съпоставки, спомагащи да разкрият тия факти в желаната от него светлина; даваше оценки, които рисуваха обстановката в Горния свят в достатъчно подходяща за него посока. С всяка измината минута неговата увереност в правотата на собствените позиции растеше, растеше и убедеността, че Мозъкът не може да не отчете тия фактори, и че в уравнението, което ще състави, те неизбежно ще натежат в полза на Решението. А Решението означаваше действие, направлявано от Мозъка, действие на целия Хелиополис.

Основният извод, който Мозъкът бе направил през дните, предшествуващи заминаването на Виктор, бе: Хелиополис трябва да излезе от подземията; не излезе ли — ще загине; излезе ли — има оптимални шансове да надделее в борбата с Републиката. Тогава обаче в лявата страна на уравнението съществуваше известната величина Джими Морели. Понастоящем този съюзник се бе превърнал, ако не в предател, то поне в несигурен, задържащ фактор. Мозъкът бе длъжен сега въпреки тази съществена промяна не само да потвърди първоначалния си извод, но и да посочи пътищата за максималното ускоряване на неговото осъществяване.

Виктор говори близо час. През това време А1 се бе постепенно отпуснал, напрежението, което бе пробудило у него проблясъци на разум, угасна и той отново се превърна в съсухреното малоумно старче, движено единствено от физиологически рефлекси и отражения на далечни спомени. Седнал на табуретката пред микрофона, скръстил ръце на скута, навел глава, задрямал, той едва-едва слушаше звуците в думите на Виктор, без да обръща внимание на техния смисъл.

Само веднъж скочи уплашен и това бе в минутите, когато светлината най-напред спадна, а след това затрептя като пред прекъсване. В тия мигове Виктор забеляза как ритъмът на импулсите в артериите на Мозъка видимо се наруши, а кръвта в тях доби по-мътен оттенък, сякаш невидимото сърце, което я тласкаше, се задъхваше… Но скоро енергията се стабилизира, пулсът подхвана своя монотонен машинен такт и кръвта възвърна своя ален цвят. Архонтът веднага загуби интерес към всичко и отново потъна в своята старческа дрямка.

— И тъй — приключваше Виктор, — в настоящия момент ние сме безусловно по-силни от Горния свят и следва да пристъпим към действие. Незабавно.

Настана тишина, нарушавана само от дишането на стареца. Виктор стоеше пред микрофона и чакаше, без да знае точно какво. Веднага ли ще обяви своето решение Мозъкът или ще отложи своя отговор? И в каква форма ще се изрази този отговор? Виктор се обърна към А1 с намерение да го попита, но старчето явно не бе в състояние да даде каквито и да било обяснения. Внезапно се обади металическият глас:

— Виктор Ес 99–99, за да реши задачата, Архонтът има нужда от допълнителна информация. Задава ти се въпрос, отговори: колко ембрии са останали живи?

— Не зная. Нямам данни.

— Въпрос: колко сапии са останали живи?

— Нямам данни.

— Въпрос: колко храна е останала в складовете?

— Нямам данни.

— Въпрос: колко машини работят в Нутрицариума?

— Не зная.

— Въпрос: колко бомби А и Н има в ракетите и подводниците?

— Не зная.

— Въпрос: колко Сигма-минус има в контейнерите?

— Не зная.

Настана мълчание. На Виктор му се стори, че по повърхността на белтъчните блокове — преминават леки вълни, като върху езеро пред буря.

— Виктор Ес 99–99 — обади се пак Мозъкът, — без тези информации Архонтът не може да даде решението.

Виктор разбираше колко право е това логично мислещо вещество — очевидно поради експлозията в Нутрицариума и последвалата дезорганизация в запомнящите му центрове не постъпваха нови сведения. Той се наведе към старчето, разтърси го за раменете:

— Слушай, Архонт. Архонт!

А1 вдигна глава — очите му бяха празни, на устните му играеше безизразна усмивка.

— Архонт, Мозъкът има нужда от информации за Хелиополис. Кой може да ги даде?

Старчето сънно се ухили:

— Информации ли? — промърмори той. — Питай Густав… Той може би знае…

Виктор отново застана пред микрофона:

— Архонт — рече той, — не мога да ти дам допълнителна информация. Никой не може да ти я даде, защото много от сапиите в Нутрицариума са загинали, много от заводите не работят.

— Без тия информации Архонтът не може да реши задачата — отвърна равнодушно Мозъкът.

— Архонт! — провикна се Виктор и гласът му заплашително прокънтя сред прозрачните стени. — Заповядвам ти да дадеш решението и без тия сведения!

В отговор прозвуча пронизителен писък, който бързо се засили и се примеси с други шумове, подобни на ония в базиликата, и Виктор разбра, че те са израз на нарушения нормален режим на работа в Мозъка, резултат на заповедта, която искаше да насили Логиката, своеобразен протест на Разума. В същото време той забеляза ново вълнообразно движение по повърхността на белтъчните блокове.

Старчето трепна и с механично движение натисна крайното копче вдясно. Писъкът се прекъсна, Мозъкът се успокои.

— Архонт — продума Виктор и вече не знаеше — към стареца ли се обръща или към Мозъка, — ти трябва да дадеш решението, защото…

Не довърши. Прекъсна го безстрастният металически глас:

— Внимание! Опасност трета степен. Човекът от Горния свят е избягал. Връзката с неговия апарат е прекъсната. Пе №24 е убит. Човекът от Горния свят се намира в Сектор Де и се насочва към Сектор Ел. Носи оръжие. Слушайте заповед: всички ембрии от номер 3916 до номер 5650, които се намират в секторите Де и Ел да се оттеглят от обсега на неговото оръжие. Всички автомати от номер 990 до 1010 да се насочат към сектор Де и заловят човека от Горния свят. Внимание, повтарям: опасност трета степен. Човекът от Горния свят е избягал. Връзката с неговия апарат е прекъсната…

Гласът събуди старчето. То замаяно се огледа, после, накуцвайки, бързо се върна в залата с главния пулт. Виктор го последва. По екраните продължаваха да се редуват като в гигантски калейдоскоп картините на града.

Архонтът натисна белия клавиш, отбелязан със „сектор Де“. Мигновено тройният екран се съедини в един и върху него се появи обширна мрежа от галерии, блокове и гари с работещите в тях ембрии и сапии. В един от тунелите Виктор съзря бяла фигурка да тича покрай някакъв влак. Старчето натисна друг клавиш и след секунда целият екран се концентрира върху този тунел и върху фигурката, която сега изглеждаше доста крупна, за да се познае в нея Алек с разкъсаната му и окървавена дреха, сгърченото от напрежение лице и лазерния пистолет в ръката му.

Алек тичаше и от време на време се спираше до някоя вагонетка, за да се огледа назад; недалеч отпред личеше изход на тунел, който се съединяваше с малка гара. Очевидно той се стремеше да стигне до нея.

С трескави пръсти Архонтът напипа клавиша със знака „звук“.

— Стой! Стой! — провикна се той.

На огромния стереоекран окрупнената гигантска фигура на Алек се спря. Главата му се обърна, търсейки източника на гласа.

— Стой, чуваш ли? — крещеше истерично старчето. — Стой или ще те убия!

В отговор Алек вдигна дулото на лазера и зашари с него по невидимия човек, който викаше кой знае откъде.

Виктор грубо отмести Архонта от пулта:

— Алек — заговори той със сдържана ярост, — тук Виктор Ес. Чуй ме добре! Остави оръжието и се върни незабавно! Безсмислено е всякакво бягство. Остави оръжието и се върни!

Оттатък Алек завъртя глава по всички посоки и когато погледът му съвсем случайно попадна върху скрития зад стените обектив, очите му за миг се срещнаха с очите на Виктор. Устните му се размърдаха и в огромната зала прозвуча:

— Върви по дяволите!

После вдигна лазера и стреля и върху екрана премина ослепителна светкавица.