Хаим Оливер
Хелиополис (13)

1. Доктор Мартин Пе №17

Нечия ръка внимателно свали превръзката от главата ми.

Най-напред видях едни очи — сини, много меки, много добри. Сетне — едно човешко лице, старо, слабо, с болнав, бледожълтеникав оттенък. Над лицето съзрях бял свод, бели стени и — накрая, точно срещу мен — една неонова лампа във форма на слънце, така както го рисуват децата: кръгче и около него концентрични лъчи.

С мъка приседнах на леглото. Главата ми се пръскаше от болка, очите ми смъдяха, повдигаше ми се. В мозъка ми се въртяха като в озвучен калейдоскоп шахматни ходове, модулирани радиосигнали, химически формули. Притиснах с длани слепите си очи.

— Много ли боли? — попита човекът с рядко благ глас.

В отговор глупаво изохках.

— Ще мине — каза той, като се усмихна. — Сериозни поражения няма. Разбира се, ще се наложи да се полекувате известно време.

Едва сега забелязах, че носи бяла престилка и че на гърдите му виси стетоскоп. Значи — бил съм болен. Значи — всичко е било само бълнуване. Сън, лош сън…

Огледах се встрани: върху бялата маса лежаха моят антибер, шлемът, броячът, пистолетът, тетрадката със записките, парите и другите дреболии от джобовете ми.

— Къде е чичо Том? — попитах аз.

— Кой, моля? — попита лекарят.

— Чичо Том… Професор Том Саул Бъркли. Къде е той?

— Не зная за кого говорите. Доведоха ви сам.

Отхвърлих чаршафа от себе си, изправих се, залитайки:

— Трябва да се върнем! — извиках. — Веднага! Професорът остана на острова, там долу, в подземията… Може да е още жив!

Лекарят ме подхвана през кръста със слабите си ръце и ме върна в леглото:

— Не бива да се движите. Още не сте добре.

В изговора му имаше една напевност, която ми напомняше старите грамофонни записи на поезия.

Той седна до мен, помълча секунда, неуверено попита:

— И други ли е имало с вас?

— Но, да! Не ви ли каза капитанът? „Южна звезда“ ни чакаше на двайсет мили от острова. Аз до последния момент поддържах връзка с нея по радиото, но трябваше да сляза в галериите, за да помогна на професора. После — стана онова…

— Какво точно? — попита той още по-тихо.

— Как да ви обясня… Това е тъй невероятно! Ще го вземете за бълнуване… Но кажете ми, моля, как сте успели да ме измъкнете от острова?

Той не отговори. Отвън се чуха стъпки, старческото му лице внезапно помръкна, той бързо се отдръпна назад. В същия миг на стената се образува отвор и в стаята влезе болногледач в бяла престилка и мрежесто сребристо таке, което плътно прилепваше на главата му.

Човекът веднага привлече вниманието ми. Беше извънредно слаб, дребен, приличаше на недоразвит младеж. Носът му беше сплеснат и широк, устните — плътни в сравнение с хлътналите бузи, кожата — тънка и тъмносива: очевидно имаше негърски произход. Възраст нямаше.

Не поздрави. Очите му се плъзнаха безизразно върху мен и се спряха на свалените от главата ми бинтове. Без да каже дума, той ги прибра и излезе. В движенията му имаше нещо бездушно, механично, което, не знам защо, ме отблъсна. След малко отново влезе. Със същата автоматична походка и сковано лице остави легенчето на място и се оттегли. Зад него отверстието на стената беззвучно се затвори.

Тогава забелязах, че стаята няма врата.

Смутен, разгледах по-внимателно помещението. Бе чудновато: не само че нямаше врата, но нямаше и прозорци. Бе съвсем малко, като килия, светлината падаше от слънцевидната лампа. Направи ми впечатление и друго: в шкафа за инструменти всичко — скалпели, ножовки, триончета, клещи, кутийки за лекарства и дори съдът за изваряване — всичко беше от някаква светла пластмаса. От същата материя беше и рамката на леглото, в което лежах. В стаята нямаше нищо металическо.

Старият лекар продължаваше да се взира в мен с младите си сини очи, в които се четяха безброй въпроси.

— Докторе — попитах внезапно аз, — къде се намирам?

— В Хелиополис — каза той просто.

Пред очите ми внезапно се завъртяха остъклените улици, сгърчените автомобили, восъчните деца в трапезарията, трамваят с обезглавените хора, сенките върху черната черковна стена… И болницата с разтопения пациент в леглото… И усмихващата се медицинска сестра без китки… И надписът, изчегъртан под колонадите: Радио Хелиополис…

— Докторе — казах, — бъдете откровен с мен: тук психиатрия ли е?

Той поклати глава, сякаш със съжаление:

— Не. Тук е болницата на сапиите в Хелиополис, а аз съм нейният управител. Казвам се доктор Мартин Пе номер Седемнайсет. Натоварен съм да ви излекувам. Вие получихте мозъчно сътресение и повърхностно обгаряне на очите.

Започнах да пропадам надолу, надолу, в някакъв вакуум без дъно, без край, без смисъл… Нима кошмарът продължаваше?

— Доктор Мартин — изрекох с усилие, — прощавайте, но изглежда че това мозъчно сътресение ме е изкарало от релсите и затова не разбирам някои неща. Моля, обяснете ми, къде се намира този град Хелиополис? И какви са тия сапии, които споменахте? Аз съм Александър Димов, физик, това си спомням отлично. Спомням си рождената дата, телефонните номера на всичките си колеги, зная наизуст специалната теория на относителността на Айнщайн, мога да ви разкажа за трудовете на Бен-Решевски, но за град Хелиополис чувам за първи път.

Доктор Мартин помълча секунда, захапал тънките си устни.

— Сине — каза той със странния си напевен акцент, — скоро ще разберете всичко, но преди това трябва да оздравеете.

Взе от шкафа спринцовка и се наведе над мен.

— Дайте си ръката!

Обзе ме паника. Отхвърлих грубо спринцовката, скочих, втурнах се към мястото на отверстието, заблъсках с юмруци. В същия миг пред мен стената безшумно се разтвори: на прага стоеше болногледачът с празните очи. Отправих му един жесток удар под диафрагмата, той полетя назад й се търкулна на пода. Вдясно се простираше дълъг коридор. Хукнах.

Босите ми крака шляпаха по студения под. Заобленият свод пращаше мека, синкава светлина. Да стигна до изхода и оттам — навън, да видя, да разбера!… Но коридорът нямаше врата, нямаше прозорци, нямаше изход, само един бял гладък зид… Заудрях с юмруци, закрещях и гласът ми закънтя в празната галерия. После съвсем неочаквано — сън ли беше това или действителност? — отнякъде се появи бронираното чудовище с единственото око на челото и препречи пътя ми. Успях да видя само, че сега е с две ръце, и загубих съзнание…

От дните и нощите, които последваха, си спомням само хаоса от образи, светлини и звуци, потопени в болка и тревога. Виждах над себе си загрижените сини очи на доктор Мартин, стетоскопа, спринцовката, чувствувах на китката си неговите кокалести пръсти, опипващи пулса ми… Около мен, под бялото слънце на лампата, като привидение се носеше синият болногледач, който безмълвно разтребваше и излизаше през отверстието… Поглъщах лекарства, на главата ми долепваха някакви електроди, мозъкът ми се пронизваше от болезнени светлини, отдалеч идваха деформирани думи: „Още ли не е добре? Докога ще трае това лечение?“, отблизо отговаряше доктор Мартин: „Психически шок, Ван Дам, не бива да се бърза…“ Понякога до стареца се появяваше едно друго лице с втренчено, немигащо, сякаш стъклено око, което ме изучаваше, и аз, потънал в бълнуванията, изтръпвах от страх…

И едно утро се събудих здрав.

Казвам утро, но това е само навикът. В бялата болнична килия на сапиите аз не разбирах кога настъпва утро и кога се свечерява. В Хелиополис никога нямаше да узная кога е ден и кога нощ. Над леглото ми малкото слънце неизменно излъчваше своята бяла светлина и само понякога съвсем неочаквано то угасваше и настъпваше абсолютен мрак и тогава се досещах, че в енергоцентралата зад ъгъла има авария…

Сега, когато изписвам думата енергоцентрала, мозъкът ми се сгърчва от ужас. Затварям очи, виждам Енергариума, батериите, ваните… Било ли е някога това? Но на масичката пред мен лежат стъкленото топче и гривната с №10000…

… Отверстието зина, влезе болногледачът, остави пакет дрехи и излезе — изправен, безплътен, мълчалив. Стори ми се, че е друг. Този също беше негър, също носеше бяла престилка и сребристо мрежесто таке, също беше нисък и неимоверно слаб и правеше абсолютно същите движения, но носът му беше по-прав, устните по-тънки.

— Тия дрехи са за вас — каза доктор Мартин. — Облечете се. Скоро ще дойдат да ви вземат.

Не запитах кой ще дойде, къде ще ме водят. След злополучния ми опит за бягство вече не питах нищо. Бях изтощен, пък и съзнавах безсмислието на всякаква инициатива от моя страна. А може би се страхувах от отговорите…

Доктор Мартин отиде към бялата масичка и натисна копчето на малък апарат с екран, навярно вътрешен видеофон.

— Тук Мартин Пе Седемнайсет — произнесе той отчетливо. — Съобщавам, че пациентът е здрав и може да се движи. До един час ще бъде готов.

— Идвам — отвърна кратко един твърд глас от репродуктора.

Забелязах, че старите ми вещи ги няма. Новите дрехи бяха съвсем бели и изцяло от изкуствена материя, която придаваше на тялото постоянна приятна температура. Панталоните бяха тесни и прилепваха като трико; риза нямаше, само едно яке с джобове. В едно от тях намерих малко електрическо фенерче.

В подобни дрехи под лекарската престилка беше облечен и доктор Мартин. Болногледачът имаше абсолютно същото облекло, но черно. Шапка не ми дадоха. По-късно установих, че сребристи мрежести такета носят само ембриите.

Доктор Мартин критично ме огледа:

— Тесни са ви — каза той. — Много сте едър. Тук отдавна вече няма едри хора… — И добави с нескрито съжаление: — Но скоро ще ви станат.

Болногледачът отново влезе, носейки две купички с храна и шишенце вода. Остави всичко на масата и се оттегли.

— Докторе — попитах, — този болногледач е като че ли друг.

— Да — каза той. — Ем 29–78 завчера умря.

Ударът под диафрагмата!

— Докторе… Да не би аз…?

— Не, не. Впрочем няма никакво значение. И без това неговото време беше настъпило. Този също няма да живее дълго. Нахранете се, може да дойдат всеки момент, трябва да бъдете готов.

Не посмях да задам повече въпроси. Седнах пред масичката, озадачен от равнодушния тон, с който докторът съобщаваше за смъртта на своите помощници.

През време на боледуването си не обръщах внимание на храната, която ми даваха, но сега се вгледах в нея по-отблизо. Хляб нямаше, зеленчуци и месо — също. Едната купичка беше пълна с лепкаво солено зеленикаво желе. В другата, съвсем на дъното, имаше два пръста златиста каша, непоносимо горчива. Водата в шишето беше бистра, но с дъх на химикали.

С усилие изгълтах зеленото желе, пих и малко вода, но златистата каша оставих.

— Изяжте я — каза доктор Мартин. — Това е соларин. Без него няма да издържите дълго. — Позамисли се и усмихнато добави: — Впрочем повече от нас. Вие носите много слънце в клетките си.

С импулсивно движение, сякаш преодоляваше някаква преграда в себе си, той дръпна столчето до мен, приближи глава до моята:

— Как е слънцето? — прошепна той.

— Не ви разбирам, докторе. За какво слънце говорите?

— Слънцето. Обикновеното слънце. Още ли е червено при изгрев?

— Зависи от времето — отвърнах озадачен. — Нима не знаете?

Той подхвана бързо и тихо, сякаш се страхуваше да не бъде чут:

— А облаците? Все тъй ли се кълбят по небето?

— Но, да…

— И вали ли дъжд?

— Вали, разбира се…

— И сняг?

— И сняг…

Той помълча, зареял поглед по бялата стена:

— Сине — промълви той, — спомняте ли си аромата на розите?

— Да — отвърнах аз, все по-удивен.

— Опишете ми го!

Усмихнах се. Как да му опиша упойващия дъх, от който ти се завива свят?… Но защо са тия въпроси, доктор Мартин? Къде си бил, че си забравил слънцето и облаците и розите?

— Доктор Мартин — попитах, — на колко сте години?

— На шейсет и шест… Аз също скоро ще умра. Ако, разбира се, не видя преди това слънцето…

— Доктор Мартин, вие ми обещахте, че като оздравея, ще узная всичко.

— Така и ще стане.

— Говорете!

— Други ще ви обяснят.

— Доктор Мартин, тук затвор ли е?

Той стана, направи няколко крачки из стаята — прегърбен, потънал в грижи стогодишен старец.

— Не — каза той глухо, — тук не е затвор. Тук е Хелиополис, градът на слънцето. — Той наведе глава към мен, тъжно сви устни: Но вие, сине, вие не ми разказахте за розите. Кога за последен път сте видели рози?

— Доктор Мартин! — Аз също се изправих, погледнах го в очите: — Доктор Мартин, какви са тия същества в броня, които пазят в коридора?

— Същества? — Той насмешливо сви устни. — Машини. Стари, изхабени машини.

— Роботи?

— Така ли ги наричат още? Романтика…

— Какво търсят те тук? А също така — какво правят те на остров Бахоа? В ония подземни галерии? Как са попаднали там? Кой ги контролира? Та те убиват хора!

— Сине — каза той меко, — потърпете и ще узнаете всичко.

Вратата (как иначе да я наричам?) се отвори, показа се болногледачът. С механично движение дойде към масичката и прибра съдовете.

В този миг светлината запремига, лампата слънце угасна. Настъпи мрак. Чу се някакво шумоление, тракане на съдове, бързо дишане. В ръцете на доктора светна фенерче.

— Запалете и вашето! — някак си тревожно прошепна той.

Лъчите на неговата лампичка зашариха по стената и опряха на болногледача, който бе застанал в ъгъла на стаята, полугърбом към нас и с настървение лочеше златистата каша.

— Остави! — рязко каза доктор Мартин.

Тогава онзи се обърна към нас. Лицето му ме порази. Не беше останала и следа от онова бездушно изражение, което имаше преди малко. То сякаш се бе озверило.

— Остави! — властно повтори докторът.

В светлинния кръг, като актьор на сцена, болногледачът явно се поколеба, после с нежелание остави купичката върху подноса.

— Вън! — заповяда доктор Мартин.

Приведен, отпуснат, негърът се упъти към вратата. Преди обаче той да стигне до отвора, светлината се върна. И мигновено, като опънат от пружина, болногледачът се изправи, лицето му доби стария, празен израз. Върна се към масичката, покорно взе подноса и с равни крачки излезе.

Доктор Мартин забеляза удивлението ми:

— Ембриите нямат право на соларин — промърмори той, като смутено потърка бузи: — И без това не достига за нас… — Той се помъчи да придаде на очите си твърдост, което не му се отдаде. — И затова вие не бива да го пренебрегвате никога. Тук соларинът е въпрос на живот и смърт… И още нещо: никога не забравяйте да си носите фенерчето. Случва се, токът спира, тогава светвайте незабавно, особено когато сте с ембрии…

Прекъсна го зумерът на видеофона. Чу се глас, същият рязък глас, който се бе обадил преди малко:

— Готов ли е гостът?

„Гостът“ бях аз…

— Да — отвърна доктор Мартин пред микрофона. — Можеш да дойдеш.

И след малко в стаята влезе човекът, комуто бе отредено да измени съдбата на планетата Земя.