Дейвид Едингс
Пазителите на запада (26)

25.

След пленяването на Улфгар волята за съпротива на неговите последователи се прекърши. Въпреки че някои от по-фанатизираните продължаваха да се сражават, повечето хвърлиха оръжието си и се предадоха. Войниците на Гарион ги обкръжиха и ги поведоха през заснежените окървавени улици към централния площад.

Силк и Джевълин разпитаха за няколко минути един навъсен пленник с окървавена превръзка на главата. След това отидоха при Гарион и Дурник, надвесени над пленника си, който все още бе в безсъзнание.

— Той ли е това? — попита с любопитство Силк, лъскайки разсеяно един от пръстените си в предницата на сивия си жакет.

Гарион кимна.

— Не изглежда толкова впечатляващ, нали?

— Голямата каменна къща ей там е негова — каза Джевълин и посочи една квадратна сграда с червени керемиди.

— Вече не — отвърна Гарион. — Сега е моя.

Джевълин се усмихна за миг.

— Бихме искали да я претърсим най-щателно — продължи началникът на драснианското разузнаване. — Хората понякога забравят да унищожат важни неща.

— Можем да отнесем и Улфгар там — рече Гарион. — Трябва да го разпитаме.

— Ще отида да доведа останалите ни приятели — предложи Дурник и свали шлема си. — Мислите ли, че вече е достатъчно безопасно да доведем Поул и останалите дами в града?

— Би трябвало — отвърна Джевълин. — Единствено в югоизточната част все още има огнища на съпротива.

Дурник кимна и тръгна през площада.@

Гарион, Силк и Джевълин вдигнаха отпуснатото тяло на чернобрадия мъж и го понесоха към къщата, пред която, издигнато на висок кол, се развяваше знамето с мечката. Един ривански войник стоеше на пост край няколко пленници, сгушени окаяно един до друг до стълбището.

— Ще ми направиш ли една услуга? — обърна се Гарион към войника.

— Разбира се, ваше величество — отговори воинът и отдаде чест.

— Отсечи това нещо. — Гарион кимна към пилона.

— Веднага, ваше величество. — Войникът се засмя. — Трябваше и сам да се сетя.

Внесоха Улфгар в една богато обзаведена стая. Навсякъде из нея бяха разхвърляни пергаменти. В голямата каменна камина също имаше цяла купчина смачкани свитъци. Ала камината беше студена.

— Добре — измърмори Джевълин. — Прекъснали сме го и не е успял да изгори нищо.

Силк огледа стаята. Стените бяха украсени с изящни гоблени в тъмни цветове, а зелените килими на пода бяха дебели и меки. Всичките кресла бяха тапицирани с яркочервено кадифе, а незапалените свещи стояха в сребърни свещници, прикрепени към стените.

— Добре си е живял — измърмори дребничкият мъж.

— Да съберем документите — предложи Джевълин. — Искам да ги прегледам.

Гарион остави шлема и меча си на пода, свали тежката ризница и уморено се отпусна на едно меко канапе.

— Чувствам се напълно изтощен — измърмори той. — Сякаш не съм спал цяла седмица.

Силк сви рамене.

— Това е една от привилегиите на хората, издаващи заповеди.

Вратата се отвори и влезе Белгарат.

— Дурник каза, че мога да те намеря тук — подхвана той и отметна качулката на старото си износено наметало. След това прекоси стаята и побутна отпуснатото тяло в ъгъла. — Не е мъртъв, нали?

— Не е — отвърна Гарион. — Просто Дурник го приспа със сопата си.

— Защо сте сложили превръзка на очите му? — попита старият вълшебник.

— Защото използваше магии. Помислих си, че няма да е зле, ако покрием очите му с нещо.

— Зависи от това дали наистина е овладял това изкуство.

— Можеш ли да го събудиш? — попита Силк.

— Нека го направи Поул. Нейното докосване е по-нежно от моето. Не искам да му счупя нещо.

Най-сетне всички се събраха и Белгарат седна на един стол, сложен точно пред пленника, и мрачно каза:

— Добре, Поул. Събуди го.

Поулгара свали синьото си наметало, коленичи до пленника и хвана главата му с ръце. За миг Гарион долови тих, шепнещ звук и усети в гърдите си прилив на нежност. Улфгар изстена.

— Дайте му още няколко минути — каза Поулгара и се изправи. — След това може да започнете да го разпитвате.

— Сигурно ще упорства — предположи Брин и се засмя.

— Ще бъда ужасно разочарован, ако не го направи — подметна Силк, който ровеше в някакво чекмедже на големия полиран шкаф.

— Да не сте ме ослепили, варвари такива? — измърмори Улфгар, надигна се с мъка и седна, като опря гръб на стената.

— Не сме — отвърна му Поулгара. — Очите ти са завързани, за да ти попречим да предприемеш някои неразумни стъпки.

— Значи са ме пленили жени? — В гласа на чернобрадия се долавяше дълбоко презрение.

— Да, и аз съм една от тях — извика Се’Недра.

Тонът, с който бяха изречени тези думи, предупреди Гарион и спаси живота на пленника, защото малката кралица измъкна един от кинжалите в пояса на Вела и се нахвърли върху него. Гарион сграбчи готовата й за смъртоносен удар ръка в последния момент и изтръгна ножа.

— Дай ми го! — извика тя.

— Не, Се’Недра.

— Той открадна бебето ми! — изкрещя тя. — Ще го убия!

— Не, няма. Той няма да даде отговор на нито един от нашите въпроси, ако прережем гърлото му. — Гарион прегърна жена си и върна кинжала на Вела.

— Ще ти зададем няколко въпроса, Улфгар — обърна се Белгарат към пленника.

— Ще се наложи доста да почакаш за отговорите.

— Толкова се радвам, че го каза — измърмори Хетар. — Кой иска да започне да го реже на парчета?

— Правете каквото искате — присмя им се Улфгар. — Не ме е грижа за тялото ми.

— Ще направим всичко, което можем, за да промениш мнението си по този въпрос — изрече Вела със смразяващ, подвеждащо мек глас, опитвайки острието на кинжала си с палец.

— Какво точно искаш да узнаеш, Белгарат? — попита Еранд и отклони поглед от бронзовата статуя в ъгъла, която до този момент разглеждаше с любопитство. — Аз мога да дам отговори на въпросите ти, стига да искаш.

Белгарат рязко вдигна поглед към русокосото момче.

— Знаеш ли какво има в съзнанието му? — попита той сепнато.

— Да, известно ми е почти всичко.

— Къде е синът ми? — бързо попита Гарион.

— Това е нещо, което не му е известно — отвърна Еранд. — Той няма нищо общо с отвличането.

— Кой го е извършил тогава?

— Улфгар не е сигурен, но смята, че е бил Зандрамас.

— Зандрамас ли?

— Това име непрекъснато се появява на пътя ни, нали? — рече Силк.

— Той знае ли кой е Зандрамас?

— Не знае. Това е просто име, което е чувал от своя господар.

— Кой е господарят му?

— Страхува се да споменава името му дори наум — отвърна Еранд. — Обаче е мъж с лице на петна.

Пленникът отчаяно се бореше да се изтръгне от въжетата, с които бе омотано тялото му.

— Лъжи! — изкрещя той. — Всичко това е лъжа!

— Този човек е бил изпратен тук от господаря си, за да попречи ти и Се’Недра да имате деца — продължи Еранд, без да обръща внимание на крещящия пленник. — Освен това задачата му е била децата ви да не останат живи, ако се родят. Не той е организирал отвличането, Белгарион. Ако Улфгар бе човекът, промъкнал в детската стая в Рива, той щеше да убие сина ти, нямаше да го отвлече.

— Откъде е Улфгар? — попита любопитно Лизел и свали яркочервеното си наметало. — Не мога съвсем точно да определя къде е израснал по говора му.

— Може би е така, защото той всъщност не е човек — отвърна Еранд. — Е, поне не съвсем. Спомня си, че е бил някакво животно.

Всички впериха погледи в момчето, а след това се взряха в Улфгар.

В този момент вратата се отвори и влезе гърбавият Белдин. Той понечи да каже нещо, но замълча и се вгледа във вързания пленник. Вълшебникът прекоси непохватно стаята, наведе се, разкъса синьото парче плат и огледа с втренчен поглед лицето на Улфгар.

— Е, куче — заговори той, — какво те е накарало да напуснеш кучешката си колиба?

— Ти! — изстена задъхано Улфгар и лицето му изведнъж пребледня.

— Урвон ще изяде сърцето ти за закуска, когато разбере как си оплескал цялата работа — изрече със задоволство Белдин.

— Познаваш ли този човек? — попита рязко Гарион.

— Познаваме се от много, много време, нали, Харакан?

Пленникът го заплю.

— Виждам, че ще трябва да те научим да се държиш прилично — засмя се Белдин.

— Кой е той? — попита Гарион.

— Казва се Харакан и е малореански гролим — едно от кучетата на Урвон.

В същия миг пленникът внезапно изчезна. Низ от мръсни ругатни се изля от устата на Белдин, след това вълшебникът също се скри от очите им.

— Какво стана? — възкликна Се’Недра. — Къде отидоха?

— Може би Белдин не е толкова умен, колкото предполагах — рече Белгарат. — Не биваше да маха превръзката от очите му. Нашият пленник се пренесе извън сградата.

— Ти можеш ли да го направиш? — попита недоверчиво Гарион. — Искам да кажа — можеш ли да го сториш, когато очите ти са вързани и не виждаш нищо?

— Това е много, много опасно, но Харакан, изглежда, е бил отчаян. Белдин го преследва.

— Ще го хване, нали?

— Трудно е да се каже.

— Все още има въпроси, на които искам да получа отговор.

— Аз мога да ти дам отговорите, Белгарион — намеси се Еранд невъзмутимо.

— Искаш да кажеш, че все още знаеш какво има в съзнанието му, въпреки че той вече не е тук?

Бранд кимна утвърдително.

— Защо не започнеш отначало, Еранд? — предложи Поулгара.

— Добре. Този Харакан — предполагам, че това е истинското му име — е дошъл тук, защото господарят му — онзи, когото Белдин нарече Урвон — го е изпратил, за да е сигурен, че Белгарион и Се’Недра няма да имат деца. Харакан дошъл тук, в Реон, и установил контрол над култа към Мечката. Отначало раздухвал всякакви слухове срещу Се’Недра, надявайки се, че ще успее да принуди Гарион да я изостави и да се ожени за друга жена. След това, като разбрал, че тя ще има дете, изпратил наемен убиец да отнеме живота й. Това не стана, разбира се, и Харакан започнал да се отчайва. Ужасно се е страхувал от онова, което Урвон щял да направи с него, ако се провали. Веднъж се опитал и да добие власт над съзнанието на Се’Недра, докато кралицата спяла. Целта му била да я принуди да удуши бебето си, но някой — не му е известно кой — се намесил и го спрял.

— Беше Поледра — измърмори Гарион. — Бях там онази нощ.

— Тогава ли му е хрумнало да убие Бранд и да стовари вината върху крал Анхег? — попита генерал Брендиг.

Еранд се намръщи.

— Убийството на Бранд е било случайност — отвърна той. — Според това, което разбрах от Харакан, Бранд просто случайно е бил наблизо и заварил последователите на култа в коридора. Те тъкмо се готвели да извършат онова, за което в действителност Харакан ги е изпратил в Рива.

— И какво е било то? — попита Се’Недра.

— Отивали са към кралските покои, за да убият теб и бебето.

Лицето й пребледня.

— А след това е трябвало да се самоубият. Тъкмо това трябвало да подпали война между Белгарион и крал Анхег. Както и да е, нещо се объркало. Бранд бил убит вместо теб и принц Геран; ние открихме, че култът към Мечката е отговорен за престъплението, а не Анхег. Харакан не посмял да се върне при Урвон и да му признае, че се е провалил. Тогава Зандрамас отвлякъл бебето ти и избягал от Острова на ветровете с него. Харакан не могъл да тръгне по следите му, защото когато разбрал за това, Белгарион вече напредвал към Реон. Бил хванат като в капан тук, а Зандрамас се измъквал с твоето бебе.

— Онзи нийсански кораб! — възкликна Кайл. — Зандрамас е откраднал сина ти, Белгарион. След това е отплавал на юг, а всички ние останахме тук, в пустошта на Драсния.

— Какво ще кажеш за разказа на онзи черекски последовател на култа, който чухме след отвличането? — попита Брин.

— Последователите на култа към Мечката обикновено не са особено умни — отвърна Кайл. — Не мисля, че Зандрамас е срещнал големи трудности, убеждавайки онези череки, че отвличането е било заповядано от Харакан. Те са повярвали охотно на всички безсмислици, че принцът ще бъде отгледан от култа и един ден ще предяви претенции към трона на Рива. Всичко това са просто безумни глупости, но те са им повярвали.

— Тъкмо затова са изоставени на брега — отбеляза Гарион. — Зандрамас е знаел, че ще заловим поне един от тях и ще чуем предварително подготвената история. Тя ни изпрати тук в Реон, докато злодеят е отплавал на юг със сина ми.

— Изглежда, всички сме били подведени много хитро — рече Джевълин, който подреждаше някакви пергаменти върху една полирана маса. — И Харакан, и всички ние.

— Ние също можем да бъдем умни — намеси се Белгарат. — Зандрамас не разбира, че Кълбото на Алдур може да проследи дирята на Геран. Ако се движим достатъчно бързо, ще успеем да настигнем този хитрец и да го изненадаме.

„То няма да успее да открие къде е отишъл злодеят по вода“ — обади се сухият глас в съзнанието на Гарион.

„Какво?“

„Кълбото на Алдур не може да проследи дирята на сина ти по вода. Земята винаги остава на едно и също място водата постоянно се движи — тласкана от ветрове, приливи, отливи и така нататък.“

„Сигурен ли си?“

Но гласът вече беше заглъхнал.

— Има една непреодолима пречка, дядо — заговори Гарион. — Кълбото не може да открива дирята във вода.

— Откъде знаеш?

Гарион потупа челото си.

— Той току-що ми каза.

— Това усложнява нещата.

— Не особено — противопостави се Силк. — Има съвсем малко места по земята, където един нийсански кораб може да пусне котва, без да бъде претърсен от кила до знамето на главната мачта. Повечето владетели не желаят в кралствата им да бъдат вкарвани отрови и опиати. Зандрамас със сигурност не би желал да влезе в някое пристанище и властите да го заловят с наследника на риванския престол на борда.

— По брега на Арендия има много скрити заливчета — каза Лелдорин.

Силк поклати глава.

— Не мисля така — рече замислено той. — Смятам, че корабът просто е останал в морето. Сигурен съм, че Зандрамас е искал да се махне колкото е възможно по-надалеч от алорнските кралства, при това колкото се може по-бързо. Ако хитростта, с която ни прати в Реон, не бе свършила работа, Гарион щеше да нареди всички хора и кораби на Запада да търсят сина му.

— Какво мислите за южните области на Ктхол Мургос? — попита генерал Брендиг.

— Не — каза решително началникът на драснианското разузнаване. — Там се води война, военни кораби на мургите кръстосват около целия западен бряг. Единственото сигурно място, където нийсански кораб може да пусне котва, необезпокояван от никого, е кралство Нийса.

— А това отново ни насочва към Салмисра, нали? — подхвърли Поулгара.

— Смятам, че ако е имало някаква намеса от страна на официалните власти, хората ми щяха да са разбрали за това, лейди Поулгара — изтъкна Джевълин. — Имам шпиони навсякъде в двореца на Салмисра. В действителност там заповедите издава Сади, главният евнух на Салмисра, а ние го наблюдаваме непрекъснато. Не мисля, че нареждането за отвличането на принца е дошло от двореца.

Вратата се отвори и влезе Белдин. Лицето му бе мрачно като буреносен облак.

— О, богове! — изруга той. — Изгубих го!

— Изгубил си го? — попита Белгарат. — Как?

— Щом Харакан стигна до улицата, се превърна в ястреб. Бях плътно зад опашката му, но той навлезе в облаците и отново се преобрази. Когато се показа, се бе смесил с ято гъски, летящи на юг. Естествено, щом ме видяха, гъските се разкрякаха и се разлетяха на всички страни. Не можах да позная коя от тях бе Харакан.

— Остаряваш.

— Защо не млъкнеш, Белгарат?

— Бездруго той вече не е важен — вдигна рамене Белгарат. — Вече получихме от него това, което ни трябваше.

— Бих предпочел да е мъртъв. Така щях да се чувствам по-сигурен. Ако не друго, загубата на едно от любимите му кучета би вбесила Урвон, а аз съм готов да направя всичко, за да го ядосам.

— Защо непрекъснато наричаш Харакан куче? — попита любопитно Хетар.

— Защото е чандим, а чандимите са точно това — хрътките на Торак.

— Би ли ни обяснил какво означават думите ти? — помоли го кралица Порен.

Белдин пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.

— Това не е толкова сложно — подхвана гърбавият вълшебник. — Когато построиха Ктхол Мишрак в Малореа, Торак възложи на определени гролими задачата да пазят града. За да я изпълнят, те се превърнаха в хрътки.

Гарион потрепера — в съзнанието му болезнено ясно изплува споменът за огромните силуети на кучетата, на които се бяха натъкнали в Града на нощта.

— Както и да е — продължи Белдин, — След битката при Воу Мимбре, когато Торак заспа непробудния си сън, продължил векове, Урвон навлезе в забранената зона около руините и успя да убеди част от глутницата хрътки, че действа от името на бога с обезобразеното от огъня лице. Отведе ги със себе си в Мал Яска и постепенно отново ги преобрази в гролими; въпреки че изби поне половината от тях, докато това му се удаде. Както и да е, те наричат себе си „чандими“ — нещо като таен орден, съществуващ в църквата на гролимите. Чандимите са напълно верни на Урвон, твърде добри вълшебници, но също така се занимават и с черни магии. Ала въпреки това все още продължават да бъдат кучета — много послушни и далеч по-опасни в глутница, отколкото поотделно.

— Наистина забележителна нова информация! — отбеляза Силк, като вдигна поглед от някакъв навит пергамент, който бе открил в един от шкафовете.

— Много усилено използваш устата си, Келдар — отвърна раздразнено Белдин. — Искаш ли да ти я зазидам?

— О, не, не ми обръщай внимание, Белдин.

— Какво ще правим сега, Белгарат? — попита кралица Порен.

— Сега ли? Сега ще тръгнем след Зандрамас, разбира се. Заради тази хитрост с култа вече сме изостанали доста далеч зад него, но ще наваксаме.

— Непременно ще го сторим, можете да разчитате на думите ми — заяви Гарион. — Веднъж вече се справих с Детето на Мрака. Мога да го направя още веднъж, ако се налага. — Той се обърна към Еранд. — Имаш ли някаква представа защо Урвон иска синът ми да бъде убит?

— Заради нещо, което е намерил в някаква книга. В книгата пишело, че ако синът ти попадне в ръцете на Зандрамас, Зандрамас ще го използва, за да направи нещо. Каквото и да е то, Урвон е готов да разруши света, за да го възпре.

— Какво е онова, което би могъл да направи Зандрамас? — попита Белгарат.

— Харакан не знае отговора на този въпрос. Всичко, което знае, е, че не е изпълнил задачата, възложена му от Урвон.

На лицето на Белгарат бавно се появи усмивка — студена и смразяваща.

— Не е необходимо да губим време в преследване на Харакан — заяви той.

— Да не го преследваме ли? — възкликна Се’Недра. — След всичко, което ни причини?

— Урвон ще се погрижи за това вместо нас. Ще стори с него такива неща, за които ние дори не бихме могли да помислим.

— Кой е този Урвон? — попита генерал Брендиг.

— Третият ученик на Торак — отвърна Белгарат. — Бяха трима — Ктучик, Зедар и Урвон. Той е единственият оцелял.

— Все още не знаем нищо за Зандрамас — напомни им Силк.

— Знаем някои неща. Например това, че сега Зандрамас е Детето на Мрака.

— Нещо не е наред, Белгарат — избоботи Барак. — Защо Урвон ще иска да пречи на Детето на Мрака? Те са на една страна, нали?

— Очевидно не. Струва ми се, че в редиците на нашите противници са се появили разногласия.

— Това е от полза за нас.

— Въпреки това бих искал да науча още много неща преди да започна да злорадствам.

 

 

В ранните часове на следобеда рухна съпротивата на последните фанатици, продължили да се сражават в югоизточната част на Реон. Обезсърчените пленници бяха поведени по улиците на горящия град към площада, където трябваше да се присъединят към останалите пленени последователи на култа.

Гарион и генерал Брендиг стояха на балкона на втория етаж в къщата, където бяха отнесли Харакан, и разговаряха тихо с дребничката кралица на Драсния.

— Как ще постъпите с тях сега, ваше величество? — попита я генерал Брендиг.

— Ще им кажа истината и ще ги пусна да си вървят, Брендиг.

— Ще ги пуснете да си вървят?

— Разбира се.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

— Мъничко ще се разстроят, когато им съобщя, че един малореански гролим ги е подвел и ги е накарал да предадат Алория.

— Не мисля, че ще ви повярват.

— Много от тях ще го направят — отвърна спокойно тя и оправи яката на черната си рокля. — Ще успея да убедя поне някои да повярват на истината. Те ще я разнесат навсякъде из кралството. А щом всички научат, че култът към Мечката е попаднал под властта на гролима Харакан, за сектантите ще стане много трудно да печелят нови последователи, не смяташ ли?

— Имате право — съгласи се Брендиг. — Но няма ли да накажете онези, които не ви послушат?

— Това би било тирания, генерале, а владетелите трябва да избягват такива прояви — особено когато това не е необходимо. Смятам, че щом мълвата се разчуе, всеки започнал да бръщолеви за божествената мисия на Алория да покори южните кралства, ще бъде посрещнат с дъжд от камъни.

— Добре. А какво ще предприемете с генерал Халдар? — попита той сериозно. — На него не бихте позволили просто да си върви у дома, нали?

— Положението с Халдар е съвсем различно — отвърна тя. — Той е предател, а измяната не бива да бъде насърчавана.

— Когато разбере какво се е случило тук, той вероятно ще се опита да избяга.

— Външният вид понякога подвежда, генерал Брендиг — заяви кралицата с хладна усмивка. — Може би изглеждам като съвсем безпомощна жена, но ръцете ми са много дълги. Халдар няма да успее да тича нито достатъчно бързо, нито достатъчно далеч, за да ми избяга. Когато хората ми го заловят, ще бъде върнат в Боктор, окован във вериги, и ще бъде изправен пред съда. Мисля, че изходът от процеса е лесно предвидим.

— Бихте ли ме извинили? — попита учтиво Гарион. — Трябва да поговоря с дядо си.

— Разбира се, Гарион — отговори кралица Порен и се усмихна топло на риванския крал.

Гарион слезе на долния етаж и попадна на Силк и Джевълин, които все още тършуваха из раклите и шкафовете в стаята, застлана със зелени килими.

— Намерихте ли нещо полезно? — попита той.

— Всъщност натъкнахме се на редица полезни неща — отвърна Джевълин. — Предполагам, че щом приключим, ще разполагаме с имената на всички последователи на култа в Алория.

— Този факт доказва правотата на нещо, което винаги съм твърдял — отбеляза Силк. — Човек никога не трябва да записва нищо.

— Имате ли някаква представа къде мога да открия Белгарат?

— Виж в кухнята — отвърна Силк. — Спомена, че бил гладен. Струва ми се, че и Белдин отиде с него.

Кухнята не бе засегната от всеобщия грабеж, предприет от хората на Ярблек, които, изглежда, се интересуваха повече от плячката, отколкото от храната. Двамата стари вълшебници се бяха разположили удобно на една маса и довършваха остатъците от печено пиле.

— А, Гарион — дружелюбно каза Белгарат. — Влизай и сядай при нас.

— Мислиш ли, че тук някъде има нещо за пиене? — попита Белдин и изтри пръстите си в предницата на туниката си.

— Би трябвало — отвърна Белгарат. — Та това е кухня в края на краищата. Защо не погледнеш в ей онзи долап?

Белдин стана и тръгна към долапа.

Гарион погледна през прозореца към обвитите в пламъци къщи навън и каза:

— Пак заваля сняг.

— Мисля, че трябва да се махнем оттук възможно най-бързо — изсумтя Белгарат. — Не желая да прекарам зимата тук.

— Аха! — възкликна Белдин от долапа и след миг се появи победоносно усмихнат с малко буренце в ръце.

— Я първо го опитай — рече му Белгарат. — Може да е оцет.

Белдин постави бурето на земята и изби дъното му с юмрук. След това облиза пръстите си и примлясна.

— Не — оповести той. — Определено не е оцет. — Вълшебникът прерови един шкаф наблизо и извади три глинени чаши.

— Е, братко — попита Белгарат. — какви са плановете ти?

Белдин загреба от буренцето с една от чашите.

— Възнамерявам да видя дали ще мога да открия Харакан. Ще ми се да го убия преди да се върна в Малореа. Не бива човек като него да се прокрадва зад гърба ти, когато минаваш по тесни улички.

— Значи отиваш в Малореа? — Белгарат откъсна едно крилце от пилето на масата.

— Това е единственото място, където можем да получим сигурни сведения за този Зандрамас. — Белдин се оригна.

— Според Джевълин това е даршивско име — намеси се Гарион.

Белдин изсумтя.

— Това може да ни е от полза. Ще започна оттам. Не успях да се добера до нищо в Мал Зет, а онези безумци в Каранда изпадаха в несвяст всеки път, щом споменавах това име.

— Опита ли в Мал Яска?

— Нямаше как. Урвон е окачил портрета ми по всички стени в града. Не зная защо се страхува, че някой ден ще се появя и ще изтръгна пет-шест метра от червата му.

— И защо ли?

— Обещах му, затова.

— Значи ще отидеш в Даршива?

— Да, след като благополучно пратя Харакан под земята. Ако разбера нещо за Зандрамас, ще ти пратя вест.

— Отваряй си очите и се оглеждай за точни преписи на малореанските свещени книги и на предсказанията от Ашаба — напомни му Белгарат. — Според сборника тъкмо в тях трябва да открия ключ за решаването на загадката.

— И какво ще предприемете?

— Ще тръгнем за Нийса. Там ще видим дали Кълбото на Алдур може да открие следите на моя правнук.

— Фактът, че някакъв ривански пастир е видял нийсански кораб, е неубедителна причина да поемеш в тази посока, Белгарат.

— Зная, но засега това е единствената информация, с която разполагаме.

Гарион разсеяно откъсна няколко парчета от пилето, на което по-хубавите мръвки вече липсваха, и ги сложи в устата си. Изведнъж осъзна, че е гладен като вълк.

— Ще вземеш ли и Поулгара? — попита Белдин.

— Нямам такова намерение. Съвсем вероятно е Гарион и аз да се откъснем от събитията в кралството. Затова тук на север е необходим стабилен човек, способен да контролира положението. Сега алорните се чувстват силни и имат нужда от твърда ръка, която да не им позволи да вършат пакости.

— Това е нормално състояние за алорните. Разбираш, че Поулгара няма да е доволна, когато й кажеш, че трябва да остане, нали?

— Разбирам — отвърна Белгарат и лицето му помрачня. — Може би просто ще й оставя бележка. Миналия път това свърши прекрасна работа.

— Само се постарай около нея да няма нещо чупливо, когато получи бележката ти — засмя се Белдин. — Като например големи градове и планински вериги. Чух какво се е случило, когато получила последната ти бележка.

Вратата се отвори и Барак надникна в кухнята.

— А — избоботи той, — тук значи сте били. Дойдоха двама души, които искат да ви видят. Мандорален ги открил в покрайнините на града. Много странна двойка.

— Какво имаш предвид под думата „странна“? — попита Гарион.

— Мъжът е огромен като замък. Ръцете му са дебели колкото стволове на дърво, но не може да говори. Момичето наистина е хубаво, но сляпо.

Белгарат и Белдин бързо се спогледаха.

— Откъде знаеш, че е сляпа? — попита Белгарат.

— Върху очите й е вързано парче плат — вдигна рамене Барак.

— Най-добре веднага да отидем и да поговорим с нея — рече Белдин и стана. — Никоя пророчица не би дошла в тази част от света, ако не става дума за нещо изключително важно.

— Пророчица ли? — попита Гарион.

— От Кел — обясни Белгарат. — Те винаги са с превързани очи, а водачите им са винаги неми. Да отидем да видим какво ще ни каже.

Отидоха в просторната централна стая на къщата и завариха останалите си приятели, вперили любопитни погледи в двамата непознати. Пророчицата с превръзката на очите беше слабо момиче, облечено в бяла роба. Беше с тъмноруса коса, а върху устните й потрепваше спокойна усмивка. Непознатата стоеше тихичко в средата на стаята и търпеливо чакаше. До нея бе застанал един от най-огромните мъже, които Гарион бе виждал. Мъжът беше облечен в рубашка без ръкави от груб небоядисан плат, пристегната с пояс на кръста. Нямаше никакво оръжие освен здрава гладка тояга. Немият стърчеше високо дори над Хетар, а голите му мускулести ръце вдъхваха страхопочитание. Той извисяваше здравото си тяло над своята господарка, сякаш кръжеше по странен начин над нея, следейки я с бдителни, грижовни очи.

— Жената каза ли коя е? — обърна се тихо Белгарат към дъщеря си.

— Не — отвърна тя. — Каза само, че трябва да разговаря с теб и с Гарион.

— Казва се Кайрадис — обади се Еранд.

— Познаваш ли я? — попита Гарион.

— Срещнахме се веднъж в Долината на Алдур. Тя искаше да разбере нещо за мен. Затова дойде там и разговаряхме.

— И какво точно искаше да разбере?

— Не ми каза.

— А ти не я ли попита?

— Мисля, че ако бе пожелала да узная, щеше сама да ми го каже.

— Ще говоря с теб, древни Белгарат — заговори пророчицата с тих, ясен глас. — И с теб също, Белгарион.

Двамата мъже се приближиха към нея.

— Позволено ми е да остана тук съвсем кратко време, за да ви разкрия някои истини. Първо, знайте, че вашите мисии са все още неизпълнени. Необходимостта повелява да се състои още една среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Запомнете добре думите ми — тази среща ще бъде последна и тъкмо на нея ще бъде направен окончателният избор между Светлината и Мрака.

— И къде ще се състои тази среща, Кайрадис? — попита Белгарат напрегнато.

— Тя ще стане в присъствието на Сардион на мястото, което вече не съществува.

— И къде се намира то?

— Пътят към това страшно място е скрит в загадките — древните предсказания, древни. Трябва да го търсиш там. — Пророчицата обърна лице към Гарион като понечи да протегне нежната си ръка към него. — Твоето сърце кърви, Белгарион — продължи тя с глас, пропит със силно съчувствие. — Защото твоят син е в ръцете на Зандрамас, Детето на Мрака. Твой дълг е да попречиш на Зандрамас да достигне Сардион, защото звездите и гласовете на земята твърдят, че силата на Мрака е в Сардион, точно както силата на светлината е съсредоточена в Кълбото на Алдур. Ако се случи така, че Зандрамас стигне до Камъка на Мрака с младенеца, Мракът ще ликува и победният му триумф ще продължи навеки.

— Бебето ми добре ли е? — попита Се’Недра. Лицето й бе пребледняло, в очите й се четеше ужасен страх.

— Детето е на сигурно място и се чувства добре, Се’Недра — отвърна Кайрадис. — Зандрамас ще го пази от всякакво зло — не защото го обича, а по необходимост. — Лицето на пророчицата изведнъж стана неподвижно. — Но ти трябва да събереш всичките си сили и да бъдеш непреклонна — продължи тя. — Ако се случи така, че няма начин да попречите на Зандрамас да стигне до Сардион с твоя невръстен син, ти, Се’Недра, или твоят съпруг Гарион трябва да убиете детето.

— Да го убием? — възкликна Се’Недра. — Никога!

— Тогава Мракът ще победи — каза простичко Кайрадис и отново се обърна към Гарион. — Времето ми изтича — продължи тя. — Вслушай се внимателно в думите ми. Изборът на твоите спътници, които ще ти помогнат да изпълниш задачата си, трябва да се ръководи от Необходимостта, а не от личните ти предпочитания. Ако направиш погрешен избор, ще претърпиш поражение: Зандрамас ще те победи. Твоят син ще остане завинаги загубен за теб и светът няма да бъде повече такъв, какъвто го познаваш.

Лицето на Гарион бе мрачно.

— Продължавай — каза лаконично той. — Кажи ми всичко, което трябва да науча. — Думите й, че при някакви обстоятелства или той, или Се’Недра трябва да убият собственото си дете, внезапно го изпълниха с гняв.

— Ще напуснеш това място, Белгарион, придружен от древния Белгарат и неговата почитана дъщеря Поулгара. Трябва да вземеш със себе си Носителя на Кълбото на Алдур и своята съпруга.

— Но това е нелепо! — избухна той. — Няма да изложа нито Се’Недра, нито Еранд на такава опасност.

— Тогава задачата ти със сигурност ще завърши с крах.

Той я погледна безпомощно.

— С теб трябва да дойдат Водача и Човека с двата живота; както и още един, когото ще ти разкрия допълнително. По-късно към теб по различно време ще се присъединят другите ти спътници — Жената-ловец, Мъжът, който не е човек, Празния и Жената, която наблюдава.

— Брътвежи, типични за всички прорицатели! — измърмори гневно Белдин.

— Думите не са мои, любезни Белдин — отговори му тя. — Това са имена, изписани от звездите — те са посочени и в пророчествата. Случайните светски имена, с които са нарекли тези хора в деня на раждането им, нямат никакво значение в неподвластното на времето царство на двете Необходимости, борещи се помежду си в центъра на всичко съществуващо на света в миналото, в настоящето и бъдещето. Всеки един от спътниците има определена задача. Всеки трябва да я изпълни до срещата, която неминуемо ще се състои. В противен случай пророчеството, направлявало стъпките на всички още от сътворението на света, няма да се сбъдне.

— И каква е моята задача, Кайрадис? — хладно попита Поулгара.

— Каквато е била винаги, свята Поулгара. Ти трябва да направляваш и водиш, да се грижиш и защитаваш, защото си майката, тъй както древният Белгарат е бащата. — По устните на момичето с превързаните очи трепна едва доловима усмивка. — Понякога други хора ще ти помагат в твоето търсене, Белгарион — продължи тя. — Но онези, чиито имена споменах, трябва да бъдат с теб по време на решителната среща.

— Ами ние? — попита Барак. — Хетар, Мандорален, Лелдорин и аз?

— Вашите задачи са вече изпълнени, най-страшна мечко. Отговорността за тях вече се е предала на синовете ви. Ако ти, Стрелеца, Повелителя на конете или Рицаря-защитник направите опит да се присъедините към Белгарион в това търсене, вашето присъствие ще стане причина за неговия погром.

— Но това е нелепо! — викна гневно грамадният мъж и от устата му се разхвърчаха слюнки. — Никога няма да изоставя Гарион!

— Този избор не принадлежи на теб. — Пророчицата се обърна отново към Гарион и отпусна длан върху огромната ръка на своя ням защитник. — Това е Тот — представи го тя, след това тялото й се отпусна, сякаш прекършено под тежестта на внезапно връхлетяла я умора. — Той направлява несигурните ми стъпки от деня, в който бях дарена с друго зрение и превързах очите си, за да виждам бъдещето по-добре. Душата ми се раздира от болка, но зная, че той и аз сега трябва да се разделим за известно време. Научила съм го как да ти помага в твоето търсене. Според звездите той се нарича Мълчаливия. Съдбата му е отредила да бъде един от твоите спътници. — Кайрадис започна да трепери, като че ли изтощението й бе станало непоносимо. — Ето и последните ми думи за теб, Белгарион — продължи тя с потрепващ глас. — Твоето търсене ще бъде изпълнено с големи опасности и един от спътниците ти ще изгуби живота си. Затова подготви сърцето си! Когато това нещастие се случи, не бива да се колебаеш, не бива дори да трепнеш, а с още по-голяма упоритост продължавай изпълнението на възложената ти задача.

— Кой? — попита бързо риванският крал. — Кой от тях ще умре?

— Това не бе разкрито пред мен — отвърна пророчицата, след това се изправи с явно усилие. — Не ме забравяй, защото отново ще се срещнем — изрече Кайрадис и изчезна.

— Къде отиде? — възкликна генерал Брендиг.

— В действителност никога не е била тук — отвърна Еранд.

— Това е проекция, Брендиг — намеси се Белгарат. — Но мъжът, Тот — той наистина е тук, човек от плът и кръв. Как успяха да го направят? Знаеш ли това, Еранд?

Еранд сви рамене.

— Не мога да кажа, Белгарат. Но за да го извършат, са били необходими обединените сили на всички пророци от Кел.

— Абсолютни глупости! — избухна гневно Барак и удари по масата с грамадния си юмрук. — Нищо на света не може да ме накара да остана! — Мандорален, Хетар и Лелдорин енергично закимаха в знак на съгласие.

Гарион погледна Поулгара и попита:

— Възможно ли е тя да е излъгала?

— Кайрадис ли? Не. Пророчиците не са способни да лъжат. Може да е скрила някои неща, ала е невъзможно да е излъгала. Разкри ни онова, което е видяла в звездите.

— Как може да вижда звездите с тази превръзка върху очите си?

Поулгара вдигна ръце.

— Не зная. Пророците усещат нещата по начини, които не можем да разберем.

— Може би е прочела погрешно — предположи Хетар.

— Пророците от Кел обикновено имат право — изръмжа Белдин. — Така че не бих заложил живота си на онова, което казваш, Хетар.

— И така стигаме до същината на въпроса — намеси се Гарион. — Ще трябва да тръгна сам.

— Сам ли? — изрече задъхано Се’Недра.

— Чу какво каза Кайрадис. Някой от спътниците ми ще бъде убит.

— Такава възможност винаги е съществувала, Гарион — обади се Мандорален.

— Но никога не е била предопределена с такава сигурност.

— Няма да позволя да тръгнеш сам — заяви Барак.

Гарион усети силно, особено дръпване, сякаш някой го блъскаше грубо встрани. Риванският крал беше безпомощен, когато от устните му прозвуча глас, който не му принадлежеше.

— Хора, ще спрете ли това глупаво бръщолевене? — запита гласът. — Указанията са ви дадени. Следвайте ги.

Всички гледаха смаяно Гарион. Той вдигна безпомощно ръце, за да им покаже, че няма никаква власт над думите, звучащи от устата му.

Белгарат примигна.

— Сигурно става дума за нещо изключително важно, щом е накарало теб да се намесиш пряко в разговора ни — обърна се той към разума, неочаквано обсебил гласа на Гарион.

— Нямате време, Белгарат. Предстои ви да изминете много дълъг път, а разполагате с малко време.

— Значи онова, което ни каза Кайрадис, е истина? — попита Поулгара.

— Да, думите й разкриваха истината. Ала тя все още не взема ничия страна.

— Тогава защо въобще дойде тук? — попита Белдин.

— Кайрадис има своя задача и появата й при вас е част от нея. Тя трябва да даде указания и на Зандрамас.

— Не би ли могъл да ни подскажеш нещичко за онова място, което трябва да открием? — попита с надежда Белгарат.

— Белгарат, не задавай такива въпроси. Знаеш, че не бива. По пътя на юг трябва да спрете в Пролгу.

— В Пролгу ли?

— Там ще се случи нещо, което непременно трябва да стане. Времето ви изтича, Белгарат, затова не го губи.

— Продължаваш да говориш за времето. Би ли могъл да бъдеш по-конкретен?

— Отиде си, дядо — каза Гарион, възвърнал властта над гласа си.

— Винаги прави така — недоволно каза Белгарат. — Изчезва точно когато разговорът стане интересен.

— Знаеш защо го прави, Белгарат — напомни му Белдин.

Белгарат въздъхна.

— Да, известно ми е. — Вълшебникът се обърна към приятелите си. — В такъв случай всичко е ясно — продължи той. — Мисля, че трябва да направим точно както каза Кайрадис.

— В никакъв случай няма да вземате и Се’Недра! — възпротиви се Порен.

— Разбира се, че тръгвам с тях, Порен — заяви Се’Недра и тръсна глава. — Бездруго щях да го сторя, независимо от това какво каза сляпото момиче.

— Но тя спомена, че един от спътниците на Гарион ще умре.

— Аз не съм му спътница, Порен. Аз съм негова съпруга.

Очите на Барак се бяха налели със сълзи.

— Нищо ли не мога да кажа, за да те убедя да промениш решението си? — изрече умолително той.

Гарион усети, че и неговите очи се наливат със сълзи. Барак винаги бе здрава опора в неговия живот и мисълта да започне търсенето без грамадния червенобрад мъж го потискаше.

— Страхувам се, че нямаме избор, Барак — тъжно каза той. — Ако зависеше от мен… — Риванският крал замълча, неспособен да продължи.

— Думите на пророчицата разкъсаха сърцето ми, скъпа Се’Недра — заговори Мандорален и коленичи пред кралицата. — Аз съм твой предан рицар, воин и защитник, но въпреки това ми е забранено да те придружа в опасното ти търсене.

По страните на Се’Недра изведнъж рукнаха сълзи и тя обви с ръце врата на грамадния рицар.

— Скъпи, скъпи Мандорален — прошепна съкрушено тя и го целуна по бузата.

— Неколцина мои хора работят върху някои сделки в Малореа — обърна се Силк към Ярблек. — Ще им занесеш писмо от мен и те ще ти дават полезни съвети. Не вземай прибързани решения, но в никакъв случай не пропускай открилите се пред теб възможности.

— Зная как да ръководя търговията, Силк — отвърна рязко Ярблек. — Справям се не по-зле от теб.

— Зная, че е така, но ти се вълнуваш повече, отколкото е нужно. Просто искам да кажа, че трябва да запазваш самообладание. — Дребничкият драснианец огледа печално кадифения си жакет и пръстените със скъпоценни камъни по ръцете си. След това въздъхна. — Е, добре, мисля, че и по-рано съм живял без всичко това. — Той се обърна към Дурник. — Според мен трябва да си стягаме багажа.

Гарион го погледна с недоумение.

— Не ме ли чу, Гарион? — попита Силк. — Кайрадис ти каза кого трябва да вземеш със себе си. Дурник е Човека с двата живота. Еранд е Носителя на Кълбото, а в случай, че си забравил, аз съм Водача.

Гарион отвори широко очи.

— Естествено, че идвам с теб — рече Силк и се засмя нахално. — Без мен ще се загубиш.