Дейвид Едингс
Пазителите на запада (18)

17.

Лейтенант Бледик бе един от онези трезвомислещи млади сендарски офицери, които приемаха всичко много сериозно. Той пристигна точно навреме в странноприемница „Лъва“ в пристанищния град Камаар и ханджията, препасал престилка, го съпроводи нагоре по стълбите. Стаите, в които Гарион и другите бяха отседнали, бяха просторни, добре обзаведени и имаха изглед към пристанището. Кралят стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш взорът му можеше да прекоси всички тези левги открита морска шир и да разбере какво става в Рива.

— Пратили сте да ме повикат, ваше величество — каза Бледик с почтителен поклон.

— А, лейтенанте, влезте — заговори Гарион и се обърна с гръб към прозореца. — Имам спешно съобщение за крал Фулрах. Как смятате — колко време ще ви бъде необходимо да стигнете до Сендар?

Лейтенантът се замисли. Един поглед към сериозното му лице бе достатъчен, за да убеди Гарион: младежът обмисляше всичко. Бледик сви устни, докато разсеяно оправяше яката на яркочервената си униформа.

— Ако яздя през цялото време и сменям коня си във всеки хан по пътя, утре късно следобед ще бъда в двореца.

— Добре — каза Гарион и подаде на младия офицер сгънатото и запечатано писмо до сендарския крал. — Когато видите крал Фулрах, съобщете му, че съм изпратил лорд Хетар от Алгария до всички алорнски крале, за да ги уведоми, че свиквам среща на алорнския съвет в Рива. Бих искал и той да присъства.

— Да, ваше величество.

— Съобщете му, че Пазителят на Рива е бил убит.

Бледик отвори широко очи, лицето му пребледня.

— Не! — възкликна задъхано той. — Кой е отговорен за това?

— Все още не зная никакви подробности, но веднага щом наема кораб, ще отплаваме за острова.

— Гарион, скъпи — намеси се Поулгара от стола си до прозореца. — Обяснил си всичко това в писмото. На лейтенанта му предстои дълъг път, а ти го задържаш.

— Имаш право, лельо Поул — призна той. След това отново се обърна към Бледик. — Ще имате ли нужда от пари или друго нещо?

— Не, ваше величество.

— В такъв случай тръгвайте веднага.

— Незабавно, ваше величество. — Лейтенантът отдаде чест и излезе.

Гарион закрачи по скъпия малореански килим. Поулгара, облечена в обикновена синя рокля за пътуване, продължаваше да кърпи една от туниките на Еранд. Иглата й остро проблясваше на слънчевата светлина, струяща от прозореца.

— Как можеш да бъдеш толкова спокойна? — попита я кралят на Рива.

— Не съм, скъпи — отвърна вълшебницата. — Затова шия.

— Защо се бавят толкова? — терзаеше се той.

— Наемането на кораб отнема време, Гарион. Това не е като да купуваш хляб.

— Кой би искал смъртта на Бранд? — избухна той. Откакто преди около седмица напуснаха Долината на Алдур, кралят си задаваше този въпрос отново и отново. Грамадният Пазител с тъжно лице бе посветил изцяло живота си на Гарион и риванския трон и в действителност бе слял личните си желания с тези на краля. Доколкото Гарион знаеше, Бранд не бе имал никакви врагове.

— Това е едно от първите неща, които трябва да разберем, когато стигнем в Рива — отвърна вълшебницата. — Моля те, опитай да се успокоиш. С крачене нагоре-надолу нищо няма да постигнеш, а то ми действа твърде разсейващо.

Почти се бе свечерило, когато Белгарат, Дурник и Еранд се върнаха с един висок риванец с посивели коси. Дрехите му носеха отличителната миризма на солена вода и катран, която издаваше, че е моряк.

— Това е капитан Яндра — представи го Белгарат. — Той се съгласи да ни откара с кораба си до острова.

— Благодаря ви, капитане — бяха единствените думи на Гарион.

— Удоволствието е мое, ваше величество — отвърна Яндра със скован поклон.

— Да не би скоро да сте пристигнали от Рива? — попита го Поулгара.

— Вчера следобед, милейди.

— Имате ли някаква представа за това, което се е случило там?

— Не научихме много подробности на пристанището, милейди. Понякога хората горе в крепостта са малко потайни — не се обиждайте, ваше величество. Въпреки това из града се носят всякакви слухове и повечето от тях са твърде невероятни. Общо взето всичко, което мога да кажа със сигурност, е, че Пазителят на Рива е бил нападнат и убит от група череки.

— Череки! — възкликна Гарион.

— По този въпрос всички са единодушни, ваше величество. Някои хора твърдят, че всичките наемни убийци били убити. Други пък смятат, че някои са оцелели. Не мога да кажа със сигурност, но зная, че наистина погребаха шестима от тях.

— Добре — изсумтя Белгарат.

— Не и ако са били общо шестима, татко — каза Поулгара. — Трябват ни отговори, не трупове.

— Уф… извинете ме, ваше величество — измърмори Яндра с известно неудобство. — Може би не съм аз този, който трябва да го каже, но според някои от слуховете череките били някакви държавни служители от Вал Алорн и били изпратени от крал Анхег.

— От Анхег? Това е нелепо.

— Така разправят, ваше величество. Не вярвам много на това, но може би не бихте искали такъв слух да се разпространява из острова. Пазителят на Рива бе много обичан в цялото кралство и много хора се захванаха да подготвят мечовете си — ако разбирате какво искам да кажа.

— Мисля, че е по-добре да се прибера възможно най-бързо — рече Гарион. — За колко време ще стигнем до Рива?

Капитанът се замисли.

— Моят кораб не е толкова бърз, колкото черекските бойни плавателни съдове — извини се той. — Да кажем три дни, ако времето се задържи все така хубаво. Можем да отплаваме с прилива утре сутринта, ако успеете да се приготвите.

— Ще успеем — каза Гарион.

 

 

Над Морето на ветровете бе късно лято. Времето се задържа ясно и слънчево. Корабът на Яндра упорито пореше блестящите, огрени от слънцето вълни, наведен леко на една страна поради косия вятър. Гарион прекара по-голямата част от пътуването, крачейки мрачно по палубата. Три дни след като вдигнаха котва в Камаар, назъбените очертания на Острова на ветровете се появиха ниско на хоризонта пред тях и Гарион почувства, че го обзема някакво отчаяно нетърпение. Имаше толкова много въпроси, на които трябваше да намери отговор, толкова много неща, които трябваше да свърши, затова дори този един час, необходим, за да стигнат до пристанището му се струваше недопустимо забавяне.

Рано следобед корабът на Яндра заобиколи носа, засланящ пристанището, и се отправи към каменните кейове в долната част на града.

— Аз ще избързам напред — обърна се Гарион към останалите. — Вие ме последвайте, когато можете. — Още докато моряците затягаха въжетата, кралят скочи върху покритите със сол камъни на кея и тръгна нагоре към крепостта, като изкачваше по две стъпала наведнъж.

Се’Недра го чакаше пред портите, облечена в черна траурна рокля. Лицето й бе бледо, а очите й — пълни със сълзи.

— О, Гарион! — изплака тя, прегърна го и зарида върху гърдите му.

— Кога се случи това, Се’Недра? — попита я кралят, притискайки я в прегръдките си. — Хетар не ми съобщи много подробности.

— Преди около три седмици — хълцаше тя. — Бедният Бранд. Бедният ни скъп приятел.

— Къде мога да намеря Кайл?

— Работи на писалището на Бранд — отвърна тя. — Не мисля, че е спал по повече от два-три часа нощем, откакто се случи това.

— Леля Поул и останалите идват след мен. Искам да поговоря с Кайл. Би ли ги посрещнала, когато дойдат?

— Разбира се, скъпи — отговори тя и избърса очи с опакото на ръката си.

— Ще поприказваме по-късно — рече той. — Сега трябва да разбера какво се е случило.

— Гарион — прошепна тъжно малката кралица. — Били са череки.

— И аз така чух — отвърна Гарион. — Точно затова трябва да проуча нещата до дъно, при това възможно най-бързо.

Коридорите на крепостта бяха необикновено смълчани. Докато Гарион с решителни крачки приближаваше западното крило, откъдето Бранд бе ръководел ежедневните дела на кралството, слугите се покланяха и се отдръпваха встрани.

Кайл бе облечен в траурни одежди, лицето му бе посивяло от умора и мъка. Ала подредените купове документи върху тежкото писалище на Бранд свидетелстваха, че въпреки скръбта си той изпълнява не само своите задължения, но и тези на баща си. Когато Гарион влезе в кабинета, Кайл вдигна поглед и понечи да стане.

— Недей — спря го кралят. — Имаме твърде много работа, за да губим време с изискванията на етикецията. — Той погледна изтощения си приятел и с прискърбие добави: — Съжалявам, Кайл. Съжалявам повече, отколкото всички думи на света могат да изразят.

— Благодаря, ваше величество.

Гарион се отпусна на стола срещу Кайл и усети как собствената му умора го връхлита като вълна.

— Не можах да науча никакви подробности — рече кралят на Рива. — Би ли могъл да ми кажеш какво точно се случи?

Кайл кимна и се облегна назад.

— Случи се преди около месец, скоро след като ти замина за Драсния. Пристигна търговска делегация, изпратена от крал Анхег. Всичките им документи изглеждаха наред, но те не изясниха напълно причината за посещението си. Отнесохме се към тях с обичайната любезност. По-голямата част от времето си членовете на делегацията прекарваха в стаите, където ги бяхме настанили. Късно една нощ баща ми обсъждал някакви въпроси с кралица Се’Недра и се връщал в покоите си. Тогава се натъкнал на череките в коридора, който води към кралските покои. Попитал ги дали може да им помогне с нещо, а те се нахвърлили върху него без никакво предупреждение. — Кайл замълча за миг и стисна зъби. След това пое дълбоко дъх и прекара уморено ръка пред очите си. — Ваше величество, баща ми дори не е бил въоръжен. Направил е всичко възможно да се защити и успял да извика за помощ, преди да го съсекат. Братята ми и аз се втурнахме да му помогнем заедно с няколко от стражите в крепостта. Направихме всичко, което бе по силите ни, за да заловим убийците, но те категорично отказаха да се предадат. — Синът на Пазителя се намръщи. — Сякаш напълно преднамерено желаеха да изгубят живота си. Нямахме друг избор и ги убихме.

— Всичките ли? — попита Гарион и усети, че стомахът му се свива.

— Всички с изключение на един — отвърна Кайл. — Брат ми Брин го удари по тила с тъпата страна на една брадва. Оттогава убиецът е в безсъзнание.

— Леля Поул е с мен — рече Гарион. — Тя ще го събуди, ако въобще някой е способен да стори това. — Лицето му помръкна. — И когато се събуди, ще си поговоря с този черек.

— Аз също искам да получа отговор на някои въпроси — съгласи се Кайл и лицето му изведнъж стана загрижено. — Белгарион, те носеха писмо от крал Анхег. Затова ги пуснахме да влязат в Цитаделата.

— Не съм сигурен, че има логично обяснение за него.

— Писмото е у мен. Носи печата и подписа на крал Анхег.

— Свикал съм среща на алорнския съвет — съобщи Гарион. — Когато Анхег пристигне, ще можем да изясним този въпрос.

— Ако изобщо дойде — добави мрачно Кайл.

Вратата тихо се отвори и Се’Недра въведе останалите в стаята.

— Добре — подхвана оживено Белгарат. — Да видим дали ще можем да разнищим въпроса. Оцеля ли някой от тях?

— Един, древни — отвърна Кайл. — Но е в безсъзнание.

— Къде е? — попита Поулгара.

— Сложихме го в една стая в северната кула, милейди. Лекарите се грижат за раните му, но все още на са успели да го свестят.

— Веднага отивам там — заяви вълшебницата.

Еранд прекоси стаята, отиде до стола на Кайл и без да изрече нито дума, положи съчувствено ръка върху рамото на младия риванец. Кайл отново стисна зъби и изведнъж очите му се наляха със сълзи.

— Носели са писмо от Анхег, дядо — обърна се Гарион към стареца. — Така са влезли в крепостта.

— Пазиш ли писмото? — попита Белгарат Кайл.

— Да, древни. Тук е. — Кайл започна да прехвърля документите от една купчина.

— Най-добре е да започнем с писмото — каза старецът. — Съдбата на целия алорнски съюз зависи от това, така че нека разрешим този въпрос колкото е възможно по-бързо.

Късно вечерта Поулгара приключи прегледа на единствения оцелял убиец и влезе с мрачно лице в кралските покои, където обсъжданията продължаваха.

— Съжалявам, но не мога да направя абсолютно нищо — осведоми ги тя. — Цялата тилна част на черепа му е разбита. Животът му едва се крепи. Ако го събудя, веднага ще умре.

— Необходимо е да получа отговори на някои въпроси, лельо Поул — каза и Гарион. — Как мислиш — колко време ще мине, преди да се събуди?

Вълшебницата поклати глава.

— Съмнявам се, че това изобщо ще стане. Дори ако убиецът се събуди, едва ли каже нещо свързано. Единственото, което държи мозъка му цял, е теменната кост.

Кралят я погледна безпомощно.

— Не би ли могла…

— Не, Гарион. От съзнанието му не е останало нищо, което бихме могли да използваме.

 

 

Два дни по-късно пристигна крал Чо-Хаг — главатарят на племенните вождове на алгарските конници, придружаван от кралица Силар и Адара — високата тъмнокоса братовчедка на Гарион.

— Много тъжен повод — обърна се с тих глас Чо-Хаг към Гарион, когато двамата си стиснаха ръцете на кея.

— Изглежда, напоследък се събираме единствено за погребения — съгласи се Гарион. — Къде е Хетар?

— Мисля, че е във Вал Алорн — отвърна Чо-Хаг. — Вероятно ще пристигне с Анхег.

— Това е другото нещо, за което трябва да поговорим — рече Гарион.

Чо-Хаг вдигна вежди.

— Хората, убили Бранд, са били Череки — обясни тихо Гарион.

— Носели са писмо от Анхег.

— Анхег не би могъл да има нищо общо с това — заяви Чо-Хаг. — Той обичаше Бранд като брат. Зад престъплението със сигурност стои някой друг.

— Сигурен съм, че си прав, но сега много хора в Рива го подозират, а някои дори говорят открито за война.

Лицето на Чо-Хаг помръкна.

— Затова трябва много бързо да разкрием истината — решително каза Гарион. — Трябва да овладеем тези настроения преди нещата съвсем да излязат от контрол.

На следващия ден пристигна крал Фулрах от Сендария, а с него на големия кораб бяха едноръкият генерал Брендиг, старият, но все още жизнен граф Селин и учудващо за всички самата кралица Лайла. За страха й от пътуване по море вече се разправяха истински легенди. Същия следобед кралица Порен, все още в дълбок траур заради кончината на съпруга си, слезе на риванския бряг от черния драсниански кораб, който я бе докарал от Боктор заедно със сина й крал Кева и тънкия като вейка маркграф Кендон — човекът, който бе по-известен с прозвището си Джевълин.

— О, скъпи Гарион — изрече тихо Порен и прегърна Гарион. — Не мога да изразя с думи колко съжалявам.

— Всички загубихме един от най-скъпите си приятели — отвърна той и се обърна към Кева. — Ваше величество — поздрави го риванският крал с официален поклон.

— Ваше величество — отговори Кева и също се поклони.

— Чухме, че убийството е забулено в някаква загадка — намеси се Порен. — Присъстващият тук Кендон е много добър в изясняването на всякакви неясни и потайни неща.

— Маркграфе — поздрави Гарион началника на драснианското разузнаване.

— Ваше величество — отвърна Джевълин, обърна се и подаде ръка на млада жена с бакъреноруса коса и нежни кафяви очи, която слизаше по мостчето. — Помните племенницата ми, нали?

— Маркграфиня Лизел — каза Гарион. — Добре дошла.

— Ваше величество — отговори тя с благовъзпитан поклон. Въпреки че тя може би не го осъзнаваше, леко загатнатите трапчинки на двете й страни придаваха на лицето й едва доловимо дяволито изражение. — Чичо ми ме накара да работя като негова секретарка. Твърди, че зрението му изневерява, но предполагам, че това е може би само извинение, за да не ме назначи на истинска длъжност. По-възрастните роднини имат склонността да бъдат прекалено загрижени за нашата сигурност, не мислите ли?

Гарион се усмихна за миг и попита:

— Чувал ли е някой нещо за Силк?

— Той е в Реон — отвърна Джевълин. — Опитва се да събере сведения за дейността на култа към Мечката. Изпратихме куриери, но понякога този човек трудно може да бъде открит. Въпреки това очаквам, че скоро ще пристигне.

— Пристигна ли вече Анхег? — попита кралица Порен.

Гарион поклати глава.

— Чо-Хаг и Фулрах са тук, но от Анхег все още нямаме никаква вест.

— Чухме, че някои хора го подозират — подхвърли дребничката русокоса кралица. — Това просто не може да бъде вярно, Гарион.

— Сигурен съм, че той ще може да обясни всичко веднага щом пристигне.

— Останал ли е жив някой от убийците? — попита Джевълин.

— Един — отговори му Гарион. — Но се страхувам, че няма да ни бъде особено полезен. Един от синовете на Бранд разбил главата му. Няма изгледи да се оправи.

— Жалко. — измърмори лаконично Джевълин. — Но не винаги е необходимо човек да може да говори, за да даде сведения.

— Надявам се, че имаш право — откликна разпалено Гарион.

Разговорите на вечеря и по-късно същата вечер бяха сдържани. Въпреки че никой не го показваше открито, всички не желаеха да говорят за мрачната възможност, която стоеше пред тях. Повдигането на този въпрос в отсъствието на Анхег можеше да усили съмненията и подозренията и да придаде на цялата среща тон, който никой от тях не искаше да допуска.

— Кога ще се състои погребението на Бранд? — попита тихо Порен.

— Веднага щом пристигне Анхег — отвърна Гарион.

— Взели ли сте някакво решение за длъжността на Бранд? — попита Фулрах.

— Какво имаш предвид?

— Длъжността „Пазител на кралството“ е възникнала преди много време, за да се запълни празнината, появила се след като нийсанците са убили крал Горек и семейството му. Сега ти заемаш трона. Наистина ли се нуждаеш от Пазител на кралството?

— Честно казано, не съм мислил за това. Бранд винаги е бил с нас. Той изглеждаше толкова вечен, колкото камъните на самата крепост.

— Кой се е грижил за делата му, след като е бил убит, ваше величество? — попита старият граф Селин.

— Вторият му син Кайл.

— Вие имате много други задължения, Белгарион — подчерта графът. — Наистина се нуждаете от човек, който би могъл да поеме грижата за всекидневните дреболии, поне докато настоящата криза отмине. Ала не смятам, че е необходимо точно сега да се вземат окончателни решения за длъжността „Пазител на кралството“. Сигурен съм, че ако го помолите, Кайл би продължил да изпълнява задълженията на баща си и без официално назначение.

— Той има право, Гарион — намеси се Се’Недра. — Кайл е изцяло предан на короната. Ще направи каквото го помолиш.

— Ако младежът върши добре работата си, вероятно е най-добре да го оставите да продължи — предложи Селин. След това се усмихна за миг. — Една стара сендарска поговорка гласи: „Ако нещо не е счупено, не се опитвай да го поправяш“.

На следващата сутрин в пристанището нестабилно навлезе неугледен кораб, претрупан от носа до кърмата с пристройки, а многобройните му платна бяха разпънати така, че го правеха неустойчив. Гарион, който стоеше на бойниците в Цитаделата и разговаряше тихичко с Джевълин, се намръщи и попита:

— Какъв е този кораб? Конструкцията ми е непозната.

— Арендски е, ваше величество. Те изпитват нужда всичко, което правят, да прилича на замък.

— Не знаех, че арендците разполагат с кораби.

— Нямат много — отвърна Джевълин. — Техните плавателни съдове лесно се преобръщат, особено при силен вятър.

— Да слезем долу и да видим кой е дошъл.

— Точно така — съгласи се Джевълин.

Пътниците на борда на арендския кораб се оказаха стари приятели. Мандорален, могъщият барон на Воу Мандор, стоеше изправен на перилата, облечен изцяло в бляскави доспехи. До него беше Лелдорин от Уилдантор. С двамата рицари бяха пристигнали техните съпруги Нерина и Ариана, и двете облечени в прелестни рокли от тъмен, пищно украсен брокат.

— Тръгнахме веднага щом получихме вестта за нещастието в твоето кралство, Гарион — извика Мандорален. Гласът му прелетя водната повърхност, разделяща кораба от сушата, докато арендският екипаж с мъчителни усилия придвижваше кораба към кея. — Дълг и любов към теб и към Пазителя на Рива, когото подло убиха, ни задължават да ти помогнем в твоето справедливо търсене на възмездие. Самият Кородулин би дошъл с нас, ако не бе повален от коварна болест.

— Трябваше да очаквам това — измърмори Гарион.

— Дали тези двамата може да усложнят нещата? — попита тихо Джевълин.

Гарион потрепера.

— Просто не би могъл да си представиш колко.

 

 

Два дни по-късно „Морска птица“ с Барак на руля заобиколи носа и влезе в пристанището. По перилата стояха яки черекски воини в плетени ризници. Лицата им бяха бдителни, а очите им светнаха още по-зорко, когато Барак насочи кораба към кея.

Гарион слезе по многобройните каменни стъпала и видя, че долу се е събрала внушителна враждебно настроена тълпа. Лицата на стеклите се хора бяха мрачни, а мнозина мъже носеха оръжие.

— Изглежда, положението е тревожно — обърна се тихо Гарион към Кайл, който го бе придружил. — Мисля, че ще е най-добре да успокоим духовете по време на срещата.

Кайл огледа гневните лица на жителите на града, които напираха към кейовете.

— Имаш право, Белгарион — съгласи се той.

— Ще трябва да си придадем вид, че приветстваме сърдечно Анхег.

— Искаш от мен твърде много, Белгарион.

— Неприятно ми е да поставям въпроса по този начин, Кайл, но аз не просто искам. Тези череки по перилата са личната стража на Анхег. Ако пламне една-единствена искра, ще се стигне до големи кръвопролития, а може би и до война, което никой от нас не желае. Сега се усмихни. Нека отидем да приветстваме краля на череките.

За да придаде възможно най-добър външен израз на предстоящото събитие, Гарион поведе Кайл по подвижното дъсчено мостче към палубата на кораба на Барак, така че срещата с крал Анхег да се състои изцяло пред очите на разгневената тълпа. Барак, облечен в официален зелен жакет, изглеждаше още по-едър, откакто Гарион го бе видял за последен път. Той заслиза с големи крачки от палубата, за да се срещне с краля на Рива.

— Това е много тъжен момент за всички нас — заяви огромният черек и стисна ръката първо на Гарион, а след това на Кайл. — Анхег и Хетар са долу с дамите.

— Дамите ли? — попита Гарион.

— Ислена и Мерел.

— Слуховете достигнаха ли до вас? — попита го Гарион.

Барак кимна.

— Това е една от причините, поради които доведохме съпругите си.

— Добро хрумване — рече Гарион одобрително. — Човек, който отива някъде, желаейки да предизвика стълкновение, обикновено не води жена си със себе си. Всички искаме да направим така, че тази история да изглежда възможно най-добре в очите на хората.

— Ще сляза да доведа Анхег — заяви Барак и хвърли бърз поглед към страшната тълпа, струпала се пред дъсченото мостче.

Кралят на Черек се появи на палубата в обичайната си синя роба. Лицето му бе изпито и изнурено.

— Анхег, приятелю — заговори Гарион с глас, който трябваше да се чуе ясно сред тълпата, пристъпи напред и стисна в яка прегръдка краля на череките. — Мисля, че трябва да се усмихнем — прошепна той. — Трябва да покажем на всички, че все още сме добри приятели.

— А такива ли сме наистина, Гарион? — попита тихо Анхег.

— Изобщо нищо не се е променило, Анхег — твърдо каза Гарион.

— В такъв случай давай бързо да приключваме с това. — Анхег издигна глас: — Кралският двор на Черек поднася своите съболезнования пред трона на Рива в този скръбен час.

— Лицемер! — изкрещя глас от тълпата.

Лицето на Анхег помръкна, но Гарион се приближи до перилата и впери гневен поглед към хората.

— Всеки, който обижда моя приятел, обижда мен — изрече той със страховито спокоен глас. — Иска ли някой от вас да каже нещо на мен?

Тълпата се размърда неспокойно. Гарион се обърна към Анхег и пророни:

— Изглеждаш уморен.

— Претърсвам камък по камък целия замък, както и по-голямата част от Вал Алорн, откакто научих какво се е случило. Ала не успях да намеря никаква следа. — Чернобрадият крал на череките замълча и погледна Гарион право в очите. Погледът му бе умолителен. — Кълна ти се в живота си, Гарион, че нямам нищо общо със смъртта на Бранд.

— Зная, Анхег — бе простичкият отговор на Гарион. Риванският крал хвърли поглед към все още разгневената тълпа. — Най-добре да вземем Хетар и дамите и да отидем в Цитаделата. Всички останали са там. Трябва да започнем работа възможно най-бързо. — Гарион се обърна към Кайл. — Веднага щом влезем, искам да изпратиш хора да разпръснат тази тълпа. Кеят да е напълно чист. Не искам неприятности тук.

— Наистина ли положението е толкова лошо? — попита съвсем тихо Анхег.

— Просто предохранителни мерки — отвърна Гарион. — Искам да държа нещата под контрол, докато стигнем до дъното на тази загадка.