Дейвид Едингс
Пазителите на запада (20)

19.

През прозореца струеше златистата светлина на утринното слънце.

— Съжалявам, Кайл — обърна се Гарион към своя приятел. Седяха заедно в кралския кабинет. — Но ти и братята ти сте ми нужни тук, в Рива. Взимам по-голямата част от военните сили със себе си и доверени хора трябва да останат в столицата и да я защитават в случай, че някой от корабите на култа се промъкне зад гърба ни.

— Това не е истинската причина, нали? — попита обвиняващо Кайл.

— Не съвсем — призна Гарион. — Зная колко много всички вие обичахте баща си и ми е известно колко много искате да отмъстите на хората, отговорни за убийството му.

— Нима това не е естествено?

— Разбира се, че е, ала хора, обзети от такива чувства, не разсъждават трезво. Те действат припряно и извършват неща, чрез които се излагат на опасност. Твоят род вече проля достатъчно кръв. Първо брат ти Олбан, след това Арел, сега баща ти. Затова няма да рискувам живота на останалите членове от семейството ти.

Кайл се изправи и лицето му поаленя от потиснатия гняв.

— Има ли ваше величество още някакви наставления за мен? — попита той официално.

Гарион въздъхна.

— Не, Кайл — отвърна той. — Засега не. Ти сам знаеш какви са задачите ти тук.

— Да, ваше величество. — Кайл се поклони рязко, обърна се и излезе.

Белгарат влезе в кабинета на Белгарион през една друга врата.

— Не му се понрави, че ще остане в Рива — рече Гарион.

— Не съм си помислял, че би му се понравило. — Старият вълшебник сви рамене и почеса брадясалата си буза. — Но за нас той е твърде важен тук в крепостта. Не бива да рискуваме живота му. Ще е ядосан известно време, но ще му мине.

— Леля Поул също ли ще остане в града?

Белгарат направи гримаса.

— Не. Настоява да дойде. Е, поне останалите дами имат достатъчно здрав разум. Те разбират, че бойното поле не е място за жени. Мисля, че трябва да оставим и Еранд. Той изобщо не проумява, че понякога е изложен на опасност. Тази негова особеност би му навредила, когато започне сражението. Приключи работата си тук, Гарион. Утринният прилив настъпва и сме почти изцяло готови да отплаваме.

 

 

Докато „Морска птица“, следвана от цяла флотилия големи ривански кораби, излизаше от пристанището, Гарион и останалите се събраха в обширната ниска каюта при кърмата, съсредоточиха се над картата и започнаха да обсъждат стратегията на предстоящата битка.

— Заливчето, което води до Ярвиксхолм, е много тясно — осведоми ги Анхег. — Около него има повече водовъртежи и опасни подводни течения, отколкото в толнедранско търговско споразумение. Това ще ни принуди да пълзим съвсем бавно напред.

— Освен това катапултите по върховете на скалите ще потопят половината флот — добави мрачно Барак.

— Има ли някакъв начин да стигнем до града от срещуположната му страна? — попита Хетар.

— Да, има един път, излизащ от Халберг — отвърна Барак. — Но той минава през няколко прохода, разположени на около петнадесетина левги южно от града. Тези проходи са идеално място за вражески засади.

Генерал Брендиг продължаваше да разучава картата.

— Какъв е теренът тук? — попита той и посочи един участък от южната страна на устието на тясното заливче.

— Неравен — отговори Барак. — И много стръмен.

— О, такова описание е подходящо за по-голямата част от Черек — отбеляза Силк.

— Може ли да се премине оттам? — настоя Брендиг.

— Бихме могли да се изкачим — отвърна Барак. — Но тогава войниците на катапултите по върховете на скалите ще ни виждат като на длан. Докато стигнем върха, там ще ни чака цяла армия.

— Не и ако го направим през нощта — отбеляза Брендиг.

— През нощта ли! — присмя му се грамадният мъж. — Брендиг, наистина ли искаш да изкачваш планински връх нощем на твоята възраст?

Брендиг сви рамене.

— Да, ако това е единственият начин да стигнем дотам.

Мандорален също разучаваше картата.

— Моля, милорд — обърна се той към Барак, — наклонът на северния склон не е ли по-малък? Може би той ще ни осигури достъп до върха?

Барак поклати глава.

— Склонът е много стръмен, почти отвесен.

— Тогава, щем не щем, ще трябва да потърсим други средства. Обезателно трябва да обезвредим катапултите от онази страна. — Рицарят помисли за момент, усмихна се и заяви: — А средствата са непосредствено на наше разположение.

— Много ми е интересно да разбера какви са те — рече крал Фулрах.

— Пред нас е възможно най-простото решение, ваше величество — засмя се Мандорален. — Да се придвижат обсадни машини нагоре по южния склон би било твърде изтощително, особено нощем. Нещо повече, това е съвсем ненужно, тъй като средството за разрушаване на машините върху северния склон вече се намира на нужното място.

— Не разбирам много добре какво предлагаш — призна Гарион.

— А пък аз разбирам — намеси се Хетар. — Просто трябва да изкачим южния склон през нощта, да завземем катапултите на върха и да започнем да мятам е камъни към отсрещния бряг на заливчето.

— А щом се справите с войниците на катапултите, аз ще нахлуя в залива и ще изгоря всички корабостроителници — добави Анхег.

— Но след всичко това градът все още остава непокътнат — намеси се колебливо крал Фулрах.

Гарион се изправи и закрачи нервно из стаята. После каза:

— Щом започнем да мятаме скали през залива и лодките с подпалвачите се насочат към корабостроителниците, вниманието на хората в града ще бъде привлечено от действията ни, нали?

— Гарантирам, че ще стане тъкмо така — отвърна Брендиг.

— В такъв случай това е най-подходящият момент да щурмуваме града откъм сушата. Всички ще са се наредили на предната стена. Задната страна ще бъде слабо защитена. Ако ударим достатъчно бързо, можем да проникнем през градската стена преди защитниците да са усетили, че идваме.

— Много добре, Белгарион — измърмори Чо-Хаг.

— Трябва да подберем много внимателно времето за нанасяне на всички тези удари — каза замислено Барак. — Трябва да измислим начин за предаване на сигнали между нашите сили.

— Всъщност това не е проблем, Барак — рече леля Поул на грамадния мъж. — Ние ще се погрижим за това.

— Знаете ли — намеси се Анхег. — Мисля, че има вероятност планът ни да успее. Ако извадим късмет, можем да превземем Ярвиксхолм за един ден.

— Бездруго никога не съм си падал по дългите обсади — отбеляза Силк, който внимателно лъскаше един от пръстените си.

 

 

След два дни видяха черкеския флот, разположен недалеч от Халберговия проток — тесен воден коридор, минаващ покрай множество малки скалисти островчета, които стърчаха над крайбрежните води край западния бряг на Черекския полуостров. Върховете на островчетата бяха покрити с ниски дървета, които със зеления си цвят изпъкваха на фона на снежните полета, покриващи високите планини в континенталната част на сушата. Гарион стоеше до перилата на „Морска птица“ и поглъщаше с поглед красотата на този див бряг. Тихи стъпки зад него и познат аромат издадоха приближаването на леля му Поул.

— Прекрасно е, нали, Гарион? — прошепна тя.

— Поразително — съгласи се той.

— Като че винаги става така — каза тя замислено. — Човек се натъква на величествено красиви гледки, когато се е устремил към нещо много страшно. — Тя го погледна сериозно. — Ще бъдеш внимателен при Ярвиксхолм, нали?

— Винаги съм внимателен, лельо Поул.

— Наистина ли? Струва ми се, че си спомням няколко критични момента, които се случиха съвсем неотдавна.

— Тогава бях дете.

— Страхувам се, че някои неща никога не се променят. — Тя внезапно обви врата му с ръце и въздъхна. — О, мой Гарион! — прошепна вълшебницата. — Липсваше ми през последните няколко години, знаеш ли?

— И ти ми липсваше, лельо Поул. Понякога ми се иска… — Той не завърши мисълта си.

— Да можехме просто да останем във фермата на Фалдор?

— Всъщност не беше чак толкова лошо място, нали?

— Не. Беше много хубаво местенце за едно дете. Но сега си голям. Щеше ли наистина да си доволен там? Животът при Фалдор беше твърде спокоен.

— Ако не бяхме напуснали фермата, никога нямаше да разбера какво означава човек да живее по друг начин.

— Но ако бяхме останали там, никога нямаше да срещнеш Се’Недра, нали?

— Не бях помислял за това.

— Да слезем, а? — предложи Поулгара. — Този вятър е доста студен.

Двамата срещнаха крал Анхег и Барак на стълбището до каюта под главната палуба.

— Барак — тъкмо казваше язвително Анхег, — ставаш по-непоносим от стара баба.

— Не ме интересува каква приказваш, Анхег — изръмжа червенобрадият Барак. — Няма да вкараш „Морска птица“ в онзи залив, докато не разчистим всички катапулти по върховете на скалите. Не съм похарчил толкова много пари за нея, за да позволя на някого да мята върху палубата й огромни камъни. Щом корабът е мой, командвам аз.

Джевълин се приближи към тях и попита:

— Някакъв проблем ли има, господа?

— Тъкмо давах някои указания на Анхег — отвърна Барак. — Той ще отговаря за кораба ми, докато ме няма.

— Къде ще бъдете вие, лорд Трелхайм?

— Ще отида с Гарион, когато започне нападението срещу града.

— Както намерите за добре, милорд. Колко време ще ни бъде необходимо да стигнем до началото на залива? Как мислите?

Барак подръпна буйната си червена брада.

— Риванските кораби, превозващи войската на Гарион, не са толкова бързи, колкото нашите — замислено отвърна той. — Смятам, че ще се справим за около ден и половина. Съгласен ли си с мен, Анхег?

— в общи линии толкова, да.

— В такъв случай ще бъдем там утре вечер, така ли? — попита Джевълин.

— Точно така — отговори Барак. — И тогава започва веселбата.

— Алорни! — въздъхна леля Поул.

 

 

На следващата сутрин Гарион излезе на палубата заедно с Барак и Хетар и видя как слънцето се издига над гористите планини на Черек, чиито върхове бяха покрити със сняг. Сенките, които планинските възвишения хвърляха в обраслите с гори долини, изглеждаха някак млечносини, а морските вълни блещукаха на слънцето.

Облечен в плетена ризница черекски моряк, който на пръв поглед бе погълнат от работата си — навиваше някакво въже, — изведнъж се изправи и метна остър кинжал към незащитения гръб на Гарион.

Този опит за покушение можеше и да се окаже фатален, ако Дурник не бе извикал да предупреди риванския владетел. Гарион се обърна точно навреме, за да избегне кинжала, летящ срещу него от отсрещната страна на палубата. В същото време чу уплашен вик и плясък на вода, извърна се и видя една отчаяно размахваща се ръка да потъва под вълните на около петдесет метра зад левия борд на кораба. Гарион погледна въпросително Поулгара, но тя поклати глава.

— Забравих за ризницата — извини се Дурник. — Трудно е човек да плува, когато е облечен в такова нещо, нали?

— Повече от трудно — увери го Барак.

— Предполагам, че би искал да го разпиташ — рече Дурник. — Мога да го измъкна от водата, ако искаш.

— Какво ще кажеш, Хетар? — попита Барак.

Хетар помисли по въпроса известно време, вперил поглед в мехурчетата, излизащи на повърхността, после каза:

— Това са черекски води, нали?

Барак кимна.

— Тогава смятам, че е редно да се допитаме до крал Анхег и да чуем неговото мнение.

— Анхег още спи — осведоми го Барак, също без да откъсва поглед от мехурчетата.

— Съвсем не ми се ще да го будя — продължи Хетар. — Напоследък му се насъбра много. Сигурен съм, че има нужда от почивка. — Високият алгар се обърна към Дурник и го погледна с неразгадаемо лице. — Ето какво ще направим, Дурник. Щом крал Анхег се събуди, ще предоставим на вниманието му този въпрос.

— Случвало ли ти се е някога да изместваш човешко тяло от мястото му, Дурник? — обърна се Поулгара към съпруга си.

— Не. Знаех как се прави, разбира се, но никога не бях имал възможността да опитам. Страхувам се, че го изхвърлих малко по-надалеч, отколкото възнамерявах.

— Като се поупражняваш, ще станеш по-добър, скъпи — увери го тя. След това се обърна към Гарион. — Добре ли си?

— Отлично, лельо Поул. Благодарение на Дурник.

— Той винаги е бил много полезен — отвърна Поулгара и подари на Дурник топла усмивка.

— Откъде беше този приятел, Барак? — попита Хетар.

— От Вал Алорн, или отвсякъде другаде. Изглеждаше добър човек. Вършеше си работата и си държеше устата затворена. Никога не бих предположил, че е бил религиозен фанатик.

— Може би е време да прегледаме краката на всички — каза Хетар.

Барак го погледна въпросително.

— Ако Силк е прав, всички последователи на култа към Мечката имат знак върху петата на десния си крак. В края на краищата вероятно е по-добре да преглеждаме крака, отколкото да оставим гърба на Гарион под обстрела на всички кинжали на борда на кораба ти.

— Май имаш право — съгласи се Барак.

 

 

Навлязоха в широкото устие на залива под Ярвиксхолм точно когато слънцето бе достигнало зенита си.

— Не трябваше ли да изчакаме да се стъмни и тогава да се приближаваме до града? — попита Гарион. Той и другите крале стояха на предната палуба на „Морска Птица“.

Анхег сви рамене.

— Те бездруго знаят, че идваме. Наблюдават ни още от Халберговия проток. Освен това сега им е известно, че сме тук, и хората на катапултите горе ще наблюдават единствено корабите. Това би трябвало да улесни задачата ви с Брендиг. Ще се промъкнете с лекота зад гърба им.

— Думите ти наистина звучат смислено.

— Според нас трябва да започнем в полунощ — заяви огромният черек. — Гарион и всички ние, които го придружаваме, първо ще се изкачим и ще заобиколим до задната страна на града. Брендиг и неговите хората ще ни последват до върха и след това ще завземат катапултите. Щом стане достатъчно светло, той ще започне да мята камъни към отсрещния бряг.

— Това ще даде ли достатъчно време на Гарион да заеме позиции? — попита крал Фулрах.

— Ще имаме на разположение много време, ваше величество — увери го Брендиг. — Лорд Барак казва, че горе теренът е сравнително равен.

— Освен това има и дървета — добави Барак. — Ще се възползваме от това и ще ги използваме за прикритие.

— Какво открито пространство ще трябва да преодолеем, когато щурмуваме града? — попита Гарион.

— Около петстотин метра — отвърна Барак.

— Твърде голямо разстояние.

— Почти толкова, колкото бих пробягал без особени усилия.

Вечерта бавно се спусна над спокойните води на залива. Лилави отблясъци заиграха по стръмните скали, които се издигаха от двете му страни. Гарион използва последните лъчи светлина, за да изучи внимателно всяка педя от стръмния склон, който той и хората му щяха да изкачват само след няколко часа. Нещо трепна точно над главата на риванския крал и привлече погледа му. Той погледна нагоре тъкмо навреме, за да види една призрачно бяла фигура, носеща се тихо в спокойния лилав въздух. Едно-единствено бяло перо бавно се спусна надолу и падна върху палубата.

Хетар се наведе и го вдигна. Минута по-късно леля Поул, загърната в синьото си наметало, излезе на палубата и отиде при тях.

— Ще трябва много да внимавате, когато наближите корабостроителниците — обърна се тя към Анхег и Брендиг. — Разположили са катапулти по самия бряг, за да ви държат на разстояние.

— Очаквах това — отвърна кралят и вдигна безразлично рамене.

— По-добре внимавай какво ти говори, Анхег — заяви Барак заплашително, — защото ако потопят кораба ми, ще ти оскубя брадата косъм по косъм.

— Какъв интересен начин да разговаряш със своя крал — подхвърли тихо Силк на Джевълин.

— Как е защитена задната част на града? — попита Гарион Поулгара.

— Стените са високи — отговори тя. — Портата изглежда впечатляваща, но няма много хора. — Добре.

Хетар тихо й подаде перото.

— О, благодаря — рече вълшебницата. — Това перце щеше да ми липсва.

 

 

Склонът на хълма, водещ до платото високо горе, бе дори по-стръмен, отколкото се бе сторило на Гарион, докато го изучаваше от палубата на „Морска птица“. Краката му се подхлъзваха върху коварните скали, почти невидими в среднощния мрак; жилавите клони на ниските храсти като че ли преднамерено го блъскаха в лицето и гърдите, докато кралят се катереше с мъка нагоре. Плетената му ризница бе тежка и той скоро плувна в пот.

— Тежко изкачване — лаконично отбеляза Хетар.

Бледият сърп на луната вече се бе показал, когато най-сетне изкачиха безмилостния хълм. Стигнаха до върха и видяха, че платото е покрито с гъста гора от ели и смърчове.

— Може би ще ни отнеме повече време, отколкото предполагах — измърмори Барак.

Гарион спря да си поеме дъх.

— Да отдъхнем малко — каза той на приятелите си и мрачно впери поглед в гората, която препречваше пътя им. — Ако всички започнем да се блъскаме през този гъсталак, хората при катапултите ще ни чуят — добави той. — Смятам, че е най-добре да изпратим разузнавачи да потърсят някаква пътека или просека.

— Дай ми няколко минути — рече Силк.

— По-добре вземи няколко души.

— Само ще ме забавят. Скоро ще се върна.

Дребничкият драснианец изчезна между дърветата.

— Той никога няма да се промени, нали? — измърмори Хетар.

Барак се засмя.

— Наистина ли мислиш, че би могъл да се промени?

— Колко време остава до зазоряване, милорд? — обърна се Мандорален към огромния черек.

— Два, може би три часа — отвърна Барак. — Много време изгубихме, докато се изкачвахме.

Лелдорин, преметнал лъка си на гръб, дойде при тях и каза:

— Генерал Брендиг вече е тръгнал.

— Чудя се как ще успее да се изкачи само с една ръка — измърмори Барак.

— Не смятам, че трябва да се тревожиш толкова много за Брендиг — отвърна Хетар. — Той обикновено се справя с това, което си е наумил.

— Силен човек наистина — съгласи се Барак.

Зачакаха в топлата лятна тъмнина. Луната бавно пълзеше нагоре по небето. Гарион чуваше виковете на хората на Анхег и скрибуцането на макари далече долу. Моряците очевидно се стремяха да вдигат достатъчно врява, за да заглушат шума, който хората на Брендиг можеше да вдигнат по време на трудното изкачване на обраслия с храсталаци склон. Най-накрая Силк се върна — изникна безшумно като привидение от шубраците.

— Има път на около четвърт миля оттук — тихо каза той. — Би трябвало да води към Ярвиксхолм.

— Чудесно — възкликна Мандорален. — Да тръгваме, господа. Градът ни очаква.

— Надявам се да не е така — възрази Гарион. — Цялата идея е в това да ги изненадаме.

Тесният път, открит от Силк, се оказа пътека на дървари. Тя лъкатушеше на изток към вътрешността на сушата. Гарион чуваше зад гърба си дрънченето на брони и постоянния шум от влачещи се крака. Напрегнатата възбуда нарастваше в гърдите му от мига, когато слязоха от корабите. Сега нетърпението му да нападне бе толкова силно, че той едва се сдържаше да не се впусне бегом напред.

Стигнаха до широка поляна. В другия й край бялата лента на добре утъпкания главен път се врязваше право на север, разсичайки пасищата, огрени от лунната светлина.

— Това е Халберговият път — каза Барак. — Почти стигнахме.

— Ще проверя как се справя Брендиг — прошепна Гарион, внимателно протегна ръце и заобиколи мислите на струпаните зад гърба му войници, търсейки познатото докосване до съзнанието на Дурник.

„Дурник — изрече той наум. — Чуваш ли ме?“

„Гарион?“ — достигна до него мисълта на ковача.

„Да, аз съм — отвърна Гарион. — Завзехте ли вече катапултите?“

„Остават ни още десетина. Брендиг се придвижва бавно. Стреми се да не вдига излишен шум.“

„Ще приключите ли с всички, докато започне да се развиделява?“

„Да.“

„Добре. Дай ми знак, когато завземете последния катапулт.“

„Разбира се.“

— Как се справят? — попита Лелдорин. Вълнение стягаше гърлото на младия стрелец.

— Ще бъдат готови в уреченото време — отвърна Гарион.

— Как смятате, милорд? — обърна се Мандорален към Барак. — Моментът не е ли подходящ да изберем няколко дебели дървета — ще ги използваме като таран, за да разбием градските порти.

— Аз ще се справя с портата — заяви твърдо Гарион.

Барак го погледна.

— Искаш да кажеш, че ще… — Той направи жест с огромната си ръка.

Гарион кимна.

— Това едва ли е подходящо точно сега, Гарион — възпротиви се Барак.

— Подходящо ли?

— Има си начини, по които трябва да се вършат нещата. Градските порти се разбиват с таран.

— Докато онези отвътре заливат с кипящ катран хората, опитващи се да нахлуят в града?

— Това е част от риска — обясни Барак. — Без малко опасност битката въобще не е толкова забавна.

Хетар тихо се засмя.

— Мразя да вървя срещу традицията — рече Гарион, — но няма да позволя десетки хора да бъдат избити заради някакъв стар обичай.

Над широкото открито пространство между гората и високите стени на Ярвиксхолм се стелеше гъста мъгла, проблясваща на лунната светлина. Далеч на изток първото бледо сияние на настъпващата зора обагри кадифеното небе. По бойниците в укрепленията на града горяха алени факли. Гарион виждаше в светлината им десетки въоръжени мъже.

— На какво разстояние от портата трябва да бъдеш, за да я разбиеш? — прошепна Силк на Гарион.

— Колкото по-близо, толкова по-добре — отвърна Гарион.

— Хубаво. Тогава ще трябва малко да се приближим. Мъглата и високата трева ще ни помогнат.

— Идвам с вас — заяви Барак. — Дали разбиването на портите ще вдигне прекалено силен шум?

— Вероятно — отговори му Гарион.

Грамадният мъж се обърна към Хетар и Мандорален.

— Приемете това като сигнал. Щом Гарион избие портата, нападате.

Хетар кимна.

Гарион пое дълбоко дъх и каза:

— Добре. Да тръгваме.

Леко приведени, тримата поеха през откритото поле към града.

Приближиха се на стотина метра от портата и клекнаха във високата трева.

„Гарион. — Мисълта на Дурник долетя заедно с усилващата се светлина — Завзехме всички катапулти“.

„Виждате ли вече тези на северните скали?“

„Още няколко минути.“

„Кажи на Брендиг да започне веднага щом стане достатъчно светло и успее да ги различава.“

Зачакаха. Небето на изток бавно изсветляваше. И изведнъж се разнесоха десетки последователни глухи звуци — идваха от отсрещната страна на града. След секунди затрещяха тежките удари на огромни скални късове, разбиващи дървени греди, чуха се уплашени викове и крясъци.

„Започнахме“ — осведоми го Дурник.

„Гарион — достигна до краля на Рива мисълта на Поулгара. — Успя ли да заемеш позиция?“

„Да, лельо Поул“.

„Влизаме в залива.“

„Съобщи ми, когато се доближите достатъчно и вече виждате града.“

„Пази се, Гарион.“

„Ще се пазя, лельо Поул.“

— Какво става? — прошепна Барак, вперил поглед към мъжете по бойниците на градските стени.

— Започнали са да мятат камъни към северните скали — тихо отвърна Гарион. — Анхег е повел флота.

Барак стисна зъби.

— Казах му да чака, докато обезвредят катапултите.

— Не се тревожи толкова много за този твой кораб — измърмори Силк. — Много е трудно да насочваш катапулт към целта, докато се мъчиш да избягаш от огромните камъни, сипещи се върху главата ти.

— Някой от тях може и да извади късмет.

Чакаха напрегнато. Светлината полека ставаше по-силна. Гарион усещаше соления мирис на морето и тежкия аромат на вечнозелена растителност.

„Вече виждам града, Гарион“ — осведоми го леля Поул.

От вътрешността на Ярвиксхолм се разнесоха тревожни викове. Гарион видя как въоръжените мъже по върховете на стените тичат край парапета към страната на града, обърната към морето.

— Готови ли сме? — прошепна той на двамата си приятели.

— Давай — отвърна напрегнато Силк.

Гарион се изправи и се съсредоточи. Стори му се, че цялото му тяло изтръпва — в него се натрупваше огромна сила. Той изтегли страховито меча на Желязната хватка, останал до този момент в ножницата, та силният пламък да не ги издаде. Кълбото на Алдур избухна в радостни пламъци.

— Започваме — каза кралят на Рива през стиснатите си зъби и насочи меча към портата, която се издигаше здрава и непристъпна на сто метра пред него. — Разбий се! — заповяда той. Цялата воля, затворена у него, нахлу като вълна в меча и се изля през пламтящия връх на оръжието.

Единственото, на което не бе обърнал внимание, разбира се, бе желанието на Кълбото да му помогне. Силата, която удари портата на Ярвиксхолм, бе, меко казано, далеч по-голяма, отколкото беше необходимо. Трески и цепеници от напоената с катран порта по-късно бяха намерени на цели пет мили от мястото на взрива. Непоклатимата каменна стена, в която бе вградена портата, също избухна и много от огромните, грубо одялани каменни блокове полетяха като речни камъчета и започнаха да падат с трясък в пристанището или в залива далеч от града. По-голямата част от задната стена на Ярвиксхолм се пропука, после се срина и се превърна в купчина натрошени камъни. Грохотът бе ужасен.

— О, Белар! — изруга Барак, изумен от това пълно разрушение. За миг се възцари изумителна тишина, сякаш всичко изпадна в несвяст след страшния удар, после откъм края на гората се разнесе силен вик — Хетар и Мандорален бяха повели в атака риванските и черекски войски към зашеметения град.

Воините не биха нарекли „добро“ последвалото сражение. Последователите на култа към Мечката бяха не само здрави и силни мъже. В редиците на религиозната секта имаше старци, жени и деца. Поради яростния фанатизъм на сектантите, воините, навлизащи в града, често бяха изправени пред необходимостта да убиват и онези, чийто живот при други обстоятелства можеше да бъде пощаден. Късно следобед вече бяха останали само няколко малки изолирани групи в северозападните райони на Ярвиксхолм, които все още оказваха съпротива. Повечето от останалите квартали горяха.

Гарион почувства, че му прилошава от пушека и кръвта, затова премина с олюляваща се походка през горящия град и излезе в откритото поле. Чувстваше се зле, беше уморен, ала продължи да се скита още дълго, докато не попадна на Силк. Дребничкият драснианец се беше разположил удобно на един голям камък и разсеяно гледаше разрушенията в града.

— Свърши ли вече битката? — попита дребничкият мъж.

— Почти — отвърна Гарион. — Под техен контрол останаха само няколко сгради.

— Как мина?

— Неприятно. Бяха избити много старци, жени и деца.

— Случва се.

— Каза ли Анхег какво възнамерява да прави с оцелелите? Мисля, че вече се проля достатъчно кръв.

— Трудно е да се каже — отвърна Силк. — Нашият черекски братовчед понякога проявява известна жестокост. Има голяма вероятност през следващите няколко дни да се случат някои неща, които може би не би искал да видиш. Като това например. — Силк посочи към гората, където тълпа череки усърдно се занимаваше с нещо. Дълъг кол бе издигнат и забит в земята. На върха на кола напречно бе прикрепена една дъска. На нея бе завързан човек с широко разперени ръце.

— Не! — възкликна Гарион.

— Лично аз не бих се намесил — посъветва го Силк. — В края на краищата това кралство е на Анхег и той може да се разправя с предателите и престъпниците както намери за добре.

— Та това е варварщина!

— Да, меко казано. Както казах обаче, на череките е присъща известна жестокост.

— Не трябва ли поне първо да разпитаме затворниците?

— Джевълин вече го прави.

Гарион наблюдаваше тълпата войници, които работеха под последните кървавочервени лъчи на залязващото слънце.

— Съжалявам — каза той, задавен от погнуса. — Това вече преминава всякакви граници. Веднага ще го прекратя.

— Бих стоял настрана, Гарион.

— О, не! Не и когато започват да разпъват на кръст жени.

— Какво? — Силк впери изумен поглед към войниците, пребледня, скочи и се втурна към тях. Гарион го последва по петите.

— Съвсем ли си си загубил ума? — попита разярено Силк мършавия началник на драснианското разузнаване, който седеше пред груба маса, заобиколен от група войници.

— Какво желаеш, Келдар?

— Знаеш ли кого разпъна току-що?

— Естествено. Лично я разпитах. — Пръстите му потрепнаха лениво, ала Силк бе застанал точно пред масата и скриваше от погледа на Гарион ръцете на слабия мъж.

— Свали я оттам! — заповяда Силк, макар че гласът му неизвестно защо бе изгубил яростта си.

— Защо не си гледаш работата, Келдар? — каза Джевълин. — Остави на мен да се занимавам със своята. — Той се обърна към един як черек, който стоеше наблизо. — Принц Келдар и кралят на Рива ще си тръгнат след малко — обяви студено шефът на драснианското разузнаване. — Придружи ги, моля те. Трябва да се отдалечат поне на четвърт миля оттук.

— Ще го убия! — беснееше Силк, докато войниците ги отвеждаха. — Ще му извия врата със собствените си ръце!

Ала щом войниците ги оставиха и се върнаха към ужасното си занимание, дребничкият драснианец възвърна душевното си равновесие с удивителна бързина.

— И какво беше всичко това? — попита Гарион.

— Момичето, което Джевълин разпъва, е собствената му племенница Лизел — съвсем спокойно отвърна Силк.

— Не може бъде! Не говориш сериозно, нали?

— Познавам я от дете. Джевълин обеща по-късно да ми обясни всичко. Надявам се обяснението да е убедително, защото в противен случай ще го изкормя.

Силк измъкна дълъг кинжал, скътан под перленосивия му жакет и опита остротата с палец.

Когато Джевълин дойде, вече се беше стъмнило съвсем.

— О, я махни това, Келдар — каза той погнусено и посочи с очи кинжала на Силк.

— Може да ми потрябва след минута — отвърна Силк. — Говори, Джевълин! При това се опитай да бъдеш много убедителен, инак ще изсипя червата ти на куп точно между двата ти крака.

— Изглеждаш ми прекалено развълнуван.

— Забелязва се, нали? Много си наблюдателен.

— Направих го по много особена причина.

— Прекрасно. Аз пък си помислих, че просто се забавляваше.

— Твоят отровен сарказъм никак няма да ми липсва, Силк. Би трябвало вече да си разбрал, че никога не предприемам нещо без причина. Можеш да не се тревожиш за Лизел. Вероятно вече е освободена.

— Освободена ли?

— Всъщност успяла е да избяга. В гората се крият десетки сектанти. Зрението сигурно е започнало да ти изневерява, ако не си ги забелязал. Както и да е, всички разпънати вече са избягали и в момента са на сигурно място в планините.

— И за какво е всичко това, Джевълин?

— Много просто. От години се опитваме да внедрим наш човек сред висшите кръгове на култа към Мечката. Те току-що спасиха истинска героиня — мъченица за тяхната кауза. Лизел е достатъчно умна да използва това обстоятелство. Сигурен съм, че ще успее да си проправи път към висшите съвети на култа.

— На първо място — как се е озовала тя тук?

Джевълин вдигна рамене.

— Беше си облякла ризница. Аз тайно я качих в кораба на граф Трелхайм. След като сражението почти приключи, просто я пуснах сред другите пленници.

— А тези, другите, които току-що са се спасили, няма ли да заявят, че Лизел никога не е била в града? — попита Гарион.

— Не, ваше величество, не мисля така — отвърна Джевълин. — Лизел ще каже, че е живяла в североизточната част на Ярвиксхолм. Всички останали, които разпънахме, са от югозападните райони. Ярвиксхолм е доста голям град. Никой не би могъл със сигурност да твърди, че племенницата ми не е била там.

— Все още не мога да повярвам, че именно ти си й причинил толкова страдания — измърмори Силк.

— Наложи се Лизел много дълго да ме увещава — призна Джевълин.

Силк го зяпна невярващо.

— О, да — продължи Джевълин. — Нима не се досети? Лизел измисли всичко това.

Изведнъж Гарион долови глух кънтящ звук, който бързо се усили. След миг до него съвсем ясно достигна гласът на Се’Недра.

„Гарион! — извика тя, обзета от непоносима болка. — Гарион, прибирай се у дома незабавно! Някой е откраднал бебето ни!“