Дейвид Едингс
Пазителите на запада (11)

10.

— Както и да е — разказваше Гарион, докато двамата със Се’Недра почиваха в своята всекидневна, застлана със сини килими, вечерта след завръщането му в Рива. — Когато се прибрахме в замъка на Мандорален и казахме на Нерина, че вече няма никакви пречки да се оженят, тя опита да се противопостави по всякакъв възможен начин.

— Винаги съм смятала, че го обича — рече Се’Недра.

— Така е, но тя бе в центъра на тази покъртителна трагедия всички тези години и в действителност не желаеше да промени нещата. Все още не бе изхвърлила от мислите си идеята за благородното страдание.

— Не се подигравай, Гарион.

— Арендите постъпват така, че получавам зъбобол. Първо държеше да има зестра — при това твърде внушителна.

— Това изглежда разумно.

— Не и след като обърнеш внимание на факта, че трябваше да я платя аз.

— Ти? Че защо тъкмо ти?

— Аз съм неин опекун, забрави ли? Макар че използваше твърде старинен език и видът й бе покъртително тъжен, тя се пазареше като драсниански търговец на коне. Докато се споразумеем, кесията ми съвсем изтъня. Освен това поиска и официален писмен документ, удостоверяващ съгласието ми. Пожела воал, дама за своя придружителка, пръстен и цветя. С всяка минута гневът ми се увеличаваше и…

— Не забравяш ли нещо?

— Мисля, че не.

— Мандорален не й ли направи предложение? — Се’Недра се наведе напред, малкото й лице доби много съсредоточен израз. — Сигурна съм, че е настояла за това.

— Права си, почти бях забравил.

Кралицата поклати глава с едва доловима тъга и изрече неодобрително:

— О, Гарион!

— Това стана по-рано — веднага след пазарлъка за зестрата. Както и да е, той й направи предложение, аз я накарах да каже „да“, а след това…

— Чакай малко — прекъсна го енергично Се’Недра и вдигна малката си ръка. — Не прескачай тъкмо този момент. Какво точно й каза Мандорален, когато я помоли да стане негова съпруга?

Гарион се почеса по ухото.

— Не съм сигурен дали ще си спомня съвсем точно — призна той.

— Опитай да си спомниш — помоли го тя настойчиво. — Моля те.

— Да видим — замисли се кралят на Рива и се загледа в богато украсения с дърворезби таван. — Първо, баронеса Нерина отказа да изслуша предложението за женитба, преди да преминат през всички процедури по „запознанството“ — така го нарече тя. Предполагам имаше предвид разни потайни срещи, когато двамата остават насаме в уединени кътчета, любовните стихове, цветята и нежните погледи и тъй нататък.

Се’Недра го погледна строго.

— Знаеш ли, понякога можеш да скъсаш нервите на хората. Чувствителен си като пън.

— Какво пък трябва да означават тези думи?

— Няма значение. Разкажи ми какво се случи след това.

— Ами веднага заявих, че няма да чакам заради всички тези глупости. Напомних им, че вече се познават, тъй че могат да пропуснат тези моменти.

— Какъв си ми чаровник! — рече саркастично тя.

— Се’Недра, какво има?

— Няма значение. Продължавай. Винаги приказваш толкова безизразно, когато става дума за такива неща.

— Аз ли? Ти си тази, която постоянно ме прекъсва.

— Продължавай, Гарион.

Той сви рамене.

— Няма какво друго да разказвам. Той й направи предложение, тя каза „да“ и ги накарах да отидат в параклиса.

— Думите, Гарион — настоя кралицата. — Думите. Какво точно й каза той?

— Нищо впечатляващо. Беше нещо от рода на „Ще ме вземете ли за свой съпруг, Нерина?“

— О! — възкликна Се’Недра и гласът й секна. Гарион с изненада забеляза сълзи в очите й.

— Какво има? — попита я той.

— Няма значение — отвърна Се’Недра и леко докосна очите си с тънка носна кърпичка. — А тя какво каза?

— Каза, че не разполага с достатъчно време да обмисли подходящ отговор. Затова й предложих да отвърне с „да“.

— И?

— Баронесата каза: „Ще ви приема, сър Мандорален, с цялото си сърце“.

— О! — отново въздъхна Се’Недра и кърпичката още веднъж докосна преливащите от сълзи очи на кралицата. — Това е просто прекрасно.

— Ти може да го приемаш и по този начин — рече Гарион, — но на мен ми изглеждаше прекалено дълго и провлачено.

— Понякога наистина си безнадежден случай — прошепна Се’Недра, след това въздъхна отчаяно и тихо каза: — Никога не са ми правили официално предложение.

— Съвсем не е вярно — възмути се Гарион. — Не си ли спомняш тържествената церемония, когато ти и посланикът на Толнедра дойдохте в тронната зала?

— Аз бях тази, която направи предложението, Гарион — напомни му тя и отметна назад пламтящите си къдри. — Аз се представих пред трона ти и попитах дали би се съгласил да ме вземеш за своя жена. Ти склони и с това се свърши всичко. Ти никога не си ми предлагал.

Гарион се намръщи и се опита да си припомни.

— Сигурно съм го направил.

— Нито веднъж.

— Е, вече тъй или иначе сме женени и това няма особено значение, нали?

Лицето й се вледени.

Гарион усети мразовития й поглед и попита:

— Наистина ли е толкова важно за теб, Се’Недра?

— Да, Гарион, важно е.

Гарион въздъхна.

— Добре тогава. Май ще е по-добре да го направя.

— Какво да направиш?

— Предложение за женитба. Ще се омъжиш ли за мен, Се’Недра?

— Това ли е най-доброто, което успя да измислиш?

Той впи поглед в очите й. Трябваше да признае, че кралицата бе твърде привлекателна. Беше облечена в бледо зелена плисирана рокля, украсена с дантели. Но изглеждаше нацупена и недоволна. Той стана и коленичи театрално пред нея. Взе малката й ръка в своите, погледна я умолително в лицето и се опита да добие глуповатото обожаващо изражение, което бе видял на лицето на Мандорален.

— Ще се съгласи ли нейно императорско височество да ме приеме за свой съпруг? — попита я той. — Мога да предложа малко: само едно честно любящо сърце и безгранична преданост.

— Ти присмиваш ли ми се? — попита тя подозрително.

— Не — отвърна й Гарион. — Ти искаше официално предложение и аз го направих. Е?

— Какво „Е?“?

— Ще се съгласиш ли да се омъжиш за мен?

Тя го погледна дяволито. Очите й искряха. След това протегна нежно ръка и разроши косата му.

— Ще си помисля — отговори малката кралица.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще си помислиш?

— Кой знае? — изрече Се’Недра със самодоволна усмивка. — Може да получа и по-добро предложение. Стани, Гарион. Панталонът ти съвсем ще увисне на коленете, ако стоиш на пода така.

— Жени! — измърмори кралят раздразнено и се изправи.

Тя го погледна лукаво с широко отворени очи. Някога, преди Гарион да бе прозрял, че това си е чисто хитруване, този поглед винаги бе карал коленете му да омекват.

— Не ме ли обичаш вече? — попита тя с треперещ и неискрен глас, сякаш беше малко момиченце.

— Нали решихме да не си причиняваме подобна болка?

— Но това е особен случай, скъпи — отговори тя. След това се засмя, скочи от стола и обви врата му с ръце.

— О, Гарион! — прошепна малката кралица и продължи да се смее. — Аз наистина те обичам.

— Наистина се надявам, че е така — рече той, прегърна я и я целуна по устните.

 

 

На следващата сутрин Гарион се облече твърде неофициално и почука на вратата в покоите на Се’Недра.

— Да? — отговори тя.

— Гарион е — обади се той. — Може ли да вляза?

Добрите сендарски обноски бяха така дълбоко вкоренени у него, че макар и да бе крал и съпруг, Гарион винаги искаше разрешение преди да отвори вратата на чужда стая.

— Разбира се — отвърна тя.

Той натисна дръжката и влезе в пищно украсените лични покои на съпругата си — стая, цялата в розови и бледозелени волани, с десетки метри нежно шумолящ сатен и завеси от брокат. Арел, любимата придворна дама на Се’Недра, смутено стана и направи обичайния реверанс. Арел бе племенница на Бранд, дъщеря на най-малката му сестра. Тя бе една от няколкото ривански дами с благородно потекло, които правеха компания на кралицата. Арел притежаваше почти всички черти на типична алорнска жена — висока, русокоса, приятно закръглена, със златни плитки, навити около главата, и с дълбоки сини очи. Лицето й бе с цвят на току-що издоено мляко. Тя и Се’Недра бяха практически неразделни. Приближили глави една до друга, те все се кикотеха или си шепнеха нещо. Неизвестно защо Арел винаги се изчервяваше свенливо, когато Гарион влизаше в стаята. Той въобще не разбираше защо стова така, но тайно подозираше, че Се’Недра е разказала на своята любима придворна дама неща, които всъщност е трябвало да си останат дълбоко лични. Тайни, които караха страните на риванското момиче да поаленяват всеки път, колчем Гарион хвърлеше поглед към него.

— Отивам в града — обърна се Гарион към съпругата си. — Искаш ли да ти купя нещо?

— Предпочитам да пазарувам сама, Гарион — отвърна Се’Недра и поглади сатенения си халат. — Никога не купуваш каквото трябва.

Той се приготви да й отвърне, но се отказа.

— Както искаш. В такъв случай ще се видим на обяд.

— Както наредите, милорд — каза подигравателно Се’Недра и направи лек реверанс.

— Остави тези глупости.

Кралицата му се изплези, после го прегърна и го целуна. Кралят се обърна към Арел и я поздрави с учтив поклон.

— Милейди.

В сините очи на Арел трепна едва сдържан смях, ала погледът й бе замислен и проницателен. Тя се изчерви и също направи лек поклон.

— Ваше величество — изрече почтително придворната дама.

Когато Гарион напусна покоите на кралицата, си зададе въпроса какво ли е казала Се’Недра на Арел. Какви ли бяха думите, предизвикали това изчервяване и особените погледи на придворната дама? Ала младият владетел бе благодарен на русокосата девойка. Нейното присъствие осигуряваше компания на съпругата му, а това му даваше свобода да се занимава с други проблеми. Откакто леля Поул се бе намесила и бе излекувала отчуждението, причинило толкова болка на двамата, Се’Недра все мечтаеше да разполага със свободното му време. Като цяло Гарион чувстваше, че да си женен е нещо доста хубаво, но понякога Се’Недра имаше склонност да приема нещата малко прекалено надълбоко.

В коридора, стиснал пергамент в ръка, го очакваше Кайл, вторият син на Бранд.

— Смятам, че този документ заслужава незабавното ви внимание, сир — съобщи той с официален тон.

Кайл бе воин, висок, с широки рамене като баща си и братята си, но освен това бе образован, интелигентен и дискретен. Той познаваше достатъчно добре кралство Рива и неговите граждани, затова можеше да оценява многобройните петиции, молби и предложения, отправени към трона, и да отделя важните от баналните. Когато Гарион се възкачи на престола, кралството изпитваше болезнена нужда от човек, способен да оглави администрацията. Кайл очевидно беше най-подходящата личност за този пост. Беше около двадесет и пет годишен и имаше къса, красиво подрязана кафява брада. Часовете, прекарани над книгите, бяха оставили постоянна дълбока бразда между веждите му и навика да гледа събеседниците си с леко присвити очи. Той и Гарион прекарваха по няколко часа на ден заедно и скоро се сприятелиха. Кралят на Рива ценеше високо съветите му.

— Наистина ли е сериозно? — попита Гарион и взе пергамента.

— Възможно е да се окаже тъкмо така, сир — отвърна Кайл. — Възникна спор за собствеността върху една долина. Родовете, замесени в конфликта, са твърде могъщи и смятам, че ще е добре да решим въпроса преди положението да се е влошило.

— Има ли някакви неопровержими доказателства за собствеността в подкрепа на някоя от страните?

Кайл поклати глава.

— Двата рода са ползвали земята съвместно векове наред. Ала напоследък между тях е възникнало неразбирателство.

— Разбирам — рече Гарион и се замисли. — Каквото и да реша, едната или другата страна ще остане недоволна, нали така?

— Това е твърде вероятно, ваше величество.

— Добре тогава, да направим така, че и двата рода да бъдат недоволни. Напиши нещо като официална декларация, че тяхната долина сега принадлежи на мен. Ще ги оставим да се тревожат в продължение на около седмица. След това ще разделя земята точно през средата и ще дам половината от нея на всяка страна. Те ще бъдат дълбоко разгневени на мен и ще забравят, че не са се обичали помежду си. Не искам този остров да се превръща във втора Арендия.

Кайл се засмя.

— Много практично решение, Белгарион.

Гарион също се засмя и каза:

— Нали помниш, че съм отраснал в Сендария. А, да… запази една ивица от долината. Нека бъде широка около сто метра и да минава точно през средата. Наречи я „Кралска земя“ или нещо подобно. Забрани им да навлизат в нея. Това ще им попречи да кръстосват шпаги край оградата. — Кралят върна пергамента на Кайл и продължи по коридора твърде доволен от себе си.

Тази сутрин задачата в града заведе Гарион в работилницата на един стъклодухач, който, макар и млад, бе изкусен майстор. Казваше се Йоран. На пръв поглед посещението на Гарион бе с цел да провери как върви работата по кристалния сервиз, който бе поръчал за подарък на Се’Недра. Истинската причина обаче бе много по-сериозна. Отгледан сред обикновени хора, Гарион осъзнаваше по-ясно от другите владетели, че мнението и проблемите на обикновените граждани рядко привличат вниманието на трона. Той добре разбираше, че има нужда от уши в града — не шпиони, които да му докладват за нелицеприятни за короната мнения, а хора, способни съвсем обективно да го осведомяват за истинските проблеми на неговия народ. Йоран бе избран от краля за изпълнението на тази задача.

След като владетелят на Рива разгледа чашите, двамата отидоха в една малка стаичка в задната част на работилницата на Йоран.

— Получих бележката ти веднага след завръщането си от Арендия — рече Гарион. — Наистина ли положението е толкова сериозно?

— Така мисля, ваше величество — отвърна Йоран. — Смятам, че данъкът не е обмислен както трябва и предизвиква множество неблагоприятни коментари.

— И всички са насочени срещу мен, нали?

— В края на краищата вие сте кралят на тази страна.

— Благодаря — изрече сухо Гарион. — И каква е причината за това недоволство?

— Всички данъци са омразни — отбеляза Йоран. — Но все пак са поносими, когато всички плащат еднакво. Но се правят изключение за някои и това дразни останалите.

— Изключения ли? Какви изключения?

— Благородниците не плащат търговските налози. Не знаехте ли?

— Не — отвърна Гарион — Не знаех.

— Обяснението е, че хората с благороден произход имат други задължения — да събират и поддържат войска с определена численост и прочие. Ала това просто вече не е така. Сега кралската корона сама събира и издържа армията. Въпреки това, ако благородник се захване с някакъв занаят, той не плаща никакви търговски налози. Единствената разлика между него и другия търговец се състои в това, че благородникът случайно притежава титла. Работилницата му е същата както моята, той използва времето си по същия начин като мен. Но аз трябва да плащам данък, а той не.

— Това наистина не е честно — съгласи се Гарион.

— Нещата се влошават още повече, защото трябва да повиша цените, за да платя данъка. Благородникът може да ги намали и така открадва моите клиенти.

— Този недостатък наистина трябва да се отстрани — заяви Гарион. — Ще премахнем привилегиите.

— Това няма да се хареса на благородниците — предупреди го Йоран.

— Не е необходимо да им харесва — изрече твърдо Гарион.

— Вие сте много справедлив крал, ваше величество.

— Човек не бива да съди за справедливостта от един-единствен случай — възрази Гарион. — Колко благородници имат работилници в града?

Йоран сви рамене.

— Двадесетина.

— А колко са останалите занаятчии?

— Стотици.

— По-добре да ме намразят двадесетина души, отколкото стотици, нали.

— Не бях помислял за тази страна на въпроса — призна Йоран.

— А пък на мен непрекъснато ми се налага да го правя — рече Гарион намръщено.

 

 

През следващата седмица поредица ураганни бури връхлетя откъм Морето на ветровете — студени, могъщи ветрове притиснаха скалистия остров, а поройните, макар и краткотрайни дъждове го потопиха в истинско море от мразовита водна пелена. Времето в Рива никога не се задържаше хубаво твърде дълго и тези летни бури бяха нещо толкова обичайно, че обитателите на града ги възприемаха като част от естествения ред на нещата. Се’Недра обаче бе отгледана далеч на юг — в Тол Хонет, където слънцето грееше непрестанно. Мразовитият въздух, нахлуващ в Цитаделата всеки път, щом небето станеше сиво, я потискаше, караше я да се чувства тъжна и раздразнителна, сякаш не беше на себе си. Тя обикновено изтърпяваше тези периоди на лошо време, като се разполагаше край огъня в голямото кресло от зелено кадифе, завита с топло одеяло. Често вземаше чаша чай и огромна книга — най-често арендски роман, описващ с пълни подробности невъзможно привлекателни рицари и въздишащи дами, които бяха вечно пред прага на някакво бедствие. Ала продължителният принудителен затвор почти винаги я караше да изостави книгата и да потърси други развлечения.

Веднъж късно сутринта, когато вятърът виеше в комините, а дъждът се блъскаше в прозорците, тя влезе в кабинета на Гарион. Кралят на Рива внимателно преглеждаше подробен доклад за производството на вълна в северните части на кралството. Малката кралица беше облечена в рокля от зелено кадифе, украсена с хермелинови кожи, и изглеждаше твърде недоволна.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Чета за вълната — отвърна Гарион.

— Че защо?

— Трябва да се запозная с подробностите по производството й. Всички приказват за вълната много сериозно. Изглежда, тази тема е ужасно важна.

— Наистина ли толкова те е грижа за вълната?

— Е, поне помага да си плащаме сметките — сви рамене той.

Тя се приближи леко до прозореца, като че се носеше по въздуха и се загледа в дъжда.

— Нима никога няма да спре?

— Рано или късно ще спре.

— Мисля да повикам Арел. Можем да отидем в града и да обиколим магазините.

— Навън е твърде влажно, Се’Недра.

— Мога да си сложа пелерина, пък и малко дъжд няма да ме разтопи. Ще ми дадеш ли малко пари?

— Нали миналата седмица ти дадох.

— Похарчих ги. Трябват ми още.

Гарион остави доклада и се приближи към тежкия шкаф до стената. Извади от джоба на жакета си ключ, отключи шкафа и изтегли най-горното чекмедже. Се’Недра отиде при него и погледна любопитно в него. То бе пълно почти до половината с монети — златни, сребърни и медни, всичките смесени.

— Откъде имаш всичко това? — възкликна тя.

— Дават ми известни суми от време на време — отвърна той. — Държа ги тук. Мислех, че знаеш.

— Как бих могла да знам? Ти никога не споделяш нищо с мен. Колко пари има тук?

Кралят вдигна рамене.

— Не зная.

— Гарион! — възкликна тя поразена. — Значи дори не ги броиш?

— Не. Трябва ли?

— Съвсем очевидно е, че не си толнедранец. Това не е цялото кралско съкровище, нали?

— Не е. Пазят го някъде другаде. Тези пари са само за лични разходи, поне така мисля.

— Трябва да ги преброим, Гарион.

— Наистина нямам време за това, Се’Недра.

— Е, аз пък имам. Извади чекмеджето и го сложи на масата.

Гарион постъпи както го бе помолила Се’Недра, изсумтя от напрежение, приведен под голямата тежест, а след това остана прав, нежно усмихнат. Малката кралица седна и щастливо започна да брои парите. Владетелят на Рива не бе и предполагал какво огромно удоволствие й доставя да докосва пари и да ги подрежда на различни купчинки. Лицето й буквално сияеше, докато веселият звън на парите изпълваше ушите й. Няколко монети бяха потъмнели. Се’Недра ги огледа неодобрително, престана да брои и ги изтри старателно в подгъва на роклята си.

— Нали искаше да ходиш в града? — попита Гарион и седна срещу нея.

— Е, няма да е днес.

Се’Недра продължи да брои. Една къдрица бе паднала върху лицето й. Тя разсеяно я подухваше от време на време, съсредоточила цялото си внимание върху настоящата си задача. Загреба още шепа звънтящи монети от чекмеджето и започна внимателно да ги разпределя на купчини на масата пред себе си. Вършеше всичко това с такава сериозност, че Гарион се разсмя. Тя го изгледа остро и попита:

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо, скъпа — отвърна той и се зае отново с работа под звънливия съпровод на монетите, проблясващи между пръстите на Се’Недра.

 

 

През лятото новините от кралствата в южните земи продължаваха да бъдат добри. Крал Ургит от Ктхол Мургос се бе оттеглил в планините и настъплението на император Кал Закат от Малореа се забави още повече. Малореанската армия бе претърпяла тежки загуби при първите си опити да преследва мургите сред тази скалиста пустош и сега се придвижваше с крайна предпазливост. Гарион посрещна новините за безизходицата на враговете си с голямо задоволство.

Към края на лятото от Алгария пристигна вестта, че братовчедката на Гарион Адара съвсем скоро е дарила Хетар с втори син. Се’Недра пощуря от радост и бръкна дълбоко в чекмеджето на шкафа в кабинета на Гарион, за да купи подобаващи подаръци на майката и детето.

Ала новините, които пристигнаха в началото на есента, не бяха толкова радостни. Генерал Варана ги осведоми с тъжно писмо, че състоянието на бащата на Се’Недра, император Ран Боруни XXIII, се влошава с всеки изминал ден, затова трябва да побързат към Тол Хонет. За щастие есенното небе се задържа ведро, докато корабът, с който пътуваха кралят на Рива и разтревожената му до степен на отчаяние малка съпруга, плаваше на юг при добър попътен вятър. За една седмица стигнаха до Тол Хорб, издигащ се на широкото устие на река Недран. Оттам ги взе друг кораб, с гребци, и поеха срещу течението на реката към столицата на империята Тол Хонет.

Още преди да изминат няколко левги, корабът им бе посрещнат от флотилия големи лодки, боядисани в бяло и златно, които се подредиха около него, за да ги ескортират до Тол Хонет. На борда на тези лодки имаше хор от млади толнедрански девойки, които обсипаха с листенца от разцъфнали цветя широката повърхност на река Недран и изпяха няколко песни вместо официален поздрав за принцесата на империята.

Гарион стоеше до Се’Недра на палубата на кораба и този поздрав, поднесен от хора на девойките, го накара да се намръщи.

— Нима такова посрещане е подходящо в такъв момент? — попита той.

— Такъв е обичаят — обясни кралицата. — Членовете на императорското семейство винаги се ескортират до града.

Гарион се вслуша в думите на песента.

— Нима тези хора все още не са научили за нашата сватба? — попита той. — Те поздравяват принцесата на империя Толнедра, а не кралицата на Рива.

— Всеки народ има свои нрави, Гарион — рече Се’Недра. — В очите на толнедранците „принцесата — дъщеря на императора“ е нещо много по-значително от кралицата на някакъв си далечен остров.

Песните продължаваха, корабът с краля и кралицата се носеше срещу течението на реката. Когато на хоризонта се появиха величествените бели сгради на Тол Хонет, могъщи тържествени фанфари огласиха въздуха, поздравявайки ги от градските стени. Отряд бляскави легионери, чиито яркочервени тесни знамена плющяха на вятъра, а перата на шлемовете им се вееха, вече чакаше на мраморния кей, за да придружи кралската двойка по широките улици на града до императорския дворец.

Генерал Варана, потомствен войник със сурово лице, късо подстригана къдрава коса и силно накуцваща походка, ги посрещна пред портите на палата. Видът му бе мрачен.

— Навреме ли пристигаме, чичо? — попита Се’Недра и гласът й тревожно потрепера.

Генералът кимна, а след това прегърна малката кралица.

— Трябва да бъдеш смела, Се’Недра — изрече той. — Баща ти е много, много болен.

— Има ли някаква надежда? — попита го тя тихо.

— Винаги има надежда — отвърна Варана, ала гласът му говореше друго.

— Мога ли да го видя сега?

— Разбира се. — Генералът погледна тъжно Гарион. — Ваше величество — поздрави той и кимна.

— Ваше височество — отвърна Гарион, като си спомни, че хитрият баща на Се’Недра преди няколко години бе „осиновил“ Варана. Сега генералът бе пряк наследник на императорския трон.

Накуцвайки, Варана ги поведе по мраморните коридори на обширния дворец. Най-сетне стигнаха до едно уединено тихо крило. Там имаше порта, охранявана от двама грамадни като кули легионери с лъскави нагръдници. Когато се приближиха, тежката врата се отвори безшумно пред тях и насреща им се появи лорд Морин, императорският шамбелан, облечен в кафява мантия. Морин се беше състарил значително, откакто Гарион го бе видял за последен път. Грижата за губещия сили император бе ясно изписана на лицето му.

— Скъпи Морин — извика Се’Недра и топло прегърна най-близкия приятел на баща си.

— Малката ми Се’Недра — отвърна той нежно. — Много се радвам, че пристигнахте навреме. Той все пита за теб. Мисля, че единствено мисълта за твоето идване го кара да се държи.

— Буден ли е?

Морин кимна.

— Почти непрекъснато дреме, ала все още е с ума си.

Се’Недра изправи решително рамене.

— Добре — рече тя. — Да влезем при него.

Ран Боруни лежеше на широко легло с балдахин, завит със златисто одеяло. Той бе дребен мъж, но болестта бе стопила тялото му още повече и сега изглеждаше почти като скелет. Цветът на лицето му бе по-скоро сив, отколкото блед. Носът му, наподобяващ клюн на хищна птица, стърчеше от изпитото лице на императора като мачта на кораб. Очите му бяха затворени, слабият му гръден кош леко потрепваше, борейки се за всяка глътка въздух.

— Татко? — каза Се’Недра толкова тихо, че гласът й почти не се отличаваше от шепот.

Императорът отвори едното си око.

— А, ти ли си — сопна се той. — Значи най-сетне успя да стигнеш дотук.

— Нищо не можеше да ме задържи — каза му тя, наведе се над леглото и целуна съсухрената му буза.

— Думите ти не ми звучат твърде окуражаващо — изсумтя той.

— Сега вече съм тук и ще се погрижа да оздравееш.

— Не се отнасяй снизходително към мен, Се’Недра. Лекарите вече ме отписаха от света.

— Какво знаят те? Никой не може да унищожи хората от рода Боруни.

— Може би някой е приел такъв закон, докато не съм внимавал. — Императорът погледна над рамото на дъщеря си към своя зет. — Изглеждаш добре, Гарион — подхвърли той. — Само не си губи времето с глупости, моля те. Не ме заблуждавай, че изглеждам добре. Изглеждам ужасно, нали?

— Да, но не чак толкова ужасно — отвърна Гарион.

Ран Боруни се усмихна за миг на зет си, след това отново се обърна към дъщеря си.

— Е, Се’Недра, за какво ще се караме днес?

— Да се караме ли? Кой е казал, че ще се караме?

— Ние с теб винаги се караме. С нетърпение очаквах този момент. Не съм се карал като хората от онзи ден, когато ми задигна легионите.

— Само ги взех на заем, татко — поправи го тя, но вече не толкова мило.

— Значи го наричаш така? — Императорът намигна на Гарион и се засмя. — Де да беше тук да я видиш! Докара ме до припадък, а после задигна цялата ми армия, докато аз се тръшках с пяна на уста.

— Аз да съм задигнала армията ти! — възкликна Се’Недра.

Ран Боруни започна да се киска, ала смехът му премина в раздираща кашлица. Императорът бе толкова слаб, че не можеше дори да повдигне глава. Затвори очи и задряма. Се’Недра стоеше надвесена тревожно над него.

След около четвърт час лорд Морин влезе с малко плоско шише и сребърна лъжица.

— Време е за лекарството му — тихо каза той на Се’Недра. — Не вярвам, че наистина му помага много, но въпреки това му го давам редовно.

— Ти ли си, Морин? — попита императорът, без да отваря очи.

— Да, Ран Боруни.

— Има ли вече някакви вести от Тол Рейн?

— Да, ваше величество.

— И какви са те?

— Страхувам се, че там сезонът също е свършил.

— Трябва да има поне едно дърво някъде по света, което все още да дава плод — каза раздразнено измършавелият дребен мъж, отпуснат в императорското ложе.

— Негово величество изрази желание да получи малко пресни плодове — обясни Морин на Гарион и Се’Недра.

— Не просто какви да е плодове, Морин — поправи го Ран Боруни и гърдите му изхъхриха. — Череши. Искам череши. Веднага ще подаря великото херцогство на всеки, който успее да ми донесе пресни череши.

— Не бъди толкова капризен, татко — смъмри го Се’Недра. — Сезонът на черешите отмина преди месец. Какво ще кажеш за една хубава зряла праскова?

— Не искам никакви праскови. Искам череши!

— Ами просто няма да ги получиш.

— Ти си лоша дъщеря, Се’Недра — обвини я той.

Гарион се наведе и прошепна тихо на жена си:

— Ей сега се връщам. — След това излезе от стаята, придружен от Морин. В коридора отвън двамата срещнаха генерал Варана.

— Как е той? — попита генералът.

— Раздразнителен — отвърна Гарион. — Иска череши.

— Знам — отвърна кисело Варана. — От седмици иска едно и също. Всеки представител на семейство Боруни иска невъзможното, повярвай ми.

— Има ли череши в двора на двореца?

— Има няколко в личната градина на императора. Защо?

— Мисля, че бих могъл да си поприказвам с тях — отвърна невинно Гарион. — Ще им обясня някои неща, ще им дам кураж.

Варана го погледна с видимо неодобрение.

— Това съвсем не е недостойно — увери го Гарион.

Генералът вдигна ръка.

— Моля те, Белгарион — заговори огорчено той. — Не се опитвай да ми обясняваш. Дори на искам да чувам за това. Ако ще го правиш, просто го направи и толкова, но моля те, не ме убеждавай, че делото ти е нещо съвсем естествено и безопасно.

— Добре — съгласи се Гарион. — Та къде беше градината, генерале?

Всъщност никак не беше трудно, разбира се. Гарион бе виждал Белгарат да го прави много пъти. След десетина минути кралят на Рива се върна в коридора пред стаята на болния с малка кошница тъмночервени череши.

Варана погледна неодобрително кошницата, но не каза нищо. Гарион бързо отвори вратата и влезе.

Ран Боруни лежеше, облегнал гръб върху няколко възглавници. Изпитото му лице бе изнурено от изтощение.

— Не разбирам защо — тъкмо казваше той на Се’Недра. — Една изпълнена с уважение към родителите си дъщеря досега би дарила баща си с половин дузина внучета.

— Е, бъди спокоен, татко — отвърна тя. — Защо всички толкова се тревожите за това?

— Защото е важно, Се’Недра. Дори и ти не си толкова глупава, за да не разбираш, че… — Той прекъсна мисълта си и впери невярващ поглед в кошницата в ръката на Гарион. — Откъде ги взе?

— Струва ми се, че би предпочел да не научиш истината, Ран Боруни. Това е такова нещо, което, изглежда, разстройва толнедранците. Не зная защо, но е така.

— Не си ги измъкнал просто от въздуха, нали? — попита императорът подозрително.

— Не. Така е много по-трудно. Само насърчих малко дърветата в твоята градина, това е всичко. Те проявиха голямо желание да помогнат.

— За какъв прекрасен момък си се омъжила, Се’Недра! — възкликна Ран Боруни, вперил жаден поглед в черешите. — Остави ги тук, моето момче — добави той и потупа леглото до себе си.

Се’Недра подари на съпруга си сияйна, изпълнена с благодарност усмивка, взе кошницата и я постави до баща си. След това разсеяно взе една череша и я лапна.

— Се’Недра! Не ми яж черешите!

— Само проверявам дали са узрели, татко.

— Всеки идиот може да види, че са узрели — заяви той и издърпа скъпернически кошницата към себе си. — Ако искаш череши, иди си набери. — После императорът внимателно избра една череша и я лапна. — Чудесно — въздъхна той и задъвка щастливо.

— Не плюй костилките по пода, татко — сгълча го Се’Недра.

— Подът си е мой — напомни й той. — Гледай си работата. Плюенето на костилките е част от удоволствието. — Ран Боруни изяде още няколко череши. — Няма да обсъждаме въпроса откъде си ги намерил — обяви великодушно болният. — Строго погледнато, толнедранските закони забраняват извършването на вълшебства на територията на империята и постъпката ти е в нарушение на толнедранското законодателство. Но този път ще си затворим очите.

— Благодаря, Ран Боруни — отвърна Гарион. — Думите ти означават много за мен.

Императорът се усмихна и въздъхна доволно.

— Вече се чувствам по-добре — рече той. — Се’Ван ми носеше пресни череши в кошница, която много приличаше на тази.

— Майка ми — прошепна Се’Недра на Гарион.

Очите на Ран Боруни се замъглиха.

— Тя ми липсва — каза той едва чуто. — С нея бе невъзможно да се живее, но ми липсва все повече с всеки изминал ден.

— Аз почти не си я спомням — тъжно прошепна Се’Недра.

— Ала аз я помня много добре — каза баща й. — Бих дал цялата си империя, ако можех да видя лицето й поне още веднъж.

Се’Недра хвана съсухрената му ръка и погледна умолително Гарион.

— Би ли могъл да го направиш? — попита го тя. В очите й блеснаха две големи сълзи.

— Не съм сигурен — отговори объркано той. — Струва ми се, че зная как се прави, ала никога не съм виждал майка ти, затова ще трябва… — Кралят на Рива замълча. — Сигурен съм, че леля Поул би могла да го направи, но… — Той се приближи. — Можем да опитаме. — Гарион стисна ръката на Се’Недра, а след това хвана дланта на Ран Боруни. Така тримата се свързаха в неразделен кръг.

Задачата беше изключително трудна. Паметта на Ран Боруни бе замъглена от възрастта и продължителното боледуване. Се’Недра пък почти не помнеше майка си и откъслечните й спомени бяха толкова бегли, че едва ли действително съществуваха в паметта й.

Гарион съсредоточи цялата си воля. Капки пот избиха по челото му, цялото му същество се напрегна да събере всички откъслечни спомени в един-единствен образ.

Светлината, нахлуваща през ефирните завеси на прозореца, започна да намалява. Сякаш облак бе скрил слънцето. Чуваше се далечен нежен звук, като че вятърът си играеше с малки златни звънчета. Стаята изведнъж се изпълни с особено горско благоухание — едва доловим аромат на мъх, листа и зелени дървета. Светлината избледня още повече, звуците на златните звънчета и опияняващият мирис се усилиха.

И изведнъж пред леглото на умиращия император се плъзна странно лъчисто сияние. Светлината му стана ослепителна — и се появи съпругата му.

Се’Ван беше малко по-висока от дъщеря си, но Гарион веднага разбра защо Ран Боруни винаги бе обичал безгранично единственото си дете. Косата на императрицата имаше съвсем същия цвят, кожата й бе също така мургава, с мек златист оттенък, а очите — също толкова зелени. Чертите й, разбира се, разкриваха своенравността й, но очите й бяха изпълнени с любов.

Видението обиколи безшумно леглото, протегна кротко ръка и докосна лицето на Се’Недра, задържайки за миг призрачните си пръсти върху бузата й. Гарион изведнъж разбра кой е източникът на този тих опияняващ звън на камбанки. Майката на Се’Недра носеше двете златни обеци с форма на жълъди, които дъщеря й толкова много харесваше. Двете малки езичета в жълъдчетата издаваха нежния, мелодичен звън всеки път, когато императрицата поклатеше глава. Гарион си спомни, че същите обеци стояха върху тоалетната масичка на съпругата му в Рива.

После Се’Ван протегна ръка към императора. Лицето на Ран Боруни изразяваше безкрайно учудване, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Се’Ван! — прошепна той с треперещ глас и с огромно усилие опита да се надигне от възглавницата. Издърпа тръпнещата си ръка от дланта на Гарион и я протегна към видението. За миг ръцете им сякаш се докоснаха. Ран Боруни пое дълбоко дъх, от гърдите му се откъсна мъчителна дълга въздишка, след това императорът се отпусна върху възглавницата си и умря.

Се’Недра дълго седя, стиснала ръката на баща си. Слабият горски аромат и ехото от малките златни звънчета бавно напуснаха стаята, светлината от прозореца се завърна. Накрая кралицата на Рива постави нежно съсухрената ръка на баща си върху завивката, изправи се и огледа стаята с невиждащи очи.

— Ще трябва да се проветри, разбира се — каза разсеяно тя. — Може би трябва да донесем свежи цветя. Така въздухът ще стане по-приятен. — След това кралицата изопна завивката върху леглото, където бе седяла, и тъжно погледна тялото на баща си. — О, Гарион — изстена тя и се хвърли в обятията му.

Гарион я прегърна и я погали по косата. Усещаше как малкото й тяло се тресе, притиснато към неговото. Кралят на Рива не откъсваше очи от неподвижното, спокойно лице на императора на Толнедра. Може би бе някаква зрителна измама, предизвикана от слънчевата светлина, но му се стори, че върху устните на Ран Боруни е застинала усмивка.