Дейвид Едингс
Пазителите на запада (2)

1.

Беше късна пролет. Дъждовете бяха дошли и отминали и затоплени от мекото докосване на слънцето, влажните кафяви полета се бяха покрили с красива зеленина, дърветата бяха напъпили след зимния си сън. Много рано призори, когато въздухът беше все още хладен и небето обещаваше, че денят ще е добър, момчето Еранд заедно със семейството си напусна странноприемницата, разположена в един от по-тихите райони на оживеното пристанище Камаар на южното крайбрежие на кралство Сендария. До сега Еранд не бе имал семейство и чувството за принадлежност беше ново за него. Всичко около него изглеждаше различно заради факта, че сега той беше член на малка, здраво сплотена група хора, свързани помежду си с любов. Целта на пътуването им в тази пролетна утрин беше едновременно проста и много дълбока. Те си отиваха вкъщи. Тъй като досега Еранд не бе имал семейство, той не бе имал и дом; и макар че никога не беше виждал хижата в Долината на Алдур, към която се бяха отправили, копнееше за това място, сякаш всеки негов камък, дърво или храст се бяха запечатали в паметта и въображението му още от деня, когато беше роден.

Около полунощ над Морето на ветровете се бе извила вихрушка, примесена с дъжд — премина толкова бързо, колкото и се бе появила, като остави сивите калдъръмени улици и високите, покрити с керемиди сгради на Камаар да поздравят утринното слънце измити и чисти. Сега Еранд и семейството му преминаваха бавно по улиците в здрава каруца, която ковачът Дурник бе купил преди два дни след много внимателен оглед. Еранд, притиснат между чувалите с храна и принадлежности, с които бе пълна каруцата, усещаше солената миризма на пристанището и виждаше как синкавото утро се промъква между сенките на сградите, край които минаваха. Разбира се, караше Дурник. Силните му загорели ръце държаха юздите по същия умел начин, по който ковачът вършеше всичко, като предаваха чрез кожените ремъци на впряга чувството, че няма страшно, че всичко е под контрол и че той знае точно какво прави.

Ала силната послушна кобила, която яздеше Белгарат, съвсем очевидно не споделяше успокояващото чувство на сигурност, което изпитваха конете от впряга. Белгарат, какъвто понякога беше обичаят му, се беше задържал до късно в общата стая в странноприемницата и сега седеше отпуснат на седлото, без да обръща почти никакво внимание на това накъде язди. Кобилата, също закупена наскоро, не бе имала време да привикне с нрава на новия си стопанин — неговото едва ли не нахално пренебрежение я изнервяше и тя въртеше очи, сякаш се опитваше да определи дали неподвижната купчина на гърба й наистина възнамерява да язди редом с каруцата, или не.

Дъщерята на Белгарат, известна в целия свят като Поулгара Вълшебницата, изгледа с втренчен поглед баща си, който се клатушкаше из улиците на Камаар, и запази забележките си за по-късно. Тя седеше до Дурник, който бе неин съпруг от съвсем скоро; беше наметнала къса пелерина с качулка и бе облечена в обикновена сива вълнена рокля. Роклите от синьо кадифе, бижутата и пищните, обшити с кожа наметки, които носеше, докато бяха в Рива, бяха прибрани. Сега тя като че с облекчение бе възприела този по-прост начин на обличане. Поулгара нямаше нищо против да носи накити, когато случаят го изискваше, и облечена по този начин, изглеждаше по-величествено от всяка кралица. Ала вълшебницата притежаваше изтънчено чувство за приличие и беше облякла тези обикновени дрехи почти с наслада, защото те бяха подходящи за заниманията, на които тя копнееше да се отдаде от безбройни векове.

За разлика от дъщеря си, Белгарат винаги се обличаше така, че да се чувства удобно. Фактът, че ботушите на двата му крака бяха различни, не беше признак на бедност или небрежност. Това по-скоро беше съзнателен избор, защото левият ботуш от единия чифт беше удобен на левия му крак, а другият стягаше пръстите му. Десният ботуш — от друг чифт — го задоволяваше напълно, но левият ожулваше петата му. Положението беше почти същото и с останалата част от облеклото му. Вълшебникът изпитваше пълно безразличие към кръпките на коленете си, не обръщаше никакво внимание на факта, че е един от малкото хора на земята, които използват въже, вместо колан, и беше съвсем доволен, че носи туника — толкова смачкана и изцапана със сос, че по-придирчивите хора не биха я използвали и за парцал за пода.

Големите дъбови порти на Камаар бяха отворени, защото войната, бушуваща преди време в равнините на Мишрак ак Тул, на стотици левги на изток, беше свършила. Войниците от огромните армии, събрани от принцеса Се’Недра по време на войната, се бяха прибрали по домовете си и в кралствата на Запада отново бе настъпил мир. Белгарион, крал на Рива и върховен господар на Запада, седеше на трона в Залата на риванските крале. Кълбото на Алдур отново се намираше на своето истинско място над трона. Осакатеният бог на ангараките беше мъртъв и вековната заплаха, надвиснала над Запада, беше изчезнала завинаги.

Охраната на градските порти не обърна особено внимание на семейството на Еранд и четиримата напуснаха Камаар и поеха по широкия прав път на империята, който продължаваше на изток до страната на мургите, към заснежените планини, разделящи Сендария от земите на родовете, които отглеждаха коне в Алгария.

Ята птици кръжаха или се стрелваха нагоре в светлия въздух пред конете и каруцата. Птичките чуруликаха сладко, сякаш искаха да ги поздравят, и се задържаха за дълго с потрепващи криле над каруцата. Поулгара обърна красивото си лице към ведрото небе и се заслуша.

— Какво казват? — попита Дурник.

Тя се усмихна нежно и отговори със звучния си глас:

— Просто си бъбрят. Птиците правят тъкмо това през по-голямата част от времето. Обикновено са щастливи, че е сутрин, че слънцето свети и гнездата им са готови. На повечето им се иска да си приказват за яйцата. Птиците винаги искат да говорят за яйцата си.

— И, разбира се, са щастливи, че те виждат, нали?

— Предполагам, че е така.

— Мислиш ли, че някой ден можеш да ме научиш да разбирам езика им?

Тя му се усмихна.

— Щом искаш. Обаче това не е практично.

— Вероятно няма да ми навреди, ако науча някои непрактични неща — отвърна той, без да променя изражението си.

— О, Дурник! — засмя се тя и нежно отпусна длан върху ръката му. — Ти си истинско съкровище, знаеш ли?

Еранд седеше точно зад тях между торбите и кутиите с инструменти, които Дурник бе избрал с особено внимание в Камаар. Момчето се усмихна. Усети, че е част от семейство, сгрявано от дълбока, гореща обич, на която се радват всички. Еранд не се беше привързвал към никого през живота си. Той беше отгледан, ако въобще е възможно човек да използва тази дума, от Зедар Отстъпника — мъж, който много приличаше на Белгарат. Зедар просто се беше натъкнал на малкото момче в една тясна уличка на неизвестно никому градче и го беше взел с точно определена цел. Момчето просто беше обличано и хранено, нищо повече; единствените думи, които бе чувало от навъсения си настойник, бяха: „Трябва да изпълниш една задача, момче“. И понеже беше чувало само това, то повтаряше непрекъснато: „задача“. И когато го намериха приятелите на Белгарат, Еранд стана стана негово име, защото те не знаеха как другояче да го нарекат.

Стигнаха билото на хълма и спряха за няколко минути, та конете да отдъхнат. Еранд наблюдаваше просторната равнина от удобното си място в каруцата. Дългите коси лъчи на утринното слънце се плъзгаха върху бледозелените полета, оградени с изкусно направени стени. Изведнъж момчето се обърна назад и хвърли поглед към Камаар, към червените покриви и искрящата вода на пристанището, в което бяха хвърлили котва кораби от половин дузина кралства.

— Да не ти е студено? — попита го Поулгара.

— Не — отговори Еранд. — Благодаря. — Думите му идваха по-лесно сега, ала въпреки това момчето приказваше рядко.

Белгарат седеше отпуснат на седлото и разсеяно чешеше късата си бяла брада. Очите му бяха малко мътни и вълшебникът гледаше към земята, сякаш светлината на утринното слънце беше болезнена за него.

— Харесва ми да тръгвам на път, когато грее слънце — каза той. — Това винаги е било добро предзнаменование. — След това възрастният мъж направи гримаса. — Ала лъчите все пак не бива да са чак толкова ярки.

— Не се ли чувстваме някак особено тази сутрин, татко? — дяволито го попита Поулгара.

Той погледна дъщеря си с непроницаемо лице.

— Защо не го кажеш направо, Поул? Сигурен съм, че няма да се почувстваш щастлива, докато не го направиш.

— Защо, татко? — попита тя и в изумително красивите й очи блесна престорена невинност. — Какво те кара да мислиш, че въобще искам да кажа нещо?

Вълшебникът изсумтя.

— Сигурна съм, вече сам си осъзнал че снощи попрекали с пиенето — продължи дъщеря му. — Не е нужно аз да ти го казвам, нали?

— Нямам настроение за такива приказки, Поулгара — отговори лаконично възрастният мъж.

— О, бедничкият — измърмори Поул с престорено съчувствие. — Искаш ли да ти забъркам някаква отвара, за да се почувстваш по-добре?

— Благодаря, но отговорът ми е не — отвърна той. — Неприятният вкус на твоите билки се задържа в устата на човек с дни. Предпочитам да ме боли глава.

— Щом лекарството няма отвратителен вкус, то не действа — рече тя и свали качулката на пелерината си. Косата беше дълга, много тъмна, с един-единствен снежнобял кичур. — Аз те предупредих, татко — добави тя непреклонно.

— Поулгара — каза възрастният мъж и потрепери, — мислиш ли, че можем да пропуснем частта от нашия разговор, която започва с думите: „Казах ти, че ще стане така“?

— Ти нали чу, че го предупредих, Дурник? — обърна се Поулгара към съпруга си.

Дурник полагаше очевидни усилия да не избухне в смях. Възрастният мъж въздъхна, после бръкна под туниката си и измъкна малка плоска бутилка. Отвори я със зъби и отпи.

— О, татко — измърмори възмутено Поулгара. — Нима снощи ти беше малко?

— Не и ако разговорът ни продължи тъкмо по тази тема. — Той протегна шишето към зет си. — Дурник?

— Благодаря, Белгарат — отвърна Дурник, — но за мен е все още малко рано.

— Поул? — Белгарат предложи питието на дъщеря си.

— Не ставай смешен.

— Както искаш. — Белгарат сви рамене, запуши бутилката и я пъхна под туниката си. — Ще продължим ли? — предложи той. — До Долината на Алдур е много далеч. — След това бавно пое напред.

Тъкмо преди каруцата да тръгне, Еранд погледна към Камаар и забеляза от портата да излизат конници. Проблясъците от отразената светлина съвсем недвусмислено подсказваха, че поне някои са облечени в излъскана стомана. Еранд обмисли дали да спомене това пред другите, но реши да не го прави. Отново се отпусна на мястото си и се вгледа в дълбокото синьо небе, осеяно с пухкави бели облаци. Еранд обичаше утрините. Призори денят винаги изглеждаше изпълнен с обещания. Разочарованието обикновено идваше по-късно.

Войниците, излезли от Камаар, ги настигнаха след около една миля. Командирът на отряда беше еднорък сендарски офицер с умно лице. Неговите конници останаха след каруцата, а той излезе напред.

— Ваша светлост — поздрави той Поулгара с официален тон, като направи скован поклон от седлото.

— Генерал Брендиг — отвърна тя и кимна леко в знак на уважение. — Тази сутрин сте станали рано.

— Войниците винаги стават рано, ваша светлост.

— Брендиг — прекъсна го Белгарат малко раздразнено. — Дали фактът, че се срещаме, е чиста случайност, или ни преследвате с някаква цел?

— Сендария е много подредено кралство, древни — отвърна любезно Брендиг. — Опитваме се да устроим нещата така, че да изключим всякакви съвпадения.

— Така си и мислех — отбеляза кисело Белгарат. — И какво е намислил сега Фулрах?

— Негово величество реши, че имате нужда от подходящ ескорт.

— Зная пътя, Брендиг. Правил съм това пътешествие доста пъти.

— Убеден съм, че е така, древни Белгарат — учтиво се съгласи Брендиг. — Ескортът просто е израз на приятелство и уважение.

— Да приема ли тогава, че ще проявиш настоятелност?

— Заповедта си е заповед, древни.

— Може ли да пропуснем това обръщение? — помоли Белгарат жално.

— Тази сутрин баща ми усеща тежестта на годините, генерале — усмихна се Поулгара. — Всяка една от седемте хиляди.

Брендиг почти се усмихна.

— Разбирам, ваша светлост.

— Защо тази сутрин се държите толкова официално, милорд Брендиг? — попита тя. — Сигурна съм, че се познаваме достатъчно добре, за да се откажем от тези глупости.

Брендиг я погледна въпросително.

— Спомняте ли си, когато се срещнахме за пръв път? — попита той.

— Доколкото си спомням, това се случи, докато ни арестувахте нали? — отбеляза усмихнат Дурник.

— Ами… — Брендиг се изкашля от неудобство. — Не беше точно така, друже Дурник. Всъщност аз просто предадох поканата на негово величество да го посетите в двореца. Във всеки случай лейди Поулгара, вашата високоуважаема съпруга, се представяше като херцогинята на Ерат, ако си спомняте.

Дурник кимна.

— Да, май беше точно така.

— Напоследък имах възможност да проуча някои стари хералдически книги и открих нещо наистина забележително. Знаете ли, друже Дурник, че съпругата ви наистина е херцогиня на Ерат?

Дурник примигна и невярващо попита:

— Поул?

Поулгара вдигна рамене и отвърна:

— Почти бях забравила. Това беше толкова отдавна…

— Въпреки това титлата ви е все още валидна, ваша светлост — увери я Брендиг. — Всеки земевладелец в областта Ерат плаща ежегоден малък данък по сметка на ваше име в Сендар.

— Колко досадно! — възкликна тя.

— Я почакай, Поул — остро я прекъсна Белгарат. Очите му изведнъж светнаха остро. — Брендиг, каква е сумата в сметката на дъщеря ми — би ли ми казал приблизителната цифра?

— Доколкото зная, няколко милиона — отвърна Брендиг.

— О! — възкликна Белгарат с широко отворени очи. — О, о, о!

Поулгара го изгледа изпитателно, после рязко попита:

— Какво си наумил, татко?

— Просто се радвам за тебе, Поул — отвърна той с ентусиазъм. — Всеки баща би бил щастлив да научи, че чедото му се справя така добре с живота. — Той отново се обърна към Брендиг. — Кажи ми, генерале, кой управлява богатството на дъщеря ми?

— За него е отговорна кралската корона, Белгарат — отговори Брендиг.

— Какво ужасно бреме за бедния Фулрах — замислено каза Белгарат. — Като се вземат предвид всичките му други задължения, вероятно аз би трябвало…

— О, не, стари вълко — прекъсна го твърдо Поулгара.

— Просто си помислих…

— Да, татко. Зная какво си помисли. Парите са на прекрасно място.

— Никога през живота си не съм бил богат — измърмори Белгарат с тъжен копнеж.

— В такъв случай разкошът не ти липсва, нали?

— Ти си безжалостна жена, Поулгара — да оставяш стария си беден баща в лишения.

— Живял си без пари и имущество хиляди години, татко. Не зная защо, но съм почти убедена, че и сега ще оцелееш без тях.

— А как си станала херцогиня на Ерат? — обърна се Дурник към жена си.

— Направих услуга на херцога на Воу Вейкюн — отговори тя. — Беше нещо, което никой друг не можеше да стори. Той ми беше много благодарен.

Дурник изглеждаше изумен.

— Но Воу Вейкюн е унищожен преди хиляди години — възрази той.

— Да, зная.

— Мисля, че ще ми е доста трудно да привикна с всичко това.

— Знаеше, че не съм като другите жени — напомни му тя.

— Да, но…

— Наистина ли има някакво значение каква е възрастта ми? Нима тя променя нещата?

— Не — веднага отговори Дурник. — Не променя нищичко.

— Тогава не се тревожи за това.

Продължиха с леки преходи през южна Сендария. Всяка вечер отсядаха в солидните удобни ханове, ръководени от толнедранските легионери, които патрулираха и поддържаха императорското шосе. Групата им пристигна в Мурос в следобеда на третия ден след тръгването им от Камаар. Огромни стада от Алгария бяха струпани на десетки акри земя на изток от града. Облаците прах, които се вдигаха изпод копитата им, скриваха небето. Мурос не беше приятен град през сезона, когато тук пристигаха стадата. Беше горещ, мръсен и шумен. Белгарат предложи да го подминат и да пренощуват в планината, където прахта щеше да е по-малко, а съседите — не така гръмогласни.

— Нима възнамерявате да ни придружите през целия път до Долината? — обърна се той към генерал Брендиг, след като отминаха стадата и вече вървяха по Големия северен път към планините.

— Всъщност не, Белгарат — отвърна Брендиг, взирайки се към група алгарски конници, които приближаваха към тях по пътя. — Вече е време да поема по обратния път.

Водачът на алгарските ездачи беше висок мъж с орлов нос, облечен в кожени дрехи, с гарвановочер кичур коси, разпилени по раменете му. Когато стигна до каруцата, той изопна юздите на коня си, кимна на сендарския офицер и тихо каза:

— Генерал Брендиг.

— Милорд Хетар — отвърна учтиво Брендиг.

— Какво правиш тук, Хетар? — попита Белгарат.

Хетар отвори широко очи.

— Просто прекарах стадо добитък през планините, Белгарат — отвърна невинно той. — Сега се връщам и си помислих, че бихте имали нужда от компания.

— Колко странно, че си се озовал точно тук точно сега.

— Странно, нали? — Хетар погледна Брендиг и намигна.

— Да не би да играете някаква игра? — попита ги Белгарат. — Няма нужда някой да ме надзирава и определено не ми трябва военен ескорт където и да отида. Способен съм сам да се грижа за себе си.

— Всички знаем това, Белгарат — каза успокоително Хетар и погледна към каруцата. — Приятно ми е да те видя отново, Поулгара — продължи любезно той, след което измери Дурник с твърде лукав поглед и добави: — Семейният живот ти се е отразил добре, приятелю. Мисля че си напълнял с няколко килограма.

— Бих казал, че и твоята жена слага по няколко лъжици допълнително в чинията ти. — Дурник се усмихна на приятеля си.

— Нима започва да личи? — попита Хетар.

Дурник сериозно кимна и каза:

— Само мъничко.

Хетар направи скръбна гримаса, след това едва доловимо намигна на Еранд. Еранд и Хетар се разбираха добре, вероятно защото нито единият, нито другият не изпитваше горещо желание за запълва тишината с празни разговори.

— Сега ще ви оставя — заяви Брендиг. — Пътуването беше удоволствие за мен. — Той се поклони на Поулгара, кимна на Хетар и следван от конниците си, пое обратно към Мурос.

— Ще си поговоря с Фулрах за това — заяви мрачно Белгарат, после се обърна към Хетар. — А също и с баща ти.

— Това е една от цените, които човек трябва да заплати заради своето безсмъртие, Белгарат — отвърна любезно Хетар. — Хората изпитват уважение към тебе дори когато ти се ще да не го правят. Ще тръгваме ли?

Планините на източна Сендария не бяха толкова високи, че да направят пътуването неприятно. Пред и зад каруцата яздеха алгарски воини със свирепи лица; групата се движеше с лек, равномерен ритъм по Големия северен път, прекосяващ гъсти зелени гори и буйни планински потоци. По едно време, когато бяха спрели, за да дадат почивка на конете, Дурник слезе от каруцата, приближи се до края на пътя и замислено огледа дълбокия вир под един малък пенлив водопад.

— Трябва ли да бързаме особено? — попита той Белгарат.

— Всъщност не. Защо?

— Помислих си, че това е приятно място, където можем да спрем за обяд — отговори ковачът.

Белгарат се огледа.

— Щом искаш.

— Добре. — Със същия леко разсеян израз Дурник отиде до каруцата и извади от багажа макара с тънка, намазана с восък връв. Внимателно завърза кукичка, украсена с ярки цветни нишки, и започна да се оглежда за пръчка. След пет минути вече стоеше на един голям камък, стърчащ над вира, и мяташе въдицата в бурните води под водопада.

Еранд отиде до брега на потока, за да го наблюдава. Дурник хвърляше въдицата си така, че бързотечащата зелена вода да изтегля примамката му в дълбокото.

След около половин час Поулгара им извика:

— Еранд, Дурник, обядът е готов.

Еранд покорно тръгна към каруцата, макар че очите му копнееха да се завърнат към бързата вода. За миг Поулгара го погледна с разбиране, след това сложи месото и сиренето, които му беше отрязала, върху парче хляб — така момчето можеше да занесе обяда си до брега на потока.

— Благодаря — само каза то.

Дурник продължаваше да лови. Лицето му бе напрегнато. Поулгара се приближи към вира и извика:

— Дурник. Обяд.

— Да — отвърна той, без да откъсва очи от водата. — Идвам. — И хвърли въдицата още веднъж.

Поулгара въздъхна и измърмори:

— Е, добре. Всеки мъж има нужда поне от един порок.

След около още половин час Дурник изглеждаше объркан. Той скочи от камъка на брега на потока, почеса се по главата и се взря озадачено във водовъртежа.

— Зная, че са там — обърна се той към Еранд. — Почти мога да ги почувствам.

— Тука. — Еранд посочи дълбокия, едва-едва помръдващ въртоп недалеч от брега.

— Струва ми се, че са по-навътре, Еранд — отвърна Дурник със съмнение.

— Тука — повтори Еранд и отново посочи мястото.

Дурник вдигна рамене.

— Щом казваш — рече той несигурно и хвърли кукичката във въртопа. — Но въпреки това мисля, че са по-навътре, в главното течение.

След малко пръчката му се сви в напрегната, трепереща дъга.

Само за пет минути той хвана още три пъстърви — дебели тежки риби със сребристи кореми и челюсти, пълни с остри като игли зъби.

— Защо ти трябваше толкова време да намериш точното място за ловене? — попита Белгарат по-късно следобед, когато отново бяха излезли на пътя.

— Човек трябва да претърсва методично такива вирове, Белгарат — обясни Дурник. — Започваш от единия им край, докато стигнеш до другия. Трябва постоянно да хвърляш въдицата.

— Разбирам.

— Това е единственият начин, по който си сигурен, че си проверил навсякъде.

— Разбира се.

— Въпреки това аз бях почти напълно сигурен къде са.

— Естествено.

— Просто исках да го направя както трябва. Убеден съм, че ме разбираш.

— Абсолютно — отвърна сериозно Белгарат.

След като прекосиха възвишенията, поеха на юг през обширните алгарски равнини. Стада добитък и табуни коне пасяха в огромното зелено море, което се люлееше под непрестанните пориви на източния вятър. Макар че Хетар упорито ги убеждаваше да отседнат в Крепостта на алгарските родове, Поулгара отклони предложението му.

— Съобщи на Чо-Хаг и Силар, че можем да ги посетим по-късно — каза тя. — Но наистина трябва да стигнем до Долината. Вероятно ще ни трябва по-голямата част от лятото, докато отново успеем да направим къщата на майка ми обитаема.

Хетар кимна сериозно, след това махна с ръка за поздрав и заедно с конниците си препусна през хълмистата прерия към подобната на планинско възвишение Крепост на своя баща Чо-Хаг, главатаря на племенните вождове на Алгария.

 

 

Къщата, принадлежала някога на майката на Поулгара, се намираше в подножието на безкрайните хълмове в северния край на Долината на Алдур. Блестящ поток течеше през уединената долчинка, наоколо се простираха гори — брези, смесени с кедри — обграждащи долината от всички страни. Беше изградена от пясъчник — сиви, червеникавокафяви, бежови като пръст плочи, които се съчетаваха красиво една с друга. Широката ниска постройка бе останала необитаема в продължение на повече от три хиляди години; сламеният покрив, вратите и рамките на прозорците отдавна се бяха предали пред природните стихии. От къщата бяха останали само стените, в стаите бяха пораснали къпини, протягащи клони към откритото небе. Ала от сградата се излъчваше особено чувство на очакване, сякаш Поледра, жената, която някога бе живяла тук, бе предала на камъните убеждението, че дъщеря й един ден ще се върне тук.

Пристигнаха в един прекрасен следобед. Еранд, унесен от скърцането на колелата, бе задрямал. Каруцата спря и Поулгара леко го разтърси.

— Еранд — каза му тя. — Пристигнахме. — Той отвори очи и за пръв път видя мястото, което завинаги щеше да нарича свой дом. Видя избелелите, подобни на морска раковина голи стени, сгушени сред високата зелена трева. Видя горите зад тях, белите стволове на брезите, изпъкващи сред тъмнозелените кедри, видя и потока. Това място криеше безкрайно много възможности — той веднага осъзна това. Потокът, разбира се, беше идеален за детски лодки; в него можеше да хвърля камъни, а в краен случай, когато вдъхновението го напуснеше, можеше да цопне направо във водата. Някои от дърветата изглеждаха така, сякаш бяха израснали тук специално за да се катери човек по тях; една огромна стара бяла бреза бе надвиснала над потока и предлагаше опияняващата комбинация от катерене и едновременно с това скок във вира.

Каруцата бе спряла на дълъг полегат склон, спускащ се плавно към къщата. Беше тъкмо такъв склон, по който всяко момче може да тича безкрай, когато небето е бездънно синьо, осеяно с пухкави облачета, които приличат на парашути на глухарче и се гонят сред вятъра. Тучната трева стигаше до коленете, сгряна от бляскавите лъчи на слънцето, и почвата под нея сигурно беше влажна и мека — само за тичане. Полъхът на изпълнения с аромати въздух беше опияняващ.

Но изведнъж Еранд почувства дълбока скръб, тъга, която бе витала тук неизменно век след век. Обърна се, погледна обветреното лице на Белгарат и видя единствената сълза, спуснала се по прорязаната му с бръчки буза. След миг сълзата изчезна в късо подрязаната му бяла брада.

Въпреки скръбта на Белгарат за неговата изгубена жена, Еранд огледа малката зелена долина, с дърветата, потока, с тучната поляна, и изпита дълбоко и завладяващо цялото му същество задоволство. Той се усмихна и каза:

— У дома. — И се заслуша в звука на думите, завладян от красотата им.

Поулгара се вгледа сериозно в лицето му. Очите й бяха много големи и светли; цветът им полека се промени в съответствие с настроението й: от светлосиньо, толкова светло, че всъщност приличаше на сиво, до наситено теменужен нюанс.

— Да, Еранд — отвърна му тя с с плътния си звучен глас. — У дома. — След това го прегърна през раменете и го притисна нежно към себе си, влагайки в тази лека прегръдка целия копнеж към това място, копнеж, който я беше изпълвал през дългите векове, докато тя и баща й бяха работили упорито върху своята задача.

Ковачът Дурник гледаше замислено долината, простираща се пред тях в топлата слънчева светлина обмисляше, планираше, променяше и подреждаше отново и отново десетки неща наум.

— Ще ни трябва доста време, докато направим всичко както го искаме, Поул — обърна се той към жена си.

— Ще ви помогна да разтоварите каруцата и да опънете палатките — намеси се Белгарат, почесвайки замислено брадата си. — А утре ще трябва да продължа в Долината. Ще поговоря с Белдин и близнаците, ще огледам кулата си… такива неща.

Поулгара го изгледа твърдо и каза:

— Не бързай толкова да си тръгнеш, оттук, татко. Разговаря с Белдин миналия месец в Рива, а и в много случаи не си посещавал кулата си десетки години наред. Забелязала съм, че всеки път, когато има работа, ти изведнъж заявяваш, че имаш спешни дела някъде другаде.

Лицето на Белгарат прие вид на оскърбена невинност.

— Но, Поулгара… — понечи да протестира той.

— Това също няма да мине, татко — прекъсна го хладно тя. — Ако помагаш няколко седмици на Дурник — или може би месец-два, — нищо няма да ти стане. Или възнамеряваш да ни изоставиш сами сред снеговете на зимата?

Белгарат огледа с известно неодобрение голите стени на къщата; целият й вид му говореше, че ще са необходими безкрайни часове тежък труд, докато тя отново стане годна за обитаване.

— Е, разбира се, Поулгара — отговори той не особено бързо. — С удоволствие ще остана и ще му помогна.

— Знаех си, че можем да разчитаме на тебе, татко — отвърна му мило тя.

Белгарат измери Дурник с критичен поглед, после малко нерешително каза:

— Надявам се, че не възнамеряваш да свършим всичко на ръка. Имам предвид… е, ние наистина имаме и друг избор, нали разбираш?

Дурник изглеждаше доста притеснен. Върху откритото му, честно лице се изписа леко неодобрение.

— Хм… наистина не зная, Белгарат — каза колебливо той. — Всъщност струва ми се, че така не е редно. Ако го направя със собствените си ръце, ще знам, че всичко е свършено както трябва. Все още не се чувствам сигурен, като върша нещата по другия начин. Това някак ми изглежда като измама — ако разбираш какво имам предвид.

Белгарат въздъхна.

— Страхувах се, че ще погледнеш на нещата тъкмо така. — Той поклати глава и изправи рамене. — Добре, хайде тогава да се залавяме за работа.

 

 

Изтекоха три месеца, докато изринат ненужните останки, натрупали се в къщата през изтеклите три хилядолетия, докато сложат нови врати и прозорци, сковат новите греди и сложат върху тях сламен покрив. Щеше да им бъде необходимо два пъти по-дълго време, ако Белгарат не беше извършвал драстични измами всеки път, когато Дурник бе с гръб към него. Всички неприятни задачи се изпълняваха от само себе си винаги щом ковачът не бе наоколо. Веднъж например Дурник излезе с каруцата да докара още дървен материал и щом се отдалечи на достатъчно разстояние, Белгарат захвърли теслата, с която усърдно дялкаше една греда, погледна сериозно Еранд, след това пъхна ръка под коженото си палто и извади бутилка тъмно пиво, която бе отмъкнал от запасите на Поулгара. Отпи голяма глътка, после насочи силата на волята си към упоритата греда и едва чуто измърмори една-единствена дума. Истинска виелица от бели трески се разлетя във всички посоки. Когато гредата беше огладена както трябва, старецът погледна Еранд със самодоволна усмивка и дяволито му намигна. Запазвайки израза си съвършено непроменен, Еранд му намигна на свой ред.

Момчето и преди бе виждало какви ли не вълшебства. Зедар Отстъпника беше вълшебник, Ктучик също. Всъщност почти през целия си живот момчето беше поверено на грижите на хора, притежаващи този особен дар. Нито един от другите двама обаче не бе притежавал тези съвсем естествено проявявани умения, този замах и сила, с които Белгарат изпълняваше своето изкуство. Начинът, по който старецът постигаше невъзможни неща, излъчваше такава лекота, че едва ли бе необходимо да се изтъква, че това е белегът на истинския виртуоз. Естествено Еранд знаеше как го прави — не беше възможно човек да преживее толкова време с вълшебници, без да научи най-малкото теорията на този занаят. Лекотата, с която Белгарат караше да се случват различни неща, почти го изкушаваше да се опита да ги постигне и самият той, но винаги, когато обмисляше тази идея, осъзнаваше, че всъщност не му се ще чак толкова непреодолимо да я осъществи.

Нещата, които момчето научаваше от Дурник, макар и по-банални, бяха почти в същата степен дълбоки и необходими. Еранд почти веднага разбра, че в действителност няма почти нищо, което ковачът да не е в състояние да измайстори с двете си ръце. Той познаваше почти всички възможни инструменти. Работеше с дърво и камък със същата лекота, с която обработваше желязо и месинг. Можеше да направи къща, стол или легло, без да се затрудни. Еранд го наблюдаваше внимателно и научаваше от него стотици малки хитрини и тънкости, които отличаваха умелия занаятчия от нескопосания чирак.

Поулгара се занимаваше с всички домакински въпроси. Палатките, в които живееха, докато ремонтираха къщата, бяха изрядно чисти както всеки умело поддържан дом. Завивките се проветряваха всеки ден, винаги имаше вкусни гозби и прането бе проснато още рано сутринта. Веднъж Белгарат, който бе дошъл да измоли или да отмъкне още малко пиво, изгледа критично дъщеря си. Тя си тананикаше доволно и разрязваше на калъпи наскоро сварения сапун.

— Поул — кисело каза той. — Ти си най-могъщата жена на света. Удостоена си с повече титли, отколкото можеш да преброиш, по цялата земя няма нито един крал, който да не се покланя пред теб. Можеш ли да ми обясниш точно и ясно защо смяташ, че е необходимо да приготвяш сапуна точно по този начин? Работата е тежка, всичко наоколо завира от жега, а и миризмата е ужасна.

Тя погледна спокойно баща си.

— Била съм най-могъщата жена на света в продължение на хиляди години, стари вълко. Векове наред кралете се покланят пред мен и вече наистина не зная колко са титлите ми. Но сега съм омъжена за пръв път. Ти и аз имахме прекалено много работа, за да си позволим такова нещо. Но аз винаги съм искала да се омъжа и през целия си живот съм се подготвяла за това. Зная всичко, което трябва да умее добрата съпруга, и мога да го правя. Моля те, не ме критикувай и не се намесвай в работата ми. Никога през живота си не съм била толкова щастлива.

— Като вариш сапун?

— Да, и това е част от щастието.

— Такава загуба на време — заяви той, направи малък жест и внезапно до калъпите сапун се появи още един.

— Татко! — извика Поулгара и тропна с крак. — Веднага престани!

Белгарат взе два калъпа сапун — единият бе неговият, другият — от нейните.

— Можеш ли да ми посочиш някаква разлика между тях, Поул?

— Моят е направен с любов, а твоят се появи просто като резултат на един трик.

— Но и двата ще направят дрехите еднакво чисти.

— Не, моят няма да ги направи — заяви тя, взе сапуна от ръката му, вдигна го и го постави върху дланта си. После духна леко върху сапуна и той мигновено изчезна.

— Това ми изглежда малко глупаво, Поул — каза й Белгарат.

— Мисля, че глупостта понякога се проявява като семейна черта — отвърна спокойно дъщеря му. — Просто иди да си гледаш работата, татко и ме остави да се погрижа за моята.

— Ти си почти като Дурник — обвиняващо каза възрастният мъж.

Тя кимна с доволна усмивка.

— Зная. Вероятно затова се омъжих за него.

— Ела, Еранд — обърна се Белгарат към момчето. — Това нещо може да се окаже заразно и не ми се ще да го прихванеш от тях.

— О! — възкликна Поулгара. — И още нещо, татко. Не се приближавай към запасите ми. Ако ти се иска бутилка пиво, помоли ме.

Белгарат високомерно се отдалечи, без да й даде отговор. Но когато завиха зад ъгъла, Еранд измъкна изпод туниката си една кафява бутилка и без да каже нито дума, я подаде на стареца.

— Отлично, моето момче — широко се усмихна Белгарат. — Видя ли колко е лесно, след като му хванеш цаката?

През цялото лято и през по-голямата част от дългата златна есен, настъпила след него, четиримата работиха усърдно, за да направят къщата обитаема и устойчива на студовете през зимата. Еранд правеше каквото бе по силите му да им помага, макар че през по-голямата част от времето помощта му се състоеше в това да прави компания на възрастните и да се стреми да не се мотае в краката им.

Когато заваля снегът, сякаш целият свят се промени и уединената хижа се превърна в топло, сигурно убежище. В голямата стая, където четиримата се хранеха и прекарваха дългите вечери, имаше огромна каменна камина, осигуряваща им и топлина, и светлина. Еранд, който играеше навън през цялото време с изключение на най-мразовитите дни, много обичаше прекрасните, стопляни от огъня часове между вечерята и съня, когато лежеше на кожената постелка пред камината и се взираше в танцуващите пламъци, а очите му бавно се затваряха. По-късно се събуждаше в хладната тъма на стаята си, завит с топли пухени завивки, подпъхнати под брадичката му. Знаеше, че Поулгара го е пренесла безшумно и го е сложила да си легне. Момчето въздишаше щастливо и отново заспиваше.

Разбира се, Дурник му направи шейна, а дългият склон, който се спускаше към долината, беше прекрасен за пързалка. Снегът не беше много дълбок и плазовете на шейната не затъваха, и Еранд успяваше да премине поразително дълги разстояния, като набираше страхотна скорост.

Неоспоримият връх на зимния сезон дойде през един късен, смразяващо студен следобед. Слънцето тъкмо се бе спуснало сред група пурпурни облаци на хоризонта на запад, небето беше ледено, с цвят на бледосин тюркоаз. Еранд изкачваше склона и теглеше шейната след себе си. Стигна върха и спря да си поеме дъх. Къщата със сламения покрив се беше сгушила сред преспите, светлината от прозорците й блестеше като злато, над комина се издигаше светлосин стълб дим — прав като стрела в неподвижния въздух.

Еранд се усмихна, легна върху шейната и се засили. Обстановката беше прекрасна за пързалка. Нямаше дори никакъв вятър, който би могъл да попречи на спускането, затова момчето набра удивителна скорост и полетя шеметно надолу по хълма. Профуча през поляната, после между дърветата. Белите кори на брезите и тъмните сенчести кедри проблясваха край него. Може би щеше да стигне и още по-далеч, ако пред него не се бе изпречил потокът. Но дори този край на спускането беше удивително вълнуващ, защото брегът на ручея беше висок няколко стъпки. Еранд и шейната му излетяха в дълга, изящна дъга, която завърши внезапно със зрелищно тупване на леда, който се пропука и момчето цопна във водата.

Когато се прибра у дома, Поулгара дълго разговаря с него. Еранд трепереше, по дрехите и косата му бяха започнали да се образуват ледени висулки. Поулгара пък се увлече от възможността да приказва за слабостите му пред публика. Гледа го дълго, после донесе ужасно на вкус лекарство и му даде да изпие една огромна лъжица. И чак след това се зае да сваля замръзналите му дрехи, като не спираше да коментира постъпката му, докато се бореше с тях. Тази жена имаше прекрасен глас и удивително изразителен език и интонацията и използваните от нея фрази добавяха цели томове допълнително значение към коментарите й. Като цяло Еранд би предпочел по-кратка и не така подробна дискусия за последното си завършило с крах приключение — особено като се вземеше предвид, че Дурник и Белгарат се опитваха не особено успешно да прикрият широките си усмивки, докато Поулгара едновременно му приказваше и триеше цялото му тяло с голяма корава кърпа.

— Е — отбеляза Дурник, — поне няма да му се налага да се къпе тази седмица.

Поулгара спря да бърше Еранд и бавно се обърна към съпруга си. Външно в израза й не се долавяше нищо заплашително, но очите й бяха ледени.

— Каза ли нещо? — попита го тя.

— Не, скъпа — побърза да я увери той. — Нищо не съм казвал. — Той погледна Белгарат леко объркан и после се изправи. — Я да взема да донеса дърва за огъня.

Едната вежда на Поулгара се стрелна нагоре и погледът и се насочи към баща и.

— Е? — изрече въпросително тя.

Белгарат примигна — самото въплъщение на невинността.

Изражението на Поулгара не се промени, ала тишината стана заплашителна, потискаща.

— Защо пък да не помогна на Дурник? — най-сетне каза възрастният мъж и стана. След това двамата излязоха, а Еранд и Поулгара останаха сами в стаята.

Тя отново се обърна към момчето.

— Спуснал си се по целия хълм, така ли? — попита Поул съвсем спокойно. — А след това си прекосил и поляната?

Той кимна утвърдително.

— А след това си навлязъл с шейната в гората?

Момчето кимна още веднъж.

— След това си паднал от брега и си цопнал в потока?

— Да — призна Еранд.

— И въобще не си си помислил за възможността да скочиш от шейната, преди да стигнеш до брега и да паднеш във водата, така ли?

Еранд не беше приказливо момче, но изведнъж почувства, че трябва да даде някакво обяснение за случката.

— Ами — подхвана той, — всъщност не си и помислих да скоча от шейната но ми се струва, че не бих го направил, дори и да се бях сетил.

— Сигурна съм, че за това има някакво обяснение.

Момчето я погледна сериозно.

— Всичко вървеше така прекрасно до мига, в който… ами просто не ми изглеждаше правилно да скоча от шейната само защото нещата започнаха да изглеждат зле.

Възцарилата се тишина продължи доста дълго.

— Разбирам — каза най-сетне Поулгара. Сериозният й израз остана непроменен. — Значи става дума за това, че си искал да разрешиш някакъв проблем, доверявайки се на предчувствията си?

— Май да.

За миг Поулгара впери тежкия си поглед в очите му, след това бавно отпусна лице в дланите си.

— Не съм сигурна, че ще имам сили отново да премина през всичко това — изрече тя с трагичен глас.

— През какво да преминеш? — попита той разтревожено.

— Възпитанието на Гарион ме накара да се почувствам почти на ръба на силите си — отвърна тя. — Но дори той не би могъл да измисли по-нелогична причина за някоя своя постъпка. — След това тя отново го погледна, засмя се нежно и го прегърна. — О, Еранд! — промълви тя и го притисна към себе си. Изведнъж всичко отново беше наред.