Дейвид Едингс
Пазителите на запада (7)

6.

— Най-добре е да започнеш, като сложиш на гърба му туника или палто — каза Хетар с тихия си глас. Високият алгар носеше обичайните си дрехи от черна кожа и стоеше до Еранд на пасището на запад от къщата на Поулгара. — Нека дрехите да носят твоята миризма. Целта ти е да го накараш да свикне с нея. Нека приеме идеята, че е съвсем нормално да носи нещо, миришещо на теб, върху гърба си.

— Но той нали вече знае каква е миризмата ми? — попита Еранд.

— Това е малко по-различно — отговори му Хетар. — Трябва да не избързваш с тези неща. Нали не искаш да го уплашиш. Ако се уплаши, ще се опита да те хвърли от гърба си.

— Ние сме приятели — опита се да му обясни Еранд. — Той знае, че няма да му направя нищо лошо. Тогава защо ще се опитва да направи нещо, с което би могъл да нарани мен?

Хетар поклати глава и погледна към хълмовете.

— Просто го направи, както ти обясних, Еранд — рече търпеливо той. — Повярвай ми, зная какво говоря.

— Добре, щом толкова искаш — отвърна Еранд. — Но си мисля, че това е истинска загуба на време.

— Довери ми се.

Еранд послушно сложи няколко пъти една от старите си туники върху гърба на коня, а животното го гледаше с любопитство и очевидно се питаше какво прави. Еранд много искаше Хетар да го разбере. Вече бяха прахосали почти целия предобед с внимателния подход към обучението на конете, който бе разработил алгарският воин с орловия нос. Ако бяха започнали направо, Еранд и конят вече щяха да галопират заедно сред безкрайната шир на хълмовете, простиращи се пред тях.

— Достатъчно ли е? — попита Еранд, след като бе сложил туниката си върху гърба на коня вече десетина пъти. — Може ли да се кача върху него?

Хетар въздъхна.

— Струва ми се, че трябва да се научиш как стова това по трудния начин — рече той. — Хайде, възседни го, щом искаш. Но опитай да избереш някое по-меко място, когато те хвърли.

— Няма да ме хвърли — отговори уверено Еранд, потупа дорестия жребец по врата и спокойно го поведе към мястото, където над тревата стърчеше голям объл камък.

— Не мислиш ли, че първо трябва да му сложим юзда? — попита го Хетар. — Така поне ще имаш нещо, за което можеш да се държиш.

— Не — отвърна Еранд. — Юздата няма да му хареса.

— Както искаш — сви рамене Хетар. — Направи го както искаш. Само гледай да не си счупиш нещо, когато паднеш.

— О, няма да падна.

— Кажи ми — знаеш ли какво означава думата „облог“?

Еранд се засмя и се качи върху камъка.

— Е — рече той. — Започваме. — И прехвърли единия си крак върху гърба на коня и го яхна.

Жребчето леко се дръпна, но спря и се разтрепера.

— Всичко е наред — увери го Еранд със спокоен глас.

Конят се обърна и го погледна с леко учудване в големите си блестящи очи.

— По-добре се хвани здраво за гривата — предупреди го Хетар, но в очите му странно защо се четеше озадачение, сякаш воинът не бе съвсем сигурен в думите, които току-що бе изрекъл.

— Няма нужда. — Еранд сви колене, като дори не докосна с пети кожата на дорестия жребец. Конят, направи плахо стъпка напред и после въпросително погледна през рамо.

— Точно така — окуражи го Еранд.

Конят направи още няколко стъпки, после спря и отново погледна през рамо.

— Добре — рече Еранд. — Много, много добре.

Жребецът радостно подскочи.

— Внимавай! — извика рязко Хетар.

Еранд се наведе напред, посочи една обрасла с трева могила, отдалечена на неколкостотин метра на югозапад, и прошепна в щръкналото ухо на коня:

— Хайде да отидем там.

Жребецът потрепна доволно и препусна към хълма с всичка сила. Когато след няколко секунди двамата стигнаха билото, животното намали скоростта, спря и гордо се огледа.

— Добре — рече Еранд и се засмя с истинска наслада. — А сега защо не отидем до дървото на ей онзи хълм?

 

 

— Това не е естествено — рече мрачно Хетар същата вечер, когато всички седяха около масата, огрявани от златистата светлина на огъня.

— Изглежда, че двамата се чувстват добре — меко каза Дурник.

— Но той прави всичко не така, както трябва — възрази Хетар. — Конят буквално трябваше да пощурее, когато той просто се метна отгоре му без никакво предупреждение. Освен това никога не съм виждал човек да казва на кон къде иска да отиде. Просто трябва да го направлява. Тъкмо затова са юздите.

— Еранд не е обикновено момче — обърна се към него Белгарат. — И конят не е обикновен кон. Има ли някакво значение, щом двамата се разбират и им е добре заедно?

— Това е неестествено — повтори Хетар объркано. — Чаках конят да изпадне в паника, но умът му остана абсолютно спокоен. Мога да узная какво мисли всеки кон, но единственото нещо, което изпитваше жребчето, когато Еранд се метна на гърба му, беше любопитство. Любопитство! Нито постъпи, нито помисли така, както би трябвало. — Воинът мрачно поклати глава и дългият кичур коса се залюля, сякаш подчертавайки мисълта му. — Това е неестествено — изръмжа той, като че ли това бяха единствените думи, с които би могъл да обобщи създалото се положение.

— Мисля, че вече се повтаряш, Хетар — напомни му Поулгара.

— Защо просто не изоставим тази тема — струва ми се, че тя просто не ти дава мира. Вместо нея ми разкажи за бебето на Адара.

Върху свирепото, ястребово лице на Хетар грейна израз на глуповато удоволствие.

— Момче е — каза той, преливащ от гордостта на мъж, станал наскоро баща.

— Разбрахме това — спокойно се намеси Поулгара. — А колко беше голямо, когато се роди?

— О… — Хетар изглеждаше объркан. — Ами… толкова. — И той разпери ръце да покаже.

— И никой ли не си направи труда да го премери?

— Ами… сигурно са го премерили. Мама и останалите жени, те се занимаваха с него, когато се появи на бял свят.

— А колко тежи?

— Някъде колкото голям заек. Всъщност малко повечко… Горе-долу колкото една от онези пити кашкавал, които правят в Сендария.

— Разбирам. Вероятно на дължина бебето е било към две педи и е тежало около четири килограма. Това ли се опитваш да ни кажеш? — Тя го гледаше неотклонно в очите.

— Нещо такова, да.

— Тогава защо не ни го каза направо? — попита вълшебницата, изгубила всякакво търпение.

Той я погледна сепнато.

— Наистина ли е толкова важно?

— Да, Хетар. Наистина е толкова важно. Жените обичат да знаят тези неща.

— Ще трябва да запомня това. Всъщност интересуваше ме само дали има необходимия брой ръце, крака, уши, пръсти — такива неща. Освен това се погрижих първата му храна да бъде кобилешко мляко, естествено.

— Естествено — изрече тя язвително.

— Това е много важно, Поулгара — увери я воинът. — Първото нещо, което пие всеки алгар, е кобилешко мляко.

— Предполагам, че това го прави отчасти кон.

Хетар примигна.

— Не, разбира се, че не. Но установява някаква връзка с конете.

— Ти ли издои кобилата за първото му хранене? Или го накара да изпълзи и да си я намери сам?

— Приказваш много странно, Поулгара.

— Хвърли вината за това върху възрастта ми — изрече тя със заплашителен глас.

Воинът долови този тон почти веднага.

— Не, не бих го направил.

— Умно решение — измърмори Дурник. — Каза, че си се изкачвал в планините на Улголандия.

Хетар кимна и каза:

— Помниш ли хрулгините?

— Кръвожадните коне, които се хранят с месо? Разбира се.

— Имам една идея, която бих искал да изпробвам. Разбира се, възрастните хрулгини не се поддават на опитомяване, но може би ако успея да хвана някое от техните жребчета…

— Това е много опасно, Хетар — предупреди го Белгарат. — Цялото стадо ще защити малкото.

— Все пак има начини да се отделят жребчетата от стадото.

Поулгара го погледна неодобрително и попита:

— Дори ако успееш, какво възнамеряваш да правиш с тези зверове?

— Ще ги опитомя.

— Те не могат да бъдат опитомени.

— Никой никога не е опитвал да го направи. А дори и да не успея да ги опитомя, може да ми се удаде да ги чифтосам с обикновени коне.

Дурник изглеждаше изумен.

— Защо са ти притрябвали коне с нокти и вълчи зъби?

Хетар се вгледа замислено в огъня.

— Те са по-бързи и по-силни от обикновените коне — отвърна той. — Могат да скачат много по-далеч и… — Гласът му заглъхна.

— И защото не би могъл да понесеш мисълта, че не можеш да яздиш нещо, което прилича на кон — завърши вместо него Белгарат.

— Може би наистина е така — призна Хетар. — Но те ще дадат огромно преимущество на ездачите си по време на битка.

— Хетар — намеси се Дурник. — Най-важното нещо в Алгария е добитъкът нали? Наистина ли ти се иска да отгледаш порода коне, които биха възприемали кравата като вкусна храна?

Хетар се намръщи, почеса брадичката си и призна:

— Не бях помислял за това.

 

 

Сега, след като Еранд вече си имаше кон, периметърът за разходките му се увеличи. Енергията на младия жребец беше буквално неизтощима. Той можеше да тича през по-голямата част от деня, без да се изморява. Еранд беше все още момче и теглото му не представляваше никакво бреме за буйното животно. Двамата се носеха свободно сред безкрайните, обрасли с треви хълмове на южна Алгария и из безбрежната, осеяна с дървета шир на Долината на Алдур.

Всяка сутрин момчето ставаше рано и изяждаше закуската си, знаейки, че дорестият жребец го чака пред къщата. Веднага след закуска двамата се понасяха в галоп през росната трева, която блестеше зелена и тучна под ярките, златни лъчи на утринното слънце. Изкачваха се по полегатите склонове на хълмовете, а хладният благоуханен въздух свистеше край тях. Поулгара, изглежда знаеше инстинктивно защо двамата изпитват такава нужда да тичат, затова не казваше нищо на Еранд, когато момчето бързо изгълтваше храната. То седеше на самия крайчец на стола и в мига, когато чинията пред него се опразваше, хукваше към вратата и се впускаше в деня, който го очакваше. Вълшебницата го следеше нежно с очи и отговаряше с разбираща усмивка, когато Еранд я молеше да го извини.

Една слънчева, росна сутрин в края на лятото, когато високата трева изглеждаше златиста и натежала от зрели семена, Еранд изскочи от вратата и докосна наведения врат на приятеля си, който го очакваше, с нежна, милваща длан. Конят потрепера от удоволствие и направи няколко подскачащи стъпки, нетърпелив да се впусне в бяг. Еранд се засмя, стисна гривата му в шепа, вдигна крак и се метна върху силния лъскав гръб с едно-единствено ловко движение. Жребецът вече тичаше — още преди момчето да се бе настанило на гърба му. Двамата се втурнаха в галоп по полегатия хълм, после поспряха за миг, за да се насладят на ширналата се пред тях позлатена от слънцето равнина. След това заобиколиха малката долина, където се издигаше къщата със сламения покрив, и поеха на юг, към вътрешността в Долината на Алдур.

Днес ездата им не беше както много често досега екскурзия, лишена от цел и посока. От няколко дни Еранд чувстваше присъствието на някакво странно съзнание, излъчващо се от Долината. То го зовеше и в мига, когато изскочи от вратата, той изведнъж реши, че трябва да разбере какво точно представлява онова, което го вика така тихо и настойчиво.

Двамата навлязоха в тихата Долина на Алдур. Минаваха край спокойно пасящи елени и любопитни зайци и Еранд почувства, че странното присъствие се усеща още по-силно. То бе особен разум, в който над всичко владееше невероятно голямо търпение — момчето си помисли, че това е способност да очакваш безброй години отговор на някой свой въпрос.

Когато се изкачиха на билото на висок объл хълм на няколко левги западно от кулата на Белгарат, лека сянка на птица потрепна върху тревата пред тях. Еранд вдигна глава и видя ястреб със сини пера по разперените криле — носеше се с лекота в стопления от слънцето въздух. Докато момчето го наблюдаваше, ястребът се наклони, полетя встрани, после описа спирала към земята, очертавайки дълги, грациозни кръгове. Когато стигна златистите връхчета на узрялата трева, птицата разпери криле, изопна крака към земята и сякаш блесна като злато в утринния въздух. Щом моментният блясък се стопи, ястребът изчезна и на негово място се появи Белдин, потънал до пояс във високата трева и вдигнал любопитно едната си вежда.

— Какво правиш толкова далеч от дома, момче? — попита той без никакво предисловие.

— Добро утро, Белдин — поздрави го спокойно Еранд и се наведе напред, за да подскаже на коня, че иска да спрат за няколко минути.

— Знае ли Поул колко далече ходиш? — попита грозният дребосък, без да обръща внимание на учтивостта на Еранд.

— Може би не съвсем — призна момчето. — Знае, че излизам да яздя, но сигурно не й е известно точно колко път мога да измина.

— Имам по-интересни занимания, отколкото да те наблюдавам по цял ден, знаеш ли? — изръмжа раздразнителният старец.

— Но ти не трябва да го правиш.

— Трябва. Този месец е моят ред.

Еранд го погледна изумено.

— Не знаеше ли, че някой от нас те наблюдава всеки път, когато излизаш?

— Че защо ви е притрябвало да правите това?

— Помниш Зедар, нали?

Еранд въздъхна тъжно и отвърна:

— Да.

— Ако му съчувстваш, значи хвърляш състраданието си на вятъра — заяви Белдин. — Той получи онова, което заслужаваше.

— Никой не заслужава това.

Белдин изсумтя, после се изсмя рязко и отблъскващо.

— Той имаше късмет, че го настигна Белгарат. Ако бях аз, щях да направя много повече от това да го затворя в скалите. Но това е встрани от темата на нашия разговор. Помниш ли защо Зедар те намери и те взе?

— За да открадне Кълбото на Алдур.

— Точно така. Доколкото ни е известно, ти си единственият човек освен Белгарион, който може да докосне Кълбото и да остане жив. Други хора също знаят това, така че трябва да свикнеш с мисълта, че те наблюдават. Няма да ти позволим да отидеш сам някъде, където някой може да те плени. Е, ти не отговори на въпроса ми.

— На кой въпрос?

— Защо си дошъл чак в тази част от Долината?

— Трябва да открия нещо.

— И какво е то?

— Не зная. То е някъде тук. Какво има ей натам?

— Нищо друго освен дървото.

— Значи сигурно е то. Иска да ме види.

— Да те види ли?

— Може би не използвам точната дума.

Белдин го погледна и се навъси.

— Сигурен ли си, че е дървото?

— Не, всъщност не. Зная, че нещо в тази посока просто е… — Еранд се поколеба. — Искам да кажа, че нещо просто ме зове да отида при него. Това ли са подходящите думи?

— То говори на теб, не на мен. Избери онази дума, която ти харесва. Добре, да тръгваме тогава.

— Искаш ли да пояздиш? — предложи Еранд. — Конят може да носи и двама ни.

— Още ли не си му измислил име?

— „Кон“ звучи достатъчно добре. Струва ми се, че въобще не му е необходимо име. Искащ ли да пояздиш?

— Че защо ми е притрябвало да яздя, когато мога да летя?

Еранд изведнъж изпита остро любопитство.

— Как се чувства човек? — попита той. — Искам да кажа как се чувства, докато лети?

Очите на Белдин изведнъж се промениха, станаха замислени и почти нежни.

— Дори не би могъл да си го представиш — рече той. — Просто ме следи с поглед. Когато стигна до дървото, ще опиша няколко кръга над него, за да ти го покажа. — Вълшебникът се наведе във високата трева, разпери ръце и направи силен скок. Издигна се във въздуха, изведнъж блесна, след това тялото му се покри с пера и той литна към небето.

Огромното самотно дърво се извисяваше в средата на широка поляна. Стволът му беше по-голям от къща, разперените му на всички страни клони покриваха безброй акри земя, короната му се издигаше на стотици стъпки във въздуха. То беше невероятно старо. Корените му достигаха до самото сърце на света, клоните му докосваха облаците. То беше само и смълчано, сякаш създаваше връзка между небето и земята — връзка, чиято цел бе неведома за човешкия ум.

Когато Еранд и конят навлязоха в сенките под клоните, Белдин се спусна към земята, увисна във въздуха и падна, сякаш се препъна, преди да приеме истинската си форма.

— Добре — изръмжа той. — Ето го дървото. А сега какво?

— Не съм сигурен — Еранд скочи ловко от гърба на коня и се приближи по меката, еластична трева към огромния ствол. Чувството, излъчващо се от разума на дървото, сега беше много силно. Еранд се приближи към дървото, изпълнен с любопитство, все още неспособен да определи какво иска от него то.

След това момчето протегна ръка и я сложи върху неравната кора. И в мига, когато я докосна, разбра. Съвсем неочаквано научи цялата истина за съществуването на дървото. Разбра, че може да погледне милиони години назад, към онези утрини, когато светът току-що е възниквал от първичния хаос, от който са го сътворили боговете. Изведнъж почувства невероятната безконечност на времето, през което земята се люшкала в тишина, очаквайки появата на човека. Видя безкрайната смяна на сезоните, усети стъпките на боговете по земната повърхност. Научи онова; което знаеше и дървото: погрешната представа на човека, зад която се криеше разбирането му за времето. На човека бе нужно да разделя времето на отделни периоди, да го разкъсва на обозрими части — епохи, векове, години, часове. Ала това вечно дърво разбираше, че времето представлява единна цялост — че е не просто повторение на едни и същи събития, а се движи от своето начало към окончателната си цел. Цялото това удобно разкъсване на части, което хората използваха, за да направят времето по-податливо за своите представи, беше напълно безсмислено. И дървото го беше повикало тук, за да му разкрие тази проста истина. Щом Еранд разбра този факт, дървото му засвидетелства своето приятелство и любов.

Еранд бавно отдели връхчетата на пръстите си от кората, след това се обърна и се приближи към мястото, където стоеше Белдин.

— Това ли беше? — попита гърбавият вълшебник. — Това ли беше всичко, което поиска то от теб?

— Да. Това е всичко. Вече можем да се връщаме.

Белдин го погледна проницателно.

— Какво ти каза то?

— Такова нещо не може да се изрази с думи.

— Опитай се.

— Ами… то сякаш ми говореше, че обръщаме прекалено много внимание на отминаващите години.

— Това ще ми бъде от голяма помощ, Еранд.

Еранд се мъчеше да се изрази по-добре, опитваше се да намери думите, способни да изразят онова, което беше научил.

— Нещата се случват в тяхното време — рече накрая той. — И няма никакво значение колко много или малко части от времето, наричани от нас години, изминават между тях.

— Но за какви неща стова дума?

— За важните. Наистина ли трябва да ме следваш през целия път до дома?

— Да. Трябва да те държим под око. Тръгваш ли вече?

— Да.

— Аз ще бъда там. — Белдин посочи извития като дъга син купол на небето, потрепера, прие формата на ястреб и се издигна високо във въздуха, размахвайки силно криле.

Еранд се качи на дорестия кон. Тъжното му настроение се предаде по някакъв начин на животното. Вместо да галопира, конят се обърна и пое на север, по обратния път към къщата, сгушена в малката долина.

Докато яздеше бавно през златистата, огряна от слънцето трева, момчето обмисляше посланието на вечното дърво. Беше потънало в размисъл и не обръщаше почти никакво внимание на околната местност. Тъкмо затова не забеляза облечената в богати одежди фигура с нахлупена върху главата качулка. Тя стоеше под един гигантски бор с широко разперени клони и Еранд едва не се сблъска с нея. Всъщност конят изпръхтя уплашено и го предупреди за присъствието й в мига, когато непознатата фигура направи леко движение.

— И така, значи ти си онзи — изръмжа фигурата. Острите звуци не приличаха много на човешки глас.

Еранд успокои коня, след това погледна мрачната фигура пред себе си. Почувства вълните омраза, които се излъчваха от тъмната маса, и разбра, че от всички същества на света трябва да се страхува най-много от това. И все пак, изненадващо дори за самия него, Еранд запази спокойствие и въобще не се уплаши.

Фигурата се изсмя — разнесоха се грозни, дрезгави звуци.

— Ти си глупак, момче — изрече тя. — Страхувай се от мен, защото ще дойде ден, когато ще те унищожа.

— Това не е сигурно — отвърна Еранд спокойно. Огледа внимателно обвитата в сенки фигура и веднага забеляза, че също както фигурата на Кайрадис, която бе срещнал на покрития със сняг хълм, и непознатият на пръв поглед притежаваше плът и кръв, но в действителност не се намираше тук, а някъде другаде. Той изпращаше злостната си омраза, отдалечен на хиляди мили разстояние от това място. — Освен това — добави Еранд — вече съм достатъчно голям, за да се страхувам от сенки.

— Ще се срещнем лице срещу лице, момче — изръмжа сянката. — И при тази среща ти ще умреш.

— Това все още не е решено, нали? — рече Еранд. — Тъкмо това е причината, поради която ще трябва да се срещнем. Тогава ще се разбере кой от нас ще живее и кой ще си отиде от света.

Облечената в черни одежди фигура пое дълбоко дъх и остро изсъска.

— Наслаждавай се на младостта си, момче! — изрева тя. — Защото след нея животът ти ще свърши. Аз ще победя! — И след тези думи черните очертания на непознатия изчезнаха.

Еранд си пое дълбоко дъх и погледна към небето, където кръжеше Белдин. Разбра, че дори очите с ястребова острота на вълшебника не биха могли да проникнат сред гъстата плетеница на клоните, където се бе притаила непознатата, скрита под тъмната качулка фигура. Белдин нямаше как да узнае за тази среща. Еранд притисна с пети хълбоците на коня и двамата се отдалечиха от самотното дърво и поеха в галоп към дома.