Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (24)

23.

Препуснаха на юг през пустото поле. Се’Недра все така стискаше амулета.

— Даршиванците все още не знаят, че войниците на Урвон ги чакат в засада — извика тя.

— Много скоро ще разберат — отвърна и Силк.

— Още колко има до границата с Гандахар? — викна Гарион на Закат.

— Поне двадесет левги.

— Дядо — подвикна Гарион. — Наистина ли трябва да се отклоним толкова на юг?

— Вероятно не — отговори му старият вълшебник. — Щом отминем разузнавачите на Урвон, Белдин ще ни отведе в планините. Освен това нямам работа в Гандахар.

Облаците се сгъстиха и запръска студен дъжд. След малко се изкачиха на билото на един хълм. Белгарат се повдигна на стремената да види какво има пред тях и каза:

— Ето го. — и посочи към небето.

Самотна птица, мъничко черно петънце в далечината, се рееше във висините. Когато започнаха да се спускат по склона, птицата се насочи на запад, размахвайки криле, и те я последваха.

Дъждът ту се усилваше, ту спираше, но едно бе сигурно — влагата затрудняваше видимостта, разстилайки над полето лека мъгла.

— Много е приятно да яздиш в дъжда, нали? — подхвърли иронично Силк.

— При тези обстоятелства, да — отвърна Сади. — Дъждът не върши толкова добра работа, колкото мъглата, но все пак затруднява видимостта, още повече като знаеш какви хора вървят по петите ни.

— Имаш право — призна Силк и се уви в наметалото си.

Местността ставаше все по-неравна, от земята стърчаха остри камъни. След около половин час усилена езда ястребът ги отведе в една клисура.

Бяха мокри до кости. Гарион избърса лицето си и погледна напред. Небето на запад ставаше по-ясно — плах признак, че времето може би ще се оправи. Досега кралят на Рива не си бе давал сметка колко много го потиска мракът над Даршива, но изведнъж почувства, че ако отново стигнат до слънчевата светлина, вече ще са на сигурно място.

След един завой видяха Белдин, изправен на пътя пред тях. Сплъстената коса на гърбавия магьосник висеше на мокри кичури по раменете му, а от брадата му се стичаше вода.

— По-добре намалете темпото — изръмжа той. — Чувате се от цяла миля!

— Къде точно отвежда тази клисура? — попита Белгарат.

— Непрекъснато криволичи, но накрая ще ни изведе на билото на планината. Ако оттам тръгнем на север, ще излезем на пътя за Даласия.

— Това всеки го знае.

— Добре. Ще имаме поне един ден преднина, без да смятаме времето, което ще загубят в битката.

— Ще отидеш ли пак на разузнаване?

— Не и докато не спре дъждът. Перата ми са мокри. О, и още нещо. Щом стигнем до билото, трябва да сме особено внимателни. Няколко левги на север пътят ни минава само на две-три мили от мястото, където Нахаз е устроил засадата.

— Маршрутът, който си избрал, не е най-подходящият — рече Белгарат. — Ако някой случайно хвърли поглед по склона, половината войска на Урвон ще хукне да ни преследва.

— Няма, освен ако войниците не могат да летят. Преди няколко хиляди години тук имаше земетресение, което срути част от билото и сега скалите там се спускат отвесно надолу.

— Колко надолу?

— Достатъчно. Около хиляда стъпки.

Белгарат изхъмка, после попита:

— Мислиш ли, че битката ще започне още днес?

— Съмнявам се. Слоновете не вървят бързо, пък и даршиванците се придвижват твърде предпазливо. Скоро ще спрат да пренощуват. Но утре сутринта ще стане твърде шумно.

— А дали през нощта ще успеем да минем край мястото, където е устроена засадата?

— Едва ли. Не бива да палим факли, а скалата е наистина отвесна. Ако някой падне, ще се озове направо в Маган, откъдето тръгнахме.

Белгарат изсумтя и попита:

— Сигурен ли си, че не можеш да полетиш?

— Абсолютно. Мокър съм като кокошка.

— Защо не се превърнеш в патица тогава?

— А ти защо не си гледаш работата?

— Е, добре — каза примирено Белгарат. — Значи ние с Гарион трябва да отидем на разузнаване. — Той слезе от коня и продължи нагоре по клисурата. Кралят на Рива въздъхна и го последва.

Стигнаха до билото и продължиха на север. Дъждът постепенно намаля.

— Дядо — каза Гарион, — ей там има пещера.

— Добре ще е да се скрием някъде — каза Белгарат. — Доведи другите.

Гарион се обърна и забърза назад. Дъждът определено ръмеше все по-слабо, но вятърът духаше по-силно и ставаше все по-студено.

— Пак ли пещера? — въздъхна тъжно Силк, когато кралят на Рива им каза да го последват.

— Ако искаш, ще те държа за ръката, Келдар — предложи му Велвет.

— Оценявам жеста ти, Лизел, но не мисля, че ще ми помогнеш особено. Мразя пещерите.

— Някой ден трябва да ми обясниш защо.

След като влязоха в пещерата и се нахраниха, Белгарат стана и каза на Гарион:

— Хайде да поогледаме наоколо. Искам да зная с какво си имаме работа.

Излязоха от пещерата и занесоха храна на Силк, който беше отвън на пост — дребничкият драснианец сам беше предложил — при това твърде ентусиазирано — да остане навън и да наблюдава какво става.

— Искате ли да дойда с вас? — попита той.

— Не. Остани тук и си дръж очите отворени. Предупреди останалите, ако видиш някой да минава по билото — каза му старият вълшебник.

Двамата с Гарион промениха облика си, отидоха до ръба на пропастта и спряха. Равнината под склона бе обгърната в непрогледна тъма — очевидно войниците на Урвон бяха получили заповед да не палят никакви огньове. Но в далечината се виждаха множество огньове, примигващи като малки оранжеви звезди.

„Зандрамас има голяма армия“ — мислено каза Гарион на дядо си.

„Да — съгласи се старият вълшебник. — Битката утре сутринта ще им отнеме много часове. Дори демоните на Нахаз се нуждаят от време, за да убият толкова много хора.“

„Колкото по-дълго трае сражението, толкова по-добре за нас. Ако искат, могат да си бият и цяла седмица. Дотогава ще сме изминали половината път до Кел.“

 

 

На следващата сутрин станаха рано, много преди изгрев слънце. Всички бяха унили. Въпреки че двете армии, изправени една срещу друга в равнината, бяха вражески, никой не се радваше на предстоящото кръвопролитие.

— Много си мълчалив тази сутрин, Гарион — отбеляза Закат, докато оседлаваха жребците си.

— Просто се чудех дали има начин да спрем всичко това.

— Няма — каза Закат. — Вече е твърде късно. Даршиванците ще продължат своя поход и войската на Урвон ще ги нападне от засада. Водил съм достатъчно битки и зная, че в един момент нещата стават неизбежни.

— Както беше при Тул Марду?

— В случая с Тул Марду допуснах груба грешка — призна Закат. — Трябваше да пробия фронта на Се’Недра, вместо да се опитвам да го заобиколя. Гролимите обаче ме убедиха, че могат да задържат мъглата цял ден. Не трябваше да им вярвам. Освен това не биваше да подценявам астурианските стрелци. Да не говоря за арендите.

— Да, арендите са страхотни бойци.

— Винаги са ми казвали, че са много глупави — дори почти слабоумни.

— Наистина не са твърде умни — призна Гарион. — Може би точно това ги прави толкова добри войници. Нямат достатъчно въображение, за да изпитват страх. — Той се усмихна. — Мандорален дори не може да си представи, че е възможно да изгуби битка. Би атакувал цялата твоя армия сам-самичък.

— Баронът на Воу Мандор? Чувал съм за него. — Закат се усмихна криво. — Знаеш ли — напълно е възможно да победи.

— Не му го казвай. Той и сега си има достатъчно проблеми — въздъхна Гарион. — Ще ми се да беше тук — и Барак, и Хетар, дори Релг.

— Кой е Релг?

— Един улгос. Може да минава през скали.

Закат се втренчи в него невярващо.

— Не знам как го прави, така че не ме питай. Но видях как веднъж напъха един гролим в една скала. После го остави там — само ръцете му стърчаха от камъка.

Закат потръпна.

Яхнаха конете и започнаха бавно да се изкачват нагоре по клисурата. Небето постепенно се изясни и Гарион видя, че се приближават към ръба на скалата, откъдето можеха да наблюдават предстоящата битка.

— Белгарат — тихо каза Закат. — Имаш ли нещо против едно предложение?

— Винаги се вслушвам в предложенията на спътниците си.

— Това може би е единственото място, от което ще можем да видим какво става долу. Не е ли по-добре да спрем и да се уверим, че битката наистина е започнала, преди да продължим? Ако даршиванците успеят да преодолеят засадата на Урвон, ще бъдат на няколко левги от нас. Тогава наистина ще се наложи да бягаме с все сили.

— Имаш право — намръщи се Белгарат. — Винаги е добре да знаеш как се развиват нещата. На ръба на пропастта има достатъчно растителност и ще можем да наблюдаваме, без да ни видят.

— Ние трите ще изчакаме тук, татко — каза Поулгара. — Виждали сме много битки и не мисля, че трябва да станем свидетели и на тази. Ти също ще останеш с нас — обърна се тя към Ерионд.

— Да, Поулгара — каза младежът.

Мъжете продължиха предпазливо напред и приклекнаха зад няколко стърчащи камъка на ръба на пропастта. Мрачните облаци, вечно надвиснали над Даршива, се носеха над брулената от жестоки ветрове безрадостна равнина. В равнината пълзяха миниатюрни фигурки.

— Твърде далеч са — измърмори Закат. — Нищо не се вижда.

— Ще излетя и ще ви казвам какво става — предложи Белдин.

— Сигурен ли си, че перата ти са сухи? — попита го Белгарат.

— Да. Нарочно спах близо до огъня нощес.

— Добре. Дръж ни в течение.

След миг Белдин се превърна в ястреб и литна.

— Защо винаги приемате това толкова спокойно? — обади се Закат.

— Не е точно така — промърмори Сади и потри с ръка обръснатия си череп. — Просто вече сме свикнали. Първия път, когато го видях, направо ми настръхна косата.

— Армията на Урвон е скрита в падините от двете страни на клисурата — каза Белгарат, повтаряйки думите, които ястребът, кръжащ в мрачното небе, му бе изпратил с мисълта си. — Слоновете се приближават към тях.

Закат се наведе над ръба на пропастта и погледна надолу.

— Внимавай — каза Гарион и го хвана за ръката.

— Наистина е доста високо — рече Закат. — Но разбирам защо даршиванците са се отправили към клисурата. Тя се разклонява и едното разклонение води на север към равнината.

— Слоновете започват да се подреждат в колона, останалите войници на Даршива поемат в редици след тях — предаде им Белгарат сведенията на Белдин.

— Изпращат ли разузнавачи напред? — попита Закат.

— Да, но те оглеждат само дъното на клисурата.

Зачакаха. Белдин кръжеше над двете армии.

— Битката ще започне скоро — тъжно каза Белгарат. — Слоновете вече влизат в клисурата.

— Малко ми е жал за тях — каза Дурник. — Те не са дошли доброволно тук. Дано поне да не използват огън срещу тях.

— Това е стандартната процедура, приятелю — отговори Закат спокойно. — Огънят е единственото нещо, от което слоновете се страхуват. Те ще се обърнат в паническо бягство назад в клисурата.

— И ще стъпчат даршиванците! — възкликна Силк. — И Нахаз ще се наслади на обилно пролятата кръв.

— Нужно ли е да гледаме всичко това? — попита Дурник.

— Трябва — отвърна Белгарат.

— Мисля да отида да изчакам при Поулгара и останалите — рече ковачът и стана. Тот го последва и двамата се спуснаха надолу.

— Май е малко прекалено чувствителен, нали? — каза Закат.

— Обикновено — отговори Гарион. — Но щом нещо трябва да се направи, го прави.

— Битката ще започне ей сега — рече напрегнато Белгарат. — И последният слон вече влезе в клисурата.

Незнайно защо Гарион внезапно почувства, че му става студено.

После, въпреки че всичко ставаше на повече от една левга разстояние, до ушите им долетя гръмовен тътнещ звук — войниците на Урвон започнаха да събарят огромни камъни върху напредващите слонове. Във въздуха се разнесе агонизиращият рев на огромните животни. След миг дим и пламъци започнаха да се издигат над клисурата — жестоките каранди бяха започнали да хвърлят горящи храсти върху безпомощните гиганти.

— Мисля, че видях достатъчно — рече Сади, стана от мястото си и се спусна надолу по билото.

Оцелелите слонове, подобни на мравки заради голямото разстояние, се обърнаха и побягнаха панически обратно през клисурата. Към агонизиращия рев на зверовете изведнъж се присъединиха ужасени човешки писъци — животните бяха започнали да си пробиват път през редиците на войниците от Даршива.

Белдин долетя при спътниците си и кацна на същия камък, от който беше излетял.

— Какво е това? — попита Силк. — Ей, там, в началото на клисурата.

Мрачното пространство в края на равнината се разлюля от необичаен вихър. Нещо започна да блести с потрепваща светлина във всички цветове на дъгата, скоро там затрещяха светкавици, излъчващи пареща топлина. След миг ослепителната светлина се превърна в истински кошмар.

— Белар! — изруга Силк. — Това нещо е голямо колкото хамбар!

Съществото беше ужасно. От тялото му стърчаха десетки змиевидни ръце, които се гърчеха и мятаха във въздуха, три блестящи очи гледаха свирепо наоколо, а огромната му муцуна беше пълна с дълги остри зъби. Чудовището се надигна като крепост над слоновете и започна да ги рита презрително с дългите си силни крака, увенчани със страшни нокти. След това ужасната твар пое с гигантски крачки по клисурата, преминавайки безразлично по средата на изгарящите пламъци. Кръвожадният звяр не обръщаше никакво внимание на огромните камъни, които го удряха по раменете и се стопяваха, сякаш бяха снежинки.

— Какво е това? — попита Закат с треперещ глас.

— Това е Морджа — отговори Белгарат. — Виждал съм го и преди в Мориндландия. Не е лесно да се забрави подобно лице.

Демонът вървеше през клисурата, протягаше многобройните си ръце, сграбчваше цели взводове каранди и ги запращаше небрежно в скалите наоколо с ужасяваща сила.

— Смятам, че изходът от битката е вече решен — каза Силк. — Как мислите, дали ще бъде добре да си тръгнем още сега?

Господарят на демоните Морджа вдигна муцуната си и извика нещо с гръмотевичен глас, крещейки на някакъв страшен език — прекалено отвратителен, за да бъде разбран от човешко същество.

— Бъдете нащрек — викна Белгарат. — Битката все още не е свършила. Това беше предизвикателство, отправено към Нахаз, и той трябва да му отговори!

Въздухът в края на равнината отново затрепери и изведнъж се появи друго огромно чудовище.

— Как се осмеляваш да се изправиш срещу мен, Морджа? — изрева то и дори планините се разтърсиха.

— Не се страхувам от теб, Нахаз — изръмжа Морджа. — Враждата между нас тлее от стотици хиляди години. Нека тя приключи тук. Аз ще занеса вестта за твоята смърт в Ада — и главата ти като доказателство.

— Добре, нека главата ми бъде твоя — викна Нахаз със смразяващ смях. — Ела и я вземи, ако можеш.

— И ти ще дадеш камъка на властта на лудия ученик на обезобразения Торак? — подигра го Морджа.

— Временният ти престой в земята на мориндимите е отнел разсъдъка ти, Морджа. Камъкът на властта ще бъде мой и аз ще управлявам мравките, които пълзят по лицето на този свят. Ще ги отглеждам като добитък и ще се храня с тях, щом огладнея.

— Как ще ядеш, ако нямаш глава? Аз ще бъда господарят на света и ще се храня с обитателите му, защото камъкът на властта ще бъде в моите ръце.

— Скоро ще разберем дали ще стане така, Морджа. Ела. Ела да се сразим — и да видим кой от нас ще загуби главата си и кой ще притежава камъка, който и двамата така силно желаем. — Изведнъж Нахаз погледна към върха на скалата, където лежаха скрити Гарион и приятелите му, и изсъска: — Детето на Светлината! Хвала на краля на ада, който го доведе при мен. Ще го разкъсам на парчета и ще взема камъка, който носи. Ти си обречен, Морджа! Аз ще държа този камък в ръцете си, затова твоята гибел е сигурна! — И Нахаз започна да се катери с ужасяваща скорост по отвесната скала.

— Да бягаме! — извика Силк.

Морджа остана за миг на място, вцепенен от изумление, но после и той се втурна и започна да се изкачва по канарата.

Гарион се изправи и извади меча на Желязната хватка. Изпита особеното чувство, че е съвсем сам на света. След това развърза кожения калъф, покриващ дръжката на оръжието, и го свали. Кълбото на Алдур заблестя и когато кралят на Рива стисна меча с две ръце, познатият син пламък озари цялото острие.

— Гарион! — възкликна Закат.

— Те искат Кълбото — каза студено риванският крал. — А аз не съм съгласен да им го дам доброволно.

А после до тях застана Дурник. Беше гол до кръста и стискаше огромен чук, който блестеше със синя светлина като меча на Гарион.

— Извини ме, Гарион — каза ковачът, — но това е моя задача.

Поулгара стоеше до съпруга си и снежнобелият кичур на челото й блестеше.

— Какво става? — попита Белгарат.

— Не се замесвай в това, татко — каза Поулгара. — Това е нещо, което просто трябва да стане.

Дурник се приближи към ръба на пропастта, погледна надолу към двете чудовища, изкачващи се по отвесната канара, и извика с гръмовен глас:

— Върнете се там, откъдето сте дошли, или ще умрете!

Заедно с гласа на ковача звучеше друг глас — спокоен, тих, но Гарион почувства как силата му го разтърсва. Кралят на Рива беше чувал този глас.

— Махайте се! — викна Дурник и подчерта думите си със страхотен удар с чука, като разби една огромна канара на хиляди парчета.

Пълзящите нагоре по скалата демони се поколебаха.

Отначало промяната беше едва забележима — сякаш гръдният кош и рамената на Дурник започнаха да се увеличават. След това Гарион видя как Дурник започна да расте. Когато достигна десет стъпки, изглеждаше внушителен, при двадесет беше просто невероятен. Огромният чук в ръката му също се уголеми, а синьото сияние около него започна да става все по-плътно. Раменете на ковача докоснаха мрачното, страховито небе, и дори скалите се свиха от страх пред него, щом яките му ръце замахнаха, стиснали огромния чук.

Морджа спря, прилепи се до скалата и животинското му лице се изкриви от страх, когато Дурник натроши на парчета цял склон от планината с един-единствен гръмотевичен удар на могъщия си чук.

Ала Нахаз, чиито очи пламтяха, лишени от мисъл и чувство, продължи да се катери нагоре, забивайки нокти в камъка и бълвайки проклятия.

— Така да бъде! — извика Дурник, но това не бе неговият глас, а друг, по-дълбок, всемогъщ глас, който изгърмя в ушите на Гарион като удар на самата съдба.

Морджа се пусна от скалата, сгромоляса се върху скалите и побягна с вой, стиснал с многобройните си ръце грозната си глава.

Ала Нахаз с лудо блеснали очи продължи да забива ноктите си — в голата скала и да се катери все по-нагоре.

Дурник отстъпи от ръба на пропастта, стиснал с огромните си ръце светещата дръжка на чука.

— Дурник! — извика Силк. — Не му позволявай да се изправи!

Ковачът не отговори, а само се усмихна и залюля чука.

Нахаз изскочи от пропастта, изправи се в цял ръст на ръба и одра с нокти небето, ръмжейки луди проклятия на езика на демоните.

Дурник плю на лявата си ръка, след това на дясната. После замахна и нанесе страшен удар в гърдите на господаря на демоните.

— Махай се! — изрева ковачът с глас, по-силен от гръмотевичен тътен. При сблъсъка на чука с тялото на Нахаз във въздуха се разпиляха зловещи оранжеви искри.

Нахаз изрева и се хвана за гърдите. Дурник замахна отново.

И отново.

Гарион разпозна ритъма в ударите на своя приятел. Дурник не се биеше. Той стоварваше чука върху демона с точността на майстор, чиито инструменти сякаш са сраснали с ръцете му, и отново и отново искрящият в синьо сияние чук блъскаше тялото на демона и след всеки удар се разхвърчаваха искри. Нахаз се свиваше, опитвайки да предпази туловището си от ужаса на летящия към него чук, който чупеше костите му. И при всеки удар Дурник изреваваше:

— Иди си!

Ковачът удряше ли, удряше. Змиевидните ръце на чудовището се откъсваха от тялото му, падаха и се гърчеха в пропастта: огромни, подобни на кратери дупки зейнаха в гърдите на демона.

Неспособен да гледа този ужас, Гарион отклони поглед встрани. Някъде далеч под тях се намираше тронът на Урвон. Мъжете, които го носеха, бяха избягали и обезумелият ученик на Торак скачаше диво от скала на скала и пищеше от ужас.

Дурник нанесе още един удар.

— Иди си!

И още един.

— Иди си!

И още един.

— Иди си!

Нахаз се отдръпна, претърколи се през ръба на пропастта и зави от ярост и отчаяние. Падаше все по-надолу и по-надолу, обвит в зелена светлина. Миг преди да се удари в земята една от змиевидните му ръце се протегна и сграбчи последния ученик на Торак. Урвон нададе ужасяващ писък и потъна в земните глъбини заедно с Нахаз.

Когато Гарион погледна отново към мястото на схватката, Дурник беше възвърнал нормалните си размери. Гърдите и ръцете му бяха покрити с пот, той дишаше тежко, изтощен от гигантските усилия. Синьото сияние на чука ставаше все по-ярко с всяка секунда, докато накрая чукът не се нажежи до бяло, а след това сиянието постепенно започна да избледнява и изведнъж Гарион видя, че Дурник стиска в ръка сребърен амулет.

Гласът, който беше прозвучал заедно с гласа на ковача по време на ужасната битка с повелителя на демоните, сега почти прошепна:

— Този човек беше най-подходящият сред вас за изпълнението на тази задача. Знайте, че той е мой обичен ученик.

Белгарат се поклони и каза с трепет:

— Ще бъде, както казваш, учителю. Ние го приветстваме като наш брат.

Поулгара пристъпи напред с грейнало в почуда лице и внимателно взе амулета от ръката на Дурник.

— Колко е красив! — тихо каза тя, окачи с обич амулета на врата на съпруга си, прегърна го и го целуна.

— Моля те, Поул! — Дурник се изчерви. — Не сме сами.

Тя се засмя и се притисна още по-плътно до него.

Белдин се усмихна дяволито и каза на Дурник:

— Добра работа, братко. Беше доста напечено. — После гърбавият магьосник протегна ръка, измъкна една халба с пенлива бира от въздуха и я подаде на най-новия ученик на Алдур.

Дурник я изпи с благодарност.

Белгарат го потупа по рамото.

— От много отдавна не сме имали нов брат — каза той и след това го прегърна.

— О! — възкликна Се’Недра с разтреперан глас. — Това е толкова прекрасно.

Без да каже нито дума, Велвет й подаде кърпичка и попита:

— Какво е нарисувано на неговия амулет?

— Чук — отговори Белгарат. — Какво друго може да бъде?

— Може ли да кажа нещо, древни? — намеси се плахо Сади. — Двете армии долу, изглежда, са изпаднали в пълно объркване. Не е ли сега най-подходящото време да тръгваме?

— И аз си помислих същото — одобри идеята му Силк.

— Те имат право, Белгарат — подкрепи ги Белдин. — Свършихме онова, за което бяхме изпратени тук, по-точно Дурник го направи. — Гърбавият магьосник въздъхна и погледна над ръба на пропастта. — Аз наистина исках да убия Урвон със собствените си ръце — добави той, — но всъщност така стана дори по-добре. Надявам се, че престоят в ада ще му хареса.

Изведнъж над тях се чу пронизителен, триумфален смях. Гарион се обърна рязко и замръзна от изненада. На една канара над тях стоеше магьосницата от Даршива, облечена в черна роба, а до нея беше застанало русокосо момченце. Чертите на принц Геран се бяха променили през годината, изтекла след отвличането му, но Гарион веднага го позна.

— Добре свършихте моята работа — викна Зандрамас. — Самата аз не бих могла да измисля по-добър край за последния ученик на Торак. Сега, Дете на Светлината, само ти стоиш между мен и Ктраг Сардиус. Ще чакам да се появиш на Мястото, което вече не съществува. Там ще видиш как ще провъзглася новия бог на ангараките, който ще господства над вселената до края на дните!

Геран умолително протегна ръка към Се’Недра, но в същия миг Зандрамас го грабна и двамата изчезнаха.

— Невероятно! — прошепна вълчицата.