Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (12)

11.

Следобед, когато бледият диск на слънцето започна да пробива мъглата, Белдин се върна и съобщи:

— На около левга на запад няма никаква мъгла.

— Забеляза ли някакво движение? — попита го Белгарат.

— Не особено силно — отговори гърбавият магьосник. — Няколко отряда войници са поели на север. Иначе полето е празно като душата на търговец. Извинявай, Келдар, но това е израз, древен като самия свят.

— Няма нищо, Белдин — прости му Силк благородно. — Тези малки грешки на езика се срещат често при хората в напреднала възраст.

Белдин го изгледа накриво и след това продължи:

— Селата пред нас изглеждат изоставени и повечето са разрушени. Бих казал, че обитателите им са избягали. — Той погледна спящия мелцен. — Кой е този?

— От Бюрото по пътищата — отговори Белгарат. — Силк го намери скрит в едно мазе.

— Наистина ли толкова му се спеше?

— Сади му даде нещо за успокоение на нервите.

— Бих казал, че лекарството има доста добър ефект. Изглежда доста спокоен.

— Искаш ли да похапнеш? — попита го Поулгара.

— Благодаря ти, Поул, но преди около час си хванах един тлъст заек. — Белдин се обърна към Белгарат. — Мисля, че трябва да продължим да пътуваме през нощта. Пред нас наистина няма много войска, но войниците могат да ни създадат неприятности.

— Имаш ли някаква представа какви са?

— Не бяха нито пазачи на храма, нито каранди. Предполагам, че са хора на Зандрамас или пък от кралската армия на Пелдан. Но каквито и да са, отиват на север към мястото на предстоящата битка.

— Добре — каза Белгарат, — ще пътуваме през нощта — поне докато отминем войниците.

Тази нощ се движиха със задоволително висока скорост. Пресякоха горите и заобиколиха огньовете в равнината отдалеко. После, точно преди разсъмване, Белгарат и Гарион спряха на върха на нисък хълм и погледнаха надолу към един войнишки лагер, очевидно по-голям от онези, покрай които вече бяха минали.

— Трябва да е цял батальон, дядо — каза Гарион, — Вече сме изправени пред сериозен проблем. Околността става равнинна. Това е единственият хълм на мили наоколо, пък и растителността не е гъста. Колкото и да се крием, ще ни видят.

— Хайде да се върнем и да се посъветваме с останалите — изсумтя Белгарат.

— Няма смисъл да рискуваме, татко — рече Поулгара, когато двамата разказаха какво са видели. — По-добре да се върнем няколко мили и да изчакаме да си вдигнат лагера.

— Готвачите приготвяха ли вече закуската? — попита Сади.

— Да — отговори Гарион. — Усещаше се отдалече — овесена каша и бекон.

— Преди закуска няма да има много движение в лагера, нито пък ще изпращат разузнавачи, нали?

— Не — отвърна кралят на Рива, — Войниците стават сърдити и груби, ако ги накараш да маршируват преди да си ги нахранил.

— А всички ли часовои носеха стандартни военни пелерини като моята? — и той подръпна наметката си.

— Да, поне тези, които видях — отговори Гарион.

— Защо не ги посетим, принц Келдар? — предложи евнухът.

— Какво си намислил? — попита го Силк подозрително.

— Не смяташ ли, че овесената каша е твърде безвкусна храна? Аз имам някои подправки, с чиято помощ тя ще стане много по-апетитна. Можем да минем през лагера като двама обикновени часовои, които току-що са били сменени и отиват да закусят. Няма да ми е много трудно да сложа в чайниците нужната подправка.

Силк се засмя.

— Никаква отрова — заяви твърдо Белгарат.

— Нямах пред вид отрова, древни — възрази Сади. — Не поради някакви морални подбуди, забележете, а защото войниците ще станат подозрителни, когато лицата на сътрапезниците им пребледнеят и съседите им по маса започнат да рухват на земята. Намислил съм нещо много по-хубаво. Войниците ще бъдат извън себе си от щастие за малко, а след това ще заспят дълбоко.

— За колко време по-точно? — попита Силк.

— Няколко дни — сви рамене Сади. — Най-много седмица.

Силк подсвирна.

— Сигурен ли си, че това е безопасно за тях?

— Е, има известна опасност, но само за хора със слабо сърце. И аз съм използвал това лекарство при нужда, когато съм бил твърде уморен. Ще тръгваме ли?

— Двамата, които нямат нищо общо с моралните ценности се обединиха — подхвърли Белгарат.

 

 

Около час по-късно дребничкият драснианец и евнухът се върнаха.

— Сега можем да минем направо през лагера им, без да се излагаме на никаква опасност — докладва Сади. — На около левга по-нататък се издига верига невисоки хълмове, където можем да се подслоним до падането на нощта.

— Имахте ли някакви проблеми? — попита Велвет.

— Съвсем не — усмихна се доволно Силк. — Сади е много добър в тези работи.

— Всичко това е постигнато с много практика, драги ми Келдар — каза Сади. — През живота си съм упоил и дори отровил твърде много хора — засмя се той тъжно. — Веднъж дадох банкет на група мои врагове. Нито един от тях не ме забеляза, докато слагах отровата в супата, а нийсанците са много наблюдателни, що се отнася до такива работи.

— Не станаха ли подозрителни, когато ти самият дори не вкуси от супата? — попита го Велвет с искрено любопитство.

— Ала аз ядох, Лизел. Но преди това цяла седмица поглъщах малки дози противоотрова. Имаше отвратителен вкус. — Той сви рамене. — Отровата обаче беше много вкусна! Някои от гостите ми дори похвалиха супата, когато си тръгваха. — Евнухът въздъхна. — Това беше в добрите стари времена — добави тъжно той.

— Мисля, че ще можем да продължим със спомените и по-късно — рече Белгарат. — Сега да се опитаме да стигнем до онези хълмове, преди слънцето да се е вдигнало високо.

В лагера на войниците цареше тишина, нарушавана от време на време от леко похъркване. Всички спяха дълбоко, все още щастливо усмихнати.

През следващата нощ небето беше облачно и въздухът миришеше силно на дъжд. Гарион и Белгарат с лекота откриваха войсковите лагери, намиращи се на пътя им. Подслушаха няколко откъслечни разговора и разбраха, че войските са част от кралската армия на Пелдан и се насочват към мястото на предстоящата битка с огромно нежелание. Сутринта Гарион и дядо му се върнаха и се присъединиха към приятелите си. Поулгара летеше безшумно над тях.

— Звукът си е звук — приказваше упорито Дурник на Белдин, докато двамата яздеха един до друг.

— Но щом никой не го чуе, как можем да твърдим, че наистина е звук? — възрази гърбавият магьосник.

Белгарат се превърна отново в човек.

— Става дума за онзи шум в гората, нали? — каза той с неприкрито отвращение.

Белгарат вдигна рамене.

— Все трябва да започнем отнякъде, нали?

— Не можа ли да измислиш нещо друго? Спорили сме по този въпрос хиляди години и вече си мислех, че ти е омръзнало.

— За какво става дума? — попита Поулгара.

— Белдин и Дурник обсъждат един много стар, омръзнал на всички въпрос — изсумтя Белгарат. — Ако в гората се чува шум, но няма никой, който го чува, това звук ли е наистина?

— Разбира се, че е звук — отговори тя спокойно.

— Как стигна до това заключение? — попита я Белдин.

— Никъде на света няма абсолютно празно място. Винаги има все някакви същества — животни, насекоми, птици — те също чуват.

— Но ако нямаше? Ако гората беше наистина празна?

— Защо трябва да си губим времето, приказвайки за невъзможни неща?

Той се втренчи в нея с истинско безсилие.

— Не само това — добави Се’Недра малко самодоволно. — Вие говорите за гората, а в нея има дървета. Те също могат да чуват, нали знаете?

— Защо всички са против мен? — възкликна Белдин.

— Защото грешиш — усмихна се Поулгара.

— Греша ли? — зафуча той, хвърляйки слюнки на всички страни. — Аз?

— На всички ни се случва да допускаме грешки. Хайде сега да похапнем.

Докато се хранеха, слънцето се издигна на хоризонта и Белгарат вдигна глава и присви очи срещу него.

— Не сме виждали никакви войници от полунощ — рече той — и всички отряди, които срещнахме досега, са от кралската армия на Пелдан. Няма защо да се притесняваме от тях — затова смятам, че не е опасно да продължим да яздим известно време в ранния предиобед. — Той погледна към Силк. — Още колко остава до границата на Даршива?

— Не е далече, но пък и ние не се движим бързо. Пролет е, нощите стават по-къси, освен това губим много време да заобикаляме войниците. — Дребничкият драснианец се намръщи. — На границата сигурно ще се сблъскаме с малък проблем. Ще трябва да пресечем река Маган. Ако всички хора от околността са избягали, трудно ще намерим превоз.

— Наистина ли реката е толкова голяма, колкото казват? — попита Сади.

— Това е най-голямата река на света. Дълга е повече от хиляда левги и е толкова широка, че не можеш да видиш отсрещния бряг.

— Аз ще избързам малко напред — рече Белдин. — Нищо, че войниците са от кралската армия на Пелдан — не бива да им позволим да ни изненадат, нали? — Той се преобрази в ястреб и отлетя на запад, описвайки широки кръгове в безоблачното утринно небе.

— Сигурно си много изморен — каза Се’Недра на Гарион и го докосна нежно по лицето.

— Вълците не се уморяват бързо — отвърна той. — Ако трябва, мога да тичам цяла седмица.

— Но не трябва, така че дори не мисли за това.

— Да, скъпа.

— Откакто спряхме, все си мисля, че ще намеря нещо подходящо да нахраня Зит — подхвана Сади. — Знаеш ли, Лизел, мисля, че ти имаше право в Замад. Тя определено е напълняла.

— Сложи я на диета — предложи русокосото момиче.

— Не съм сигурен дали идеята ти е добра — усмихна се Сади. — Много трудно можеш да обясниш на змия защо я караш да гладува. Не бих искал да ми се разсърди.

След малко тръгнаха. Тот водеше.

— Казва, че е възможно да намерим село южно от града на брега на реката — съобщи Дурник.

— Това е Фера — каза Силк.

— Не знам. Скоро не съм разглеждал географската карта. Но Тот твърди, че покрай брега има няколко села и че можем да наемем лодка, с която да отидем в Дервиша.

— Глупаво е да мислим, че все още има някой в тях — каза Силк.

Дурник сви рамене.

— Няма да разберем, докато не стигнем там, нали?

Беше топла сутрин и небето над хълмистите пасища на южен Пелдан беше безоблачно. По едно време Ерионд ускори ход и пое редом с Гарион.

— Смяташ ли, че Поулгара ще има нещо против, ако двамата с теб препуснем в галоп? — попита той. — Може би до онзи хълм ей там? — Младежът посочи на север.

— Вероятно да — отговори Гарион. — Освен ако не измислим някоя убедителна причина. Тя не би приела идеята, че Кон и Кретиен просто искат да потичат, нали?

— Прав си — въздъхна Ерионд.

Гарион погледна към хълма и каза:

— Ние наистина трябва да следим какво става на север от нас. Оттам трябва да очакваме всичките си неприятности. Трябва да се случва там, нали? А този хълм е отлично място, откъдето да огледаме цялата околност.

— Това е самата истина, Белгарион.

— Не е същото като да я лъжем.

— Не бих и помислил да я лъжа.

— Аз също.

Двамата се засмяха едновременно.

— Ще кажа на Белгарат къде отиваме — каза Гарион. — И ще го оставим той да й обясни всичко.

— Да, той е най-подходящият човек за това — съгласи се Ерионд.

Кралят на Рива изостана малко, докосна рамото на задрямалия си дядо и каза:

— Двамата с Ерионд отиваме до онзи хълм. Искам да видя дали има някакви признаци за започване на битката.

— Какво? О, да, това е добра идея. — Белгарат се прозя и отново затвори очи.

Гарион махна на Ерионд и двамата препуснаха през високата трева.

— Гарион — извика Поулгара, — къде отивате?

— Дядо ще ти обясни, лельо Поул — отвърна той. — Ще ви настигнем след малко. — Кралят на Рива погледна Ерионд. — Дай по-бързо!

Двамата препуснаха на север в лудешки галоп. Тревата шибаше краката на жребците, копитата им тежко удряха земята. Двамата се смееха радостно.

— Беше хубаво — задъхано каза кралят на Рива, докато слизаше от седлото, когато стигнаха билото на хълма. — Но нямаме възможност да го правим често, нали?

— Поне не колкото бихме искали — съгласи се Ерионд и също слезе от Кон. — Много дипломатично успя да уредиш всичко, Белгарион.

— Разбира се. Кралете трябва да бъдат добри дипломати.

— Мислиш ли, че я излъгахме?

— Ние ли? — засмя се Гарион. — Да излъжем леля Поул? Не говори глупости, Ерионд.

— Прав си. — Младежът направи кисела физиономия. — Дали ще ни се кара?

— Вероятно. Но ездата си струва едно мъмрене, нали?

Ерионд се усмихна, после погледна на север и усмивката изчезна от лицето му.

— Виж, Белгарион — тъжно каза той.

Гарион погледна в указаната посока. На хоризонта се издигаха високи черни стълбове дим.

— Изглежда, битката вече е започнала — каза мрачно Гарион.

— Да — въздъхна Ерионд. — Но защо го правят?

Кралят на Рива се замисли, после каза:

— Предполагам, че заради гордостта си. Заради жаждата за власт. А може би желаят да отмъстят. Веднъж в Арендия Лелдорин ми каза, че много често битките продължават, защото хората просто не знаят как да ги спрат.

— Но всичко е толкова безсмислено…

— Разбира се, че е безсмислено. Арендите не са единствените глупави хора на земята. Когато двама души желаят силно едно и също нещо, ще има битка. Ако всеки от тях има достатъчно последователи, ще има война. Ако двама обикновени мъже имат разногласия, изходът ще бъде счупен нос или някой избит зъб. Но когато се замесят и армии, ще бъдат избити много хора.

— Ти и Закат ще воювате ли?

Това беше труден въпрос и Гарион не бе сигурен дали знае отговора му.

— Наистина не зная — призна той.

— Неговото желание е да управлява света — изтъкна Ерионд, — а ти не искаш да допуснеш това. Войните не започват ли от точно такива разногласия?

— Много трудно е да се отговори на такъв въпрос — отговори тъжно Гарион — Сигурно, ако не бяхме напуснали Мал Зет, щях да го вразумя. Но ние тръгнахме и не се възползвах от тази възможност. — Кралят на Рива въздъхна. — Мисля, че всичко зависи от него. Може би се е променил достатъчно и се е отказал от идеята си, но може и да не е. Човек никога не може да е сигурен какво ще предприеме Закат. Надявам се, че е променил намерението си. Не желая да воювам с никого, ала няма и да му се подчиня. Светът не е създаден да бъде управляван от един човек — особено от човек като Закат.

— Но ти го харесваш, нали?

— Да. Ще ми се да го бях срещнал преди Таур Ургас да бе съсипал живота му. — Гарион стисна зъби. — Виж, Ургас бе човек, на когото без колебание бих обявил война. — Такива хора вредят на света просто като живеят в него.

— Но вината не е негова. Той беше душевноболен и това го извинява.

— Много лесно прощаваш, Ерионд.

— Не е ли по-лесно да простиш, отколкото да мразиш? Докато не се научим да прощаваме, подобни неща ще продължават да се случват. — Младежът посочи на север към стълбовете дим. — Омразата е безплодно чувство, Белгарион.

— Зная — въздъхна риванският крал. — Аз мразех Торак, но накрая му простих — по-скоро от съжаление, отколкото от някакво друго чувство. Но въпреки всичко трябваше да го убия.

— Как мислиш, че ще изглежда светът, ако хората престанат да се убиват?

— Сигурно ще е по-хубав.

— Тогава защо не го направим такъв?

— Ти и аз? — засмя се Гарион. — Сами?

— Защо не?

— Защото е невъзможно, Ерионд.

— Мисля, че ти и Белгарат отдавна сте решили въпроса дали нещо може да бъде невъзможно, или не.

Гарион отново се засмя.

— Да, предполагам, че наистина го решихме.

— Добре, нека пропуснем думата „невъзможно“.

— В такъв случай би ли приел, че подобна задача е изключително трудна?

— Нищо ценно на света не се постига лесно, Белгарион. Ако беше така, нямаше да осъзнаваме неговата стойност. Сигурен съм, че ще успеем да намерим отговор. — На лицето на младежа бе изписана непоколебима увереност и Гарион за миг повярва, че двамата наистина биха могли да осъществят своята мечта.

Но след миг кралят на Рива отново погледна към грозните стълбове дим и надеждата му се изпари.

— Трябва да се връщаме и да кажем на другите какво става там — рече Гарион.

 

 

Следобед Белдин се върна и каза:

— На около миля пред нас има отряд войници. Десетина.

— И отиват на север към битката? — попита Белгарат.

— Не. Бих казал, че по-скоро бягат оттам. Изглежда, са претърпели поражение.

— Можеш ли да кажеш на чия страна са?

— Това наистина няма значение, Белгарат. Щом човек дезертира, забравя верността си към държавата.

— Понякога разсъждаваш толкова разумно, че ми призлява.

— Защо не накараш Поулгара да ти забърка някакво лекарство?

— От колко време продължава това? — обърна се Велвет към вълшебницата.

— Кое, скъпа?

— Тази непрекъснато препирня между тях двамата.

Поулгара затвори очи и въздъхна.

— Няма да ми, повярваш, Лизел, но понякога си мисля, че е започнала със сътворението на света.

Войниците, които срещнаха, бяха много предпазливи, дори уплашени, ала стискаха здраво оръжията си. Силк направи знак на Гарион и двамата спокойно излязоха напред — яздеха съвсем бавно, за да се стреснат дезертьорите.

— Добър ден, господа — поздрави ги любезно Силк. — Какво става тук?

— Искаш да кажеш, че още не си чул? — отвърна му с въпрос един жилав човек с окървавена превръзка на главата.

— Не срещнах никого да ми обясни — отговори дребничкият драснианец. — Какво е станало с хората, живеещи в тази част на Пелдан? Не сме виждали жива душа вече четири дни.

— Всички избягаха — отговори превързаният мъж. — Поне онези, които бяха живи.

— И от какво бягат?

— От Зандрамас — отговори му човекът и потрепера. — Армията й нахлу в Пелдан преди месец. Ние се опитахме да ги спрем, но с тях имаше и гролими. Обикновените войници не могат да се бият срещу тях.

— Да, това е самата истина. А какви са онези стълбове дим на север?

— Там се разрази страшна битка. — Войникът седна на земята и започна да размотава изцапания с кръв парцал от главата си.

— Не приличаше на никое сражение, което съм виждал — добави друг войник, целият в кал и кръв. — Участвал съм в доста войни, но не бях си и представял подобно нещо. Щом си войник, трябва да поемаш рискове — всички мечове, стрели и копия, сеещи смърт — знаете как е. Но откакто станах свидетел на тези ужасии, смятам да си потърся друга работа.

— Какви ужасии? — попита го Силк.

— С тях има и демони, приятелю. И с двете враждуващи страни. Огромни чудовища с ръце като змии, ужасяващи зъби и нокти.

— Шегуваш се!

— Видях ги със собствените си очи. Някога виждал ли си да изяждат жив човек? Толкова е страшно, че ми настръхват косите.

— Не те разбирам — каза Силк. — Какви две страни? Вие трета ли сте? Освен това обикновените армии не разполагат с дресирани демони, които да им помагат.

— Прав си — съгласи се войникът. — Обикновеният войник би напуснал войската, ако го накарат да марширува до чудовище, което всеки момент може да го погълне. Никога не бих се изправил срещу демон. — Той погледна мъжа с ранената глава. — Разбра ли въобще срещу кого се бихме, ефрейтор?

— Капитанът нали каза преди да го убият — отговори той, докато вадеше нова превръзка.

— По-добре започнете от самото начало, защото съвсем се обърках — рече Силк.

— Както ви казах — поде ефрейторът, — преди около месец даршиванците и техните гролими нахлуха в Пелдан. Аз и моите хора сме от кралската армия, така че опитахме да ги спрем. Успяхме да ги задържим за известно време на източния бряг на Маган, но после ни връхлетяха гролимите и трябваше да отстъпим. След това чухме, че от север идва друга армия — каранди и още гролими. Усетихме, че положението е отчайващо, но се оказа, че другата армия не е свързана с даршиванците, а се бие на страната на някакъв могъщ гролим от запад. Както и да е, войската му въобще не навлизаше във вътрешността на страната. Очевидно чакаха нещо да се случи. Ние си имахме достатъчно проблеми с даршиванците, така че не се интересувахме какво точно е наумила армията на онзи гролим. Правехме много „маневри“ — така ги наричат нашите офицери, но на нормален език това означава, че бягахме.

— Но гролимът накрая е решил да навлезе във вътрешността, така ли? — попита Силк.

— Да, приятелю. Да. Нахлу преди няколко дни и ни удари като ураган. Или знаеше къде точно отива, или преследваше някого — не знам кое от двете е вярното. Както и да е, даршиванците престанаха да ни преследват и се втурнаха да препречат пътя им. Тогава гролимът на карандите повика демоните, за които спомена Вурк. Отначало чудовищата се нахвърлиха върху даршиванците, но после гролимите от Даршива — или може би самата Зандрамас — призоваха своите демони. И тогава започна истинската битка. Демоните се нахвърлиха един върху друг и започнаха да тъпчат всички нещастници по пътя си. А ние бяхме там — притиснати от двете страни в клещите на чудовищата — намирахме се между двете армии и отначало ни изпотъпкаха едните демони, а след тях — другите. Тогава аз, Вурк и останалите направихме кратко съвещание и решихме да проверим какво е времето в Гандахар.

— Доста е топло за този сезон — подхвърли Силк.

— Не чак толкова, колкото малко на север оттук, приятелю. Виждал ли си някога демон да бълва огън от грозната си паст? Видях как един войник бе опечен жив в ризницата си. След това чудовището го измъкна от нея парче по парче и го изяде още докато плътта му димеше. — Ефрейторът пристегна новата превръзка около главата си. — Сега би трябвало да се задържи — рече той и се изправи, после погледна слънцето. — Можем да изминем още няколко мили преди да се стъмни, Вурк. Да тръгваме. Ако битката се премести насам, може отново да попаднем в разгара й.

— Слушам — отговори войникът.

Ефрейторът погледна Силк, присви очи преценяващо и каза:

— Ти и приятелите ти сте добре дошли при нас. Няколко мъже на коне могат да помогнат, в случай че налетим на нови неприятности.

— Благодаря, ефрейтор — отклони предложението му Силк. — Ние смятаме да отидем до река Маган и да намерим превоз.

— Тогава ви съветвам да яздите, додето конете ви плувнат в пяна и капнат от умора. Демоните са ужасно бързи, особено когато са гладни.

Силк кимна и каза:

— Желая ви късмет в Гандахар, ефрейтор.

— Смятам да се уволня — каза унило човекът. — Заплатата беше добра, ала работата става все по-опасна и по-опасна. Цялото злато на света не струва пукната пара, ако попаднеш в търбуха на някой демон. — Ефрейторът се обърна към Вурк. — Да тръгваме.

Силк и Гарион се върнаха при другарите си и дребничкият драснианец каза:

— Положението е точно такова, каквото предполагахме. Битката на север е между Урвон и Зандрамас. И двете страни разполагат с демони.

— Значи е стигнала дотам? — попита невярващо Поулгара.

— Всъщност не е имала друг избор — каза Силк. — Нахаз и ордите му от демони са връхлетели срещу нейната армия и са изтребили повечето войници. Трябвало е да направи нещо, за да го спре. Не е шега да попаднеш в плен на демони — дори и за Детето на Мрака.

— Добре — каза сериозно Дурник. — Какво ще правим сега?

— Ефрейторът, който командваше онези войници, ми даде интересен съвет — отвърна Силк.

— О? И какъв по-точно?

— Препоръча ми да се измъкнем от Пелдан колкото е възможно по-скоро.

— Обикновено ефрейторите са умни хора — отбеляза Дурник. — Защо не последваме съвета му?

— Надявах се някой да каже тъкмо това — съгласи се Силк.