Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (11)

10

Вечерта, спускаща се над мрачния бряг, променяше цвета на мъглата от бял в сив.

— Е, добре — рече Белдин, след като Белгарат разказа какво има пред тях. — Щом хората и хрътките на чандимите се опитват да открият следата на Зандрамас — каквато е и нашата цел, — рано или късно ще се сблъскаме с тях.

— И преди сме се справяли с тях — изтъкна Силк.

— Съгласен съм — отговори Белдин. — Но защо да рискуваме, след като не се налага? Сега следата на Зандрамас не е важна за нас. Трябва да отидем в Кел — това е основната ни задача.

— Белдин има право — рече Белгарат. — Не е нужно да поемаме рискове за нещо, което вече не е от значение.

— Но сме толкова близо до нея! — възрази Се’Недра.

— Ако започнем да се бием с чандимите и хрътките, скоро няма да сме толкова близо — възрази Белдин.

— Какво най-вероятно ще направи Зандрамас, ако открие, че чандимите я следят? — попита Сади.

— Ще заповяда на всеки свой гролим и войник да се изправят на пътя им — отвърна Поулгара.

— А Урвон ще доведе още войски срещу враговете си, нали?

— Сто на сто — съгласи се Дурник.

— Което означава, че тук съвсем скоро ще бъде излъчен победителят между тях — въпреки че нито Зандрамас, нито Урвон биха избрали тъкмо този бряг за решаващия сблъсък.

— Какво искаш да кажеш, Сади? — попита Силк.

— Ако Урвон и Зандрамас съсредоточат всичките си усилия в битката помежду си, едва ли ще обръщат особено внимание на нас, нали? И ние просто трябва да тръгнем към Кел.

— Какво има на юг от нас? — обърна се Белдин към Силк.

— Нищо съществено. — Силк сви рамене. — Поне докато стигнем до Гандахар.

— Но на север оттук има някакъв град, нали?

— Да. Селда — отвърна Силк.

— Вероятно Урвон е вече там. Но ако тръгнем на юг, ще избегнем евентуална среща с него — а също и със Зандрамас. Сади има право. Те ще бъдат толкова заети един с друг, че няма да имат време да ни търсят.

— Някой да иска да добави нещо? — попита Белгарат.

— Един хубав пожар може би? — каза Дурник.

— Не те разбирам.

— Около нас всичко е потънало в мъгла — обясни Дурник. — И нощта скоро ще настъпи. Чандимите са пред нас. Нуждаем от нещо, което би могло да отвлече вниманието им, докато се промъкваме покрай тях. По брега има много дървета, изхвърлени от морето. Огньовете на открито в мъгливите нощи осветяват цялото небе, виждат се от няколко мили. Ако накладем няколко огъня, чандимите ще си помислят, че зад гърба им става нещо сериозно, и ще се втурнат назад да проучат случая. Това ще разчисти пътя пред нас.

Белдин потупа ковача по рамото и се изкиска.

— Направила си добър избор, Поул. Такива хора рядко се срещат.

— Да — каза тя. — Знам.

Поеха край брега към изоставеното село.

— Искаш ли аз да свърша всичко, дядо? — предложи Гарион. — Имам предвид да запаля огньовете.

— Не — отвърна вълшебникът. — Аз ще се погрижа за това. Ти, Поул и другите продължавайте напред. Ще ви настигна след малко.

— Искаш ли кремък и огниво? — попита го Дурник.

Белгарат поклати глава и отвърна:

— Ще го направя по друг начин. Искам да накарам чандимите да се вслушат в звуците, които ще предизвикам. Ще видят и огъня. — това би трябвало да привлече вниманието им изцяло. — Вълшебникът закрачи в мъглата към брега.

— Ела, Гарион — каза Поулгара и отметна качулката на наметалото си. — Трябва да отидем на разузнаване.

Двамата се отдалечиха на известно разстояние и отново промениха образите си — той се превърна във вълк, вълшебницата — в птица.

„Нека умът ти бъде непрекъснато нащрек, превърни се цял в слух и души, души! — тихо прозвуча гласът на Поулгара. — Вероятно заради мъглата чандимите ще наблюдават местността с помощта на мислите си, а не с очите.“

„Да, лельо Поул“ — отвърна той и се отдалечи с дълги скокове по плажа. Ходенето по пясъка беше по-различно от това по трева — песъчинките потъваха леко под лапите му и това го бавеше и никак не му харесваше. Гарион измина две мили покрай брега, без да срещне никого, после чу ужасно силен звук и почувства мощна въздушна вълна, напираща откъм гърба му. Потрепери и хвърли поглед назад. Мъглата беше осветена от мрачен оранжев блясък. След това усети силата на втора въздушна вълна, съпроводена от звук, подобен на взрив, а след нея — нов ураганно силен напор на вятъра.

„Това е проява на лош вкус, татко — чу Гарион гласа на Поулгара. — Защо действаш толкова показно?“

„Исках да съм сигурен, че са ме чули“ — отговори възрастният мъж.

„Вероятно са те чули чак в Мал Зет. Идваш ли вече?“

„Първо ще запаля още няколко огньове. Чандимите не са от най-наблюдателните. Освен това пушекът ще попречи на хрътките да надушат дирите ни.“

Последваха още няколко мощни взрива.

„Това ще свърши работа.“ — В мисълта на Белгарат личеше, че е доволен от делото си.

Двадесетина минути по-късно големият сребрист вълк се появи сред мъглата като призрак.

„А, тук ли си? — рече Белгарат на Гарион. — Нека се разделим и продължим напред. Дурник и останалите са точно зад нас.“

„Чандимите отидоха ли до плажа да видят какво става?“

„О, да — Белгарат изплези език — така се смееха всички вълци. — Това наистина разпали любопитството им. Да тръгваме.“

Затичаха. След около час ноздрите на Гарион изведнъж доловиха миризма на кон и ездач и кралят на Рива се насочи с големи скокове натам.

Конникът беше пазач на храма и яздеше на север към гигантските огньове, запалени от Белгарат. Гарион скочи срещу него със страховито ръмжене. Конят изцвили панически, изправи се на задните си крака и хвърли слисания ездач върху купчина побелели от водата дърва, наполовина заровени в пясъка.

„Някакви проблеми?“ — долетя някъде отдалеч мисълта на Белгарат.

„Един пазач на храма — отговори Гарион. — Конят го хвърли и избяга. Мисля, че си е счупил нещо.“

„Сам ли е?“

„Да, дядо. Къде си?“

„Малко по-напред от теб. Тук има гора. Мястото ми изглежда подходящо да поемем на запад. Не мисля, че се налага да изминаваме целия път до Гандахар.“

„Ще кажа на леля Поул да предаде думите ти на Дурник.“

Гарион навлезе сред високите дървета. На едно място мина покрай все още неугасналите въглени на лагерен огън. Лагерът беше изоставен, навсякъде наоколо се забелязваха признаци, че хората са го напуснали бързо. Дълбоко отпечатаните следи в глинестата почва показваха, че ездачите са се насочили в галоп към огньовете на брега.

Гарион продължи да тича напред.

Близо до гората лекият ветрец донесе остра миризма на куче и Гарион спря.

„Дядо — изпрати той бързо мисълта си към Белгарат. — Пред мен има хрътка. Подуших я.“

„Само една ли е?“

„Така мисля. — Той запълзя напред, целият в слух, носът му почти докосваше земята. — Подушвам само една.“

„Стой на място. Идвам веднага.“

Гарион приклекна на задните си крака и зачака. След малко към него се присъедини сребристият вълк.

„Движи ли се?“ — попита Белгарат.

„Не, дядо. Изглежда, стои на място. Мислиш ли, че ще можем да се промъкнем край нея?“

„Ние с теб ще успеем, но не и Дурник и останалите. Слухът и обонянието на хрътките са почти толкова силни, колкото на вълците.“

„Можем ли да я уплашим?“

„Съмнявам се. Тя е по-едра от нас. Дори да успеем, ще извика помощ — а не искаме след нас да се втурне глутница хрътки. Ще се наложи да я убием.“

„Дядо!“ — Гарион се задъха. Не можеше да си обясни защо е така, но мисълта да убият хрътката го потресе дълбоко.

„Зная — съгласи се Белгарат. — Неприятно е, но нямаме друг избор. Тя препречва пътя ни за бягство, а трябва да изчезнем оттук преди да съмне. Сега слушай внимателно. Хрътките са едри, но не са особено подвижни. Аз ще я нападна отпред. Ти изтичай зад нея и прехапи крака й. Знаеш ли как да го направиш?“

Гарион с изненада откри, че знае съвсем точно какво трябва да направи.

„Да“ — отговори той. Не можеше да изрази колко неловко се чувства.

„Добре — продължи Белгарат. — Щом прехапеш сухожилията й, отскочи, защото тя ще се обърне и ще се опита да те нападне. Останалото е моя работа — ще й прегриза гърлото.“

Гарион потръпна. Белгарат не предлагаше битка, а хладнокръвно убийство.

„Да приключим по-бързо тогава“ — каза той наскърбен.

„Не скимти, Гарион. Ще те чуе.“

„Това не ми харесва“ — отвърна Гарион.

„На мен също. Но е единственото нещо, което можем да направим.“

Всичко приключи изненадващо бързо. Хрътката нададе див вой, когато зъбите на Гарион прегризаха сухожилията на задните й крака, после воят се превърна в ужасно хъркане — зъбите на Белгарат се бяха впили в гърлото й. Огромното й черно тяло се сви, предните й лапи започнаха да ровят конвулсивно в пръстта. След това кучето потрепера, отпусна се безсилно на тревата, замря и на негово място се появи гролим с разкъсано гърло.

„Не знаех, че могат да се преобразяват“ — рече Гарион, опитвайки се да преодолее обзелото го отвращение.

„Понякога го правят. — След това Белгарат изпрати мисълта си към дъщеря си. — Вече е чисто, Поул. Кажи на Дурник, че може да продължи заедно с останалите.“

 

 

Когато мъглата порозовя от зората, се подслониха в едно разрушено село. От някои къщи все още се издигаше дим.

— Мисля, че можем да рискуваме да запалим огън — каза Дурник.

— Топлата закуска няма да ни навреди — съгласи се Поулгара. — Скоро няма да имаме възможност за друга такава. Ето там — добави вълшебницата. — Да отидем в онази къща, или поне в онова, което е останало от нея.

— Почакай един момент, Дурник — рече Белгарат. — Би ли превел нещо? — Той погледна към Тот. — Допускам, че знаеш как да стигнем оттук до Кел? — обърна се вълшебникът към глухонемия гигант.

Тот намести пъстрото вълнено одеяло на рамото си и кимна.

— В Мелцена чухме, че пророците от Кел са затворили града — продължи старият вълшебник. — Нас ще пуснат ли да влезем?

Тот направи няколко от жестовете, с които си служеше.

— Казва, че това не е никакъв проблем, поне докато Кайрадис е в Кел — преведе Дурник. — Тя ще помоли другите пророци да ни пуснат в града.

— Значи тя е там? — попита Белгарат.

Този път жестовете дойдоха почти светкавично.

— Не можах да те разбера — каза Дурник на приятеля си. Глухонемият гигант пак замаха с ръце, но този път по-бавно.

Ковачът се навъси.

— Доста е сложно, Белгарат — подхвана той. — Доколкото го разбирам, Кайрадис е там, но и едновременно с това не е — както стана, когато видяхме Зандрамас. Кайрадис може да бъде на няколко различни места и в различно време.

— Виж ти колко интересно! — намеси се Белдин. — А Тот спомена ли къде се намират тези други места и времена?

— Не. Мисля, че би предпочел да не го прави.

— Е, ще уважим желанието му — рече Белгарат.

— Аз пък ще уважа любопитството си — каза Белдин, махна няколко клечки от брадата си и посочи към небето. — Отивам там — добави гърбавият вълшебник. — Мисля, че трябва да знаем докъде се простира тази мъгла и на какво ще се натъкнем, след като излезем от нея. — После разпери ръце, проблесна и излетя.

Дурник влезе в срутената къща и запали огън, а Силк и Сади излязоха да обиколят разрушеното село. След малко се върнаха — водеха един мършав мелцен, облечен в кафява роба.

— Криеше се в едно мазе — каза Силк.

Мъжът трепереше, очите му се стрелкаха диво.

— Как се казваш? — попита го Белгарат.

Човекът се вгледа втренчено в него, сякаш не го беше разбрал.

— Мисля, че не е съвсем на себе си — рече Силк. — Не каза нито дума през целия път дотук.

— Имаш ли някакво лекарство, което може да го успокои? — попита Белгарат Сади.

— Да, древни. — Евнухът извади малко шишенце, пълно с кехлибарена течност, взе една чаша, наля в нея вода, внимателно прибави няколко капки от кехлибарената течност и я разбърка. — Хайде, изпий това — каза той на треперещия човек.

Мъжът взе чашата и я пресуши на няколко шумни глътки.

— Трябва да изчакаме малко — каза Сади на Белгарат.

Уплашеният човек престана да трепери.

— По-добре ли си вече, приятелю? — попита го Сади.

— Д-да — отговори мъжът и си пое дълбоко дъх. — Много ви благодаря. Имате ли нещо за ядене? Умирам от глад.

Поулгара му даде хляб и сирене и каза:

— Хапни, докато стане яденето.

— Благодаря. — Той се нахвърли върху храната с вълчи апетит.

— Изглежда, си преживял доста неприятности през последните дни — рече Силк.

— Да — отговори му мелценът с пълна уста.

— Как се казваш?

— Наброс. Аз съм от Бюрото по пътищата.

— Откога си в Пелдан?

— От цяла вечност. Сигурно ще станат двадесет години.

— Какво е станало тук? — Силк посочи разрушените къщи.

— Пълен хаос — отговори Наброс. — Вече няколко години царят безредици, а миналия месец Зандрамас присъедини Пелдан към своите владения.

— Как го е направила? Чух, че била някъде в западната част на континента.

— И аз мислех така. Може би е заповядала на генералите си да го направят. Никой не я е виждал от няколко години.

— Изглежда, разполагаш с добра информация за положението в страната, Наброс — каза Силк.

Мъжът сви рамене.

— Така е, когато си чиновник. — Той се усмихна малко тъжно. — Понякога си мисля, че прекарваме повече време в клюки, отколкото в истинска работа.

— Да си чувал нещо за Зандрамас напоследък? — попита Белгарат.

— Всъщност да — отговори мелценът и почеса небръснатата брадичка. — Точно преди да замина от Селда, един приятел от Бюрото за търговия се отби при мен и ми разправи за плъзналите навред слухове — щяло да има коронация в Хемил, столицата на Даршива. Щели да короняса някакъв ерцхерцог от Мелцена за император на Малореа.

— Но Малореа си има император — възрази Велвет.

— Да, знам. Но моят приятел от Бюрото по търговия е много умен. Разви много интересни идеи и ми разкри какво планирали да направят. Кал Закат престоя много години в Ктхол Мургос, но наскоро се върна в Мал Зет, нали така? По-голямата част от армията му е все още на запад, така че той не разполага с много войници. Зандрамас, изглежда, подготвя тази коронация с цел да разгневи императора и той да предприеме някаква необмислена стъпка, Предполагам, че се надява да го подмами извън Мал Зет и нейните войски ще го нападнат извън столицата. Ако успее да го убие, ерцхерцогът от Мелцена ще стане император.

— С каква цел предприема всичко това? — попита Силк.

— Чували сте за Урвон, нали?

— Ученикът на Торак ли?

— Същият. Векове наред той е бил затворен в Мал Яска, но онова, което ставаше в тази част на света, го накара да напусне своята столица. Всичко е заради Зандрамас. Тя го е предизвикала. Както и да е, Урвон обикаля Каранда и събира огромна армия. Карандите вярват, че води със себе си демони да му помагат. Разбира се, това са глупости, ала карандите биха повярвали на всичко. Ето защо на Зандрамас й трябва нов император. Тя иска да върне малореанската армия в Ктхол Мургос, за да спре войските на Урвон. В противен случай той ще разруши всичко, за което е работила. — Мелценът, който изненадващо бе станал твърде разговорлив, въздъхна дълбоко и главата му започна да клюма.

— Ей сега ще заспи — промърмори Сади на Белгарат.

— Нищо — отговори старият вълшебник. — Разбрах всичко, което ми беше необходимо.

— Аз обаче не — обади се Поулгара решително. — Има някои неща, които ме интересуват. — Тя отиде до дремещия мъж и докосна с ръка лицето му. Очите му се отвориха и той погледна към нея с безизразен поглед. — Какво още знаеш за Зандрамас? — попита го тя. — Бих искала да науча цялата й история. Как е придобила толкова много сила и власт?

— Разказът е твърде дълъг, милейди.

— Имаме време.

Наброс разтърка очите си и се прозя.

— Значи така — каза той сякаш на себе си. — Как започна всичко? — Той въздъхна. — Дойдох тук, в Пелдан, преди двадесет години. Бях млад, започвах работа и много исках да се представя добре. Пелдан наистина не е чак толкова лошо място. Естествено, имахме гролими, но Мал Яска е много далеч оттук и те никак не приличаха на Урвон и на хората му. Нашите гролими не приемаха религията си особено сериозно. Торак спеше, а Урвон не се интересуваше какво става тук, в затънтените провинциални земи. Но положението в Даршива беше съвсем различни. Имаше някакви ожесточени диспути в храма в Хемил и всичко приключи с кръвопролитие. — Наброс се усмихна. — Това беше един от малкото случаи, когато гролимите използваха оръжието си за нещо наистина полезно. Крайният резултат от всички размирици беше, че новият върховен жрец Нарадас постави храма в Хемил под свой контрол.

— Да — рече Поулгара. — Чували сме за него.

— Всъщност аз никога не съм го виждал, но са ми казвали, че очите му били много странни. Както и да е, сред неговите последователи била и младата жрица Зандрамас. Тогава сигурно е била само на шестнадесет години. Била много красива, така казват. Нарадас въведе отново старите религиозни ритуали и олтарът на храма в Хемил отново бе оплискан с кръв. — Мелценът потрепери. — Изглежда, младата жрица е била най-ревностната участничка в жертвоприношенията на гролимите — може би защото е била обладана от прекомерен фанатизъм, от вродена жестокост или пък защото е разбрала, че това е най-добрият начин да привлече вниманието на новия върховен жрец. Казват и че попаднала на някакъв пасаж от Книгата на Торак, според който обредите в жертвоприношенията трябвало да бъдат изпълнявани от голи жрици, и понеже имала зашеметяваща фигура, комбинацията от пролятата кръв и нейната голота окончателно покорила Нарадас. Не знам обаче дали нещата, ставали в светилището на храма, трябва да бъдат описвани в присъствието на дами…

— Смятам, че можем да пропуснем тази част, Наброс — каза строго Поулгара, поглеждайки към Ерионд.

— Както и да е — продължи мъжът, — всички гролими се кълнат, че са магьосници, но доколкото зная, тези в Даршива не са особено изкусни. Нарадас можеше да прави някои неща, но повечето от неговите последователи прибягваха до шарлатанство, нали разбирате? Малко след като Нарадас се бе утвърдил, разбрахме, че Торак бил убит. Върховният жрец и неговите подчинени изпаднали в непреодолимо отчаяние, но със Зандрамас се случило друго. Тя излязла от храма като зашеметена. Приятелят ми от Бюрото по търговията бил там и я видял. Очите й се взирали с празен поглед в пространството, а на лицето й било изписано нечовешко въодушевление. Щом излязла от града, тя се съблякла и влязла гола в гората.

— После я забелязали в пустошта близо до границата с Ликандия — продължи Наброс. — Обикновено бягала, но друг път започвала да говори на някакъв език, който никой не можел да разбере. Изслушвали я — може би защото все още не успявала да си намери дрехи. Един ден преди няколко години се появила на портите на Хемил. Носела черна гролимска роба и изглеждала съвсем нормална. Отишла в храма при Нарадас. В своето отчаяние върховният първосвещеник се бил отдал на най-долен разврат, но след като поговорил със Зандрамас насаме, се върнал към предишния си начин на живот. Оттогава Нарадас е неин последовател и изпълнява всичко, което тя му заповяда. Зандрамас прекарала известно време в храма, а после започнала да обикаля Даршива. Отначало приказвала само с гролими, но след време започнала да говори и с обикновени хора. Винаги им казвала едно и също — че новият бог на ангараките идва. Когато новините за дейността на Зандрамас стигнали до Мал Яека, Урвон изпратил няколко много могъщи гролими да я спрат. Не зная какво й се е случило там, в онази пустош, но каквото и да е то, тя била изпълнена с огромна сила. Щом гролимите на Урвон се опитали да прекъснат проповедите й, тя просто ги заличила от лицето на земята.

— Заличила? — възкликна Белгарат учудено.

— Това е единствената дума, която бих могъл да употребя. Зандрамас унищожила някои от тях с огън, други били разкъсани на парчета от светкавици, появили се от ясно небе. Дори разцепила земята и хвърлила петима гролими в зейналата яма, а след това затворила пукнатината над тях. Оттогава Урвон започнал да се отнася към Зандрамас много сериозно. Изпращал все повече и повече гролими от Даршива, но тя ги унищожавала. Тези от тях, които предпочели да я последват, били възнаградени с истинска магьосническа сила и вече не трябвало да прибягват до различни номера.

— А какво станало с онези, които не го направили?

— Никой от тях не оцелял. Някои гролими се опитали да я измамят, преструвайки се, че приемат учението й, но мисля, че тя можела да чете мислите им и предприела съответни действия срещу тях. Ала това вероятно не е било необходимо, защото Зандрамас говорела толкова въодушевено, че никой не можел да отхвърли думите й. И скоро всички — и гролими, и светски люде от Даршива — пълзели в краката й.

— Тя отишла на север от Даршива, в Ренгел и Воресебо, и спечелила за своята религия цели тълпи поклонници — продължи той. — Първосвещеникът Нарадас я следвал сляпо навсякъде. Той също бил красноречив и почти толкова могъщ, колкото Зандрамас. Поради някаква неизвестна за мен причина досега тя не желаеше да преминава река Маган.

— Добре — рече Поулгара. — Тя е спечелила Ренгел и Воресебо. И после?

— Не мога да кажа. — Наброс сви рамене. — Преди три години двамата с Нарадас изчезнаха някъде. Мисля, че са отишли на запад, но не съм сигурен в това. Последното нещо, което съобщила на тълпите свои последователи, било, че тя ще бъде жената на новия бог, за когото проповядвала. След това, преди месец, нейните войски пресякоха река Маган и нахлуха в Пелдан. Това е всичко, което зная.

— Благодаря ти, Наброс — рече Поулгара. — Защо не поспиш сега? Ще ти запазя нещо за закуска.

Наброс въздъхна, клепачите му се затвориха и след миг той вече спеше дълбоко. Поулгара внимателно го зави с едно одеяло.

— Сега всичко започва да се изяснява, нали? — каза Белгарат. — Когато Торак умря, Черният дух се е вселил в Зандрамас и я е направил Детето на Мрака. Това се е случило в онази пустош.

Се’Недра си мърмореше нещо под нос. Очите й проблясваха опасно, лицето й изглеждаше гневно.

— По-добре направи нещо за това, древни — каза тя заплашително на Белгарат.

— За кое? — погледна я той изумено.

— Чу думите на този мъж. Той ни каза, че Зандрамас възнамерява да стане невестата на новия бог.

— Да — отговори и той меко. — Чух го.

— Няма да позволиш това да се случи, нали?

— Не, не съм помислял подобно нещо. Но защо си толкова разстроена, Се’Недра?

Очите й заблестяха.

— Не искам Зандрамас да ми бъде снаха — заяви тя разгорещено. — Каквото ще да става, само това не!

Той се вгледа в нея за миг и след това се засмя.