Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (17)

16.

Не беше точно лодка, а по-скоро шлеп. След него се влачеше дълго въже, показващо, че се е откъснал от някой кей. Това старо корито все пак можеше да им бъде полезно, но беше заседнало и дъските от дясната страна на носа зееха пробити.

— Какво мислиш, Белгарат? — попита Белдин.

— Нещо, което веднъж е потънало, не ми вдъхва особено доверие — отвърна старият вълшебник.

— Едва ли ще ти хареса повече, ако опитаме да прекосим реката с плуване. На десет мили оттук няма дори сал.

Дурник застана на брега, хвърли поглед към мътната вода и каза:

— Ще свърши работа.

— Дурник — възрази Силк. — Той е пробит.

— Мога да го поправя — освен ако не е стоял прекалено дълго във водата и дървесината не е започнала да гние. — Ковачът събу ботушите си, после се съблече, нагази в реката и заопипва дъските, като от време на време забиваше ножа си в дървото.

— Е? — извика Белгарат.

— От тази страна всичко е наред — отвърна Дурник. — Сега ще проверя и другата. — Той се гмурна в зеленикавата вода и заплува покрай другия борд. Появи се за кратко, после се потопи отново да разгледа дупката и когато изплува, пое дъх и викна: — Ще мога да го оправя достатъчно, за да прекосим реката. Но първо трябва да го разтоварим.

— Така ли? — Носът на Силк потрепери от любопитство. — И какъв товар превозва този шлеп?

— Боб — отговори Дурник. — Стотици чували боб. Но повечето са се пръснали, защото зърната са набъбнали от водата.

Силк изпъшка.

— Може би са принадлежали на някой друг, Келдар — каза Велвет утешително.

— И мислиш, че каза нещо много умно?

— Аз ще ти помогна, Дурник — предложи Гарион и започна да се съблича.

— А, не — възрази Дурник. — Виждал съм те как плуваш. По-добре остани на брега. Тот и аз ще се справим.

— И как възнамерявате да извадите шлепа от водата? — попита Сади.

— Нали имаме коне — каза Дурник. — Ако успеем да го завъртим в кръг, те ще успеят да го изтеглят на брега.

— Защо трябва да го въртим?

— Защото дупката е близо до носа. Така водата ще изтича, докато го изтегляме на брега. Цял табун коне няма да успее да го помръдне, ако го дърпаме пълен с вода.

Тот остави тоягата си, свали одеялото, което носеше на раменете си, и нагази в реката.

Ерионд също започна да се съблича.

— Ами ти къде отиваш, млади човече? — попита го Поулгара.

— Ще помогна в разтоварването, Поулгара — отвърна — сериозно той. — Мога да плувам много добре. Имам голям опит, не си ли спомняш? — След това младият мъж също влезе във водата.

— Не разбрах точно какво иска да каже — призна Велвет.

Поулгара въздъхна печално.

— Когато беше малък, Ерионд живееше с мен и Дурник в Долината на Алдур. Наблизо имаше река и той редовно падаше в нея.

— О, ясно.

— Добре — рече решително Белгарат. — На тях ще им трябва дървен материал да запушат дупката. Докато идвахме насам, минахме край една колиба на около половин миля нагоре по течението. Да отидем и да я разглобим.

Няколко часа след залез слънце шлепът вече беше на брега. Както никога досега природата беше на страната на пътешествениците и тази вечер нямаше буря. Запалиха огън на брега да осигурят светлина, след това Дурник, Тот и Ерионд се хванаха на работа.

Силк се разхождаше печално около шлепа и въздишаше. Накрая каза:

— Добре де, мой е.

— Твоите шлепове са добре екипирани, Силк — рече весело Дурник, докато мереше една дъска. — На борда има всичко, от което се нуждаем — пирони, буре с катран и дори достатъчно добър трион. Ще можем да го пуснем във водата утре още преди да е изгряло слънцето.

— Радвам се, че го харесваш — подхвърли мрачно Силк и направи кисела гримаса. — Но това наистина не е естествено.

— Какво има, Келдар? — попита го Велвет.

— Обикновено щом има нужда от лодка, аз я открадвам. Да използвам своя собствена ми изглежда съвсем неморално.

Русокосата девойка се засмя весело и го погали по бузата.

— О бедничкият ми! Сигурно е ужасно човек да има толкова чувствителна съвест.

— Скъпи дами — обади се Поулгара. — Хайде да се погрижим за вечерята.

Дурник, Тот и Ерионд поправяха дупката на шлепа, Поулгара, Се’Недра и Велвет приготвяха вечерята, а Гарион и другите донесоха още дървен материал и започнаха да дялат груби гребла, като продължиха да работят дори докато се хранеха. Странно защо, но това се хареса на Гарион. Всичките му приятели бяха около него и всеки беше зает с някаква задача. Поправката на шлепа беше от жизненоважно значение. Въпреки това кралят на Рива смяташе, че обикновените домакински задължения са необходими и изключително полезни, затова можеше да им се отдаде изцяло и това го изпълваше с особено спокойствие.

Към полунощ Гарион отиде на брега и потопи възпалените си ръце във водата. Се’Недра седеше близо до него, загребваше лениво пясък в шепите си и го оставяше да изтече между пръстите й.

— Защо не си легнеш? — попита я Гарион.

— Мога да стоя будна колкото и ти — отговори тя.

— Сигурен съм, че можеш, но защо?

— Не се дръж покровителствено с мен. Не съм дете.

— Знам — рече лукаво той. — Много пъти съм го забелязвал.

— Гарион! — възкликна тя и се изчерви.

Кралят на Рива се засмя и я целуна.

— Отиди да поспиш, скъпа.

 

 

Призори изтласкаха шлепа във водата и Дурник скочи вътре с факла в ръка да огледа кръпката.

— Тече съвсем малко — заяви със задоволство той. — Ще успеем.

Мъглата ставаше все по-гъста. В тази част на света беше пролет, жабите крякаха усилено, изпълнявайки любовните си ритуали сред тръстиките. Дурник проучи брега и на неколкостотин метра по-надолу откри плитчина, където течението беше оформило нанос от мека почва. Откараха шлепа там и натовариха конете.

— Да изчакаме, докато стане по-светло — предложи ковачът. — Мъглата бездруго утежнява положението, но като прибавим и тъмнината, става почти невъзможно да видим накъде отиваме. Гребането едва ли ще ни се хареса чак толкова, че да ни се прииска да се въртим в кръг.

— Не може ли да поставим някакво платно? — попита Силк с надежда.

— Това е най-лесното — отвърна Дурник. — Ще го направя веднага, стига да накараш вятъра да задуха.

— Много изкривено чувство за хумор имаш — отбеляза Силк.

Когато първите лъчи зората започнаха да обагрят хоризонта на изток, всеки зае мястото си на греблата и потеглиха.

— Не искам да те критикувам — рече Сади на Дурник, — Но в Нийса много често падат непрогледни мъгли и знам как стоят нещата. Как възнамеряваш да поддържаш правилния курс?

— Се’Недра ще се погрижи за това — отвърна ковачът и посочи към носа.

Риванската кралица се беше навела над водата и наблюдаваше внимателно едно носещо се върху повърхността на реката дърво, завързано с дълго въже.

— Какво прави тя? — попита Сади объркано.

— Наблюдава течението. Нали трябва да го пресечем. Докато въженцето и лодката сключват един и същ ъгъл, значи се движим в правилната посока.

— Ти мислиш за всичко, нали? — рече Сади и продължи да гребе.

— Опитвам се. Обикновено човек може да избегне много проблеми, ако помисли малко.

Се’Недра вдигна ръка и посочи с категоричен жест надясно. Изглежда, малката кралица приемаше задачата си много сериозно. Дурник се подчини и завъртя кормилото.

Източният бряг изчезна в мъглата и Гарион изведнъж си помисли, че времето изцяло е спряло. Не беше сигурен дали шлепът се движи, въпреки че навеждаше гръб над греблото в постоянен, несекващ ритъм.

— Уморително е, нали? — рече Силк.

— Гребането винаги е уморително — отвърна Гарион.

Силк се огледа и тихо попита:

— Да забелязваш някаква промяна у Дурник?

— Не, не съвсем.

— Просто се опитвам да кажа, че той не държи да изпъква сред останалите, но сега пое нещата изцяло в свои ръце.

— Дурник винаги е бил такъв, Силк. Когато правим нещо, което не познава много добре, просто ни помага и държи очите си отворени. Но щом трябва да преодолеем нещо, което му е добре известно, веднага се намесва и прави всичко необходимо. — Гарион се засмя с обич и отпусна ръка върху рамото на стария си приятел, след това го погледна лукаво. — Ковачът се учи много бързо. Може би вече е толкова добър шпионин, колкото си и ти. Забелязах, че наблюдава много внимателно манипулациите, които ти приложи при търговията на боб в Мелцена. Ако реши да се заеме с такъв бизнес, смятам, че ти и Ярблек трябва да започнете да следите особено внимателно развоя на събитията и най-вече новия си конкурент.

— Той не би се заел с подобно нещо наистина, нали? — разтревожено попита Силк.

— Не знам. Никой не знае как ще постъпи Дурник.

Слънцето се издигна високо, ала лъчите му се разсейваха в мъглата и светът около тях стана едно цветен — бяла мъгла и черна вода. Нищо не показваше, че напредват — и ако все пак наистина се придвижваха нанякъде, не можеха да определят дали е в правилната посока. Гарион изпитваше някакво странно чувство, защото знаеше, че сега всичко зависи от Се’Недра — курсът се определяше единствено от внимателния поглед на малката кралица. Той я обичаше, но знаеше, че понякога тя проявява лекомислие и преценката й не винаги е най-добрата. Категоричните й жестове към лявата или дясната страна на кораба показваха, че кралицата не се колебае и не изпитва несигурност. Дурник се подчиняваше безпрекословно на знаците, които тя му подаваше. Гарион въздъхна и продължи да гребе.

Малко преди обяд мъглата започна да се вдига и Белдин издърпа веслото си в лодката.

— Ще можете ли да се справите без мен? — обърна се той към Белгарат. — Смятам, че трябва да знаем къде отиваме. В Даршива се случват редица неприятни неща и мисля, че няма да ни хареса, ако на брега се озовем в разгара на някоя остра междуособна война.

— И освен това вече се измори от гребането, нали? — отвърна саркастично Белгарат.

— Аз мога да обиколя цели свят, гребейки на това корито, стига да пожелая — отговори гърбавият магьосник и стегна мускулите на яките си ръце, които приличаха на дъбови клони. — Но това е по-важно. Наистина ли искате да хвърлите котва на брега и едва тогава да разберете, че Нахаз ви очаква, готов за бой?

— Постъпи така, както смяташ, че е най-добре.

— Аз винаги постъпвам най-добре, Белгарат — дори ако това понякога те дразни. — Мръсният дребен мъж се запъти към носа. — Извини ме, скъпа — рече той на Се’Недра, — но трябва да излитам.

— Трябва да останеш на мястото си при греблата — възрази тя. — Как ще поддържам курса, ако всички избягат?

— Сигурен съм, че ще се справиш, скъпа — каза той, потупа я нежно по бузата и след миг изчезна в мъглата с глух, призрачен смях.

— Върни се! — изкрещя малката кралица, но него вече го нямаше.

Изведнъж се появи лек, едва доловим вятър — Гарион усети полъха му върху потния си тил. Мъглата се раздвижи леко и започна да се разсейва.

А после навсякъде около шлепа започнаха да се люлеят огромни черни сенки.

— Гарион! — възкликна Се’Недра.

Ликуващи викове, откъснали се от десетки гърла, се разнесоха сред бързо разпръскващата се мъгла. Бяха заобиколени от кораби, чиято цел очевидно беше да ги обградят от всички страни.

— Ще се опитаме ли да ги изпреварим? — прошепна Силк с потрепващ от напрежение глас.

Белгарат хвърли поглед към корабите, които се движеха около тях, и изръмжа:

— Да ги изпреварим и да избягаме? С това корито? Не ставай смешен.

Един кораб се отдели от флотилията и тръгна към тях. Гарион видя гребците на веслата и каза:

— Малореански войници. Армията на Закат.

Белгарат измърмори под нос няколко цветисти ругатни.

— Може да не ни познаят. Силк, опитай да ни измъкнеш с някоя лъжа.

Дребният мъж се изправи и отиде до носа на шлепа.

— Радваме се, че срещаме императорски войски в този район, капитане — каза той на офицера, който командваше кораба, препречил пътя им. — Може би вие ще сложите край на лудостите, които стават тук.

— Кой си ти? — отвърна офицерът.

— Казвам се Ветер. Работя за принц Келдар. Може би сте чували за него?

— Името ми е познато. Къде отивате?

— Тръгнали сме надолу по течението към Баласа в Даласианските протекторати. Принц Келдар има намерение да развива бизнес там — стига да успеем да прекосим Даршива — там има страшни размирици, знаете. — Дребничкият драснианец замълча за миг. — Чудя се, капитане, дали ще можете да отделите няколко войници, които да използвам като ескорт? Упълномощен съм да платя щедро за подобна услуга.

— Ще видим — рече офицерът.

А после сред мъглата се появи по-голям кораб и приближи към тяхната закърпена течаща черупка, и те видяха познато лице.

— Не сме се срещали отдавна, нали, крал Белгарион? — подхвана генерал Атеска с приятен тон, сякаш се канеше да проведе дълъг разговор. — Наистина трябва да общуваме по-често. — Той носеше обичайното си алено наметало и украсения със злато полиран стоманен шлем.

Сърцето на Гарион се сви. Не можеше да става и дума за някакви военни хитрости, просто отново се озоваваха в плен.

— Ти си знаел, че сме тук! — възкликна той.

— Разбира се. Имам хора, които ви наблюдаваха в Пелдан — каза облеченият в червено генерал и в гласа му се промъкнаха самодоволни нотки.

— Не съм усетила присъствието им — рече Поулгара и се загърна в синьото си наметало.

— Щях да се изненадам, ако ги бяхте открили, милейди — отвърна Атеска. — Хората, които ви следяха, са малоумни в истинския смисъл на думата. Празноглави са като гъби. — Той погледна с неприязън към реката. — Не можете да си представите колко време ми отне, докато им обясня какво трябва да правят. Във всяка армия има такива хора. Опитваме се да се отървем от тях, но предполагам, че понякога дори огромната глупост може да бъде използвана.

— Вие сте много умен, генерал Атеска — отвърна тя мрачно.

— Не, лейди Поулгара — възрази военният. — Аз съм просто обикновен войник. Нито един офицер не може да бъде умен, ако не разполага с добро разузнаване. Брадор е умен. Той събира информация за необикновените ви способности и след битката при Тул Марду разпита много гролими. Гролимите обръщат изключително внимание на вашите постижения, милейди, и през годините са събрали много информация за уменията ви. Доколкото разбирам — въпреки че не съм специалист в тази област, — колкото по-умен е човек, толкова по-лесно можете да откриете присъствието му. Затова изпратих да ви следят онези хора, които имат репи вместо глави на раменете. — Генералът огледа критично шлепа. — Знаете ли, това е истинска развалина. Може би я поддържате на повърхността чрез някакво вълшебство?

— Не — отвърна Дурник и гласът му прозвуча унило и сърдито. — Караме я да плава, защото умеем да го направим.

— Прекланям се пред уменията ти, Дурник — каза Атеска малко прекалено високо. — Може би ще измислиш начин да накараш и камъка да плува — ако наистина пожелаеш да го сториш. — Генералът замълча за миг и погледна към Белгарат. — Предполагам, че при създалото се положение ще постъпите като възпитани хора. Ти какво мислиш по този въпрос, древни?

— Нека първо чуя какво ще ми кажеш — рече предпазливо Белгарат.

— Негово императорско величество изпитва силно желание да обсъди с теб и спътниците ти няколко въпроса, Белгарат — подхвана Атеска. — Мисля, че с тази развалина сте се запътили точно към гнездо на усойници. Напоследък разумните хора стоят надалеч от Даршива.

— Никога не съм се преструвал, че съм особено разумен.

Атеска се усмихна тъжно.

— Аз също — призна той. — В момента подготвям план за военен поход. Трябва да навляза в този неприятелски район, макар да е крайно неблагоприятен за разумни хора. Мога ли да ви предложа, господа — и на вас, дами — гостоприемството на моя кораб? — Той замълча за миг и добави със съжаление: — Страхувам се, че трябва да ме придружите. Такава е заповедта, която имам, разбирате. Освен това трябва да обменим информацията, с която и ние, и вие разполагаме, преди пристигането на Негово императорско величество.

— Нима Закат ще дойде тук? — попита Гарион.

— Едва ли е на повече от един ден път след мен, ваше величество — отвърна Атеска. — Императорът на Малореа изгаря от нетърпение да си поговори с вас.

„Какво ще правим, дядо?“ — попита Гарион с пръсти.

„Не мисля, че в момента имаме голям избор. Белдин е някъде наблизо. Ще му съобщя какво се е случило. Той ще измисли нещо.“

— Добре, генерале — каза на глас старият вълшебник. — Бездруго се уморих от гребането. — „Съобщи на останалите — продължи той с пръсти към Гарион. — Нека тръгнем с него — поне докато стигнем до брега на Даршива.“

 

 

Корабът на Атеска не беше богато украсен, но бе удобен. Всички се събраха в голямата каюта зад носа — помещение, отрупано с географски карти и множество документи. Както винаги генерал Атеска беше учтив, ала непреклонен.

— Закусвали ли сте? — попита той.

— Налагаше се да побързаме — отвърна Белгарат.

— Ще изпратя човек да уведоми готвача — рече Атеска, отиде до вратата, каза нещо на един от облечените в червено стражи на пост отвън, после продължи: — Защо не обменим малко информация, докато чакаме? Чух, че сте се отправили към Ашаба, след като напуснахте Мал Зет. След това внезапно се появявате в Мелцена, а сега ви намирам по средата на река Маган на път към Даршива. Вие наистина се движите неуморно от място на място.

„Той вече знае всичко за онова, което правим — казаха пръстите на Силк на Белгарат. — Няма смисъл да се опитваме да го крием.“

— Моля те, принц Келдар — каза Атеска обидено. — Недей така. Знаеш, че не е учтиво.

Силк се засмя.

— Или зрението ти е много остро, генерале, или с напредването на възрастта пръстите ми стават по-тромави. Всъщност предложих на Белгарат да не крием причината за идването си в Малореа. Кал Закат знае защо сме тук, така че няма смисъл да пестим думите си. — Дребничкият драснианец хвърли въпросителен поглед към Белгарат и след като той кимна утвърдително, лицето му стана сериозно, дори мрачно. — Отидохме в Ашаба, преследвайки Зандрамас — и сина на крал Белгарион. След това я проследихме през цяла Каранда, спуснахме се до Джарот в северна Селанта. Следите й водеха към Мелцена и затова отидохме там. След това се върнахме на континента.

— Все още ли сте по петите й? — попита напрегнато Атеска.

— Повече или по-малко — излъга Силк, без да му мигне окото и побърза да се отклони от темата. — Докато бяхме в Ашаба, открихме, че Урвон е напълно луд. Сигурен съм, че Кал Закат ще се заинтересува от това. Както и да е, Урвон е под контрола на един от повелителите на демоните, който се казва Нахаз. Зандрамас е призовала друг господар на демони на име Морджа; в момента двамата се бият в Даршива. Бих си помислил сериозно преди да нахлуя в този район на империята, генерале. Нахаз и Морджа едва ли биха желали някой да прекъсва борбата, разгоряла се помежду им.

— А какво стана с Менга? — попита Атеска. — Мислех, че той призовава демоните.

Лицето на Силк се изкриви в невесела усмивка.

— Всъщност Менга беше чандим и истинското му име беше Харакан. Той беше подчинен на Урвон от векове.

— „Беше“ ли?

— Страхувам се, че повече няма да виждаме Менга сред нас. Той срещна една малка зелена змия на име Зит и скоро след това загуби интерес към всичко на тази земя.

Атеска отметна глава и се засмя.

— Чувал съм за домашния ти любимец — обърна се той към Сади. — Според теб дали Зит ще приеме медал — Героиня на империята, или нещо подобно?

— Не мисля, че това ще я заинтересува, генерал Атеска — отвърна хладно Сади. — Освен това, ако някой се опита да й закачи медал, Зит може би ще изтълкува погрешно благородното му намерение.

— Прав си — съгласи се Атеска и се огледа нервно. — Тя сега е затворена, нали?

— Разбира се, генерале — увери го Велвет и трапчинките грейнаха на лицето й. — в момента Зит се грижи за бебетата си, а те са наистина очарователни. Защо не ги покажеш на генерала, Сади?

— Ами… — поколеба се Атеска. — Може би някой друг път.

— Добре, Атеска — рече Белгарат. — Ние ти разказахме всичко. Смятам, че е време и ти да споделиш информацията си с нас.

— Ние също не криехме онова, което правим, древни. Силите на императора се изтеглиха от Мал Зет и използвахме Мага Рен, за да разгърнем войските си. Аз получих заповед да предвождам авангарда на армията към Маган и да завзема Фера. По този начин трябваше да отрежем пътя на подкрепленията на Зандрамас, пристигащи от Даршива, а армията на Урвон щеше да унищожи войските и в Пелдан. След това възнамерявахме да осъществим масирана атака срещу Урвон. Следващата стъпка беше да прекосим реката и да се справим с остатъка от силите на Зандрамас.

— Добър план — рече Силк.

— За нещастие не успяхме да го осъществим. Отрязахме пътя откъм Даршива, но един от подчинените на Зандрамас замина в Гандахар и нае многобройни войски, използващи бойни слонове. — Атеска се намръщи. — Мисля, че ще се наложи да говоря с Негово императорско величество по този въпрос. Нямам нищо против наемните войници, но пастирите от Гандахар не са особено придирчиви и се бият за всекиго, който им плаща добре. Както и да е, вчера е имало битка в централен Пелдан и слоновете са направили това, което правят обикновено. Армията на Урвон избягала, но вместо да се отправи назад към Селанта, войниците заобиколили слоновете и остатъка от армията на Даршива и тръгнали към Маган. Ако прекосят реката и стигнат в Даршива, ще се наложи да се справям с прекалено много неприятели едновременно. Ще трябва да се изправя срещу демоните, гролимите, чандимите, хрътките, слоновете, карандите и цялата армия на Даршива. — Той въздъхна. — Страхувам се, че всичко това няма да е онзи кратък и лесен поход, какъвто очаквах.

— Защо не оставиш Урвон и Зандрамас да се бият помежду си? — предложи Силк.

— Политика, принц Келдар. Императорът не желае да изглежда страхлив и безпомощен. Сигурен съм, че иска единствено неговата армия да побеждава в Малореа. Ако го направи някой от враговете му, би се създал лош прецедент, внушаващ на останалите му неприятели непокорни, неприятни мисли. Обществото в Малореа не е толкова монолитно, колкото изглежда отвън. Единствено огромната сила на императора го запазва цяло — тъкмо тя е причината, поради която то все още не се е разпаднало.

— Одобрявам този начин на мислене — съгласи се Силк. — Стабилността е добра за бизнеса.

— Като говорим за това — рече Атеска, — някой ден двамата с теб ще трябва да си поговорим за боб.

— Ще продаваш или ще купуваш, генерале? — попита нагло Силк.

— Нека се върнем към нашия случай, господа — предложи Поулгара. — Генерал Атеска, какви са плановете на императора — какво смята да прави той с нас?

— Това решава самият той, милейди — отвърна Атеска. — Негово величество не споделя с мен подобни неща. Беше много огорчен от начина, по който се отнесохте към гостоприемството му в Мал Зет.

— Той знаеше къде отиваме — решително каза Гарион. — Известна му беше и причината за това.

— Той желае да разговаря с вас тъкмо по този въпрос, ваше величество. Възможно е да постигнете някакво съгласие.

— Възможно, ала не особено вероятно.

— Това ще реши Негово императорско величество, нали?

 

 

Мъглата се разсея, но небето над Даршива беше покрито с тежки облаци. Застанал недалеч от носа на кораба, Гарион усети натрапчиво позната миризма — смесица от мирис на влажна ръжда, застояла вода и воня на мухъл. Взря се напред и видя гора — по-точно стотици изсъхнали бели дънери. Сърцето му се сви.

Атеска се присъедини до него и каза:

— Надявам се, че ваше величество не ми се сърди. Изглежда, че ми стана навик да ви пленявам заедно с вашите приятели.

— Ти просто изпълняваш заповеди, генерале — каза Гарион. — Свадата е между мен и твоя император, не между теб и мен.

— Вие сте много толерантен човек, ваше величество.

— Не съвсем, генерале. Но не си губя времето да се сърдя на хора, които изпълняват получените заповеди.

Атеска погледна към брега на Даршива, разположен на по-малко от миля от кораба и смени темата:

— Смятам, че до обяд вятърът ще разчисти облаците.

— Не бих разчитал на това, Атеска — отвърна мрачно Гарион. — Ходил ли си някога в Ктхол Мишрак?

— За военните няма причина да посещават необитаеми развалини, ваше величество.

— Ктхол Мишрак не беше необитаем — каза Гарион. — Чандимите бяха там, хрътките и всякакви други същества, на които дори не мога да измисля име.

— Религиозни фанатици — вдигна рамене Атеска. — Те правят особени неща, водени от някакви неразбираеми причини. Казвали са ми, че не е здравословно да се ходи там.

Гарион посочи брега на Даршива.

— Страхувам се, че се приближаваме към още едно подобно местенце. Зная, че мелцените са почти толкова скептично настроени към всички неестествени неща, колкото и толнедранците. Затова не съм сигурен дали ще повярваш на онова, което ще ти кажа. Усещаш ли някаква особена миризма?

Атеска подуши въздуха и сбърчи нос.

— Не е много приятна, нали?

— В Ктхол Мишрак миришеше по същия начин. А небето над Даршива е било покрито с облаци поне десетина години.

— Трудно ми е да приема това.

— Погледни дърветата. — Гарион посочи белите дънери. — Защо според теб е изсъхнала цялата гора?

— Появила се е някаква болест.

— Не, генерале. Досега щяха да поникнат фиданки, а няма дори ниски храсти. Дърветата са изсъхнали поради липсата на слънчева светлина. Там могат да виреят единствено плесени и гъби. От време на време вали и дъждовната вода се събира в локви. Слънчевите лъчи не достигат до тях, водата не може да се изпарява и се заблатява. На това се дължи неприятната воня, която усещаш.

— Струва ми се, че мирише и на ръжда. Каква е причината за това?

— Наистина не знам. В Ктхол Мишрак тази миризма идваше от руините на желязната кула на Торак. Даршива е обгърната от вечна тъмнина, защото е дом на Детето на Мрака.

— Чувал съм това име и по-рано. Кой е Детето на Мрака?

— Зандрамас — поне в настоящия момент. Сигурен ли си, че искаш войските ти да слязат там?

— Трябва да изпълня заповедта, която съм получил, крал Белгарион. Моите войници са добре обучени. Ще построят укрепен лагер на брега независимо дали слънцето свети, или не. След това ще изчакаме императора. Той трябва да вземе някои важни решения — включително и това какво ще прави с вас.