Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (14)

13.

Този следобед, докато яздеха на запад, приятелите на Гарион видяха как тежките, оцветени в тъмночервено облаци се наслоиха един върху друг високо, високо в небето и замъглиха небесната синева.

— Тот смята, че трябва да си намерим подслон — сподели Дурник с Белгарат. — Пролетните бури в тази част на света са много опасни.

Белгарат сви рамене.

— И друг път ме е валял дъжд.

— Според него бурята няма да трае дълго — продължи Дурник, но ще е много страшна. Ще мине до утре сутринта. Наистина мисля, че трябва да го послушаме, Белгарат. Не ще има само дъжд и вятър. Тот твърди, че обикновено се разразяват опасни градушки, а ледените парчета достигат големината на ябълка.

Белгарат погледна вече синкавочерните облаци на запад. В мрачните им туловища се раждаха светкавици, политащи страховито към земята.

— Добре — реши вълшебникът. — Днес едва ли ще изминем още много път, дори да продължим. Тот знае ли някакъв подслон наблизо?

— След около левга ще стигнем до някакво селце с множество ферми наоколо — каза Дурник. — Ако и то е като другите, които отминахме, в него няма да има жива душа. Трябва да намерим къща с достатъчно добър покрив, за да ни предпази от градушката.

— Тогава да побързаме. Бурята се приближава. Ще потърся Белдин и ще го помоля да огледа наоколо. — Възрастният мъж вдигна лице към небето и Гарион усети как мисълта му се разнася в пространството.

Приятелите препуснаха напред в галоп. Наметалата им плющяха под все по-страшните напори на вятъра, който носеше със себе си неприятен студ и първите ледени капки на студения дъжд.

Когато се изкачиха на билото на хълма над пустото село, видяха, че бурята вече е надвиснала над откритата равнина.

— Ще връхлети съвсем скоро — извика Белгарат и гласът му се разнесе като мощно ехо сред свистенето на вятъра. — Трябва да я изпреварим.

Спуснаха се по хълма сред бясно люшкащите се треви, а след това преминаха през нивите, заобикалящи селото. То беше заградено със стена, но портата беше изкъртена и в много от къщите имаше следи от скорошни пожари. Изведнъж Гарион чу рязък звук, след това още един, последван от още няколко.

— Започна да вали град! — изкрещя той.

Изведнъж Велвет извика от болка и сграбчи рамото си. Силк, без въобще да се замисля, приближи коня си до нейния и я зави с наметалото си, за да я защити от градушката.

Белдин стоеше в двора на една почти непокътната къща.

— Тук! — извика той. — Вратите на обора са отворени! Вкарайте конете!

Всички скочиха от седлата и бързо въведоха конете в подобния на пещера обор. След това затвориха вратите и се втурнаха през двора към къщата.

— Провери ли дали в селото има хора? — извика Белгарат, докато влизаха.

— Няма никой — отговори му Белдин. — Освен ако някой не се е скрил в някое мазе.

Тропотът на ледените зърна отвън ставаше все по-силен и постепенно прерасна в постоянен тътен. Гарион погледна през открехнатата врата. Големите ледени буци падаха от небето и се разбиваха на парчета върху калдъръма. С всеки момент ставаше все по-студено.

— Мисля, че се скрихме точно навреме — рече кралят на Рива.

— Би ли затворил вратата, Гарион? — помоли го Поулгара. — И хайде да запалим огън.

Личеше, че къщата е напусната много припряно. Масата и столовете бяха преобърнати и по пода се търкаляха парчета от счупени глинени съдове. Дурник се огледа и откри в ъгъла остатък от свещ. После изправи масата, постави свещта в парче от счупена чиния и извади кремъка и огнивото си.

Тот отиде до прозореца, отвори го, протегна ръка навън и затвори кепенците.

Свещта започна да капе и да пращи, но след това пламъкът стана силен и неподвижен, хвърляйки в стаята златисти отблясъци. Макар че по пода имаше разхвърляни боклуци и преобърнати мебели, стаята изглеждаше добре. Стените бяха варосани, гредите над главите им бяха тъмни и гладко одялани. Имаше и голямо огнище, а до него купчина дърва за огрев.

— Хайде — подкани ги Поулгара. — Не стойте така. Мебелите трябва да се подредят, някой трябва да измете пода. Освен това ни трябват още свещи. Искам да огледам спалните помещения.

Бързо подредиха и почистиха. Дурник запали огъня, огледа го критично и каза:

— Ще ида да нагледам конете. Искаш ли да донеса вързопите с багажа, Поул?

— Засега ми трябват само храната и готварските съдове, скъпи. Не мислиш ли, че трябва да изчакаш малко, докато градушката намалее?

— Над пътеката до конюшнята има широка стряха — отвърна той. — Хората, които са я построили, са познавали добре тукашния климат. — Той излезе, следван от Тот и Ерионд. Гарион отиде до Велвет, която седеше на една грубо издялана пейка и държеше дясното си рамо. Лицето й беше бледо, а челото й беше покрито с пот.

— Много ли боли? — попита я той.

— Градушката просто ме изненада — отвърна тя. — Много мило от твоя страна, че питаш.

— Изобщо не е мило — разгневи се внезапно кралят на Рива. — Аз те приемам като своя сестра, Лизел. Ако се нараниш, ще го приема като лична обида.

— Да, ваше величество. — Усмивката й внезапно огря стаята.

— Не се шегувай с мен, Велвет. Не се опитвай да бъдеш храбра. Ако те боли, просто ми кажи.

— Най-обикновена синина, Белгарион — възрази тя. Големите й кафяви очи бяха изпълнени с искреност, която въпреки всичко не внушаваше доверие.

— Ще те напляскам — заплаши я той.

— Ще ми бъде много интересно. И къде по-точно? — засмя се русокосата девойка.

Гарион се наведе и я целуна по челото.

Тя го погледна изненадано и попита с престорена тревога:

— Защо, ваше величество? Какво ще каже Се’Недра?

— Ще го понесе. Тя те обича толкова, колкото и аз. Ще помоля леля Поул да погледне рамото ти.

— То е добре, Белгарион.

— Искаш ли да поспориш за това с леля Поул?

Тя се замисли, после каза:

— Не. Не искам. Защо не извикаш Келдар да ми подържи ръката?

— Нещо друго?

— Може да ме целунеш още веднъж.

С присъщата за лекарите безпристрастност Поулгара разтвори сивата рокля на Велвет и разгледа внимателно голямата тъмнолилава синина на рамото на русокосото момиче. Велвет се изчерви и скромно прикри с дрехата съблазнителните си форми.

— Не мисля, че има нещо счупено — рече Поулгара и внимателно опипа нараненото рамо. — Но много боли, нали?

— Забелязах — отвърна Велвет и примигна.

— Сади — каза Поулгара. — Трябва ми болкоуспокояващо. Какво предлагаш?

— Имам отвара от дилянка, лейди Поулгара — отвърна евнухът.

— Не — каза Поулгара. — Отварата от дилянка ще отнеме силите й през следващите два дни. Имаш ли блатно омайниче?

Той я погледна стреснато.

— Лейди Поулгара — възрази евнухът. — Блатното омайниче е чудесно болкоуспокояващо, но… — Сади погледна измъчената Велвет. — Но знаете какви странични ефекти има, нали?

— Ще можем да я контролираме, ако се наложи.

— Какви странични ефекти? — попита Силк, готов да защити русокосото момиче.

— То кара човека — как да кажа — да се чувства изпълнен със страст и пламенност — рече деликатно Сади. — В Нийса го използват единствено с тази цел.

— О — рече Силк и се изчерви.

— Една капка — реши Поулгара. — Не. Нека бъдат две.

— Две?! — възкликна Сади.

— Искам действието му да продължи, докато болката премине.

— Добре, две — рече Сади. — Но ще се наложи да я наблюдаваме, докато страничните ефекти преминат.

— Ако се наложи, ще я приспя.

Сади несигурно отвори червената си кутия и извади малко шишенце с тъмнолилава течност.

— Здравият разум ми нашепва противното, лейди Поулгара — измърмори той.

— Довери ми се.

— Винаги се притеснявам, когато някой изрича тези думи — обърна се Белгарат към Белдин.

— Няма какво да се притесняваш. Бездруго не можем да стигнем далеч, докато момичето не оздравее. Поул знае какво прави.

— Може би — рече Белгарат.

Сади отмери две капки от лилавото лекарство в чаша вода и я разбърка с пръст. След това много внимателно избърса ръката си с парче плат и връчи чашата на Велвет.

— Изпий я бавно — посъветва я той. — Почти веднага ще се почувстваш странно.

— Странно ли? — попита тя подозрително.

— Ще говорим за това по-късно. Всичко, което трябва да знаеш сега е, че болката ще мине.

Велвет отпи няколко глътки и отбеляза:

— Не е лошо.

— Разбира се, че не е — отвърна евнухът. — Ще ти става все по-вкусно и по-вкусно, докато стигнеш до дъното на чашата.

Велвет продължи да отпива малки глътки от течността. Лицето й се изчерви.

— О, богове! — възкликна тя. — Тук изведнъж стана много горещо!

Силк седна на пейката до нея.

— Помага ли ти?

— Какво?

— Как е рамото ти?

— Видя ли синината ми, Келдар? — Тя разтвори роклята си да му покаже рамото си. Той, както и всички останали в стаята видя освен синината и твърде много други забележителни неща. — Оо! — каза тя разсеяно, без да си прави труд да закопчае дрехата.

— Мисля, че е по-добре да предприемете предпазните мерки, за които споменахте, лейди Поулгара — напомни и Сади. — Ситуацията може да излезе извън контрол всеки момент.

Поулгара кимна и бързо постави едната си ръка върху челото на Велвет. Гарион почувства лекия тласък на волята й.

— Доспа ми се — каза Велвет. — Това от лекарството ли е?

— Да, може да се каже, че е така — отговори Поулгара.

Главата на Велвет клюмна, след това русокосата девойка се облегна на рамото на Силк.

— Вдигни я, Силк — каза Поулгара. — И ела да й намерим легло.

Силк вдигна спящото момиче и го изнесе от стаята. Поулгара вървеше след него.

— Това лекарство винаги ли има този ефект? — обърна се Се’Недра към Сади.

— Блатната омайниче ли? О, да. То може да накара дори дърво да се влюби в някого.

— Действа ли и на мъжете?

— То не прави разлика между мъжете и жените, ваше величество.

— Много интересно. — Малката кралица хвърли кос, изпълнен с лукавство поглед към Гарион. — Пази това шишенце, Сади.

— О, я стига! — възкликна Гарион.

Поулгара и Силк се върнаха и вълшебницата каза:

— Велвет спи. Разгледах и другите стаи. Изглежда, че домакинята е била много подреден човек. Единствено тук е разхвърляно — явно защото са бягали. — Тя остави свещта и приглади сивата си рокля. Лицето й сияеше доволно.

— Радвам се, че ти харесва — каза Белдин, който лежеше на една пейка до прозореца.

— Колко път има до реката? — попита го Белгарат.

— Много. Поне един ден бърза езда. Не мога да бъда по-точен. Когато задуха вятърът, едва не оскуба всичките ми пера.

— Местността пред нас населена ли е?

— Трудно е да се каже. Летях доста високо, но дори и да е имало някакви хора, със сигурност са се скрили от бурята.

— Ще се наложи да огледам наоколо утре сутринта. — Белгарат протегна крака към огнището. — Добре, че запалихме огън. Въздухът е доста студен.

— Случва се, когато върху земята са натрупани три-четири пръста лед — отвърна Белдин. — Знаеш ли, ако подобни бури са обичайно явление следобед, ще се наложи да прекосим Маган в сутрешните часове. Няма да е много забавно, ако завали град, докато сме насред реката.

— Престани веднага! — обърна се Сади към бутилката на Зит и в гласа му прозвучаха остри нотки.

— Какво има? — попита Се’Недра.

— Издаваше странни звуци — отговори Сади. — Исках да проверя дали е добре, ала тя изсъска срещу мен.

— Е, нали змиите винаги съскат.

— Но сега беше различно. Предупреди ме да стоя далеч от нея.

— Да не се е разболяла?

— Не мисля. Зит е млада, а и аз винаги проявявам голямо внимание с какво я храня.

— Може би се нуждае от ободряваща отвара. — Се’Недра погледна въпросително към Поулгара.

Поулгара се засмя и безпомощно отвърна:

— Съжалявам, Се’Недра. Нямам никакъв опит в лечението на влечуги.

— Не може ли да говорим за нещо друго? — попита наскърбено Силк. — Зит наистина е хубаво малко животинче, но все пак е змия.

Се’Недра се обърна към него, очите й блеснаха и тя възкликна:

— Как можа да го кажеш! Досега тя е спасявала живота ни два пъти — в Рак Урга, когато ухапа онзи гролим, и в Ашаба, когато ухапа Харакан. Без нея нямаше да сме тук. Можеш да покажеш поне малко благодарност към нея.

— Ами… — несигурно каза дребният драснианец. — Може би имаш право, Се’Недра, но, по дяволите, не мога да понасям змиите.

— Аз дори не я приемам като змия.

— Се’Недра — търпеливо каза той, — тя е дълга, извива се, няма крака и ръце, а на всичко отгоре е и отровна. Като правило такова нещо се нарича змия.

— Ти си пълен с предразсъдъци — обвини го малката кралица.

— Знаех си, че ще кажеш това.

— Много съм разочарована от теб, Келдар. Тя е сладко, любвеобилно, храбро малко същество, а ти я обиждаш.

Силк я погледна за миг, след това се изправи и се поклони зрелищно пред глинената бутилка.

— Ужасно съжалявам, скъпа Зит — извини се той. — Не зная, защо се държах по този начин. Ще ми прости ли твоето малко студено зелено сърце?

Зит изсъска срещу него, после съскането се превърна в нещо подобно на глухо сумтене.

— Тя казва да я оставиш на мира — обърна се към него Сади.

— Наистина ли разбираш какво казва?

— Общо взето, да. Речникът на змиите е много беден и не е трудно да разпознаваш фразите. — Евнухът се намръщи. — Напоследък Зит ругае много, а това не е в неин стил. Обикновено се държи като истинска дама.

— Не мога да повярвам, че участвам в подобен разговор — рече Силк, поклати глава и излезе от стаята.

Дурник се върна с Тот и Ерионд — носеха вързопите с храна и домакинските съдове на Поулгара. Вълшебницата погледна към огнището и каза:

— Напоследък ядем много еднообразна храна. Тук обаче разполагаме с добре оборудвана кухня, защо да не се възползваме от нея? — Вълшебницата започна да оглежда запасите си. — Ще ми се да имах по-разнообразни продукти — измърмори тя сякаш на себе си.

— В задния двор има кокошарник, Поул — подхвърли Белдин.

— Дурник, скъпи — каза тя замечтано.

— Веднага ще се погрижа, Поул. Три кокошчици може би?

— Нека да са четири, тъкмо ще имаме и за из път. Се’Недра, отиди с него и донеси всички яйца, които намериш.

Се’Недра я погледна изумено.

— Никога не съм събирала яйца, лейди Поулгара.

— Не е, трудно, скъпа. Просто внимавай да не ги счупиш.

— Но…

— Ще направя за закуска омлет със сирене.

Очите на Се’Недра блеснаха и тя бързо каза:

— Ще взема кошница.

— Прекрасна идея, скъпа. Има ли още някакви интересни места тук?

— Отзад има пивоварна. — Белдин сви рамене. — Нямах достатъчно време, за да я огледам.

Белгарат веднага се изправи и каза:

— Ами да отидем да видим.

— Фермерите не правят добра бира, Белгарат.

— Е, тази може би ще бъде изключение. Няма как да разберем преди да опитаме, нали?

— Прав си.

Двамата вълшебници излязоха, а Ерионд се зае да слага още дърва в огъня.

Се’Недра се върна намръщена и се оплака:

— Кокошките не ми дават яйцата си, лейди Поулгара. Седят върху тях.

— Трябва да бръкнеш да ги вземеш, скъпа.

— Няма ли да се ядосат?

— Да не би да те е страх от кокошки?

Очите на малката кралица блеснаха с неподозирана твърдост и тя излезе от стаята с решителна походка.

В мазето имаше изобилни запаси от зеленчуци, а Белгарат и Белдин донесоха бъчва с бира. Докато пилетата се печаха, Поулгара претърси кухнята, намери брашно и други продукти и веднага запретна ръкави.

— Ще похапнем бисквити тази вечер — рече тя, — а утре сутринта ще има топъл хляб.

Гарион не беше ял толкова вкусна вечеря от няколко месеца. В гостилниците и кръчмите често си устройваха пиршества и храната беше добра, но гозбите на леля Поул се отличаваха с невероятния си вкус и аромат. Едва ли друг готвач на земята беше толкова умел в своя занаят. След като изяде повече, отколкото беше добре за стомаха му, кралят на Рива отмести чинията и с въздишка се облегна на стола.

— Радвам се, че реши да оставиш малко и за нас — подхвърли Се’Недра малко презрително.

— Сърдиш ли ми се за нещо? — попита я той.

— Не, Гарион просто съм малко ядосана.

— Защо?

— Една кокошка ме клъвна. — Тя посочи подноса. — Ей тази. — После откъсна кълката на кокошката и я захапа свирепо с малките си зъби. — На ти! — възкликна тя с отмъстителен тон. — Харесва ли ти?

Гарион познаваше добре съпругата си и затова не се засмя.

След вечеря поседяха доволно около масата. Бурята отвън вилнееше.

На вратата се чу почукване, което привлече вниманието им въпреки тътена на ураганния вятър. Гарион скочи и протегна ръка към меча.

— Не искам да ви тревожа — долетя писклив глас от другата страна на вратата. — Просто исках да се уверя, че имате всичко, от което се нуждаете.

Белгарат се изправи, отиде до вратата и я отвори.

— Свещени Белгарат — поздрави го мъжът, който стоеше отвън, и се поклони с дълбоко уважение. Беше много възрастен, със снежнобяла коса и слабо сбръчкано лице. И без никакво съмнение беше гролим.

Белгарат го погледна предпазливо и каза:

— Ти ме познаваш?

— Разбира се. Познавам всички ви. Чаках ви. Може ли да вляза?

Без да каже нито дума, Белгарат се отдръпна встрани да му направи място. Старият гролим влезе — пристъпваше несигурно, подпирайки се на дълъг бастун. Поклони се на Поулгара и каза:

— Лейди Поулгара. — След това се обърна към Гарион. — Ваше величество, ще ми простите ли?

— За какво? — попита Гарион. — Ти не си ми направил нищо лошо.

— Напротив, ваше величество. Когато разбрах какво се е случило в Града на Вечната нощ, ви намразих. Можете ли да ми простите?

— Няма за какво да ти прощавам. Било е съвсем естествено да изпитваш такива чувства към мен. Но доколкото разбирам, си променил възгледите си, нали?

— Нещата се промениха, крал Белгарион. Новият бог на ангараките ще бъде много по-добър и по-благороден от Торак. Сега живея само за да служа на този бог и чакам с нетърпение идването му.

— Седни, приятелю — каза му Белгарат. — Значи си постъпил така поради някаква религиозна причина?

Старият гролим се отпусна на стола и сбръчканото му лице грейна в усмивка.

— Сърцето ми се трогна, свещени Белгарат — отвърна той простичко. — Бях посветил целия си живот в служба на Торак в храма на това село. Тъгувах повече, отколкото можете да си представите, когато научих за смъртта му. Служех му, без да поставям под въпрос нищо, което прави. А после снех неговия образ от стената на храма и вече украсявам олтара с цветя, вместо с кръвта на хората, убити по време на жертвоприношенията. Съжалявам горчиво за всеки път, когато аз самият съм държал ножа, изпълнявайки кървавите ритуали.

— Какво те накара да се промениш? — попита го Поулгара.

— Един глас, който чух в дъното на душата си, лейди Поулгара. Този глас ме изпълни с огромна радост. Дори ми се стори, че виждам как светлина обгръща целия свят.

— Какво ти каза този глас?

Възрастният гролим пъхна ръка под черната си роба и извади един пергамент.

— Беше ми много трудно да напиша думите точно така, както ги изричаше гласът — отговори той. — Ала бях получил такива инструкции. Човек може да повтори неправилно думите, които е чул, може да ги промени, ако не му харесват, или да разбере погрешно съдържанието им. — Той се усмихна. — Каквото написах, е за благото на хората. И тези думи са запечатани в сърцето ми и никой не може да ги заличи, както никой не е в състояние да ги изтрие от този лист. — Гролимът вдигна пергамента и с треперещ глас зачете: — „Запомнете. В дните, които ще последват срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака в Града на Вечната нощ, сред свещениците, служещи на Бога на Мрака, ще настъпи огромно отчаяние. Това е така, защото Тъмният бог ще бъде победен и няма да се появява пред поклонниците си. Но ти, човече, не унивай! Нека те окуражава мисълта, че отчаянието е нощ, която ще бъде изместена от изгряващото слънце на надеждата. Казвам ти: сред ангараките ще има ново рождество и ще се въздигне нов бог — този, който е предопределен да води страната от самото начало на дните. И знай — Богът на Злото е роден от нищото в мига, когато вселената била разделена на две отделни начала. Той не е предопределен да предвожда и защитава ангараките. В последния сблъсък между Детето на Мрака и Детето на Светлината пред вас ще се появи истинският Бог. Трябва да му отдадете сърцата си и да му се посветите изцяло. Пътят, който ще поемат ангараките, ще бъде определен от избора на новия бог. След като този избор е направен, никой не може да го промени. От него зависи дали на Земята ще надделее доброто, или злото. Запомни — двама ще се изправят един срещу друг на Мястото, което вече не съществува, но само един от тях ще бъде избран. Детето на Светлината и Детето на Мрака ще се отърсят от товара на духовете, които ги водят, и ще останат в очакване на великия избор. Ако бъде пред почетен единият от тях, светът ще потъне в мрак. Но ако бъде избран другият, навсякъде ще грейне ярка светлина и онова, което е предсказано още преди сътворението на света, ще се сбъдне. Чакайте, изпълнени с надежда, и се отнасяйте към останалите люде с доброта и любов. Това ще се хареса на истинския бог. Ако той надделее и бъде избран, ще те благослови и кръстът ти ще бъде в живота.“ — Старият гролим отпусна пергамента и сведе набожно глава. — Това ми каза гласът. Сега сърцето ми е изпълнено с радост и отчаянието е прогонено.

— Много сме ти благодарни, че сподели това с нас — каза Белгарат. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Гролимът поклати глава.

— Вече не се храня с месо. Не искам да обиждам своя бог. Изхвърлих жертвения кинжал и няма да проливам ничия кръв до края на своя живот. — Той стана. — Сега ще си тръгна. Дойдох само, за да споделя с вас онова, което ми каза гласът. Бъдете сигурни, че поне един от ангараките ще се моли за успеха ви.

— Благодарим ти — отговори му искрено Белгарат, отиде до вратата и я отвори.

— Думите му бяха наистина много ясни и точни, нали? — отбеляза Белдин, след като гролимът си тръгна. — За пръв път чувам пророчество, което съдържа толкова подробности.

— Значи според теб той беше истински пророк? — попита Силк.

— Разбира се. Това е класически случай. Има всички признаци — първоначално е изпаднал в екстаз, след това е променил коренно личността си. Всичките необходими условия са изпълнени.

— Въпреки това има нещо, което не ми харесва — намеси се Белгарат и се намръщи. — Прекарал съм векове наред, четейки различни пророчества. Казаното от него не прилича на нито един текст, какъвто съм виждал досега — нито от нашите, нито от техните пророчества. — Той погледна Гарион и попита: — Можеш ли да се свържеш с твоя приятел? Трябва да поговоря с него.

— Ще опитам — отвърна Гарион. — Той не се появява винаги, когато го призова.

— Провери дали можеш да го откриеш. Кажи му, че е извънредно важно.

— Ще видя какво мога да направя, дядо — Гарион седна, затвори очи и попита: „Чуваш ли ме?“

„Моля те, не крещи, Гарион — изрече с болка гласът. — Направо ме заболяват ушите.“

„Извинявай, не знаех. Дядо иска да си поприказва с теб.“

„Добре. Отвори очи, Гарион. Не виждам, когато ги затваряш.“

И както понякога се случваше, Гарион отново се почувства изолиран в някакъв далечен кът на съзнанието си и сухият глас заговори вместо него.

— Добре, Белгарат — изрече той с устните на Гарион. — Какво има?

— Искам да ти задам няколко въпроса — отговори възрастният мъж.

— Това не е нищо ново. Ти винаги имаш въпроси.

— Чу ли какво каза гролимът?

— Естествено.

— Ти ли беше? Имам предвид ти ли беше гласът, който той е чул?

— Не, не бях аз.

— Тогава е бил гласът на другия?

— Не, не беше и неговият.

— В такъв случай кой е бил?

— Понякога не ми се вярва, че Алдур те е избрал за свой пръв ученик. Или може би мозъкът ти е изгубил силата и пъргавината си?

— Хайде да не се обиждаме — рече Белгарат обидено и Белдин се засмя подигравателно.

— Добре — въздъхна гласът. — Ще ти обясня всичко внимателно. Опитай се да разбереш колкото се може повече. Самият аз и моята противоположност се появихме на света, когато Съдбата беше разделена на две части. Схвана ли тази част от думите ми?

— Вече зная това.

— И дори си го запомнил? Изумително.

— Благодаря — отвърна сърдито Белгарат.

— Служа си с речника на Гарион. Той е расъл във ферма, затова понякога се изразявам грубо. Нима не е логично, че сега, когато двете части на Съдбата отново ще се обединят, трябва да се появи и нов глас? Моята противоположност и аз изпълнихме задачата си и повече няма нужда от нас. Ние враждуваме помежду си от милиони години и това е променило схващанията ни.

Белгарат изглеждаше леко уплашен след тези думи.

— Помисли — каза гласът. — Аз не мога да се справя с всички проблеми на обединената вселена. Насъбрал съм твърде много недоволство в себе си. Новият глас, който ще се появи, няма да страда от никакви предубеждения. Така ще е по-добре, повярвай ми.

— Ще ми липсваш.

— Не ставай сантиментален, Белгарат. Няма да мога да го понеса.

— Почакай. Новият глас ще се появи след срещата, нали?

— Всъщност точно в момента на последната среща.

— Как тогава е говорил на стария гролим, ако не съществува?

— Времето не е от голямо значение за нас, Белгарат. Ние можем да преминаваме в бъдещето или в миналото и това никак не ни затруднява.

— Следователно гласът е разговарял с гролима от бъдещето?

— Очевидно е така. — Гарион почувства, че по устните му пробягва иронична усмивка. — Откъде знаеш, че аз не говоря с теб от миналото?

Белгарат примигна.

— Сега разбираме точно какво искаш да ни кажеш — извика триумфиращо Белдин. — Ще победим, нали?

— Надявам се, че ще стане така, но няма никакви гаранции.

— Гласът, който е чул гролимът, принадлежи на някой по-добър бог, нали?

— Да.

— Ако спечели Детето на Злото, богът няма да е особено добър, нали?

— Да, няма да бъде.

— Гласът идва от бъдещето — тоест след избора на новото божество. Това означава, че Детето на Светлината ще победи, нали?

Гласът въздъхна.

— Защо винаги усложняваш нещата, Белдин? Гласът, които е разговарял с гролима, потвърждава вероятността да се появи новият дух. Гласът се обръща към миналото, за да подготви нещата, в случай че Детето на Светлината надделее в битката. Изборът все още не е направен, знаеш това.

— Но тази възможност има огромна сила, нали?

— Да, понякога в съществуващите възможности се крие по-голяма сила, отколкото в самата действителност.

— В такъв случай другият дух също може да се върне в миналото и да прави приготовления, нали?

— Не бих се изненадал, ако стане точно така. Най-сетне забеляза очевидното.

— Следователно отново сме там, откъдето започнахме. Все още има две пророчества, които се борят за надмощие във времето и пространството.

— Не. Изборът ще елиминира едното от тях веднъж завинаги.

— Това не го разбирам — призна Белдин.

— Въобще не мислех, че ще разбереш.

— Какви приготовления прави новият глас? — попита внезапно Поулгара.

— Гролимът, който дойде при вас, ще бъде пророкът и първият ученик на новия бог — разбира се, ако Детето на Светлината победи.

— Та той е гролим!

— Не аз взимам решенията. Новият бог ще бъде закрилник на всички ангараки. В такъв случай подобен избор наистина има смисъл.

— Значи ще се наложи да свикнем с това… но мисля, че ще ни трябва известно време.

— Ти страдаш от същите предразсъдъци като мен, Поулгара — засмя се гласът. — Но мисля, че в края на краищата ще се приспособиш по-лесно от тези двама упорити старци. С времето ще приемеш направения избор. А сега, ако нямате повече въпроси, аз си тръгвам. Имам да върша още работа — в друго измерение на времето.