Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (8)

7.

Университетът на Мелцена бе огромен комплекс от сгради, разположени в обширен парк. Постройките бяха старинни и величествени, а дърветата, израснали сред ниско окосените морави, бяха изкривени от времето. Мястото излъчваше някакво особено спокойствие и сигурност, разкриващи безкрайната пристрастеност на учените към заниманията на ума. Странно спокойствие обзе Гарион, докато крачеше с двамата вълшебници през зелената морава, ала в гърдите му се промъкна и тъга и той въздъхна.

— Какво има? — попита го Белгарат.

— Не зная, дядо. Понякога ми се иска да имам възможност да остана за дълго в място като това. Сигурно е чудесно да посветиш живота си на някакво изследване — просто защото желаеш да научиш нещо ново и непознато. Онова, което аз самият съм изучавал, почти винаги е било подчинено на различни неотложни дела. „Намери отговора на този въпрос, или ще настъпи краят на света“ — разбираш, нали?

— Ролята на университетите често се надценява — намеси се Белдин. — Много млади мъже отиват в тях просто защото бащите им настояват за това. Такива хора прекарват по-голямата част от времето си в гуляи и почти не учат. Шумът разсейва сериозните студенти. Трябва да учиш сам — така ще натрупаш много повече знания. — Гърбавият магьосник погледна Белгарат. — Имаш ли въобще някаква представа къде можем да намерим този Сенджи?

— Ветер каза, че е от факултета по приложна алхимия. Значи тъкмо там трябва да го потърсим най-напред.

— О, ти проявяваш логика. Белгарат! Браво. Ала следващият въпрос, който ми идва наум, е къде да открием факултета по приложна алхимия?

Белгарат спря един учен в дълга тога, който прекосяваше моравата, стиснал отворена книга в ръка.

— Можете ли да ми кажете къде се намира факултетът по приложна алхимия?

— Всички факултети на науките за природата са ей натам — отговори ученият. — До катедрата по теология. — След това направи твърде неясен жест с ръка към южния край на университетските земи.

— Благодаря — каза му Белгарат. — Бяхте много любезен.

— Дългът на учения е да дава наставления и да разпространява знания — отвърна важно мъжът с тогата.

— О, да — измърмори Белгарат. — Понякога този факт просто ми убягва.

Тръгнаха натам, накъдето им беше посочил ученият.

— Ако професорът не даде на студентите си точни знания и указания, докато са тук, те вероятно ще напуснат това място с твърде смътни представи за света — отбеляза Белдин.

Упътванията, които Гарион и спътниците му получиха от други случайно срещнати люде на науката, бяха по-точни и накрая тримата стигнаха до внушителна постройка, изградена от тежки сиви камъни, чиито стени бяха здраво укрепени със специални подпори. Изкачиха се по широкото стълбище и се озоваха в коридор, който също бе подсилен с подпори.

— Не ми е ясно защо са укрепвали вътрешните стени — каза Гарион.

Сякаш в отговор на въпроса му в средата на коридора се разнесе оглушителен трясък, една врата изхвръкна от пантите си и през зейналия отвор започнаха да изскачат облаци вонящ дим.

— О — рече Гарион. — Вече ми е ясно.

Някакъв безкрайно слисан мъж се появи сред гъстия пушек.

— Прекалено много сяра — замърмори той под нос. — О да, прекалено много сяра!

— Извинете — обърна се към него Белгарат. — Случайно да знаете къде можем да намерим алхимика Сенджи?

— Прекалено много сяра — отвърна експериментаторът.

— Сенджи — повтори старият вълшебник. — Къде можем да го намерим?

Мъжът се намръщи и попита:

— Какво?

— Я оставете тази работа на мен — предложи Белдин и изрева с все сила в ухото на учения. — Къде да намерим Сенджи? Той е куц.

— О, да — отвърна мъжът. — Лабораторията му е на последния етаж — в срещуположния край на сградата.

— Благодаря пак — изкрещя Белдин.

— Прекалено много сяра. Това е проблемът, да. Сложих прекалено много сяра.

— Защо му крещеше? — попита Белгарат, когато тримата се отдалечиха по коридора.

— И аз съм преживявал доста експлозии на младини. — Белдин вдигна рамене. — Най-малко две седмици след всяка бях глух като пън.

— О, ясно.

Изкачиха се още два етажа и най-сетне стигнаха до таванския. Минаха покрай друга врата, която очевидно също бе изкъртена съвсем наскоро. Белгарат пъхна главата си в зейналия отвор и викна:

— Къде можем да намерим Сенджи?

— Последната врата вляво — чу се отвътре.

— Изглежда, е доста опасно човек да се занимава с алхимия — отбеляза Гарион.

— Освен това е и глупаво — изръмжа Белдин. — Щом толкова им е притрябвало злато, защо не отидат в мините?

— Струва ми се, че подобно нещо никога не е хрумвало на повечето от тези учени — рече Белгарат, спря пред последната врата отляво, която очевидно бе ремонтирана съвсем наскоро, и задумка по нея с юмрук.

— Махай се! — отговори му дрезгав глас.

— Трябва да поговорим с тебе, Сенджи — викна Белгарат.

Дрезгавият глас надълго и нашироко му обясни как да се справи с това абсурдно желание, като повечето от използваните думи бяха нецензурни.

Белгарат се намръщи, съсредоточи волята си, изрече една-единствена дума и вратата се пръсна с оглушителен тътен.

— Да, такова нещо човек не вижда всеки ден в този факултет — рече мръсният дребен мъж, седнал на пода сред треските, които само допреди секунда бяха били съвсем здрава врата на лабораторията. — Дори не мога да си спомня кога за последен път съм виждал някой да взривява вратата ми по този начин. — и се зае да вади треските от вратата от брадата си.

— Добре ли си? — попита го Гарион.

— Разбира се. Просто съм малко изненадан. Когато човек преживява взривове всеки ден като мен, лека-полека свиква. Някой от вас би ли желал да ми до извади треските от брадата?

Белдин приклекна до него и почна да го чисти.

— Ама че си грозен! — рече алхимикът.

— И ти не си особено красив.

— Е, това не ми пречи да живея.

— На мен също.

— Добре. Ти ли взриви вратата на лабораторията ми?

— Не. — Белдин посочи Белгарат и след това помогна на алхимика да се изправи.

— Как успя да го направиш? — попита мръсният дребен мъж Белгарат. — Не усещам миризма на никакви химикали.

— Просто дарба — отвърна му вълшебникът. — Ти си Сенджи, нали?

— Да, аз съм Сенджи — старши член на факултета по приложна алхимия. — Ученият се удари силно по темето с длан. — Експлозиите винаги предизвикват особено звънтене в ушите ми — отбеляза той. — Хей, грозник — рече той на Белдин. — В ъгъла има едно буре пиво. Я ми донеси да пийна. И ти си налей една халба. Дай и на приятелите си.

— С тебе ще се разберем — отбеляза Белдин.

Сенджи закуцука към каменната маса в средата на стаята. Левият му крак, тежко деформиран, беше значително по-къс от десния. Алхимикът разрови пергаментите на масата и каза на Белгарат:

— Добре. Взривът не е разпилял изчисленията ми по цялата лаборатория. — Огледа пак записките си и добави: — Е, щом вече си тук, намери си нещо, на което може да седнеш.

Белдин му донесе халба бира, след това се върна при бурето и наля още три.

— Ама този наистина е много грозен — рече Сенджи и седна на масата. — Но ми харесва. Почти хиляда години не съм срещал грозник като него.

Белгарат и Гарион се спогледаха.

— Хиляда години е доста време — рече предпазливо Белгарат.

— Да — съгласи се Сенджи, отпи и направи недоволна гримаса. — Пак се е вкиснало. Ей, грозник! На лавицата над бъчвата има една пръстена кана. Изсипи няколко шепи от праха в пивото. Това ще му възвърне добрия вкус. — След това алхимикът отново погледна Белгарат. — Та за какво искаш да си приказваме? Толкова ли е важно, че направи вратата на лабораторията ми на трески?

— Почакай малко — каза Белгарат, отиде до куция и докосна плешивата му глава с върха на пръстите си.

— Е? — попита Белдин.

— Не използва вълшебства често, но умее да ги прави — каза Белгарат. — Гарион, оправи вратата. Искам да поговорим без излишни свидетели.

Гарион безпомощно погледна треските по пода и каза:

— Не съм в добра форма, дядо.

— Е, направи нова тогава.

— О! Не се сетих!

— Бездруго трябва да се упражняваш. Но се увери, че после ще успееш да я отвориш. Не ми се ще да я взривявам, когато си тръгнем.

Гарион призова волята си, съсредоточи се за миг, посочи празния отвор и каза: „Врата!“. Зейналата дупка незабавно се затвори.

— Значи отново има врата? — изрече невярващо Сенджи.

— Понякога той прави такива неща — подхвърли Белгарат. — Опитвам се да го накарам да забрави този вреден навик, но той все пак от време на време се връща към него.

Сенджи ги изгледа с присвити очи и каза:

— Я виж ти! Изглежда, при мен са дошли талантливи гости. От много отдавна не съм срещал истински вълшебник.

— Колко отдавна? — попита Белгарат.

— От няколко столетия, струва ми се. Един гролим изнасяше лекции във факултета по сравнителна теология. Доколкото си спомням, беше старомоден и тесногръд човек, но пък повечето гролими са такива и…

— Добре, Сенджи — прекъсна го Белгарат. — Всъщност ти на колко си години?

— Ами, роден съм през петнадесетото столетие — отговори Сенджи. — Коя година сме сега?

— Пет хиляди триста седемдесет и девета — каза Гарион.

— Нима? — възкликна Сенджи. — Ей, как лети времето! — Той започна да брои на пръсти. — Значи съм на около три хиляди и деветстотин години.

— Откъде научи за Волята и Думата? — попита настойчиво Белгарат.

— За какво?

— За вълшебствата.

— Така ли го наричаш? — Сенджи се замисли за миг. — Всъщност този термин е доста точен — изрече сериозно той. — Харесва ми — Волята и Думата. Звучи добре.

— Кога направи това откритие? — повтори Белгарат.

— Очевидно през петнадесетото столетие. В противен случай бих умрял както всички останали хора.

— И никой ли не те е обучавал?

— Че кой би могъл да го стори през петнадесетото столетие? Сам се натъкнах на това изкуство.

Белгарат и Белдин се спогледаха. След това Белгарат въздъхна и покри с длан очите си.

— Такива неща се случват понякога — рече Белдин. — Някои хора просто случайно откриват тайната на нашето изкуство.

— Зная, но това все пак ме дразни. Помисли си колко векове бяха нужни на нашия учител, докато ни предаде тези знания, а този тук е постигнал всичко сам. — Вълшебникът отново се обърна към Сенджи. — Защо не ни разкажеш как се случи това? Опитай се да не пропускаш особено интересните моменти.

— Наистина ли имаме толкова време, дядо? — попита Гарион.

— Трябва да използваме времето по най-рационален начин — отвърна му Белдин. — Това беше една от последните заръки на нашия учител. Винаги щом попаднем на човек, който спонтанно е открил тайната на нашето изкуство, трябва да проучим как е станало това. Тази загадка остава неразкрита дори от боговете.

Сенджи скочи от масата и закуцука към препълнената с книги и пергаменти библиотека. Започна да рови сред тях и накрая измъкна някаква изпокъсана книга.

— Съжалявам, че е такава — извини се той, — но е преживяла много експлозии. — Алхимикът се върна при масата и отвори книгата. — Написах всичко това през двадесет и третото столетие — подхвана той. — Забелязах, че започнах да ставам разсеян, затова описах подробно всичко, докато е още свежо в паметта ми.

— Разумна постъпка — отбеляза Белдин. — Моят приятел с мрачното лице, дето седи ей там, напоследък започна да забравя страшно много неща — разбира се, тъкмо това трябва да се очаква от човек, който е на деветнадесет хиляди години.

— Би ли престанал? — попита Белгарат с леден тон.

— Искаш да кажеш, че си дори още по-стар?

— Млъкни, Белдин!

— Ето какво съм написал — рече Сенджи и започна да чете на глас: „През следващите хиляда и четиристотин години Мелценската империя процъфтявала, незасегната от политическите и теологически размирици, типични за западната част на континента. Мелценската култура била светска по своя характер, високо издигната, характеризираща се с високо ниво на образованост. Робството било неизвестно явление, търговията с ангараките и с подчинените на тях народи в Каранда и Даршива донасяла изключително високи печалби. Старата столица на империята станала център на знанието.“

— Извинявай — прекъсна го Белгарат, — но този пасаж не е ли взет от „Императорите на Мелцена и Малореа“?

— Естествено — отвърна Сенджи, без изобщо да се смути. — Плагиатството е първото правило в научния свят. Моля те, не ме прокъсвай.

— Извинявай — каза Белгарат.

— „За съжаление — продължи да чете Сенджи, — някои представители от цвета на мелценската наука се обърнали към силите на мрака. Те съсредоточили силите си предимно в областта на алхимията.“ — Куцият вдигна глава и погледна Белгарат. — Оттук нататък четивото е оригинално — заяви той и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — „Мелценският алхимик Сенджи Куция съвсем случайно се натъкнал на някакво вълшебство и го използвал при опитите си.“

— Защо говориш за себе си в трето лице? — попита Белдин.

— Превземки, присъщи на двадесет и третото столетие — отвърна Сенджи. — Писането на автобиографии се приемаше за проява на изключително лош вкус — нескромност, показност — нали разбирате. Едно наистина много скучно столетие. През всичките тези сто години непрекъснато се прозявах. — След това куцият продължи да чете: — „Сенджи, човек от петнадесетото столетие, работещ в областта на алхимията в университета на имперската столица, бил известен с некадърността си.“ — Дребният мъж спря за миг. — Може би трябва да редактирам този откъс — отбеляза критично той и хвърли бърз поглед на следващия ред. — А пък това въобще не ми допада — измърмори той с неудоволствие. — „Експериментите на Сенджи превръщали по-често златото в олово, отколкото обратното. Обзет от огромно безсилие след пълния провал на последния си експеримент, Сенджи съвсем случайно превърнал половин тон пиринч в чисто злато. Веднага възникнал спор между Бюрото по паричните единици, Бюрото на мините и рудниците, Департамента по здравеопазване, факултета по приложна алхимия в университета и факултета по сравнителна теология коя от всички тези институции да контролира тайната по откритието на Сенджи. След около триста години разгорещени спорове, доводи и контрааргументи учените изведнъж се досетили, че освен че е много талантлив, Сенджи е и безсмъртен. В името на научния експеримент различните бюра, департаменти и факултети накрая се споразумели, че трябва да положат съвместни усили да убият този алхимик, за да проверят дали наистина е безсмъртен.“

— Не мога да повярвам, че са взели такова решение! — възкликна Белдин.

— О, взеха го и още как — отвърна Сенджи с мрачно самодоволство. — Мелцените са любопитни, до пълно видиотяване. Готови са да излязат от кожата си, за да докажат някаква теория.

— И какво направиха?

Сенджи подсмъркна толкова силно, че дългият му нос и заострената му брадичка почти се докоснаха, и продължи да чете:

— „Широко известен убиец, който умъртвявал хората, хвърляйки ги от прозорците на жилищата им, бил привлечен да изтика избухливия стар алхимик от един прозорец в една от кулите на административната сграда на университета. Този експеримент преследвал три отделни цели, които щели да задоволят любопитството на различните бюра. А. Дали наистина е невъзможно Сенджи да бъде убит. Б. Към какви средства ще прибегне, за да спаси живота си, докато пада с шеметна скорост към покрития с павета вътрешен двор. В. Дали ще е възможно да бъде разкрита тайната на летенето, като на алхимика не се предоставя никаква алтернатива.“ — Куцият потупа с длан страницата. — Винаги съм изпитвал известна гордост от това изречение — изтъкна той. — То е толкова красиво и добре балансирано.

— Истински шедьовър — рече одобрително Белдин и така силно шляпна алхимика по рамото, че едва не го събори от масата. — Гледай сега — рече той и взе чашата на Сенджи. — Сега ще ти налея нещо особено. — Гърбавият магьосник се съсредоточи, челото му се сбръчка, волята му за миг се концентрира до крайност и след това чашата се оказа пълна до самия ръб. Сенджи отпи една глътка от течността и веднага започна да фъфли.

— Това питие приготвя една жена от народа на надраките. Тя е добра моя позната — каза му Белдин. — Невероятно силно е, нали?

— Повече от невероятно — съгласи се Сенджи.

— Продължавай, приятелю.

Сенджи се изкашля няколко пъти и отново зачете:

— „Онова, което официалните лица и учените разбрали в резултат на своя експеримент, било следното: много е опасно да заплашваш живота на някой вълшебник — та дори и на толкова непохватен като Сенджи. Убиецът изведнъж се пренесъл в пространството и увиснал сред облаците над пристанището на височина хиляда и петстотин метра. Това било място, отдалечено на пет мили от кулата на университета. В един момент убиецът просто блъскал Сенджи към прозореца; в следващия се озовал във въздуха високо над водата. Смъртта на убиеца не предизвикала особена скръб — натъжени били единствено рибарите, чиито мрежи били изпокъсани от светкавичното падане на тялото му от такава височина.“

— Това беше пасаж, написан с истинско майсторство — изсмя се гръмко Белдин. — Но откъде си научил значението на израза „пренасяне в пространството“?

— Беше ми попаднал някакъв старинен текст, описващ подвизите на вълшебника Белгарат, и… — Сенджи млъкна, пребледня и рязко се обърна към дядото на Гарион.

— Човек изпитва истинско разочарование като го види на живо, нали? — рече Белдин. — Винаги сме му казвали, че трябва да се опита да придобие по-внушителен външен вид.

— Точно пък ти ще ми говориш за външен вид — отвърна рязко старият вълшебник.

— Ти имаш световна репутация. — Белдин вдигна рамене. — Аз съм просто лакей и вървя с теб, за да създавам комичен ефект.

— И този разговор наистина ти харесва, така ли, Белдин?

— Не ми е било толкова весело от години. Чакай само да разкажа на Поул…

— Затваряй си устата, чу ли ме!

— Да, о, могъщи Белгарат — отвърна подигравателно Белдин.

Белгарат се обърна към Гарион и каза:

— Сега разбираш защо Силк ме дразни толкова много.

— Да, дядо. Струва ми се, че разбирам.

Сенджи все още се взираше диво в тях.

— Я си пийни още малко, Сенджи — посъветва го Белдин. — Няма да ти е толкова трудно да го преглътнеш, щом вече бездруго си се налял с това питие.

Сенджи започна да трепери, след това пресуши чашата си на един дъх.

— Това се казва храбър момък — похвали го Белдин. — Моля те, продължи да четеш. Историята ти е наистина очарователна.

Дребният алхимик зачете със запъване:

— „В прилив на справедливо възмущение Сенджи продължил да наказва деканите на различните департаменти, които прибегнали до насилие над неговата личност. Най-накрая единствено личната молба на самия император възпряла стареца от изпълнението на някои твърде особени наказания. След това деканите не създавали никакви проблеми на куция алхимик и го оставили да прави експериментите си, без да му досаждат. Сенджи създал своя частна академия и разпространил информация за нея, за да набере студенти. Макар че неговите ученици не станали вълшебници от ранга на Белгарат, Поулгара, Ктучик и Зедар, някои от тях все пак успявали да изпълнят редица елементарни приложения на принципа, който техният учител открил съвсем случайно. Това незабавно ги издигнало далеч над нивото на магьосниците и знахарите, практикуващи своите ограничени номера в университета.“ — Сенджи вдигна глава. — Писал съм още неща, но те са свързани с алхимичните ми експерименти.

— Това е най-важната част — рече Белгарат. — Нека се върнем малко назад. Какво точно чувстваше в мига, когато превърна пиринча в злато?

— Раздразнение. — Сенджи сви рамене и затвори книгата. — Дори ярост. Бях направил изчисленията си много внимателно, Но металът, с който работех, изобщо не реагираше. Това ме вбеси и усетих как събирам цялата сила на съществото си, волята си, и почувствах огромна мощ и изкрещях: „Промени се!“

— Имал си късмет, че не си превърнал и стените в злато — каза Белдин. — Успявал ли си да повториш това?

Сенджи поклати глава.

— Опитвах, ала, изглежда, в мене никога не се е натрупвала толкова силна ярост.

— Винаги ли си сърдит, когато правиш такива неща? — попита гърбавият магьосник.

— Почти винаги — призна Сенджи. — Ако не съм ядосан, не мога да съм сигурен в резултатите. Понякога успявам, понякога не.

— Изглежда, тъкмо това е ключът към загадката, Белгарат — рече Белдин. — Яростта е общият характерен белег при всички случаи, на които се натъкнахме.

— Доколкото си спомням, аз също бях силно подразнен от нещо, когато го направих първия път — потвърди мисълта му Белгарат.

— Аз също бях много ядосан — спомни си Белдин. — Бях сърдит на теб.

— А защо трябваше да си го изкарваш на онова дърво?

— В последната секунда си спомних, че учителят ни е привързан към теб. Не исках да нараня чувствата му, като те изтрия от лицето на земята.

— Това вероятно е спасило живота ти. Ако беше казал: „Престани да съществуваш!“, сега нямаше да бъдеш тук.

Белдин се почеса по корема.

— Това може би обяснява факта защо има толкова малко случаи на спонтанно овладяване на умението да се правят вълшебства. Когато някой е разярен от нещо, първото му желание е да го унищожи. Това вероятно се е случвало много, много пъти, ала станалите по спонтанен начин вълшебници вероятно са се самоунищожили в мига, когато са направили откритието.

— Никак не бих се изненадал, ако истината е тъкмо такава — съгласи се Белгарат.

Сенджи пребледня още повече и каза:

— Мисля, че трябва да узная още много неща от вас.

— Първото правило е следното — подхвана Гарион. — Вселената не ни позволява да лишаваме от съществуване различни живи и неживи неща. Ако опитаме да го сторим, силата се обръща към самите нас, затова тъкмо ние ще изчезнем от лицето на земята.

Кралят на Рива потрепера, припомняйки си унищожаването на Ктучик, погледна Белдин и попита:

— Правилно ли се изразих?

— Да, това обяснение е твърде близо до истинската същност на нещата. Разбира се, всичко е много по-сложно, но ти описа процеса много точно.

— Успявали ли са някои от учениците ти да го постигнат? — обърна се Белгарат към Сенджи.

Алхимикът се намръщи и каза:

— Може би. Неколцина от тях изчезнаха някъде, но е вероятно и да не са успявали.

— Вземаш ли още ученици?

Сенджи поклати глава.

— Вече нямам търпение да се занимавам с тази работа. Само един на десет успява да схване същността, останалите само хленчат и ме обвиняват, че не им обяснявам достатъчно добре какво да правят. Затова отново се върнах към алхимията. Вече не използвам почти никакви вълшебства.

— Казаха ни, че всъщност вече можеш да го правиш — каза Гарион. — Имам предвид — златото.

— О, да — отвърна Сенджи. — Всъщност това е много лесно, но процесът е по-скъп от самото злато. Тъкмо това се опитвам да направя — да опростя процеса, като използвам по-евтини химикали. Ала не мога да привлека някой желаещ да финансира опитите ми.

Гарион почувства внезапно пулсиране до бедрото си и погледна кесийката, в конто носеше Кълбото. В ушите му се разнесе особен звук — някакво гневно бръмчене, много различно от благозвучните акорди, които Кълбото издаваше обикновено.

— Какъв е този звук? — попита Сенджи.

Гарион отвърза кесията от колана си и я отвори. Кълбото сияеше с гневен ален блясък.

— Зандрамас? — попита Белгарат напрегнато.

Гарион поклати глава.

— Не, дядо.

— Може би то иска да те заведе някъде?

— Тласка ме в определена посока.

— Хайде да видим къде иска да отиде.

Гарион стисна Кълбото в дясната си ръка, изправи я напред и усети как скъпоценният камък го тласка към вратата. Излязоха в коридора, следвани от Сенджи, чието лице бе пламнало от любопитство. Кълбото ги поведе по стълбището, след това ги накара да излязат от постройката с лабораториите.

— Изглежда, иска да отиде към онази сграда там — каза Гарион и посочи издигащата се високо в небето кула от бял мрамор.

— Колежът по сравнителна теология — заяви Сенджи и подсмъркна. — Всички там са жалка група учени, въобразяващи си, че правят неоценим принос към човешкото знание.

— Следвай Кълбото, Гарион — каза Белгарат.

Четиримата прекосиха моравата. Уплашени учени се пръскаха като пилци пред тях, щом зърнеха навъсеното лице на Белгарат.

Влязоха в приземния етаж на кулата. Някакъв слаб мъж, облечен в свещенически одежди, седеше на голямо писалище точно до входа.

— Вие не сте членове на този колеж — заяви гневно той. — Не можете да влизате тук.

Без да спира дори за миг, Белгарат премести досадния чиновник в средата на моравата заедно с писалището.

— В определени случаи вълшебствата могат да бъдат полезни — призна Сенджи. — Може би трябва да ги проуча в по-голяма дълбочина. Алхимията започва да ме отегчава.

— Какво има зад тази врата? — попита Гарион и посочи напред.

— Това е техният музей. — Сенджи вдигна рамене. — Истински хаос от стари идоли, религиозни реликви и други подобни на тях неща.

Гарион натисна дръжката на вратата и каза:

— Заключено е.

Белдин изби вратата с ритник, като нацепи на трески дървото — около ключалката.

— Защо го направи? — попита Белгарат.

— А защо не? — Белдин вдигна рамене. — Не си струва да съсредоточавам волята си заради някаква най-обикновена врата.

— Ставаш мързелив.

— Ако искаш, мога веднага да я поправя — така ще можеш сам да я отвориш.

— О, я стига!

Влязоха в прашно, отрупано с множество предмети помещение. В центъра имаше няколко редици стъклени витрини, а стените бяха украсени с гротескни статуи. От тавана висяха паяжини и всичко бе покрито с прах.

— Не идват тук много често — отбеляза Сенджи. — Готови са да съчинят безброй умопобъркани теории, ала не желаят да проследят истинския ефект от религиозните чувства на човека.

— Натам! — извика Гарион, защото Кълбото в ръката му продължаваше да го тласка напред. Кралят на Рива забеляза, че блясъкът на скъпоценния камък става все по-ален и по-наситен. Самото Кълбо пареше все по-болезнено кожата му.

Изведнъж Кълбото спря Гарион пред една стъклена витрина, в която имаше някаква възглавничка. Кълбото излъчваше буквално изгаряща топлина, а аленият му гневен блясък изпълни цялата стая.

— Какво е имало в тази витрина? — попита Белгарат.

Сенджи се наведе да прочете надписа върху потъмнялата пиринчена табелка, прикрепена към витрината.

— О — възкликна той. — Това е витрината, където съхраняваха Ктраг Сардиус — това беше по времето преди да го откраднат.

Изведнъж без никакво предупреждение Кълбото сякаш подскочи в ръката на Гарион и празната стъклена витрина избухна, разбивайки се на безброй парчета.