Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (19)

18.

В гласа на Ерионд трепна едва доловима нотка на задоволство, когато рече:

— Празния. Задачата ни вече е почти изпълнена.

— Не те разбирам — призна Сади.

— Кайрадис дойде при нас, докато бяхме в Реон — обясни му младежът. — И ни разкри кой ще дойде с нас на Мястото, което вече не съществува. Чудех се кой ли ще бъде Празния. Сега вече знам.

— И как ме описа тя? — попита евнухът.

— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш?

— Да, любопитен съм.

— Нарече те „Мъжът, който не е мъж“.

Сади примигна.

— Недвусмислено описание, нали?

— Ти сам ме попита.

Сади въздъхна.

— Всичко е наред, Ерионд. — рече той. — Процедурата е била извършена, когато съм бил бебе. Затова никога не съм узнал как бих се чувствал, ако бях различен. Всъщност интересът, който хората проявяват към онази особена функция, ми се струва забавен. Моят живот съвсем не е толкова сложен.

— Защо са постъпили по този начин с теб?

Сади сви рамене и потри с ръка обръснатия си череп.

— Майка ми е била бедна — отвърна той. — Това е бил единственият подарък, който е можела да ми направи.

— Подарък?

— Той ми даде шанс да бъда нает на работа в двореца на кралица Салмисра. В противен случай вероятно щях да прося по улиците като останалите членове на моето семейство.

— Как се чувстваш? — обърна се Гарвон към пребледнелия Закат.

— Остави ме на мира, Гарион — промърмори Закат.

— Защо не позволиш на мен да се справя с това, скъпи? — предложи Поулгара на Гарион. — Сега му е много тежко.

— Разбирам. За мен също не беше никак леко.

— Навремето ние разкрихме пред теб всичко, проявявайки такт и особено внимание. Кайрадис нямаше време за това. Аз ще поговоря с него.

— Добре, лельо Поул. — Гарион се отдалечи и я остави с потресения Закат. Неочакваният обрат на събитията бе породил редица съмнения у краля на Рива. Той харесваше малореанския император, но предусещаше, че включването му в групата им може да създаде много трудности. Твърде често в миналото оцеляването им зависеше изцяло от непоколебимото единодушие, с което спътниците му се отнасяха към целта на търсенето, а мотивите на Закат никога не бяха напълно изяснени.

„Гарион — каза уморено гласът в съзнанието му. — Не се меси в неща, които не разбираш. Закат трябва да дойде с вас, така че трябва да свикнеш с това.“

„Но…“

„Никакво но. Просто го направи.“

Гарион промърмори няколко ругатни под нос.

„И не ме ругай.“

— Това е абсурдно! — избухна Закат и се тръшна на един стол.

— Не е — възрази Поулгара. — Просто трябва да свикнеш да гледаш на света по различен начин, това е всичко. Повечето хора не са изправени пред подобен избор през целия си живот. Сега ти си член на група от строго подбрани хора и трябва да се ръководиш от други правила.

— Правилата никога не са се отнасяли до мен, Поулгара. Аз създавам свои собствени правила.

— Вече няма да го правиш.

— И защо точно на мен се случва такова нещо? — попита Закат.

— Това винаги е било първото нещо, за което питат — отбеляза сухо Белгарат, обръщайки се към Силк.

— Някой отговорил ли е на този въпрос?

— Доколкото зная, не.

— Ние ще ти даваме необходимата информация, докато пътуваме — увери Поулгара императора на Малореа. — Единственото важно нещо в момента е дали възнамеряваш да изпълниш задачата, която ти постави Кайрадис.

— Разбира се, че ще я изпълня. Вече дадох думата си. Никак не ми харесва, но нямам друг избор. Как е възможно да ме манипулира по такъв начин?

— Тя притежава много особени сили.

— Имаш предвид, че прави всичко това чрез различни вълшебства?

— Не. Тя предсказва бъдещето и говори винаги истината.

— Ти самата разбра ли нещо от онези безсмислици, които тя каза?

— Част от думите й — да, но със сигурност не всичко. Казах ти, че ние гледаме на света по особен начин. Пророците го възприемат коренно различно от нас. Никой, който не притежава тяхната дарба, не може да ги разбере докрай.

Закат впери поглед в пода.

— Внезапно се почувствах съвсем безпомощен — призна той. — И това чувство никак не ми харесва. Знаеш ли, много бързо ме свалиха от трона. Днес сутринта бях император на най-голямата нация на земята, а следобед ще се превърна в жалък скитник.

— Може и да ти хареса — подхвърли Силк.

— Млъкни, Келдар — скастри го Закат и отново погледна Поулгара. — Знаеш ли, забелязвам нещо много странно.

— Какво?

— Дори да не бях дал думата си, пак щях да отида в Кел. Усещам, че някаква сила ме тласка натам. Някой ме принуждава да вървя нататък — едно сляпо момиче с превръзка на очите. Момиче, което е почти дете.

— Човек може да бъде възнаграден — отвърна му вълшебницата.

— Например?

— Кой знае? Може би просто ще бъде щастлив.

Императорът се засмя иронично.

— Щастието никога не е било цел за мен, Поулгара. Никога.

— Въпреки това може да се наложи да го приемеш — усмихна се вълшебницата. — На нас не ни е позволено да избираме с какво да бъдем възнаградени, защото не можем да избираме задачите си. Тези решения вече са взети.

— Ти щастлива ли си?

— Да, всъщност наистина съм щастлива.

Той въздъхна.

— Защо въздишаш толкова дълбоко, Кал Закат?

Императорът вдигна ръка и разтвори палеца и показалеца си на малко повече от един пръст.

— Оставаше ми само още толкова, за да стана господар на целия свят.

— А защо искаш да бъдеш господар на целия свят?

Той сви рамене.

— Никой досега не е постигал такова нещо, а властта има своите добри страни.

— Сигурна съм, че ще откриеш други неща, които ще те накарат да се почувстваш удовлетворен. — Тя се усмихна и постави ръка на рамото му.

— Наред ли е всичко? Постигнахте ли съгласие? — попита Белгарат малореанеца.

— Нищо не е наред, Белгарат — отговори Закат. — Не и докато не легнем в гробовете си. Но ще дойда с вас в Кел.

— Тогава защо не пратиш да повикат Атеска? Ще трябва да му кажеш къде отиваш, за да може да прикрива тила ни. Никак не ми се нрави, когато някой ме дебне зад гърба. Урвон минал ли е вече Маган?

— Не знам. Днес излизал ли си навън да огледаш наоколо, Белгарат?

— Палатката се охранява, а войниците на Атеска не поощряват стремежа ни да се запознаем с местните забележителности.

— Мъглата е толкова гъста, че можеш да спокойно да стъпиш върху нея. Урвон може да е някъде съвсем близо.

Поулгара се изправи и отиде до входа на палатката. Един от войниците й каза нещо с рязък тон.

— Стига глупости! — отговори му тя, после няколко пъти пое дълбоко въздух, обърна се и каза: — Това е неестествено, татко. Миризмата на въздуха ме притеснява.

— Гролими ли?

— Да, така смятам. Вероятно някой от чандимите се опитва да прикрие армията на Урвон от патрулните кораби на Атеска. Сигурно ще минат реката без особени затруднения.

— Е, значи пътуването до Кел ще се превърне в истинско надбягване с коне.

— Ще поговоря с Атеска — рече Закат. — Може би той ще успее да ги забави. — Императорът погледна несигурно стария вълшебник. — Аз зная защо трябва да отида в Кел. Но ти защо ще ходиш там?

— Трябва да прочета Малореанските евангелия, за да открия къде се намира мястото, където трябва да отидем.

— Имаш предвид, че все още не знаеш?

— Да. Но зная как се казва. Непрекъснато го наричат мястото, което вече не съществува.

— Белгарат, това е безсмислица!

— Не съм го измислил аз, така че не обвинявай мен.

— Защо не ми спомена за това докато бяхме в Мал Зет? Имам копие от Евангелията в библиотеката си.

— Първо, не знаех за това, когато бяхме в Мал Зет. Научих го съвсем наскоро. Второ, твоето копие едва ли щеше да ми е от полза. Казаха ми, че всички евангелия са различни. Единственото, съдържащо пасажа, който ми е необходим, се намира в Кел.

— Това ми звучи твърде объркано.

— Прав си. Но с тези неща обикновено е така.

Закат отиде до пазачите, каза им нещо и се върна при вълшебника.

— Изпратих да извикат Атеска и Брадор — каза той и се усмихна малко печално. — Няма да се изненадам, ако и двамата възразят.

— Не им оставяй време за възражения — посъветва го Гарион.

— И двамата са мелцени, Гарион — подчерта Закат. — Мелцените протестират срещу всичко по навик. — Малореанецът се намръщи. — Като стана дума за това, вие защо ходихте до Мелцена? Тази страна не е ли малко встрани от пътя ви?

— Преследвахме Зандрамас.

— А защо тя е ходила там?

— Трябваше да вземе твоя братовчед ерцхерцог Отрат.

— Това глупаво магаре? За какво й е притрябвал?

— Зандрамас го отведе в Хемил и го коронова за император на Малореа.

— Какво!? — Очите на Закат за малко да изхвръкнат от орбитите.

— Тя трябва да бъде придружавана от ангаракски крал, щом пристигне на Мястото, което вече не съществува. Доколкото зная, церемонията по коронацията е напълно законна.

— Това ще се промени веднага, щом Отрат ми падне в ръцете! — Лицето на Закат почервеня от ярост.

— Имаше още една причина, поради която отидохме в Мелцена, въпреки че тогава не знаехме за нея — продължи Белгарат. — Там намерихме неповредено копие на Пророчествата от Ашаба. Трябваше да го прочета, за да науча каква трябва да бъде следващата ни стъпка — пътуването до Кел. Аз вървя по следа, която е била оставена преди хиляди години.

Атеска и Брадор влязоха в палатката и генералът енергично отдаде чест и каза:

— Изпратили сте да ни повикат, ваше величество.

— Да — отвърна Закат и погледна замислено двамата си подчинени. — Моля, изслушайте ме внимателно — заговори той. — И не се опитвайте да спорите с мен. — Странно, малореанецът изрече тези думи не като заповед, а като човек, обръщащ се към двама стари приятели. — Има промяна в плановете ни — продължи той. — До мен достигна важна информация. Абсолютно наложително е да не пречим на Гарион и неговите приятели. Тяхната мисия е жизненоважна за сигурността на Малореа.

Очите на Брадор светнаха от любопитство.

— Не трябва ли да ми разясните този въпрос по-подробно, ваше величество? — попита той. — В крайна сметка аз най-много от всички нося отговорността за сигурността на държавата.

— А, не, Брадор — каза с искрено съжаление Закат. — Страхувам се, че не мога да го направя. Подобно нещо изисква твърде голяма промяна в начина ти на мислене, а ти не си готов за това. Всъщност аз самият може би все още не съм съвсем готов. Във всеки случай Белгарион и неговите спътници трябва да отидат в Даласия на всяка цена. — Той замълча за миг. — И още нещо. Аз ще отида с тях.

Атеска се втренчи недоверчиво в императора, след това се овладя и се насили да приказва спокойно.

— Ще уведомя командира на императорската гвардия. Ще бъдат готови за тръгване след час.

— Не се тревожи за това — каза Закат. — Те няма да дойдат с нас. Ще отида с Белгарат сам.

— Сам? — възкликна Атеска. — Ваше величество, това е нечувано!

Закат се усмихна тъжно.

— Виждаш ли, Гарион? Какво ти казах?

— Генерале — рече Белгарат на Атеска. — Кал Закат просто изпълнява заповед. Сигурен съм, че ще разбереш това. Наредиха му да не бъде провождан от никакви войски. Войниците бездруго няма му бъдат необходими на мястото, където отива.

— Заповед? — удивено попита Атеска. — Кой има такава власт да дава заповеди на Негово величество?

— Това е дълга история, Атеска — отвърна старият вълшебник. — А ние нямаме време.

— Но… ваше императорско величество — подхвана плахо Брадор. — Ако отивате в Даласия, ще трябва да прекосите цялата Даршива. Мога ли да ви напомня, че в момента Даршива е вражеска територия? Не бива да рискувате живота си при подобни обстоятелства! Може би ще бъде благоразумно, ако ви съпровожда ескорт поне докато прекосите границата.

Закат погледна Белгарат.

Старият вълшебник поклати глава и рече:

— Нека постъпим така, както ни каза тя.

— Съжалявам, Брадор — обърна се Закат към началника на разузнавателната служба. — Не можем да вземем ескорт. Но ще ми трябват броня и меч.

— Ваше величество не си е служил с меч от години — възрази Атеска.

— Белгарион ще ме обучи — сви рамене Закат. — Сигурен съм, че ще си спомня как се върти меч. Хайде действайте. Урвон ще прекоси Маган. Научих от добре осведомен източник, че не сме в състояние да направим почти нищо, за да го спрем. Предполагам, че армията на Даршива не е далеч от него, а те разполагат със слонове. Искам да им попречите да тръгнат след мен. Задръжте Урвон достатъчно време, за да го настигнат даршиванците. Тогава двете вражески сили ще се унищожат взаимно — единствено това ме интересува. След като враждебните армии почнат да се избиват, вие трябва да се оттеглите. Не искам войниците ми да умират, ако не е абсолютно наложително.

Атеска се намръщи и попита:

— Значи нима да следваме политиката, която обсъждахме в Мага Рен, така ли?

— Политиката понякога се променя — каза Закат. — В настоящия момент от военна гледна точка ми е напълно безразлично кой ще спечели някаква незначителна победа в тази част на света. Това може да ви помогне да прозрете, че мисията на Белгарион е наистина жизненоважна за всички нас. — Той погледна Гарион. — Достатъчно ли е това, което вече казах?

— Не спомена нищо за демоните — отвърна Гарион. — Те също са в Даршива.

Закат се намръщи.

— Забравих. Те ще помагат на Урвон, нали?

— Нахаз ще застане на негова страна — каза Белгарат. — Морджа ще помага на даршиванците.

— Я обясни по-подробно.

— Урвон е довел Нахаз, а Зандрамас е призовала друг господар на демоните, който да й помогне — обясни възрастният мъж. — Морджа е господар на демоните в Мориндландия. Той и Нахаз са равни по сила и се мразят от векове.

— Това означава, че няма да има победител и че враждебните ни сили ще запазят равновесието помежду си. И двете страни имат на разположение и добре въоръжени армии, и демони.

— Демоните не се особено придирчиви към жертвите си, Закат — рече Поулгара. — Те убиват всичко, което се движи, а твоята армия е тук, в Даршива.

— Права си — призна императорът и се огледа. — Някакви предложения?

Белгарат и Поулгара се спогледаха, после старият вълшебник вдигна рамене и каза:

— Струва си да опитаме. Той не обича ангараките, но демоните му харесват още по-малко. Мисля, че ако излезем от лагера, вероятността да успеем с негова помощ ще бъде по-голяма.

— За кого по-точно говорите? — попита Закат.

— За Алдур — отговори Белгарат и се почеса по бузата. — Ще бъде ли безопасно, ако му кажем, че ти няма да пожелаеш да ни последваш, ако армията ти е изложена на риск от поголовно унищожение?

— Мисля, че може да потвърдиш това. — Очите на Закат се разшириха. — Опитваш се да кажеш, че си в състояние да призовеш един от боговете?

— Не съм сигурен дали „призовавам“ е точната дума, но ние наистина можем да разговаряме с него. Да видим какво ще каже той.

— Няма да използваш никакви хитрости, нали, татко? — попита Поулгара.

— Алдур знае какво правя — отговори той. — Не бих могъл да го измамя, дори и да опитам. Нежеланието на Закат да дойде с нас ни дава възможност да започнем разговор с него. Алдур е разумен, но винаги е харесвал разгорещените спорове. Би трябвало да знаеш това, Поул. В края на краищата самият той ти помогна да увеличиш майсторството си и да се образоваш. Хайде да проверим дали можем да разговаряме с него.

— Съгласни ли сте да дойда и аз? — попита Ерионд. — Аз също трябва да обсъдя нещо с него.

Белгарат го изгледа изненадано и за момент сякаш се готвеше да му откаже, но след това промени решението си.

— Постъпи както намериш за добре — сви рамене той. — Атеска, би ли заповядал на пазачите да ни пуснат до рова, който заобикаля лагера? След това ще продължим сами.

Атеска каза нещо на стражите пред вратата на палатката и тримата преминаха край часовоите, без някой да ги спре.

— Какво ли не бих дал да присъствам на тази среща — промърмори Брадор. — Виждал ли си някога Алдур, принц Келдар?

— Да, два пъти — отговори небрежно Силк. — Първо го видях в Долината, а след това в Ктхол Мишрак — той дойде с другите богове да прибере тялото на Торак, след като Гарион го уби.

— Предполагам, че Алдур е изпитал огромно задоволство от това — рече Закат. — Той и Торак бяха заклети врагове.

— Не — възрази тъжно Силк. — Нито един от тях не се зарадва от смъртта на Торак. Той и Алдур бяха братя. Но все пак смятам, че УЛ скърбеше най-дълбоко. В края на краищата Торак е негов син.

— Изглежда в теологията на ангараките има твърде големи празноти — замислено каза Закат. — Мисля, че гролимите дори не признават съществуването на УЛ.

— Биха променили мнението си, ако го видят — заяви Силк.

— Наистина ли изглежда толкова внушително? — попита Брадор.

— Той впечатлява не само с външния си вид — вдигна рамене Силк, — а по-скоро с присъствието си. То те кара да забравиш всичко останало.

— Той се държа много мило с мен — възрази Се’Недра.

— Всеки се държи мило с теб — отвърна й Силк. — Ти винаги оказваш такова въздействие на всички.

— Обикновено — поправи го Гарион.

— Смятам, че ще е най-добре да започнем да стягаме багажа — предложи Дурник. — Мисля, че Белгарат ще поиска да потеглим веднага щом се върне. — Ковачът погледна Атеска и попита: — Може ли да вземем някои неща от вашите складове? До Кел има много път, а ми се струва, че едва ли ще можем да намерим достатъчно хранителни припаси в Даршива.

— Разбира се — отговори генералът.

— В такъв случай ще направя списък с нещата, от които се нуждаем.

Дурник седна на масата и започна да пише, а Атеска хвърли проницателен поглед към Силк и каза:

— Досега не сме имали възможност да си поговорим за последните ви спекулации на стоковия пазар, нали, ваше височество?

— Нима си решил да градиш кариера на друго поприще, Атеска? — попита го Закат.

— Едва ли, ваше величество. Аз съм войник. Но тази година принц Келдар сключи няколко спекулативни сделки, засягащи търговията с боб. Бюрото за военните доставки изпадна в състояние на мъчително вцепенение, научавайки на каква цена принцът предлага своята стока.

Изведнъж Брадор се разсмя и викна:

— Браво, Келдар!

— Отношението ти е много странно, Брадор — каза укорително Закат. — Как ще приемеш, ако удържа от твоя собствен бюджет свръхпечалбите, реализирани от принц Келдар?

— Всъщност, ваше величество, спекулациите на принц Келдар изобщо не са ощетили хазната. Членовете на Бюрото за военни доставки са най-големите мошеници в империята и наистина трябва някой ден да увиснат на въжето. Преди няколко години, когато бяхте зает в Ктхол Мишрак, те ви изпратиха документ с твърде безобиден външен вид. С него трябваше да се уеднаквят цените на всички стоки, които се закупуват за армията.

— Да, спомням си. Основният им аргумент беше, че по този начин ще си осигурят основа за дългосрочно планиране на доставките.

— Така изглеждаше на повърхността, ваше величество. Всъщност фиксирането на цените им осигури златна възможност да напълнят собствените си джобове. Те купуваха стоката под утвърдената цена и я продаваха на армията по определената от закона тарифа. По този начин успяваха да задържат разликата за себе си.

— Каква е фиксираната цена на боба?

— Десет крони за сто фунта, ваше величество.

— Това ми се струва съвсем разумно.

— Когато купуваш за три?

Закат го погледна втренчено.

Брадор вдигна ръце.

— Обаче — продължи той — по закон те са задължени да го продават на армията за десет — независимо от цената, която трябва да заплатят за необходимото количество. Така че сега им се налага да възстановят разликата от собствения си джоб. Това може би ще обясни защо са изпаднали във вцепенение, както го нарече генерал Атеска.

Внезапно на лицето на Закат се появи вълча усмивка и той попита:

— Ти каква цена си определил, Келдар?

— Продавах на мелценския консорциум за петнадесет. — Дребният драснианец сви рамене. — Предполагам, че са вдигнали цената още малко. А моята печалба е съвсем приемлива, както сам можете да изчислите.

— И си закупил цялата реколта боб в империята?

— Опитах се.

— Сигурен съм, че ваше величество ще получи няколко оставки от членовете на Бюрото за военни доставки — намеси се Брадор. — Съветвам ви да не ги приемате, докато тези господа не уредят всичките си сметки.

— Ще запомня това, Брадор. — Закат погледна замислено Силк. — Кажи ми, Келдар, колко трябва да ти платя, за да прекратиш операциите си в Малореа?

— Не вярвам, че в хазната има толкова пари — отговори любезно Силк. — Освен това аз станах истински необходим тук. Преди да дойда в империята малореанската икономика беше в застой. Вече дори мога да кажа, че работя за теб.

— Това сериозно ли е? — обърна се Закат към Брадор.

— Да, ваше величество — въздъхна Брадор. — Странно, но принц Келдар говори истината. Приходите от данъците постоянно се покачват, откакто Келдар и неговият дрипав партньор започнаха да развиват бизнеса си в империята. Ако решим да го изгоним, съвсем възможно е нашата икономика да претърпи истински срив.

— В такъв случай аз завися от него, така ли да разбирам това?

— До известна степен да, ваше величество.

— Ще ми се тази сутрин да не бях ставал от леглото си — печално въздъхна Закат.

 

 

Когато се върнаха, Белгарат и Поулгара изглеждаха обезпокоени. Русокосият Ерионд вървеше след тях, безгрижен, както винаги.

— Какво каза Алдур? — попита ги Гарион.

— Предложението ни не му допадна особено — отговори Белгарат, — но все пак го прие. Генерал Атеска, с колко войници разполагате в Даршива?

— Неколкостотин хиляди. Разпределени са в лагери като този тук, разположени по горното и долно течение на източния бряг на река Маган. Основната част от нашите сили се намира от другата, страна на реката, в Пелдан. Могат да пристигнат тук за съвсем кратко време.

— Оставете ги по местата им. Задачата ви е да забавите Урвон достатъчно дълго — така, че да го настигне армията на Даршива. Когато това стане, изтегли всичките си хора в този лагер.

— В него едва ли ще се поберат толкова хора, древни — изтъкна Атеска.

— В такъв случай ще е по-добре да го разшириш. Алдур се съгласи да защити този лагер, ала не спомена нищо за останалите. Съсредоточи войските си тук. Той ще прогони демоните далече от това място.

— Как ще го направи? — попита Брадор.

— Демоните не могат да понасят присъствието на богове. Нито Нахаз, нито Морджа ще посмеят да се приближат на по-малко от десет левги от лагера.

— Значи Алдур ще бъде тук?

— Да, но само в известен смисъл. След като разширите лагера, ровът около него ще се изпълни с необикновена синя светлина. Предупреди хората си да стоят далече от нея. Алдур не харесва ангараките и на всеки войник, който се заблуди и приближи до тази светлина, могат да се случат много странни неща. — Възрастният мъж се усмихна на Закат. — Може би ще ти е интересно да научиш, че цялата твоя войска в Даршива за известно време ще бъде под командването на Алдур. Той никога не е имал армия и е трудно да се предвиди какво би му хрумнало да направи.

— Дядо ти винаги ли се държи така? — попита Закат.

— Обикновено да. — Гарион се изправи, като размърда пръстите си, и отиде в другия край на палатката. Белгарат веднага го последва.

— Какво все пак стана, дядо? — прошепна Гарион.

Белгарат сви рамене.

— Разговаряхме с Алдур и той обеща да защитава армията на Закат.

Гарион поклати глава.

— Не — възрази той. — Сигурен съм, че се е случило още нещо. Двамата с Поулгара изглеждахте много странно, когато се върнахте. И защо Ерионд отиде с вас?

— Това е дълга история — отвърна уклончиво възрастният мъж.

— Имам достатъчно време. Мисля, че ще е по-добре, ако зная какво става.

— По-добре ще е да не знаеш. Алдур беше съвсем категоричен. Ако разбереш какво става, това може да ти попречи да изпълниш задачата си.

— Мислех, че отдавна си престанал да използваш това изтъркано извинение. Вече съм голям. Не е нужно да криеш нещата от мен.

— Нека ти кажа нещо, Гарион. Ти си Детето на Светлината. Защо не отидеш сам да поговориш с Алдур? Той може да реши да ти съобщи всичко, но това ще си зависи от него. Алдур ми каза да мълча и аз ще се подчиня на своя учител независимо дали това ти харесва, или не. — И старият вълшебник обърна гръб на внука си и отиде при другите.