Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (18)

17.

Приятелите на Гарион останаха да чакат на борда на кораба, а войниците слязоха на брега и започнаха да строят укрепения лагер. Малореанските войски работеха не по-малко упорито и ефективно от легионите на империя Толнедра. Относително бързо изчистиха няколко акра земя и издигнаха чист, добре подреден град от палатки. Откъм сушата той беше заобиколен от бруствери и дълбок ров, в който бяха забити заострени колове. Край брега на реката имаше ограда от остри пръти, а в самата вода бяха построени няколко плаващи кея.

В ранния следобед Гарион и другарите му бяха свалени на брега, отведоха ги в една голяма охранявана шатра в центъра на лагера и ги помолиха учтиво, но твърдо да не излизат от нея.

— Успя ли да се свържеш с Белдин? — попита шепнешком Силк Белгарат.

Възрастният мъж кимна.

— Измислил е нещо.

— Надявам се, че няма много да се бави — рече дребният драснианец. — Защото щом Закат пристигне, ще заповяда да ни преместят на по-сигурно място — може би в някоя крепост със здрави стени. — Той направи кисела физиономия. — Мразя затворите.

— Не мислиш ли, че преувеличаваш, принц Келдар? — попита Се’Недра. — Закат винаги се е държал като истински благородник.

— О, разбира се — отвърна Силк с подчертан сарказъм: — Защо не разкажеш същите приказки на всички мурги, разпънати на кръст в равнините на Хага? Императорът наистина може да се държи учтиво, когато това не му създава неудобства, но ние го разсърдихме сериозно. Смятам, че ако не изчезнем преди той да дойде тук, наистина ще ни покаже колко е ядосан.

— Грешиш, Келдар — сериозно каза Ерионд. — Просто Закат все още не знае какво да прави, това е всичко.

— Какво точно искаш да кажеш?

— В Ктхол Мургос Кайрадис му разкри, че в определен момент от живота си той ще се окаже на кръстопът. Смятам, че този момент е дошъл. Ако Закат направи правилния избор, може отново да се сприятелим с него.

— Да се сприятелим с него ли?

— Да, точно така.

— Поулгара, моля те, накарай го да спре да приказва глупости!

Палатката беше обикновена палатка на малореански офицери. На пода имаше червен килим, а мебелите можеха лесно да се разглобяват. Преди време приятелите многократно бяха подслонявани в подобни шатри. Гарион се огледа без особен интерес и се изтегна върху една пейка.

— Какво ти е, Гарион? — попита Се’Недра и седна до него.

— Не е ли очевидно? Защо просто не ни оставят на мира?

— Мисля, че се притесняваш прекалено — рече тя и докосна челото му с мъничкия си показалец. — Приятелят ти, онзи в Кълбото, няма да позволи да ни се случи нещо, което не е предвидено в пророчеството. Затова не бива да изпадаш в мрачно настроение. Ние трябва да отидем в Кел и Закат не може да ни спре дори ако доведе цялата си армия от Ктхол Мургос и я изправи на пътя ни.

— Ти приемаш всичко прекалено спокойно.

— Вярвам, че ще стане така, Гарион — отвърна малката кралица и въздъхна. — Ако не вярвах, досега щях да полудея. — Тя се наведе и го целуна. — Махни тази кисела физиономия от лицето си, започваш да приличаш на Белгарат.

— Разбира се, че ще приличам на него. В края на краищата той ми е дядо.

— Въпреки това приликата трябва да започне да личи едва след няколко хиляди години — рече тя язвително.

Двама войници им донесоха вечеря — обикновени войнишки дажби. Силк отвори едно от канчетата, погледна вътре и въздъхна.

— Страхувах се, че ще стане точно така.

— Какво има, принц Келдар? — попита го Сади.

— Боб — отвърна Силк.

— Мислех, че обичаш боб.

— Не и когато се налага да го ям.

Тази вечер си легнаха рано, защото предната нощ не бяха спали. Известно време Гарион не престана да се мята неспокойно, но най-сетне задряма.

На следващата сутрин всички станаха късно. Кралят на Рива излезе от покритото със завеса помещение, където бяха настанени той и Се’Недра, и видя, че Силк се разхожда нервно из палатката.

— Най-сетне — рече дребният драснианец. — Помислих си, че всички ще спите до обед.

— Какво има, Силк? — попита Гарион.

— Просто имам нужда да поприказвам с някого.

— Самотен си?

— Не. Просто съм нервен. Вероятно Закат ще пристигне днес. Мислиш ли, че трябва да събудим Белгарат?

— Защо?

— За да разберем дали Белдин е измислил начин да ни измъкне оттук, естествено.

— Твърде много се притесняваш.

— О, богове! Не си ли твърде самодоволен тази сутрин?

— Не съвсем. Освен това няма никакъв смисъл да се тормозиш за нещо, което е извън контрола ти, нали?

— Гарион, защо не си легнеш пак?

— Нали искаш компания?

— Размислих.

— Атеска идвал ли е тази сутрин?

— Не. Вероятно е зает. — Дребничкият драснианец се отпусна тежко на един от сгъваемите столове. — Няма значение дали Белдин ще измисли нещо, да ни измъкне оттук. По петите ни сигурно ще тръгне цял полк, ако избягаме с конете. А аз мразя да ме преследват.

— От онази нощ, когато напуснахме фермата на Фалдор, винаги някой ни преследва. Вече би трябвало да си свикнал.

— О, свикнал съм, Гарион. Но въпреки това не ми харесва.

След около час се събудиха и останалите и не след дълго същите облечени в червени плащове войници им донесоха закуска. Тези двама мъже бяха единствените, които влизаха при тях, откакто ги бяха затворили в палатката.

Прекараха остатъка от предобеда в безцелни разговори. Сякаш следвайки някакво негласно споразумение, никой от тях не спомена нито дума за положението, в което бяха изпаднали.

Около обед генерал Атеска влезе в палатката и съобщи:

— Негово императорско величество ще пристигне след малко. Корабите му приближават пристанището.

— Благодаря, генерале — отговори Белгарат. Атеска се поклони сковано и излезе.

Поулгара стана и се обърна към Се’Недра и Велвет.

— Елате. Трябва да се подготвим за срещата и да се погрижим за външния си вид.

Сади погледна панталоните и туниката си и каза:

— Едва ли тези дрехи са подходящи за аудиенция с императора. Смятате ли, че трябва да се преоблека?

— Защо се тревожиш толкова? — вдигна рамене Белгарат. — Не искам Закат да остане с впечатлението, че го приемаме прекалено сериозно.

— А не е ли така?

— Може би. Но не е нужно той да го разбере.

Не след дълго в палатката влезе императорът на Малореа, придружаван от генерал Атеска и началника на Бюрото на вътрешните работи. Както винаги Закат носеше обикновена ленена роба, но раменете му бяха загърнати с алено военно наметало. Погледът му беше изпълнен с меланхолия, а бледите му устни бяха съвсем безизразни.

— Добър ден, ваше величество — поздрави той Гарион с глух, безстрастен глас. — Надявам се, че сте добре?

— Поносимо, ваше величество — отвърна Гарион. Щом Закат държеше на формалностите, Гарион щеше също да употребява официални изрази.

— Вашите продължителни пътувания сигурно са били твърде изтощителни — рече Закат със същия безстрастен глас. — Това важи особено за дамите. Ще се погрижа пътешествието ви обратно към Мал Зет да протече по-леко.

— Негово величество е много мил, но ние не възнамеряваме да се връщаме в Мал Зет.

— Грешиш, Белгарион. Ще се върнете в Мал Зет.

— Съжалявам. Имам много важни ангажименти на друго място.

— Ще предам съжалението ти на Зандрамас, когато я видя.

— Сигурен съм, че тя ще се зарадва извънредно много като чуе, че няма да идвам.

— Радостта й няма да трае дълго. Възнамерявам да я изгоря на клада като вещица.

— Успех, ваше величество. Но не мисля, че тази жена е подходяща за горивен материал.

— Не се ли държите малко глуповато? — намеси се Поулгара. Беше се преоблякла в синя рокля, седеше на масата и съвсем спокойно кърпеше чорапите на Ерионд.

— Глупаво ли? — попита троснато Закат и очите му внезапно проблеснаха.

— И двамата знаете, че все още сте приятели. Спрете да се държите като деца.

— Мисля, че отивате твърде далеч, лейди Поулгара — изрече императорът следен глас.

— Наистина ли? — отвърна вълшебницата. — Смятам, че описах положението съвсем точно. Ти няма да оковеш Гарион във вериги и той няма да те превърне в ряпа. Затова трябва да престанете с тези заплахи един към друг.

— Мисля, че трябва да продължим този спор някой друг път — заяви лаконично Закат, поклони се леко на Поулгара и напусна палатката.

— Не се ли държахте малко рязко с него, лейди Поулгара? — попита я Сади.

— Не мисля — отвърна тя. — Това ни спести много празни приказки. — Вълшебницата внимателно сгъна чорапите и продължи: — Ерионд, смятам, че е време да си изрежеш ноктите на краката. Късаш чорапите по-бързо, отколкото съм в състояние да ги закърпя.

— Той е станал същият като преди, нали? — рече тъжно Гарион. — Имам предвид Закат.

— Не съвсем — възрази Поулгара. — Поведението му по-скоро беше маска, зад която крие истинските си чувства. — Тя погледна Белгарат. — Белдин измислил ли е нещо?

— Тази сутрин работеше върху някакъв план. Точно сега не мога да говоря с него, защото преследва някакъв заек. Ще се свържа отново с него веднага щом приключи с обяда си.

— Не може ли все пак да се съсредоточи върху задачата си?

— О, Поулгара, престани. Дори и ти понякога се отклоняваш от пътя си, ако забележиш някой тлъст заек.

— Не мога да повярвам! — изпъшка Се’Недра и погледна Поулгара с ужас.

— Не мисля, че ще разбереш, скъпа — каза й Поулгара. — Защо не ми донесеш сивата си рокля? Забелязах, че един от подгъвите й се е разпрал, а така и така съм извадила кутията с шивашки принадлежности.

Останаха в шатрата целия следобед. След вечеря се събраха около масата и започнаха да разговарят съвсем тихичко.

Силк погледна с присвити очи към вратата, където стояха стражите, и прошепна:

— Нещо ново от Белдин?

— Със сигурност замисля нещо — отговори също така тихо Белгарат. — Познавам го и затова предполагам, че планът му е доста необикновен. Вероятно все още изглажда подробностите и ще ми съобщи замисъла си след като всичко е напълно готово.

— Няма ли да е по-добре, ако работите двамата заедно над този план?

— Той знае какво трябва да направи. Само ще му попреча, ако се опитам да помогна. — Възрастният мъж се протегна, прозя се и се изправи. — Не зная вие какво ще правите — рече той. — но аз ще си лягам.

На следващата сутрин Гарион стана тихо, облече се и се измъкна от отделеното със завеса помещение, оставяйки Се’Недра да спи.

Дурник и Тот седяха на масата заедно с Белгарат.

— Не ме питайте как го е направил — тъкмо казваше Белгарат.

— Каза ми единствено, че Кайрадис се е съгласила да пристигне тук, когато я повика Тот.

Дурник и Тот размениха няколко знаци с пръсти.

— Той казва, че може да го направи — преведе ковачът. — Искаш ли пророчицата да дойде сега?

Белгарат поклати глава.

— Не, нека изчакаме, докато се появи Закат. Знам, че за нея е много уморително да изпраща образа си на толкова големи разстояния. — Старият вълшебник направи недоволна физиономия. — Белдин предлага да изчакаме, докато разговорът ни с императора достигне връхната си точка, и едва тогава да я извикаме. Понякога Белдин се увлича и е склонен да превръща нещата в мелодрама. През изтеклите години всички ние сме го предупреждавали за това, но от време на време той се връща към своя порок. Добро утро, Гарион.

Гарион им кимна, седна на масата и попита:

— И какво ще направи Кайрадис? Нима ще постигне нещо с императора, което ние не бихме могли?

— Не съм сигурен — отвърна Белгарат. — Всички знаем, че тя има особено влияние над Закат. Той обикновено винаги губи контрол върху нещата, когато я види. Белдин не ми каза точно какво възнамерява да прави, но беше ужасно доволен от себе си. Искаш ли да разиграем малък театър тази сутрин?

— Не съвсем. Но предполагам, че мога да се справя.

— Трябва да раздразниш малко Закат — но помни, че не трябва да го ядосваш твърде много — просто той трябва да започне да те заплашва. Тогава ще извикаме Кайрадис. Закат не трябва да забележи каква е целта ти. Нека всичко стане постепенно. — Възрастният мъж погледна Тот. — Не откъсвай очи от мен, докато Гарион и Закат спорят — даде му наставления той. — Аз ще прикрия устата си с ръка и ще се изкашлям. Тогава трябва да повикаш господарката си.

Тот кимна.

— Ще кажем ли на останалите за това? — попита Гарион.

Белгарат го погледна с присвити очи и измърмори:

— Не. Реакциите им ще са по-естествени, ако не знаят какво става.

— Смятам, че Белдин не е единственият, който има усет към драматичните обрати — засмя се Дурник.

— Навремето бях професионален разказвач на приказки, Дурник — напомни му Белгарат. — Познавах реакцията на публиката толкова добре, колкото ти лютнята си.

След като и другите се събудиха и закусиха, генерал Атеска влезе в палатката и каза:

— Негово императорско величество заповяда да се приготвите. Ще тръгнете за Мал Зет след час.

Гарион незабавно се противопостави.

— Съобщи на негово величество, че няма да ходим никъде преди да довършим разговора, който започнахме вчера.

За момент Атеска изглеждаше крайно изумен, но след това бързо се съвзе.

— Не е допустимо да се говори така на императора на Малореа, ваше величество.

— Може би това ще му се стори освежаващо.

— В момента императорът е зает.

Гарион се отпусна на стола и кръстоса крака.

— Ще почакаме — заяви категорично той. — Това е всичко, генерале.

Лицето на Атеска се изпъна нервно, после военният се поклони сковано, обърна се и излезе, без да каже нито дума повече.

— Гарион! — възкликна Се’Недра. — Ние сме в ръцете на Закат, а ти съвсем съзнателно се държа грубо!

— И той не беше прекалено учтив с мен — сви рамене Гарион. — Казах му, че няма да се върнем в Мал Зет, а кой пренебрегна думите ми. Изглежда, че понякога трябва да положиш твърде много усилия, за да привлечеш вниманието му.

Поулгара погледна втренчено Гарион, а след това се обърна към Белгарат и попита:

— Какво сте намислили вие двамата?

Той й намигна, но не отговори.

Кал Закат се появи след около пет минути с блеснали очи и огненочервено лице.

— Как смееш? — почти изкрещи той на Гарион.

— Какво имаш предвид?

— Аз съм император и ти заповядах нещо!

— И какво от това? Аз не съм твой поданик.

— Това е непоносимо!

— Ще ти се наложи да свикнеш с подобни неща. Досега би трябвало да разбереш, че винаги правя онова, което съм намислил. Спомням си, че ти обясних този факт, когато напуснахме Мал Зет. Тогава ти казах, че ще отидем в Ашаба, и направихме точно така.

Императорът се овладя с видимо усилие.

— Опитвах се да предпазя теб и приятелите ти, идиот такъв! — изрече през зъби той. — Вие яздехте точно след Менга.

— Менга не ни създаде никакви проблеми.

— Атеска ми съобщи, че си го убил. Въпреки това не научих подробности точно как е станало. — Очевидно Закат възвръщаше спокойствието си.

— Всъщност не го направих аз. Маркграфиня Лизел го уби.

Закат повдигна вежди и погледна усмихнатата Велвет.

— Може би Негово величество преувеличава с похвалите си към мен — промърмори тя и направи реверанс. — Помогнаха ми.

— Помогнали са ти? И кой?

— Всъщност най-трудното го свърши Зит. Менга остана много изненадан.

— Бихте ли ми обяснили, ако обичате, какво точно се е случило? И ви моля да спестите остроумните си отговори.

— Съвсем просто е, ваше величество — отговори спокойно Силк. — Имахме малка разправия с чандимите и с неколцина други господа в старата тронна зала на Торак в Ашаба. Менга крещеше заповеди на своите подчинени, а Лизел извади Зит от корсажа си и я хвърли право в лицето му. Зит го ухапа няколко пъти, Менга се вкочани и умря още преди да падне на пода.

— Наистина ли носиш тази змия в деколтето си? — попита недоверчиво Закат и впери поглед във Велвет. — Но как не те е страх?

— Беше ми нужно доста време, докато свикна — призна тя и отпусна скромно ръка върху корсажа си.

— Не се е случило точно по този начин, нали?

— Принц Келдар описа съвсем точно всичко, което се случи, ваше императорско величество — увери го Сади. — Зит беше много ядосана. Мисля, че все още е спяла, когато графинята я хвърли срещу Менга. Винаги става много раздразнителна, когато я събудят внезапно.

— Закат — подхвана Белгарат, — оказа се, че Менга е чандим. Той беше главният подчинен на Урвон.

— Да, така ми каза и Атеска. Това означава, че Урвон е стоял зад всичко, което става в Каранда, нали?

— Само привидно — отговори Белгарат. — Урвон не притежава достатъчно разум, за да организира каквото и да било. Той е изцяло под властта на един от господарите на демоните, който се казва Нахаз. Общуването с демони обикновено довежда до пълна загуба на разсъдъка — сега Урвон напълно е убеден, че е бог.

— Ако той е наистина луд, кой ръководи военната кампания тук? Атеска смята, че маневрата на армията, заобиколила по фланговете войската на Даршива, както и ходът със слоновете, са идеи на истински гений на военната тактика.

— Предполагам, че Нахаз командва похода, освен това господарите на демоните обръщат малко внимание на човешките жертви, дадени в битките. Нека добавя, че демоните имат свои начини да накарат хората да тичат много, много бързо.

— Никога не съм водил война с господар на демони — рече замислено Закат. — Каква е неговата крайна цел?

— Камъкът Сардион — отговори Гарион. — Всеки иска да се добере до него — включително и аз.

— За да създаде нов бог на ангараките?

— Предполагам, че иска точно това.

— Това не ми харесва. Ти ни освободи от Торак и аз нямам намерение да позволя на някакъв си негов заместник да се възкачи на трона в Мал Зет, нито в Мал Яска. Ангараките не се нуждаят от бог. Те имат мен. Кой е твоят кандидат?

— Не зная. Все още не са ми казали.

— Какво да правя с вас, Белгарион? — въздъхна Закат.

— Ще ни пуснеш да си вървим, за да можем да изпълним онова, за което сме дошли. Може би идеята за нов бог на ангараките не ти допада, но моят избор ще ти се стори далеч по-добър пред онзи, който биха направили Зандрамас, Урвон или Агачак.

— Агачак? Кой е Агачак?

— Йерархът от Раг Урга. Той също е в Малореа.

— Тогава ще се справя и с него. Но се страхувам, че въпреки всичко се налага да реша какво да правя с тебе.

— Казах ти какво да правиш с мен.

Върху устните на Закат се появи слаба усмивка.

— Не смятам, че предложението ти ми допада. Не мога да разчитам на твоя избор.

— Какво искаш да постигнеш? — попита го Белгарат.

— Ще възстановя реда в Малореа. Ако се наложи, ще избия до крак населението в цели области, за да го направя. Щом камъкът Сардион е онова нещо, което кара всички да се чувстват толкова развълнувани, смятам, че ще е най-добре, ако го намеря и го унищожа.

— Добре — рече Гарион и стана. — Ние ще тръгваме.

— О, не! — Гласът на Закат отново стана студен и заповеднически. — Вече не ти вярвам. Веднъж допуснах подобна грешка. Мога да елиминирам поне част от хората, опитващи се да открият Сардиона, като изпратя теб и приятелите ти в Мал Зет под строга охрана. След това ще имам възможност да съсредоточа усилията си в търсене на Сардиона.

— И къде точно ще започнеш да го търсиш? — попита безцеремонно Гарион. Бе решил, че разговорът е достигнал подходящото място да притиснат Закат, както беше предложил Белгарат. — Ти дори не знаеш какво търсиш и нямаш ни най-малка представа откъде да започнеш.

— Мнението ти не ме интересува, Белгарион.

— Това е твърде жалко. Понякога истината е болезнена, нали?

— А ти да не би да знаеш къде се намира Сардионът?

— Мога да разбера.

— Щом ти можеш, значи мога и аз. Сигурен съм, че ще ме упътиш.

— Не се и надявай.

— Ще станеш по-сговорчив, като започна да подлагам приятелите ти на страшни мъчения. Дори ще те накарам да гледаш.

— В такъв случай ще е по-добре да наемеш палач, чийто живот можеш да пожертваш с лека ръка. Още ли не си осъзнал на какво съм способен? Уви, през цялото време си мислех, че си интелигентен човек.

— Край, Белгарион! — изсъска Закат. — Ще тръгнете към Мал Зет веднага. За да съм сигурен, че ще се държите добре, ще заповядам да ви държат разделени един от друг. По този начин ще си осигуря достатъчно на брой заложници, ако решиш да направиш нещо необмислено. Това е всичко. Разговорът ни е приключен.

Белгарат вдигна ръка пред устата си и се изкашля. Тот кимна и наведе глава.

Закат отстъпи изумен, защото точно пред него внезапно се появи блещукащо видение. Императорът хвърли свиреп поглед към Гарион и попита:

— Това някакъв трик ли е?

— Не е трик, Закат — отвърна Гарион. — Тя иска да ти каже много неща. Предлагам ти да я изслушаш, без да я прекъсваш.

— Ще изслушаш ли думите ми, Закат? — попита го блестящият образ на пророчицата от Кел.

Лицето на Закат бе изопнато от страшни подозрения.

— Какво трябва да ми кажеш, Кайрадис? — попита направо той.

— Не мога да остана дълго време при теб, императоре на Малореа. Веднъж ти говорих за онзи момент в твоя живот, когато ще бъдеш изправен на кръстопът, ти вече стигна до него. Остави настрана заповедническото си държане и отдай с готовност сърцето си на задачата, която ще ти възложа. Преди малко приказваше за заложници.

— Това е обичайна практика, Кайрадис — каза той. — По този начин мога да съм сигурен, че хората ще се държат добре.

— Наистина ли се чувстваш толкова немощен, че заплашваш невинни, за да наложиш волята си над другите? — В гласа й се промъкнаха нотки на презрение.

— Аз? Немощен?

— Тогава защо искаш да постъпиш толкова малодушно и страхливо? Чуй ме, Кал Закат, защото животът ти зависи от това. В момента, когато вдигнеш ръка срещу Детето на Светлината или някой от спътниците му, сърцето ти ще се пръсне и ще умреш преди да си успял да си поемеш дъх.

— Нека бъде така. Аз управлявам Малореа и ако променя заповедта си или се поколебая заради нечия заплаха — та дори и твоята, ще изглеждам нищожество дори в собствените си очи. Няма да го направя.

— Тогава със сигурност ще умреш и с твоята смърт могъщата ти империя ще се разпадне — изрече с непоколебима решителност пророчицата.

Закат я погледна втренчено и лицето му стана мъртвешки бледо.

— Ти не желаеш да се вслушаш в предупреждението ми, императоре на Малореа и затова ще ти направя едно предложение. Ако се нуждаеш от заложник, нека аз да бъда твоя заложница. Детето на Светлината знае, че ако аз напусна света на живите преди да изпълня задачата си, търсенето му със сигурност ще завърши със страшен крах. Има ли някакъв по-добър начин от този да го държиш в подчинение?

— Не искам да те заплашвам, света пророчице. — прошепна Закат и потрепването на гласа му издаде, че вече не е толкова сигурен в себе си.

— Защо не, могъщи Закат?

— Защото подобна постъпка надминава всякакви норми на приличие — отвърна рязко той. — Това ли е всичко, което трябваше да ми кажеш? Имам задължения, които трябва да изпълня незабавно.

— Те са без никакво значение. Единствените истински задължения, които имаш, са към мен и към задачата, която ще ти възложа. Изпълнението на тази задача е целта на твоя живот. Заради това си роден. Ако откажеш, няма да доживееш до следващата зима.

— За втори път ме заплашваш със смърт, Кайрадис. Толкова много ли ме мразиш?

— Не те мразя, Закат, и не те заплашвам. Просто ти разкрих каква съдба те очаква. Ще приемеш ли задачата си?

— Не и преди да науча повече за нея.

— Добре тогава. Ще ти разкрия първата част от задачата. Ти трябва да дойдеш при мен в Кел, където ще се предам в ръцете ти. Аз ще бъда твой заложник, но и ти със сигурност ще бъдеш мой. Затова ела в Кел с Детето на Светлината и с неговите избрани спътници. Още от зората на света е предсказано, че ти трябва да си с тях.

— Но…

Пророчицата вдигна тънката си ръка.

— Забрави за своята свита, за армията си и за символите на властта си. Те няма да ти бъдат полезни. — Кайрадис замълча за миг. — Или се страхуваш, о, могъщи Закат, да вървиш през огромната си империя без войници, които да принуждават несъгласните с теб да подвиват коляно и да убеждават непокорните да се подчиняват на волята ти?

Закат се изчерви от гняв.

— Не се страхувам от нищо — отвърна той с леден глас. — Дори от смъртта.

— Смъртта е незначително нещо, Кал Закат. Струва ми се, че се страхуваш от живота. Както казах, ти си мой заложник и аз ти заповядвам да дойдеш в Кел, за да поемеш своя дял от бремето.

Императорът на Малореа започна да трепери. Гарион вече го познаваше добре и беше сигурен, че при нормални условия Закат веднага би отхвърлил нетърпящата възражение заповед на Кайрадис, но Закат беше притиснат от някаква непреодолима сила. Тялото му затрепери още по-силно, по лицето му изби студена пот.

Въпреки че очите на Кайрадис бяха вързани, тя долови вълнението, обхванало нейния „заложник“, и каза:

— Ти направи добър избор, Кал Закат. Ще се подчиниш на моята повеля — с готовност или с неохота, — но трябва да го сториш, защото така ти е писано. — Тя се изправи и продължи: — Сега ми отговори, императоре на Малореа. Съдбата ти изисква да ми се подчиниш. Ще дойдеш ли при мен в Кел?

— Ще дойда. — Гласът на Закат прозвуча като грак на гарван.

— Нека да бъде така. Заеми мястото си до Гарион и ела в Свещения град. След това ще ти дам указания каква е твоята задача. Там ще ти обясня защо от нея зависи не само твоят собствен живот, но и съдбата на целия свят. — Пророчицата се обърна, сякаш за да погледне Гарион с превързаните си очи. — Доведи ми го, Дете на Светлината — рече тя. — Всичко това трябва да стане преди последната среща.

Кайрадис протегна с копнеж ръка към Тот и след миг изчезна.

— Станахме дванадесет на брой — промърмори Сади.

Най-новият член на групата стоеше в средата на палатката с мъртвешки бледо лице. Гарион удивен се взря в сълзите в очите на императора на Малореа.