Лидия Джойс
Гласовете на нощта (9)

8

Когато Чарлз пристигна в имението, къщата беше призрачно осветена от гърбавата луна. Светлинка мъждукаше в прозореца на сестра му, но иначе целият дом беше потънал в тъмнина. Той въздъхна, предчувствайки досадното мъмрене на майка си. Щеше да му натяква за непочтителното му отношение към нея предишната вечер. Почти чуваше гласа й, който го заплашваше, че няма да му сервира вечеря. Един непочтителен син не би трябвало да очаква каквото и да било внимание.

Чарлз отвори вратата и видя една самотна прислужница да го чака, седейки търпеливо на пейка във формата на позлатен сфинкс. На масата пред нея горяха две свещи. Той й благодари студено, но когато тя се изправи, усети, че няма палто, шапка и ръкавици, които да й подаде. Беше ги забравил в къщата в Челси, когато хукна след Маги. Той остави камериерката да стои с объркано изражение и тръгна по стълбите, придържайки една свещ пред себе си.

Когато всички газови лампи бяха запалени, имението изглеждаше сякаш е направено от ледени блокове. Като дете си го беше въобразил, а след това го беше втълпил и на сестра си, че тази къща някога е принадлежала на Снежната царица. Но осветявана от мъждукащия пламък на свещта, къщата губеше своя блясък. Портретите на предците му го гледаха снизходително от стените, докато вървеше към източната галерия, и той почувства огромна самота, сякаш беше затворен в мавзолей. Зави по коридора и видя ивицата светлина под вратата на сестра си. Приближи се и внезапно си спомни разговора им от предишната вечер… Или може би беше караница? Не му се искаше днес да се среща с нея, но нямаше друг път, по който можеше да стигне до библиотеката и до личните си покои. А и гордостта му не му позволяваше да се крие като заек. Той продължи напред и щом стигна до вратата, отвътре долетя очакваният поздрав на Мили.

— Ето те най-после! От часове те чакам!

Чарлз си придаде въпросителен вид и влезе в дневната.

— О, Чарлз, би трябвало да съм ти много ядосана. Ела, седни. Винаги ме изнервяш, като стърчиш така.

Чарлз внимателно положи тялото си на едно необичайно канапе, което изглеждаше така, сякаш едва удържа собствената си тежест. Покрито блюдо стоеше на масичката пред него. Когато вдигна капака, откри студено телешко със златист пудинг за гарнитура. Едно от любимите неща от детството му. Очевидно сестра му искаше той да е в добро настроение. Това не беше добър знак. Но храната не трябваше да се похабява и затова той се залови да яде, докато тя продължаваше да бърбори.

— Какво си говорихте с мама снощи? Сигурно е било нещо лошо, защото тя се затвори в стаята си с обяснението, че сърцето й е прекалено слабо, за да издържи тежестта на днешното общество. Заради това изпуснах чая с лейди Мери и лейди Елизабет.

— Не отиде ли сама? — попита Чарлз по-скоро с надежда да отклони вниманието й от себе си, отколкото от любопитство.

— Как бих могла? Не беше просто неангажиращо женско събиране, а истински прием. Имало е точно петдесет гости. Впрочем трябва да са били четиридесет и осем, без мен и мама. Половината от тях са били господа. Ако не беше изгонил братовчедката Берил…

— … щеше все още да ни пие кръвта, както правят всички далечни роднини — отвърна Чарлз.

Мили отвори уста да възрази, но после я затвори с безпомощно изражение. Чарлз се почуди дали сестра му винаги е била толкова превзета. Да я слуша беше като да търпи кряскането на затворена в клетка сипка. Вярно, че начинът, по който говореше сестра му, не беше по-различен от този на повечето му познати. Образованите бяха хитри и думите им пронизваха, а глупавите просто бърбореха. Общото между тях обаче беше, че едните се създаваха от другите, чрез множество разочарования и достатъчно време. Колко далече от това беше начинът, по който се изразяваше Маги.

— Но всъщност не за това те повиках. Време е вече да започнем да организираме тазгодишното семейно тържество, а мама е непрекъснато замаяна от ароматни соли и лауданум.

По дяволите. Чарлз се изправи леко. Именно на тазгодишното семейно събиране трябваше да им представи Маги. Майка му обикновено не започваше организацията преди март, и той се беше надявал да има достатъчно време, за да успее да подготви момичето както трябва.

— Кога ще бъде? — попита той с ведър тон.

— Решила е, че иска да прекара късната пролет в провинцията и затова възнамерява да го направи възможно най-скоро.

— Кога, Мили?

Тя му направи физиономия.

— След шест седмици.

Това време щеше ли да е достатъчно? Трябваше да се справи.

— Но не за това съм така развълнувана! Измислила е наистина очарователна тема за тържеството! Искаш ли да я чуеш?

Предпочитам въобще да не я чувам, помисли си Чарлз, докато казваше:

— Да, разбира се.

— Еклога! Митически пасторал. Можеш ли да си представиш? Всички мъже ще са облечени като сатири, овчари или богове, а всички дами ще са нимфи и овчарки.

— Или богини, облечени като овчарки? — предположи Чарлз.

— Като амазонки. — Поправи го Мили. — И й е хрумнала най-прекрасната идея кой от нас какво ще играе!

— Нека позная, ти ще си Диана, а аз — Аполон.

Мили се нацупи.

— Направих загадката прекалено лесна като ти казах за амазонките. Не е ли прекрасно! Ти ще бъдеш слънцето, целият златен и красив, до бледата, студена красота на сестра си! Разбира се, маман ще бъде нашата майка Лето.

— А скъпият ни починал баща се явява Юпитер? Колко предвидливо от страна на мама.

Само че скъпият им баща въобще не беше верен на майка им… Планът не му хареса. Обичаше маскарадите, но не искаше да бъде Аполон.

Мили не беше забравила спора им. Докато изброяваше всички подробности, които майка им беше запланувала за събитието, направи няколко остри забележки по повод вероятността Чарлз да им представи някоя неподходяща жена. Чарлз остави сарказма й без коментар и я насочи обратно към въпроса за предстоящото празненство.

След половин час Чарлз се изправи и тръгна към стаята си. Почувства се направо разнебитен след преживяния бурен ден. Затова веднага потърси удобството на леглото. Но когато най-сетне успя да заспи, сънят не му донесе забрава. Налегнаха го сънища, в които той беше похотлив сатир, преследващ млади нимфи. И всички до една досущ приличаха на госпожица Маги Кинг. Всеки път, щом си помислеше, че е хванал някоя, тя се изплъзваше между пръстите му и се превръщаше в птица или цвете. А една се преобрази дори в разярена вакханка, която се опитваше да го изяде жив. Или пък когато се протегнеше да я докосне, нимфата просто изчезваше, разтваряйки се във въздуха.

 

 

Следващият ден обърка Маги дори повече и от предишния, защото уроците започнаха от момента, в който се събуди, и продължиха без прекъсване до седем часа вечерта. Нямаше никакво време за себе си, дори и когато около обяд Нан и Сали пристигнаха с Моли и Джо. Докато се мъчеше да подслуша разговора между госпожа Пършинг, Нан и Сали, Маги така се разсея, че невъзмутимата госпожица Уест се нацупи и стана да затвори вратата към коридора, натяквайки й, че не внимава и само й губи времето.

Маги се постара отново да се съсредоточи. Обръщения и формалности, тънкости на граматиката и на произношението. Мадам Рошел ги прекъсна за още няколко проби. Маги наблюдаваше с пълно изумление платовете, които се гънеха по тънкото й тяло, забодени тук, захванати там, тропосани или вече здраво зашити. Уроците по пеене на госпожа Лад не бяха по-добре от всички останали. Маги установи, че прави всичко погрешно. Трябваше да се подложи на изтощителни упражнения. Но когато госпожица Уест си тръгна в определения час, от лорд Едингтън все още нямаше и следа. Маги почака още половин час с отворени пред нея учебници, но след това й омръзна и отиде да вземе вана. Беше се къпала и предишната вечер, което потресе госпожа Пършинг. Не можеше да реши дали Маги поддържа безупречна хигиена, или беше някоя луда, която застрашава здравето си.

Маги облече една вечерна рокля, която мадам Рошел беше донесла през деня. Беше светлосиня и сдържана, но без да е непорочна. Маги не намираше разлика между сдържана и непорочна, но реши да не се задълбочава. Дрехата беше много мека и удобна и галеше приятно кожата й. Нямаше желание да навлича няколкото слоя дрехи, които госпожица Уест смяташе, че една дама трябва да носи. Затова облече роклята само върху една тънка риза и се покатери на леглото. Отново отвори пред себе си всичките книги, които й бяха оставили. Опита се да се концентрира върху тях, но част от съзнанието й постоянно дебнеше да чуе познатите стъпки по коридора. Тя подскочи, когато на вратата най-сетне се почука. Чарлз!

— Аз съм — чу се гласът на Сали. Маги потисна разочарованието си. Може би е забравил. Може би никога не е възнамерявал да дойде.

— Влез.

Вратата се отвори и Сали пристъпи плахо, примигвайки от силната светлина. Изглеждаше толкова малка и обикновена в помпозната стая. Маги никога не беше забелязвала колко слаба и невзрачна беше най-добрата й приятелка. В малкия им апартамент всички изглеждаха направо огромни, но в тази стая момичето почти се губеше.

— Госпожа Пършинг ни праща утре в града да си купим дрехи. Нан и Моли ще си вземат униформи на камериерки, а аз — рокля от черно копринено моаре. — Докато произнасяше думите, момичето явно се забавляваше. — Коприна, Маги! Можеш ли да си представиш?

Маги притисна колене към гърдите си.

— Как не. И аз цял ден пробвам коприни и дантели и още много неща, чиито имена дори не знам.

Сали въздъхна и седна на леглото.

— Трябва да е страшен кеф.

— Да — каза Маги, въпреки че беше прекалено заета да си мисли за събитията от последните два дни, за да може да се съсредоточи върху роклите, които се шиеха за нея някъде на Бонд стрийт.

— Твоят лорд Едингтън изпрати двама лакеи да ни вземат. Едва успяха да качат Джайлс в каретата, когато разбра, че ще ходи на училище. Наложи се да го държат и по пътя, за да не скочи в движение. Той пищеше така, че щеше да събуди и мъртвите. Разплака и Джо и двамата пищяха и плачеха, а хората по улицата гледаха каретата, сякаш вътре убиваха някого.

Маги се засмя.

— Надявам се да ми прости.

— Надявам се да заключват училището нощем, за да не избяга — рече Сали. — Взехме и Хари. Те с Франки бяха в апартамента на Чърч Лейн.

Маги не пропусна да забележи пропуска й.

— Но не взехте Франки?

— Не, той не искаше и да чуе за заминаване. Каза, че не иска нищо от твоя… твоя богаташ.

Маги подозираше, че думите му са били много по-вулгарни от тези на Сали. Тя прехапа устни и поклати глава.

— Не вярвах, че ще дойде, но все пак се надявах.

— Знам — каза Сали. — Но Хари слушаше много внимателно какво му обясни пазачът за адвоката и накрая се усмихна.

Маги кимна и сърцето й подскочи леко. Хари беше част от семейството им вече от две години и половина, а тя почти не го беше виждала да се усмихва. Маги беше на колко… седемнайсет? Не, не можеше да е толкова малка. Може би на деветнайсет? Хари тъкмо беше навършил седемнайсет миналата Коледа и въпреки това много често й изглеждаше като старец.

— Това е добре — каза тя, но думите я нараняваха. Беше добре, че се е усмихнал, но въпреки това ставаше дума за щастие, което тя никога не бе успяла да му даде, а лордът му го подаряваше с едно набързо написано писмо. Не беше честно. Част от нея изплака. Потта и кръвта й, работата през целия й живот не можеха да се сравнят с това, което лорд Едингтън можеше да направи с едно махване на ръката.

— Съжалявам, че не можах да направя достатъчно за Хари — каза тя тихо. Не съм била никога достатъчно добра, достатъчно силна, достатъчно могъща.

Сали погледна въпросително към Маги.

— Вече говориш като превзета госпожица, знаеш ли.

Маги се сви от неудобство.

— Трябва да се упражнявам, иначе ще се изпусна, когато не трябва. Не съм по-различна от преди.

— Ти винаги си била по-различна. Но на нас, хлапетата, не ни пречи. Хубаво е, че се учиш да си като дама.

Маги я погледна със съмнение.

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина ами.

— Днес имах чувството, че губя себе си. Знам, че не съм дама, но и не съм сигурна какво точно съм.

— Ти си старата ми приятелка. Ако да се държиш като дама ще ти донесе нещо в този свят, то ние, хлапетата, ще сме последните, които да недоволстват от това. Хайде, госпожа Пършинг каза, че трябва да ти среша косата и да те приготвя за лягане.

Маги се разсмя.

— Не е нужно да се държиш така, когато я няма. Винаги сме го правили сами.

— Ако ще ми се плаща, за да ти мия косата, да я реша и да ти лъскам обувките, значи ще го правя — отвърна Сали със сериозно изражение. — Сега ела!

Маги се изправи неохотно и я поведе към гардеробната, където послушно седна пред тоалетката и остави Сали да свали фибите от косата й. Тежките къдрици се отпуснаха, падайки почти до пода. Маги погледна към Сали в огледалото.

— Добре че така и не отидох при майстора на перуки, както мислех. Сега щях да съм една смешна дама без коса.

— Би било жалко да я отрежеш. — Сали вдигна четката и започна да я реши. Очите й се бяха съсредоточили върху работата. — Е, спа ли вече с благородника?

— Сали! — Предупреди я Маги.

Сали само въздъхна.

— Реших, че ще го направиш още първия ден, когато той дойде в апартамента. Той ти хвърляше такива погледи, но ти май не ги разбра, затова му отвръщаше така, че мен ме побиваха тръпки. После дойде при Бес и той те гледаше, сякаш си негова жена.

— Не искам да говоря за това — измърмори Маги. Не и със Сали, която нямаше да разбере страстта й, копнежа й не само към лорда, но и към всичко онова, което можеше да я откъсне от мизерния й живот.

— Не ти натяквам, Маги. Просто искам да си щастлива. Той прави ли те щастлива?

Щастлива. Думата се затъркаля в съзнанието на Маги сякаш беше напълно непозната. Чувстваше ли се щастлива с лорда? Усещаше желание, да… и страх, и амбиция, и страст… и още нещо… странно чувство, сякаш можеше да надникне в него и да открие нещо, което очакваше да намери там. Това прозрение само по себе си беше плашещо. Как момиче като нея може да има връзка с човек като лорд Едингтън? Как той би могъл да бъде за нея нещо различно от неразгадаема мистерия? И все пак чувството й напомняше… Не, това със сигурност не беше щастие, но имаше нещо в него, свързано с щастието.

— Нещо такова — отговори най-накрая Маги.

Сали спря да я реши и очите й се разшириха за момент.

— Не му позволявай да те нарани. Каквото и да правиш, не му позволявай да те нарани.

Не знам как бих могла да го спра… — помисли си Маги, но на глас каза:

— Няма!

На външната врата се почука и това прекъсна отговора на Сали.

— Мисля, че трябва да отворя — каза Сали със самоуверена усмивка. Тя остави четката и влезе в другата стая.

Маги я последва, а сърцето й щеше да изскочи. Най-вероятно бяха Нан или Моли, или госпожа Пършинг. Тя наблюдаваше от другия край на стаята, докато Сали отваряше, и силно прехапа устни, когато видя мъжкия силует на вратата.

Той е! Той е! — Сетивата й крещяха, въпреки че всячески се опитваше да потисне вълнението си. Той изглеждаше съвършен в тъмния си вечерен костюм. Безупречен и нереален.

— Извинете, че ви притеснявам, госпожице Кинг. Госпожа Пършинг каза, че учите. Не беше разбрала, че вече сте свършили.

— Често ли ходите в спалните на жените, когато учат? — попита Маги автоматично и в същия момент се обърна към Сали — Достатъчно за тази вечер, Сали.

Сали излезе с леко кимване, затваряйки вратата след себе си. Изражението на лорд Едингтън беше комбинация от учудване и копнеж.

— Не знам как да се държа с вас, Маги. Не съм срещал друга такава жена.

А пък аз съм срещала купища контета като теб, помисли си Маги, но не го каза, защото знаеше, че не е вярно. Никога досега не беше срещала благородник, който и за момент да се усъмни в честта си. И никога не беше срещала такъв, който да й обърне внимание.

— Затова ли ме наричате Маги, Маргарет и госпожица Кинг?

Той се сви:

— Госпожица Кинг е начинът, по който се обръщаме към дама, Маргарет е обръщение, което бих използвал за прислугата, а Маги… не съм сигурен какво е Маги… Вие ще трябва да ми кажете.

Въпросът я обърка.

— Не знам, сър. Маги е просто Маги. Трябва ли да знам?

— Не съм сигурен. Вероятно е свързано с моето отношение към вас, но аз все още не съм готов да отговоря точно на този въпрос.

— Знаете повече за мен, отколкото аз за вас, сър.

— Така ли? — веждата на лорда се повдигна.

— Знаете три имена, с които да ме наричате, а аз само едно — лорд Едингтън.

— Кръщелното ми име е Чарлз. Чарлз Едуард Ксавие Кросъм, лорд Едингтън.

— Чарлз ми харесва.

— И на мен ми харесва Маги — отвърна той, приближавайки се към нея. — Звучи толкова прямо. Толкова откровено.

Маги само изсумтя в отговор:

— Значи може би аз ви познавам по-добре, отколкото вие мен.

Лордът се замисли и спря на известно разстояние от нея.

— Лъгали ли сте ме?

— Вас не или поне не много, но съм лъгала. И мамила, и крала, и убивала…

— Кой не го е правил? — Той посегна и Маги затаи дъх, но той само хвана в шепа къдриците й и ги прекара през пръстите си. После ги пусна. — Косата ви е забележителна. Не съм си представял, че е толкова дълга.

— Тъкмо споделих със Сали колко се радвам, че не я продадох на перукера.

Тя преметна косата върху едното си рамо и започна машинално да я подрежда. Лордът отмести ръката й.

— Харесва ми така, пусната.

— Гъделичка ме, сър — отговори тя, но не направи опит да довърши прическата.

Какво правеше той тук? Част от нея искаше да го попита защо е дошъл. Какво търси? Но останалата част от нея не искаше да знае. Затова задържа устата си затворена и му се усмихна. Тя повдигна ръката си, така че вече не беше под неговата, а я държеше.

— Радвам се, че сте тук. Започвах да си мисля, че няма да дойдете тази вечер.

— Как бих могъл да стоя далече от вас?

Тя безмълвно постави ръката му на кръста си и пристъпи към него, навеждайки подканващо глава назад. Вместо да я целуне обаче той обгърна лицето й с ръце.

— Притесняваш ме, Маги. Отдаваш се прекалено лесно.

Тя се отдръпна леко.

— Отдала съм се само на вас, знаете.

Устата му се изви в усмивка.

— Това е най-сериозната причина да се притеснявам.

— А може би аз се възползвам от вас? Може би използвам тялото си, за да ви обвържа и да изстискам повече пари от вас. Аз нямам угризения, така че защо вие да имате?

Думите й очевидно го изненадаха и въпреки че не отговори, в погледа му за момент блесна остър лъч.

— Така ли възприемаш случилото се? Шанс да изстискаш малко повече пари? — Гласът му беше бавен и спокоен и Маги не можеше да разчете нищо в него. — Това ли беше всичко?

Искаше й се да му изкрещи, че е само това, но вместо това рече овладяно:

— Това е всичко, което момиче като мен би могло да очаква. Ако си позволя да поискам нещо повече, ще излезе, че заблуждавам себе си, вярвайки в една неосъществима мечта.

— А ти никога ли не мечтаеш, Маги? — попита той нежно.

— А вие? — отвърна тя. — Не вярвате в собствената си чест, но позволявате ли си да мечтаете? Проблемът с мечтите и сънищата е, че в един момент се събуждаш. По-добре е да не сънуваш.

Той я пусна и обиколи стаята с бавната походка на дебнещ лъв. Спря се пред една масичка, отрупана с порцеланови фигурки, и взе една овчарка. Гледа я толкова дълго, че Маги реши, че няма какво да й отвърне. Най-сетне проговори, но сякаш по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— За последен път идвах в тази къща преди седем години. Майка ми тъкмо беше разбрала, че баща ми, само шест седмици след сватбата им, я е купил, за да крие в нея любовниците си. Плака истерично, когато разбра, а аз знаех, че много малко неща на този свят могат да я разплачат. Затова се втурнах към Челси, готов да се спречкам с баща си. Обмислях безумната идея да го извикам на дуел, да го убия или да направя нещо страшно… Когато пристигнах, него го нямаше. Тук беше само Франсис, последната му любовница, която съвсем наскоро се беше нанесла. Тя беше една от онези рядко срещани жени, които са толкова красиви, че мъжете биха извършили и най-страшния грях само за една нейна усмивка. Тя ме поздрави любезно и ме изслуша с разбиране и дори симпатия, когато разбра за какво съм дошъл. Тя беше вулгарна, разбира се, поведението й беше по-скоро престорено, но когато се усмихнеше, всеки мъж се чувстваше като цар. После ме подлъга в спалнята си, беше си наумила да ме прелъсти.

— И? Успя ли? — попита Маги, опитвайки се да улови поуката от историята.

Чарлз поклати глава, а ъгълчетата на устата му се разляха в усмивка.

— Имах някои скрупули. Бях по-ядосан на баща си за това, че е разстроил майка ми, отколкото за която и да е изневяра. Но все пак се подадох на очарованието на Франсис. Макар и само за момент отвърнах на целувката й, и си представих, че мога отмъстя на баща си по съвсем различен начин. Но лудостта ми мина бързо и аз изчезнах от къщата, която разплака майка ми. Но по един или друг начин Франсис успя, защото след това бях прекалено страхлив, за да повдигна въпроса пред баща си.

— Защо ми разказвате това? Защо ми го казвате изобщо? Не виждам логична причина.

Лордът остави фигурката с нетърпеливо движение.

— Защото тези стаи ми напомнят за Франсис. Много пъти съм се чудил защо ме целуна, защо искаше да ме прелъсти. Накрая реших, че тялото й е единственото оръжие, което знае как да използва. Когато един млад мъж се появи и заплаши да й отнеме всичко, което има, тя не се опита да се бори с него, а реши да му се отдаде, така че той да не може да й се противопоставя. Ти не си Франсис и все пак говориш как използваш тялото си, тук, в тази стая, и когато се даваш така лесно… — Чарлз загуби нишката на мислите си и занемя.

Маги се изправи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Прав сте. Не съм Франсис. Не съм красива. Никой мъж, никога не е давал нищо, за да ме накара да се усмихна. Но не съм курва или поне не още. И не искам да разплаквам никоя жена, дори и тя да е богата, разглезена благородничка. Но това не значи, че съм толкова глупава, че да си представям, че сте се върнал, защото не можете да живеете без любовта ми, че ще ме превърнете в принцеса и ще ме отнесете в някой замък в облаците. Трябва да внимавам и да се грижа за хлапетата си, защото никой друг няма да го направи.

— Това значи ли, че не ме искаш? — попита лордът.

Тя въздъхна, чувствайки се стара.

— Знаете отговора на този въпрос. Искам ви много повече, отколкото е добре за мен. Но не бива да забравям реалността — тя се приближи до него и положи ръка на гърдите му. — Това е истина — каза Маги и се надигна на пръсти, за да може да го целуне по врата. Кожата му беше топла и солена под устните й. — Както и това. Вие, аз, тази нощ. Не мога да си позволя да вярвам в друго.

Той я гледа толкова дълго, че тя се притесни, че иска си тръгне. Когато проговори, каза:

— Така да бъде — и се засмя с кратък горчив смях. — Ще ми се да бях така уверен като тебе.

Преди да успее да го попита какво има предвид, той я целуна и после дълго-дълго не бяха нужни думи.