Лидия Джойс
Гласовете на нощта (11)

10

Преди да излезе на улицата и да потъне в мъглата, Маги си сложи бонето и се уви в шала. Рояк мисли и предположения се блъскаха в главата й по обратния път към Челси.

Значи тя беше попаднала точно там, където искаше Дани. Вече беше сигурна в това. Но каква роля играеше Едингтън в цялата комедия? Беше невероятно да се е съгласил доброволно. От друга страна, Пърл беше права, като казваше, че й се вижда странно, дето лордът точно този ден е решил да търси подходящо момиче за маскарада си. Случайност ли е, че мистериозният автор на писмото е поискал точно тогава тя да бъде в операта? Нейното явяване на сцената тъкмо в този ден е било внимателно подготвено. Въпросът сега беше дали присъствието на Едингтън е било случайно? Трябваше да напусне Лондон, да напусне Англия! Да отиде на другия край на света, някъде, където Дани няма да я намери. Само ако имаше как да го стори, като намери и на хлапетата си сигурно място.

Вече не беше нужно да се крие на връщане от метача на ъгъла. Не можеше да види дали е на поста си, или не, защото мъглата поглъщаше всичко. Когато стигна до къщата, се сепна, разпознавайки пред входа каретата на лорда. Какво прави той тук? Не трябваше ли да е на вечеря или на бал? Нямаше да е доволен, че е излизала сама, никак даже. За момент Маги понечи отново да потъне в мъглата и да изчезне, но после разумът й се намеси. Той вече е разбрал, че е излизала, и няма какво да направи, освен да се изправи пред него възможно най-скоро, преди раздразнението му да се е превърнало в нещо по-страшно. Когато се приближи до вратата, странно движение около стълбите привлече вниманието й. Тя посегна за пистолета, но се оказа прекалено бавна. Непознатият я хвана и извърна главата й настрани.

Познатото движение веднага издаде нападателя.

— По дяволите, Франки! Какво правиш! Изкара ми ангелите!

Франки се ухили и се облегна на парапета. Заради мъглата Маги все още не можеше да види лицето му.

— Не мога да повярвам, че успях да уплаша великата Маги Кинг.

— За малко да те застрелям, магаре такова! Тогава щеше ли да се смееш?

— Нямаше пистолет в ръцете си.

Маги му се нацупи:

— Какво правиш тук?

— Търсех те.

— Нямаше ме вкъщи, така че защо остана?

— Защото така исках. — Той застана под навеса и Маги се удиви колко висок е станал. Беше вече колкото голям мъж, въпреки че щяха да минат още няколко години, преди съвсем да изгуби детинското си изражение. На колко ли е години? По-млад е от нея, но не много. Така поне изглеждаше, когато бяха още дечица в бандата на госпожица Баркър.

— Все още си в апартамента, нали?

— Дадох на вдовицата Мерик наема за следващия месец, но вече не спя там. Една вечер се прибрах и заварих няколко от биячите на Дани да ме чакат. Така и не ме видяха, но реших, че не е полезно да оставам там и затова реших да се покрия за известно време. Намерих едно кьошенце в Саутуорк. Исках да те предупредя да не ме търсиш на старото място.

Маги го хвана за ръката и я стисна нежно.

— Знаеш, че се притеснявам за теб.

Франки се дръпна и ръката на Маги падна.

— Няма нужда, и сам се оправям добре.

— Знам. Но това не ме спира да се притеснявам. Ако само позволиш на лорда да…

— Не! — отряза я Франки. — Нищо няма да взема от това конте.

— Е, взел си достатъчно от мен, което значи, че и от него — репликира го Маги. Тя усещаше саркастичното му изражение дори и в тъмното.

— Това е различно, ти си изкарала всичко това, лежейки на гърба си.

Тя замръзна.

— Не е така, Франки!

— Опитваш се да ми кажеш, че не спиш с него ли? И че каретата му го води тук всяка вечер само за да си побъбрите?

— Казвам, че нещата не стоят така — повтори тя нежно.

Франки постоя мирно за момент и после сякаш се отърси от мисълта, която го тормозеше.

— По дяволите, знам, че не е така, но просто ми се искаше… — той прекъсна… — Не мога да взема нищо от него… Просто не мога, Маги! Опитвам се да мисля за теб и за него и да се радвам и за вас, и за Нан, и за Сали и за всички, но просто не ми се вижда честно. Имам предвид… Той е конте! Не мога да се сравнявам с конте!

Ръцете на Франки се разпериха от яд, после отново паднаха надолу. Маги го погледна. За първи път от много време насам наистина се взря в него. За нея той си беше Франки, винаги е бил нейният Франки. Но сега не само беше станал по-висок. Изведнъж тя си спомни за скритите погледи, които й беше отправял през последните месеци, смените на настроенията му, мъжкарските му прояви и странните му изчезвалия. Необясними преди, сега те придобиваха смисъл, който я ужасяваше.

— Ти ме обичаш — каза тя със сподавен шепот. — Франки, защо никога не си ми казал? Защо не каза нещо?

Смехът му секна.

— Наистина ли не знаеше, Маги? Сърцето ми се къса от две години и повече, а ти дори не си предположила. Как можех да кажа каквото и да е. Хари те обича като свой личен ангел, но аз… аз исках да те обичам като жена, исках да ме видиш като мъж.

— О, Франки… ако знаех… ако поне предполагах… може би щях да погледна на теб по друг начин. Но сега…

— Знам. Всичко е различно. Дори не говориш като преди. Ти си родена за аристократка, а сега си имаш и своето конте. А аз си имам улицата, така че остави ме да си я запазя, заедно с достойнството си. Той спечели и това е суровата истина. Но не ме карай да ям огризките му.

Гласът на Франки беше ведър, но Маги усещаше болката. Болката, която беше там от седмици… само ако беше разбрала. Тя прехапа устни и му подаде ръка.

— Винаги ще бъдеш едно от моите хлапета.

— Никога не съм се страхувал за това, Маги — каза той. После бързо хвана ръката й, но после я пусна бързо. — Стой настрана от този Дани.

— Ти също.

И като кимна с глава за сбогом, Франки си тръгна и мъглата го погълна. Маги гледаше след него и хиляди „може би“ и „ако“ се въртяха в главата й. Тя потрепери от студения вятър и се качи по стълбите. Пъхна ключа си в ключалката и го завъртя толкова леко, че едвам чу изщракването му. Отвори вратата и се вмъкна в коридора. Само един газов фенер светеше слабо. Дори пазачът не беше на смяна. Мръщейки се, свали шапката и шала си и ги остави на масичката в коридора, за да може госпожа Пършинг да ги прибере сутринта. Шумът от обувки по плочките я накара да замръзне. Тя погледна в огледалото, но в него се отразяваше само стената. Вниманието й се съсредоточи върху тежката стъклена купа на масата до шапката й. С едната ръка посегна към нея, а с другата към пистолета.

— Къде беше, Маги?

Едингтън. Студенината в думите му режеше въздуха. Тя затвори очи за миг, пое си дълбоко дъх и се обърна, за да го види облегнат на вратата на сутрешната стая. Изглеждаше прекрасно във вечерните си дрехи. Защо всеки път, когато го погледнеше, нещо я пробождаше в гърдите? Задето беше толкова красив, богат, толкова спокоен и знатен ли? Или имаше нещо повече… Самият факт, че той беше лорд Едингтън, а тя само някаква си Маги, беше сериозен проблем. Изглежда у него се бяха събрали много поводи за терзания, които разкъсваха душата и тялото му.

— Навън — отговори кратко тя, инстинктивно заемайки отбранителна позиция. — Вие нали нямаше да радвате тази вечер?

Веждите му се свиха, показвайки презрението, което отговорът й беше предизвикал.

— Вечерята приключи рано. Виждам, че си била навън. Не това питах.

Маги го гледаше, потискайки желанието да се прегърне сама.

— Посетих Пърл Бланк.

Лицето му се стегна, но не от вина, в това беше сигурна.

— Това е на другия край на града!

— На половината — поправи го Маги.

— Беше ужасена от онзи Дани, който, нужно ли е да ти напомням, накара да пребият и изнасилят приятелката ти, и въпреки това реши да се разхождаш на негова територия сама и след залез-слънце.

— На улицата е по-безопасно, отколкото тук. Пък и никой от хората на Дани не знаеше къде съм. Слава богу, поне за час не бях там, където той ме е сложил.

Лордът понечи да я репликира, но се спря.

— Той те е сложил?

Маги въздъхна, изглеждаше угрижена.

— Това е дълъг разговор. По-добре е да седнем.

Едингтън я изгледа и после се отмести, приканвайки я да влезе в стаята. Запали лампите и затвори вратата, а Маги седна на дивана под прозореца. Без да чака покана, той седна до нея и се облегна на възглавницата. Беше смущаващо близо до нея. Маги пое дълбоко въздух. И започна:

— Пърл ми даде бележка, написана от някакъв непознат, който я кара да ми уреди прослушването, на което ме намерихте.

Едингтън се намръщи.

— В бележката не може да се е казвало какви са намеренията ми. Никой, освен сестра ми не знаеше, че търся жена, която да играе тази роля.

— Не се казваше това. Посочваше се само датата. Но аз е трябвало да отида точно на това прослушване и вие все пак ме избрахте. Озовах се тук и Дани каза, че е доволен.

— Може би Дани е имал друг план, който се е объркал, но е искал да си мислиш, че всичко става както го е планирал.

— Кой знаеше, че ще сте на това прослушване? Може би е искал да се запозная с вас, но не е знаел как точно ще се случи това — предположи Маги.

— Въпросът е кой не знаеше — отвърна той. — Дайнс и Гидфърд бяха там, както обикновено, но аз ходя на поне осем от всеки десет прослушвания. Това едва ли е тайна. — Той присви устни. — Аз харесвам опера.

Маги разтърси глава раздразнено.

— Но нищо от това не решава истинския проблем. Защо Дани — или някой друг — би искал да ви попречи?

Лордът погледна скептично.

— Все още не съм убеден, че някой би искал това.

Е, аз съм — помисли си Маги, пропускайки заяждането. Всичките й инстинкти, придобити за цял един живот, й казваха, че нещо не е наред. Казваха й, че тук има капан, и ако самата тя не беше примамката, сигурно щеше да разбере какво е то.

Лордът я гледа дълго, веждите му се сключиха.

— Ако наистина смяташ, че си изпратена нарочно на това прослушване, за да се запознаеш с мен, и тъй като аз твърдя, че никой не ме е пращал, тогава възниква един очевиден въпрос, който не си си задала.

Маги се размърда притеснено.

— Ако сте замесен, щяхте ли да си признаете?

Едингтън не я удостои с отговор. Това беше неговият начин да изрази неудоволствието си. След миг Маги сведе поглед към ръцете си, които бяха сключени в скута й, към същите ръце, чийто талант я беше вкарал в този капан.

— Вече ме познаваш твърде добре. Преди две седмици въпросът ти би бил правилен. Ако си убедена, че Дани иска да си в тази къща, едва ли е логично е да мислиш, че съм замесен.

— Не съм толкова доверчива, колкото ме изкарвате. Когато прочетох писмото, за кратко смятах, че може да сте ме подвели — тя вдигна очи към него. — В крайна сметка, какво знам аз за вас? Знам името и титлата ви. Знам, че имате майка и сестра, къща извън Лондон, където след няколко седмици ще има прием. Познавам и някои ваши навици. И това е всичко. Но въпреки че не знам почти нищо за вас, смятам, че ви познавам повече от останалите хора около вас. Познавам ви достатъчно добре, за да съм сигурна, че не сте човек, който би се забъркал в тъмна афера. — Кехлибарените му очи срещнаха нейните, но той не проговори. Изражението му стана още по-далечно. Тя прочисти нервно гърлото си. — Знам, че не го казвам правилно, но това, което се опитвам да ви кажа, е, че повечето аристократи не биха се загрижили за момиче като мен, имам предвид, че не би ги интересувало какво ще стане с мен, дори и да делях леглото им. Разбира се, те говорят за чест и за достойнството на джентълмена, но това са само думи. Вие сте различен. Понякога, когато съм с вас, забравям, че всъщност не съм дама. — Той продължаваше да седи безмълвен и Маги допълни: — Разбирате ли ме?

— Да. Не заслужавам такова доверие, но да, разбирам.

Маги го зяпна объркана.

— Защо да не заслужавате?

Усмивката му беше по-скоро гримаса.

— Забравяш, че съм гулял и развратничел наравно с повечето от тях. А също така и че съм играл хазарт, просрочвал съм сметките при шивача, че съм използвал други хора само за да си доставя удоволствие, както впрочем семейството ми е правило години наред.

Маги поклати глава в знак на отрицание.

— Но вие винаги сте трезвен и честен…

— Опитвал съм се да се поправя… но някои навици стават втора природа. Някои дела не могат да се поправят, след като веднъж си ги извършил.

— Но какво толкова може да сте направили?

— Всички онези неща, които хората смятат, че се полагат на мъжете в моето положение. Никога ли не си чувала, че греховете на бащата се приписват по презумпция и на сина?

Маги гледаше невярващо.

— Тоест, кръвта вода не става? Да, но не го вярвам.

— Защо? — той изглеждаше заинтригуван.

— Майка ми беше ирландска курва и по това, което съм чувала, когато не е лежала по гръб, се е наливала с джин. Баща ми… съмнявам се, че майка ми някога въобще е знаела името му, а и той няма как да е бил кой знае колко по-добър. Когато тя умря от холера, санитарите я заровиха в обща яма. Дори и последното й обиталище не беше изцяло нейно. И въпреки това аз вярвам, че съм предопределена за нещо повече от това.

— Мисля — каза Чарлз замислено, — мисля, че при мен е различно. Какво ти остави майка ти?

Думите му се сблъскаха с толкова стара болка, че тя дори вече не я помнеше.

— Нищо. Дори и име не ми остави.

— Но на мен баща ми ми остави и титла и солидното наследство на Едингтънови. Как бих могъл да взема едното и да не взема другото? Имотите идват с дълговете си. Титлата с вината си. Вината не може да приключи със смъртта на баща ми, точно както последствията от живота му, както и от този на предците ми, не свършват със смъртта им. Последствията отекват до ден-днешен и така и ще продължи. Злото, което хората правят, живее и след тях. Доброто често е погребано с костите им — промърмори Чарлз. Устните му се извиха в усмивка, но очите му бяха тъжни.

Маги само го погледна и той обясни:

— Страхувам се, че не е толкова лесно. Всъщност точно за това е и облогът със сестра ми. Толкова е странно всичко. Не са минали и три седмици от момента, в който сключихме облога, а ето че ние седим тук и си говорим. Опитвах се да поправя една от грешките на баща си или поне малко да я изкупя, като осигуря детето на гувернантката си.

— Неговото дете — уточни Маги.

— Неговото дете, но нейният срам. Госпожица Барет беше отпратена само година след като майка ми я нае, но аз така и не попитах защо. Научих причината, когато няколко месеца след смъртта му преглеждах документите. Намерих едно писмо от собственичката на евтин пансион, където тя е живяла. То го информираше, че госпожица Барет е мъртва и че дъщеря й ще бъде изхвърлена, ако той не плати дължимия наем.

— Платил ли го е?

Лордът поклати глава.

— Сигурно е имал хазартен дълг или нов кон, който го е интересувал повече. Разпознах името и от писмото научих доста, но разбрах цялата истина едва когато намерих дъщерята.

— Какво разбрахте?

— Че гувернантката не се е оставила доброволно да бъде съблазнена. Че баща ми я е нарекъл курва и я е изхвърлил само с пет паунда, когато е признала за състоянието си и го е молела за помощ. Заявил е, че няма как да знае дали копелето, което носи, е наистина негово. След това младото момиче е било принудено да продаде всичко, което е имало, за да живее, а когато парите й са свършили, е трябвало буквално да проси помощ от баща ми. Понякога й е пращал по няколко паунда, а понякога само псувни.

— О, Чарлз, съжалявам! Не исках да…

— Мисля, че за мен би било по-разумно да възприемам титлата си като обида към християнското си име. Открих Лили Барет в отчаяна мизерия. Тя е получила образованието и обноските, които майка й е можела да й предложи, но как момиче като нея би могло да стане дама.

— Какво направихте? — попита Маги.

— Един полковник дължеше на баща ми пари, но не успя да се издължи, преди той да почине. Уредих да вземе Лили в домакинството си като далечна роднина, с малка, но прилична зестра, която аз осигурих, за да може да си намери почтен, макар и не богат джентълмен, с който животът й да поеме в друга посока.

— Но сестра ви не беше съгласна?

— Скъпата ми сестра Мили се умори от присъствието на Лили и реши да се отърве от нея на бала на Ръшмор, като заяви на всеослушание, че не разбира как момиче от простолюдието може да присъства на подобно събитие.

— И така се стигна до облога, така ли? Ако вие спечелите, тя какво ще направи?

— Ще организира дебютантски бал в чест на Лили Барет. Така едновременно ще се извини и ще възстанови доброто й име.

— Планът ви е много рискован и крие твърде много проблеми.

— Но трябва да сполучи! — отговорът на Чарлз бе категоричен.

Маги присви устни.

— Прекалено сте добър за греховете на баща си.

Той отвърна с мрачен поглед.

— Ако бях толкова добър, защо тогава продължавам да идвам тук вечер след вечер?

Тя се задъха от напрежение.

— Какво имате предвид?

— Кабаретна певица и лорд, Маги? Не звучи по-различно от лорд и гувернантка.

— Аз те желая! Това прави нещата съвършено различни!

— Но когато цялата тази история свърши, какво ще стане с теб? Аз ще продължа празния си живот, но ти ще трябва да се завреш прекалено млада в някой пансион, защото си била твърде горда, за да ми признаеш, че имаш нужда от помощ.

— Не е нужно да се притеснявате за мен. Ако Дани ме хване, няма да доживея до старини — заяви цинично Маги.

— За бога! Такъв варварин ли е този Дани?

Маги потърка лицето си с ръце, потискайки напиращия в гърлото й смях.

— Той е най-могъщият разбойник в Лондон. Как мислите, че е станал такъв? Видяхте какво направи с Нан, разказах ви как убива хора. Да не мислите, че ви се подигравах? Вие, изглежда, не вярвате много на думите ми, но той е точно такъв.

— А ако направиш това, което той иска?

— Ще живея малко по-дълго. Няколко седмици или дори няколко месеца. Но вие не трябва да се безпокоите. Когато маскарадът свърши, аз си тръгвам. Ще замина за Канада или Америка, или някъде другаде. Спестила съм всяко пени, което ми давате, и ще използвам парите, за да си купя билет и да започна някъде на чисто. Сали ще дойде с мен, а сега си мисля, че и Франки ще дойде. Ако можете да задържите Джайлс за малко в училище и да намерите някакво място за Нан, Моли и Джо… само за малко. Хари вече си има нов живот и ми обеща, че щом получи истинска работа, ще се грижи за тях.

— Маги — прекъсна я Чарлз, — за твое спокойствие ще задържа Джайлс в училище, дори ще се грижа за него през ваканциите. Разбира се, всички ще решат, че е мой… — устните му се извиха притеснено. — Дори ще го изпратя в Оксфорд или Кеймбридж, ако реши, че иска да има висше образование. А може да му купя чин в армията или във флота, ако пожелае. Колкото до Нан и малкото й семейство, сигурен съм, че ще мога да й намеря някакво препитание, докато сестра й и синът й станат достатъчно големи, за да ги изпратим в училище и тя да започне да работи при нормални условия.

— Бихте направили всичко това за мен? — прошепна Маги, а гърлото й се сви така, че едва изрече следващите си думи. — Не очаквам Нан и Джайлс да ви благодарят, нито пък аз някога ще успея да ви се отплатя.

— Можеш да ми се отплатиш, като не си тръгваш.

Дъхът на Маги спря за момент.

— Какво?

Изражението му беше напрегнато.

— Не мога да те пусна да отидеш в Америка. Трябва да останеш тук. Вземи къщата, задръж каретата, натрупай малко спестявания за стари години. Казах ти, че не искам любовница и това е самата истина. Не искам любовница. Искам теб.

— Не мога… — изпелтечи Маги. — Дани, той никога няма да ме пусне. Докато съм близо до вас, ще бъда в опасност, защото той ще се опита да ме използва.

— Ще те защитя — настоя Чарлз.

Маги разтърси глава, въпреки че част от нея искаше да остана в рая, който той й предлагаше, колкото и да беше илюзорен. Да продължи да го вижда всяка вечер, седмица след седмица… да говори с него и да го слуша, да му се усмихва. Да задържи целувките му, тялото му, страстта, топлината, честността му. Това беше божествена мечта, но тя знаеше, че за момичетата като нея е по-добре да не мечтаят. За момичета като нея мечтите бяха опасен капан.

— Не можете да защитавате любовница. Любовницата е… просто удобство, а не истински човек като сестра или приятелка. Ако съм ваша любовница, няма да съм в по-голяма безопасност от сега. Не мога да живея до края на живота си, гледайки през прозореца, чудейки се кой ме наблюдава, чудейки се кога Дани ще поиска от мен да направя нещо ужасно. Не бих могла да живея тук, като зная, че може да дойде и да поиска нещо от мене. Тогава ще трябва да сторя нещо ужасно, с което ще ви нараня… Не, не мога да го понеса.

Чарлз мълча дълго и накрая каза:

— Сигурна ли си в това?

— Трябва да бъда. Но това не означава, че не искам сега да ви благодаря… Имам предвид по единствения начин, по който мога.

По лицето на лорда се изписа болка.

— Не е нужно да го правиш. Можеш да ми откажеш всяка вечер, в която не искаш. Надявам се, че го разбираш?

— Но аз те желая — простичко каза Маги. Тя му подаде ръка в знак на покана и той я притегли нежно към себе си. Маги не знаеше какво е усещането да се завърнеш вкъщи, никога не беше разбирала какво имат предвид хората, когато говорят за това, но си представяше, че трябва да е нещо като тази целувка. Той я прегръщаше, целуваше я и тя се остави да потъне в обятията му и се отпусна по течението.

Той я целуна отново и сладостта разпали страстта, идваща от самата й същност; страст, отекваща в цялото й тяло. Той я притисна към канапето и тя се предаде на устните и ръцете му. Той разкопча за секунди роклята й, но тя го спря, закопча джоба на полата и скри пистолета. Едва след това му позволи да я съблече. Бельото й се вдигна.

— Чакай — задъха се тя, докато го отблъскваше. — Трябва да се кача за малко до горе, веднага ще се върна, обещавам.

Очите му, замъглени от похотта, се смръщиха.

— Защо?

— Аз… аз трябва да използвам тоалетната…

— Сега?

— Да — отвърна тя с кротък глас.

Това не го заблуди.

— Какво си намислила, Маги?

— Аз… аз трябва да си взема гъба… — заекваше тя, а страните й се изчервиха. Опита се да се измъкне изпод него, но не можа.

— Гъба? — повтори той.

— С оцет… помага да се предотвратят всякакви… нежелани изненади…

— Профилактика?

Маги го гледаше безмълвно.

— … да предотврати зачеване, да спре бременност? — добави той с раздразнение.

Тя прехапа устната си и кимна.

— Невинаги работи, но помага.

— За това ли никога не ми позволяваш да…

— Да! — Маги го прекъсна забързано. — Моля ви, знам, че не искате дете от мене, точно както и аз. Нека да отида да я взема.

— Защо не ми каза?

Маги не можеше да прецени дали е обиден, или доволен, че е предприела такива стъпки.

— Не мислех, че ще поискате да узнаете. Смятах, че просто ще сте доволен, ако това не се случи.

Той затвори очи за кратко. Когато ги отвори, каза:

— Ти си полусъблечена. Аз ще я взема. Къде е?

— В чекмеджето на бюрото ми — промълви Маги, още по-унизена.

Той се откъсна от нея и тя се облегна на канапето, докато той отиваше към вратата. Погледна я през рамо.

— Стой тук — каза той и излезе от стаята.

Чарлз намери кутийката точно там, където Маги му каза. Отвори я и откри малка гъбичка, която плуваше в течност, чиято миризма не можеше да бъде сбъркана — оцет. Как може да не е разбрал, че тя използва… това. Трябва много да е внимавала. Много внимателна във взимането на мерки срещу това да роди дете без баща, достатъчно внимателна това между тях да не се разрасне и да не въвлече още някого в последиците си. В тази малка кутийка се събираше цял един циничен свят. А може би е мъдрост? В днешно време е трудно да се определи разликата, но в някакъв смисъл това звучеше като обвинение. Чувството между тях беше незаконно, несанкционирано, непризнато… така и трябваше да си остане. Затова със своята обичайна откровеност тя беше взела мерки нещата да си останат без последствие. Това го ядоса по странен начин. Не спрямо нея, а спрямо себе си. Беше ядосан на света.

Той затвори капачето и стисна в ръка кутийката, преди отново да слезе долу. Къщата беше тъмна и тиха. Чарлз беше изпратил пазачите в задния двор и бе освободил всички други за вечерта, защото очакваше караница с Маги. Когато стигна до сутрешната стая, Маги го чакаше на канапето, но се беше съблякла по гащи и долна риза. Тя го гледаше с нямо любопитство, сякаш фактът, че е полугола, няма никакво значение. Докато е живяла с трима или повече човека в стая, изглежда е загубила чувство за благоприличие, помисли си той. Внезапно го обзе прилив на ревност. Колко ли пъти Хари и Франки са я виждали облечена така или дори с още по-малко дрехи. Наложи си да потисне тази мисъл, затвори вратата и отиде при нея. Маги го погледна въпросително и той й подаде кутийката. Тя я пое и я отвори. Гледа я известно време, преди да посегне към нея…

— Не! — каза той. Може и да беше безразлична към дрехите си, но знаеше, че ако тя направи това пред него, ще се унижи. Тя го погледна, готова да спори, както винаги, но той само поклати глава и повтори:

— Не, повярвай ми, ще го сложиш, когато е време. Не е нужно да го правиш сега. — Пред мен, добави той без думи и по смекчаването на изражението й знаеше, че го е разбрала.

— Благодаря — каза тя със странна нотка в гласа си. — Толкова сте добър с мен.

Дори и наполовина не е вярно. Ако бях добър, щях да си тръгна от тук… помисли той, но не каза нищо. Тя внимателно остави кутийката на масичката до себе си. Сякаш се страхува да не се счупи дори от дъха й, рече си той. След това го погледна с очакване. Не биваше да посяга сега към нея. Не и сега, след болезненото напомняне за лицемерието на света, а и за неговото собствено. И въпреки това не можеше да я погледне, без да я пожелае. Тялото й беше прекалено слабо, прекалено очертано през памучната й риза. Старите й очи в младото й тяло го гледаха, изпълнени с желание, което той знаеше, че се отразява в собствения му поглед. Тя стоеше сковано, а през тялото й минаваше напрежение, което подпалваше кръвта му. Той искаше да й даде нещо, нещо, което би взела от него, щом не искаше да му бъде любовница. И така, той застана между краката й и бавно и съзнателно коленичи.

Тя изписка:

— Не, Чарлз, не можеш да коленичиш пред мен.

— Ще правя това, което ми харесва. А това ми харесва, повярвай ми.

Тя не го помоли да се изправи отново. Той плъзна ръка по крака й, върху финия памук на дългите й гащи, докато стигна до кръста. Развърза връзките, после сграбчи плата и го дръпна. Маги се извъртя върху възглавницата, за да му помогне, и след миг дрехата беше свалена. Той смъкна палтото и жилетката си, захвърли ги настрани, последвани от вратовръзката му. След това повдигна бедрата й.

— Ела по-напред! — нареди й той. Тя го направи така, че застана на ръба на канапето. — Сега легни! — Тя се подчини, но очите й предаваха несигурността й. — Няма да ме спреш! — Това беше по-скоро нареждане, отколкото въпрос.

— Не — отговори тя дрезгаво.

Бавно, но решително, той вдигна края на ризата й, откривайки краката й, корема, пъпчето. Виждаше, как мускулите на корема й потрепваха под пресекващия му дъх. Той я целуна по корема, който се стегна при допира на устните му. После пренесе вниманието си към вътрешната част на бедрото й, на половината разстояние от коляното й. Тя го стисна инстинктивно, когато усети допира на устните му. Кожата й беше невероятно тънка и нежна, опъната по мускулите и сухожилията й, без никакви грапавини. Прекалено нежна, прекалено уязвима за живота, който водеше. Той се придвижи нагоре, обсипвайки с целувки всяка частица от тялото й. Вкусът на кожата й, звукът на диханието й, очакването, което вибрираше в тялото й, раздвижи горещината по цялото му тяло, събирайки я в слабините му, карайки го да стене от неудволетворено желание. Чарлз докосна гнездото от къдрици между бедрата й. Гънките й вече се бяха разделили, набъбнали от желание. Той плъзна език по цепката й и тя издаде приглушен, хленчещ звук. Вкусът й — горещ, плътски и женствен, почти го накара да свърши. Той погледна нагоре и срещна погледа й, лицето й беше почервеняло от неудобство и жажда. Устните й безмълвно изрекоха: „Не“. Но съвсем друго послание гореше в очите й, така че той се наведе отново и навлезе в нея, прокарвайки езика си през съсредоточието на силните усещания. Тя отново изплака, извивайки гърба си, а той я вкусваше отново и отново, сменяйки скоростта и движенията си, за да я задържи в поза, която да не й позволи да се съпротивлява. Да не може да спре устрема му, да не може да контролира собствените си реакции. Хлипанията й се превърнаха в стонове от удоволствие. Краката й се стягаха конвулсивно около него, докато свършваше, бързо и силно, извивайки се в отговор на вътрешния ритъм, който той първоначално следеше, докато тя не се задъха и молбите й за още и за почивка се превърнаха нечленоразделни, получовешки звуци. Най-накрая тя се свлече безжизнена на канапето, омекнала, сякаш нямаше кости.

Чарлз погледна нагоре, точно когато погледът й се проясняваше.

— Чувствам се… пълна… — думите й бяха дрезгави.

— Разнежена?

Маги кимна в знак на съгласие и затвори очи, докато той се изправи и отстъпи от нея. Събличаше се. Тя можеше да чуе всяко негово движение. В този момент можеше да се закълне, че чува сърцето му, но не отвори очи, докато не усети нещо студено и мокро между краката си. Тя се сепна от допира и инстинктивно стисна краката си около ръката му. Той държеше гъбата и тя го наблюдава как поставя едната си длан на корема й, разтваряйки краката й, а с другата я намества. Грубата гъба се плъзна лесно във влажната й вътрешност. Студената й влага беше странно възбуждаща. Маги рязко пое дъх, тръпка на удоволствие се разля по нея, докато гъбата влизаше все по-навътре в тялото й.

— О, как ми се иска да можеше да направиш това отново…

Чарлз се засмя мрачно.

— Друг път — обеща той. Тя изненада дори себе си, когато изпита внезапната нужда да изстене от благодарност, че е успял да превърне нещо толкова прозаично и дори противно в средство за доставяне на удоволствие.

Вдигна я безмълвно и я свали на килима. Тя се плъзна надолу, издърпвайки го върху себе си. Кожата му изгаряше тялото й, повърхността й беше осезаемо по-груба от нейната, но дори това й се виждаше заредено с възможности за чувствена наслада, която караше цялото й тяло да се тресе от удоволствие.

— Целуни ме — молеше тя, и докато той навлизаше плавно в нея, изви тялото си така, че устните му да срещнат нейните. С първия му натиск гъбата се плъзна по-навътре в утробата й, неочакваното усещане изтръгна стенание от гърлото й. Тя го притисна още по-силно към себе си, докато той ускоряваше ритъма. Първоначално навлизаше бавно и дълбоко, но после движенията му станаха по-бързи и неудържими, възпламенявайки цялото й тяло. Кожата й пламтеше от страст и жажда, жажда за него, за още наслада… Той постави лактите си от двете страни на главата й и хвана лицето й с ръце. Очите му отразиха пламъка, който гореше в нея. Изведнъж тя усети, че се губи в тях, че изчезва в чувствения екстаз.

Горещината бавно се оттегляше, оставяйки я задъхана и омекнала на килима. Чарлз се беше претърколил настрани, вече не дишаха в ритъм, а въздухът излизаше с хриптене от гърдите им.

— Благодаря! — каза тя, затваряйки очи.

— Не ме задължавай с благодарности — каза Чарлз толкова нежно, че тя едва го чу, — просто кажи — изпитах невероятно удоволствие.

— Определено беше невероятно! — съгласи се Маги, но в себе си го почувства като сбогуване.