Лидия Джойс
Гласовете на нощта (16)

15

— Дотук с игрите на моравата — каза Мили, гледайки сърдито през прозореца на дневната как дъждът се лееше като из ведро. Беше минал вече цял час след обяда, но нямаше никакви изгледи дъждът да спре.

— Ще поиграем утре, мила моя — каза успокоително лейди Едингтън.

— О, кой се интересува от игри на моравата, особено когато вали — импулсивно възкликна една от близначките.

— Обичам дъжда — добави другата. — Толкова е хубаво да си на топло, докато навън е студено и мокро. — Тя потрепери драматично, а лейди Виктория, която за първи път се беше отделила от майка си, се усмихна тайно от своето място до другия прозорец.

— Можем да поиграем на карти — срамежливо предложи Флора. Маги седеше до нея на дивана. Беше минал вече един ден и Маги вече не беше толкова интересна на гостите. Въпреки че Мили изглеждаше все така решена двете да станат най-добри приятелки, вниманието на останалите гости се беше насочило към други, по-пресни впечатления. Недодяланите маниери на госпожица Хаузър по време на сутрешните състезания бяха много по-скандални и затова Маги се оказа на втори план. От своя страна, госпожица Хаузър умело се представяше като момиче от простолюдието, в чието поведение се смесваха наивност и вулгарност. Всичко беше пресметнато така, че да подклажда интереса на компанията.

Но въпреки всичко Чарлз не можеше да се отпусне и да се весели с другите. Не и докато Маги седеше пребледняла до Флора и изглеждайки така, сякаш се мъчи да не повърне. Не си спомняше изражението й в онзи момент, в който сутринта се втурна през вратата на дневната, но видя, че в ръката й има листче хартия. Друга бележка от Дани? Но кой я беше донесъл и кога? Трябва да й я е дал някой от гостите, защото иначе Маги нямаше да го моли да разпитва Мили и полковника. По-важният въпрос обаче беше какво е пишело в бележката? А и къде беше сега това листче? И защо тя нищо не му каза за него?

Маги го улови, че я гледа, и отмести поглед встрани. Това премахна и последните му съмнения. По дяволите, Маги! Защо не ми каза какво пише в бележката. Но той знаеше — заплашили са я, че ако каже нещо, ще убият Франки.

— Картите са добра идея — решително извиси глас Чарлз. Ако успееше по някакъв начин да е на една маса с Маги, можеше да говори с нея без никой да забележи. Може би щеше да успее да измъкне нещо ново, дори и в присъствието на другите. Той нареди на един прислужник да приготви игралните маси и гостите се заизправяха, бъбрейки. Настана лека суматоха, така че, докато стигнат до игралния салон, масите вече бяха готови. Чарлз се изхитри да застане зад Маги, за да може, когато тя си избере маса, просто в последния момент да седне на нея. Флора Ашкрофт се присъедини към тях, без да забележи намесата на Чарлз, а за негова изненада четвъртият човек на масата се оказа госпожица Хаузър. Острият поглед на Маги я прониза за миг, преди отново да се насочи към масата. Въпреки че това стана много бързо, Чарлз усети нещо нередно.

Той взе двете тестета карти, отвори ги и подаде едното към Маги:

— Вист? — Скритият му въпрос беше: „знаеш ли как се играе?“ Маги много добре го разбра, взе тестето и каза:

— Разбира се! По паунд на робер?

Другите две жени се съгласиха с готовност на условията и така Чарлз разбърка картите и ги поднесе на госпожица Хаузър.

— Раздавайте вие — каза й Маги, а в гласа й се усещаше нотка, която онзи, който не я познаваше, не би уловил, но която не убягна на Чарлз.

— С удоволствие — каза госпожица Хаузър след кратко колебание. Тя се усмихна на останалите играчи и взе картите. Отново се поколеба за миг, но после започна да раздава. С новопробудено подозрение Чарлз се втренчи в ръцете й, докато раздаваше картите. На него, на Флора, на Маги, на нея, на него, на Флора, на Маги, на нея, на него, на Флора, на Маги — ето го — лекото трепване, докато госпожица Хаузър разменяше една от картите си с тази на Маги. Но коя беше тази карта? Чарлз отново не разбра съвсем, но докато госпожица Хаузър свърши раздаването, по устните на Маги се изписа тънка усмивка. Вдигнаха картите си и на лицето на госпожица Хаузър се изписа недоумение, докато усмивката на Маги стана още по-сияйна. Какво се случваше?

Първата ръка отговори на въпроса. Маги успя да спечели. Нямаше чак толкова силни карти, но изглежда знаеше точно какво имат останалите и какво ще играят. Тя взе три четвърти от ръцете, а останалите се разделиха поравно между него и Флора. Госпожица Хаузър тихо се нацупи на своята единствена ръка в ъгъла на масата.

— Чичо ми беше отличен играч — весело каза Маги, докато гледаше как Флора раздава картите, които Чарлз беше разбъркал. — Всеки четвъртък канеше приятелите си и играеха с часове. Приятелят му господин Франклин беше дори по-добър и от него.

Очите й проблеснаха хитро и се срещнаха с тези на Чарлз, Франки, тя говореше за Франки. Той си спомни, че Маги му беше споменавала нещо за заложбите на младежа в тази област. Беше гений във всякакъв вид игри с карти. Научи ме малко, колкото да попълвам карето и да не го излагам. Но така и не успях да го победя. Тя се усмихна студено на госпожица Хаузър, която позеленя от яд.

Следващата игра беше честна. Или поне би трябвало да е такава, защото Флора раздаваше картите, които Чарлз разбърка. Въпреки това Маги отново ловко събра почти всички ръце. Флора я погледна с възхищение:

— Аз обикновено печеля на карти — каза тя срамежливо, — но днес изглежда не ми върви.

Маги отвърна на усмивката й.

— Сигурна съм, че е така. Но сте имали и по-добри забавления в живота си. Докато за мен седмичната игра на карти беше единственото развлечение. Нямаше какво друго да правя и затова вниманието ми беше насочено само към виста.

Госпожица Хаузър намусено разбърка картите — бавно и несръчно. Прекалено несръчно, за да е без умисъл, каза си Чарлз. Маги го погледна. В погледа й се четеше безмълвно предизвикателство. Защо трябваше да й помага? Тя сама беше решила да скрие тайните си от него. И въпреки това за него беше невъзможно да не поеме предизвикателството й. Взе картите, за да ги раздава, но се престори на несръчен и изпусна тестето. Госпожица Хаузър изсъска злобно, когато картите се разлетяха.

— Колко съм непохватен — каза той, навеждайки се под масата, за да ги събере, въпреки че един прислужник притича бързо. — О, не, не се притеснявайте. Вече ги събрах.

Той вдигна картите, събра ги в колода и сякаш умишлено ги разбърка няколко пъти преди следващото раздаване. Внимателно наблюдаваше Маги, докато тя вдигаше своите карти. Доверие за доверие, Маги! Тя се изчерви и погледна встрани.

Опитите на Чарлз да я заговори по време на играта се свеждаха до обсъждане на измисления живот с измисления й чичо. Не успяха да си кажат нищо съществено. В момента, в който трябваше да разменят масите, тя беше събрала доста пари. Основната губеща беше почервенялата от яд госпожица Хаузър. Чарлз не разбираше откъде дойде това настървение на Маги срещу безобидното парвеню. А може би именно госпожица Хаузър да беше помагачката на Дани? Дали пък Маги не я познава от предишния си живот? Не беше дала никакъв знак за това, но всичко беше възможно. Можеше да е и някакъв странен ритуал на подземния свят за премерване на силите. Играта свърши и всички се изправиха, за да разменят масите, без Чарлз да беше разбрал нищо. Парите, които Маги спечели изчезнаха ловко в джоба й и тя седна на друга маса, където продължи да печели точно толкова лесно, колкото и преди. Чарлз се надяваше, че поне там играе честно.

Играта продължи, докато стана време за чай и компанията се оттегли в стаята с лилиите. Маги изглеждаше по-мрачна от всякога, въпреки че на лицето й блестеше победоносна усмивка. Той застана до нея, когато всички бяха заети със своите разговори.

— Колко спечели?

— Двеста паунда. И всичките в брой, защото споменах, че не знам дали отново ще бъда в тази компания.

Чарлз се задави с чая си.

— Гледай ти! Та това е месечната печалба на някоя фабрика!

Тя наклони глава.

— Това са само по около седем паунда на човек, нали разбираш. И не съм взела повече от трийсет от никого. Това е повече, отколкото съм изкарала накуп за последните четири години.

— Маги, какво се случва? Кажи ми!

— Нищо — лицето й мигновено помръкна.

— Маги! — повтори той заплашително.

Погледът, който му отправи, беше пълен с безмълвна мъка.

— Не мога да ти кажа, Чарлз. Ако можех…

Мили се появи неочаквано и Маги обърна гръб на Чарлз.

— Този чай „Дарджилинг“ ли е? — попита весело Маги.

Чарлз си тръгна, преди да чуе отговора.

Час преди вечеря майката на Чарлз заяви, че ще се яде в римски стил. Прислужниците донесоха тоги, хитони и сандали за всички, както и с бижута в римски стил, направени от евтини, боядисани метални топчета и нискокачествени мъниста. Сред гостите се надигна шум. Тези, на които Мили все още не беше казала, бяха изненадани и приеха идеята с повече ентусиазъм от останалите, които вече знаеха. Чарлз взе тогата си, без да коментира. Бе се съгласил на римска вечеря като компенсация задето Мили се отказа от сценката с Аполон и Диана. Беше настоял обаче да се използват наличните в къщата дивани и канапета и да купят използвани маси, на които да отрежат краката, за да не да наемат цял комплект мебели.

Той се обърна и видя Маги да оглежда с ужас фалшивите бижута. Тя примигна и изражението на лицето й се измени, но после отиде бързо при Мили и я хвана за лакътя, разменяйки няколко думи с нея, преди да погледне подозрително към Гифърд. Чарлз се приближи до сестра си още в мига, в който Маги си тръгна.

— Какво те попита госпожица Кинг?

Мили го погледна объркано.

— Чия е идеята, освен костюми да има и бижута.

— И?

Мили поклати глава:

— Казах й, че е на Гифърд. Не виждам какво значение има — добави тя капризно. — Все пак аз ги подбрах.

— Разбирам — каза Чарлз. — А преди да се обзаложим Гифърд спомена ли нещо за възможността жена от долната класа да се превърне в дама?

— Защо още се занимаваш с това? Ти загуби. Никой не вярва на госпожица Хаузър.

— Лорд Гифърд направи ли някакъв такъв намек?!

— Всъщност не. Но сър Натаниел спомена нещо подобно.

Чарлз премигна. И Дайнс ли? Той погледна мъжа в другия край на стаята. Улавяйки погледа му, баронетът се усмихна.

— Това подмятане ли ти даде идеята за облога?

— Естествено — каза Мили без повече интерес. — Обсъждахме го почти половин час.

Гифърд, Дайнс. Но каква точно роля имаха те цялата тази история? И какво можеше да се направи по въпроса? Той огледа стаята и видя, че Маги вече я няма. Грабна едни сандали и един златен венец и ги понесе заедно с тогата към стаята си. Повика камериера си, но костюмът беше добре ушит и обгърна тялото му идеално, така че не се налагаха корекции. На колана висеше кесийка и той прибра в нея кърпичката си. Видя се в огледалото: типична за деветнайсети век прическа и глупав костюм. Липсваше само златният венец и той го нахлупи на главата си.

Чарлз освободи камериера си и отвори вратата към стълбата, която водеше към спалнята на Маги. Остави я отворена и светлината от газовата лампа осветяваше пътя му до първия завой. Той изкачи останалата част от пътя опипом и спря, когато ръката му срещна вратата. Натисна дръжката. Беше заключена отвътре. Почука. Тишина. Почука отново, този път по-силно. Отново нищо.

— Маги — извика той. — Отвори вратата, знам, че си там!

Отново тишина, въпреки че беше готов да се закълне, че я чува как слухти.

Ще разбия вратата! Това е моята къща и мога да правя каквото си искам!

Чу се звук на отдръпващото се резе. Той бутна вратата и влезе в стаята. Маги подскочи назад. Беше почти толкова бледа, колкото бялата роба, която носеше, а очите й бяха като черни дупки на безцветното й лице.

Чарлз избухна.

— Какво, по дяволите, става тук, Маги? Знам, че сър Натаниел Дайнс е подхвърлил на Мили идеята за облога и че Гифърд я е убедил за бижутата, но какво значи всичко това?

Маги поклати глава, чертите й се изостриха.

— Не мога да ти кажа. Нямаш представа колко ми се иска ми се да можех, но не мога. Но знай, че е много важно.

— Трябва да разбера!

— Знам, знам… — Маги сякаш се затвори в себе си.

— Заради Франки е, нали? — настоя той, пристъпвайки заплашително към нея, решен да измъкне нещо повече. — Не ми казваш, защото Дани заплашва да го убие, а може би и мен, ако ти не направиш онова, което той иска от теб? Но какво е то?

— Не знам — каза тя и той разбра, че го лъже, въпреки че очите й не трепнаха.

Чарлз се втренчи в нея:

— Той иска нещо от теб! Знам, че е така, Маги! И иска ти да си тук, в къщата ми. За да направиш нещо и то скоро. Просто ми кажи какво е. Ще се опитам да ти помогна.

Смехът й беше дрезгав:

— Да ми помогнеш! Как? Ако иска да извърша престъпление? Знаеш, че Дани няма да е намислил нещо добро.

Очевадно беше, че планът на Дани е криминален, но какво по-точно? Кражба или убийство — едно от двете. Нищо друго не би изисквало толкова сложен план. Освен това знаеше, че Маги никога не би убила невинен човек, без значение какво говори. По-скоро би се самоубила. Значи трябва да е кражба.

— Мога да ти помогна да се освободиш от него. Каквото и да иска да откраднеш.

Маги отстъпи назад:

— Не искам да ми помагаш. Просто ме остави!

Чарлз с една крачка се намери до нея и я сграбчи за раменете, стискайки толкова силно, че тя изписка уплашено. Разтърси я толкова гневно, че главата й се отметна назад:

— Слушай, Маги! Не си и помисляй, че ще ти позволя да се жертваш за него. Чу ли ме?

— Знам, че не би ми позволил, Чарлз. — Гласът й беше равен, а очите й — пълни с тъга. — Пусни ме, боли ме.

Чарлз я гледа дълго, откривайки по лицето й едновременно решителност и смирение. Ако искам да измъкне нещо от нея, сигурно ще трябва да я набия, помисли си той. Но това тя никога нямаше да му прости. Знаеше, че и той самият никога няма да си го прости. От друга страна обаче, животът й беше в опасност. Беше по-сигурен в това, от когато и да било. И затова трябваше да направи всичко по силите си, за да я спаси. Дори и тя да не иска. В същото време беше сигурен, че тя няма да се пречупи от нищо. Какво да прави?

Маги се дръпна назад, но се спъна и за да не падне, се хвана за един стол.

— Франки ще те намрази, дори само защото си помислила да се предадеш.

— Знам — каза Маги, изправяйки се с достойнство.

— Няма да ти позволя да го направиш — каза той съвсем равно, страхувайки се че думите му звучат твърде слабо. Та той дори не знаеше какво трябва да направи тя. А и как можеше да я спре?

— Знам, че не искаш да сторя нещо лошо — съгласи се тя.

Той се втренчи в нея:

— Ще те заключа в тази стая.

— Ще се развикам и все някой ще дойде. В къщата има толкова много хора, че поне един ще ме чуе. Освен ако не смяташ да ме убиеш или да ме удариш така, че да изпадна в безсъзнание. Не виждам какво друго можеш да направиш.

Сърцето й беше изпълнено с ужас. Видя го в очите й. По лицето й преминаваха най-различни чувства. По едно време му се стори, че тя иска да му каже: „Спаси ме, Чарлз“, но после това изражение изчезна и той разбра, че тя няма да го помоли за нищо.

— Няма да ти позволя да напуснеш компанията. Ще прекараш вечерта с мен.

Тя кимна конвулсивно, сякаш не вярваше, че вечерта изобщо ще настъпи.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

— Омъжи се за мен, Маги! Ще го обявим на вечеря и тогава Дани няма да може да те докосне!

Маги го погледна втрещено. Зави й се свят. Нима той наистина все още я иска? Знаейки, че тя ще го предаде. Знаейки, че тя може да захвърли всичко, което някога й е дал. Но в него нямаше и следа от несигурност. Тя за първи път осъзна колко искрен е той и от това стомахът й се сви в конвулсия. Пое си дълбоко въздух, но той сякаш не искаше да влезе в гърдите й. И тогава тя осъзна, че плаче. Плачеше с истински сълзи, които се стичаха по бузите й, а дъхът й излизаше на пресекулки. Чарлз я притискаше към себе си, целуваше очите й, целуваше бузите й, устата, пиеше сълзите й. Тя отвърна на целувката му, а коремът й се стегна на болезнен възел.

Тя смъкна абсурдната му тога. Той също започна да я съблича. Ръцете му трескаво развързаха корсета й. Панталоните, ризата, обувките — всичко падна за секунди, а Маги бутна Чарлз на леглото. Тя се хвърли отгоре му, жадуваща да усети тялото му. Това беше последният й шанс да го целуне, да усети топлината му. Да усети как той я пронизва, когато влиза в нея. Възседна го, за да го поеме в себе си. После рязко се тласна надолу, задъхана, стенеща, отдадена единствено на него и на страстта си. Жаждата, която изпитваше към Чарлз разкъсваше цялото й тяло, изпепеляваше я, нараняваше я.

— Позволи ми да те спася — успя да промълви той. — По дяволите, Маги, не ми причинявай това.

Тя сподави плача си и завладя устата му, за да го накара да замълчи, движейки се върху него, карайки го да стене и да се извива. Топлина се разля по тялото й. Прекалено остра, за да е от удоволствие, прекалено прекрасна, за да е от болка.

— Ти си луда — изригна той и Маги се намери затисната под тежестта на тялото му.

Дъхът й излизаше на тласъци, примесен със стонове. Тя изпитваше истерична нужда да се разсмее от безсмислеността на това вкопчване в него. Точно сега, когато вече нищо не можеше да се направи. Но може би все пак щеше да й остане поне споменът за нещо прекрасно.

Маги избухна в екстаз и за момент се загуби между плача, стоновете и удоволствието. Но после дойде на себе си и си даде сметка колко скоро ще настъпи краят. Прекалено скоро!