Лидия Джойс
Гласовете на нощта (4)

3

Чарлз наблюдаваше жената, седнала срещу него. Не си беше сложила шала отново, нито имаше шапка, но сенките в каретата я забулваха така, сякаш бе забулена до брадичката. Виждаше се само петънце от бледо лице, на което изпъкваха тъмните й бдителни очи. Излъчваше недоверие и напрежение и съвсем не приличаше на малко изплашено зайче, а по-скоро на дребен хищник или дори на нещо още по-диво като лъскава норка например.

Дали това, което правеше, не бе грешка? Дали това същество е способно да изостави плашливите си реакции и да се превърне в самоуверена дама? Когато беше на сцената, изглеждаше способна на всичко, но сега, в тясното пространство на каретата, той си мислеше, че тя не може да прикрие своята нервност дори за две минути, камо ли да излъчва онова гордо достойнство, присъщо на жените от ранга на сестра му. С какво беше привлякла вниманието му? Той обичаше компанията на образовани жени, а не на невежи и вулгарни момичета. Втренченият й поглед го объркваше. Той се извърна и погледна навън към все по-малките и порутени къщички, които подминаваха. Наближаваше времето му за чай — слънцето започваше да залязва над мръсните улици, въпреки че щяха да минат часове, преди някой фенерджия да стигне до тази част на града. Улиците вече се пълнеха. Чистачки и работници, отправили се към домовете си, преследвани от продавачите, които продаваха всичко — от гореща вечеря до евтино пийване или малки торби с въглища. Улиците бяха толкова тесни, че едва позволяваха на каретата да премине и колелата се бяха разчекнали над канавките, от които се носеше злокобна миризма, която той усещаше дори и при напълно затворените прозорци. Каретата спря пред магазинче, което беше не по-малко порутено, от който и да е от отрудените си съседи. На фасадата се мъдреше картонена табела, на която пишеше МЕРИК. СТАРИ ДРЕХИ. Това беше адресът, който Маги бе посочила. Чарлз погледна към момичето, но то все още го наблюдаваше втренчено.

— Идвам с вас! — реши той. Не вярваше на блуждаещия й поглед. Като нищо ще се шмугне в някоя от съседните къщи и ще потъне в тъмнината, приключвайки сделката им още преди да е започнала. По някаква необяснима за него причина не искаше тя да изчезва. Именно тя беше момичето, което можеше да реализира плана му.

Въпреки че едва я познаваше, Чарлз беше сигурен, че тя притежава нещо рядко срещано, нещо ценно. С изненада установи, че е все по-заинтригуван от това странно момиче.

— Не сте ми необходим — каза тя грубо и посегна към вратата. Чарлз хвана малката й слаба ръка. Тя потрепери при допира му, но не се изскубна. Той отвори вратата и намести грубата метална стълбичка, като все още я държеше. Слезе долу и я дръпна леко, така че тя нямаше избор — или трябваше да слезе след него, или да се дръпне рязко. Последва го и той усети лек трепет в тънките й пръсти.

— Искам да ви придружа — каза той простичко, приключвайки спора преди още да е започнал.

Жената го погледна така, сякаш искаше да прочете мислите му. Сви се и внимателно измъкна ръката си от неговата.

— Няма нищо страшно — каза тя, а в гласа й отново звънна просторечният акцент. Това трябваше да се изкорени.

Тя се мушна в най-близката врата до входа на дюкянчето. Чарлз я последва. Уличните обитатели се събираха около каретата, която стоеше като черна запушалка на средата на улицата. Мнозина подминаваха, но някои се спираха да гледат Чарлз и момичето, сякаш бяха герои от любимото на тълпата представление „Пънч и Джуди“.

„Маги си е хванала джентълмен“, чу се отчетливият шепот на някаква жена. „Истинска важна клечка“, съгласи се друга. Такива фрази се чуваха от единия до другия край на тълпата, докато все повече лица се появяваха на прозорците от двете страни на улицата. Чарлз се почувства като осветен от прожектор. Натрапник в свят, който не му принадлежеше. Чувството му беше чуждо, защото беше свикнал да се чувства у дома си навсякъде.

— Кочияшът трябва да премести каретата, сър — измърмори тихо момичето. После се обърна към зяпачите и каза с изненадващо рязък тон:

— Хайде чупката! С този джентълмен имам служебни дела!

Чу се трополене на крака и за голяма изненада на Чарлз тълпата започна да се разпръсква и дори се чуха няколко промърморени извинения. Коя беше тази жена? Но всички въпроси трябваше да почакат, защото тя отключи вратата и един малък сребърен ключ се скри в полата й, докато отваряше. Чарлз заповяда на кочияша да обикаля наоколо, докато той излезе отново, и после я последва вътре. От едната страна на коридора имаше врата, което водеше към стария магазин за дрехи. Прозорчето над вратата едва успяваше да освети помещението. Проскърцвайки, ключът се завъртя отново в ключалката и Маги отново заключи. След това мина мълчаливо покрай Чарлз. В тесния коридор полата й докосна краката му, а миризмата на евтин сапун, която се носеше от косата й, се разля под носа му. Изведнъж той усети някакъв импулс да хване ръката й и да я притегли към себе си. Този импулс стопли кръвта му. Как ли щеше да реагира? И защо изпитва това абсурдно желание? Нищо в нея не напомняше градските дами, да не говорим за невинните дебютантки, които често се изпречваха на пътя му. Но Маги вече го беше подминала, преди той да се реши. Качваше се решително по стълбите. Чарлз я последва, а стъпалата скърцаха заплашително под лъскавите му ботуши. Минаха покрай магазина на приземния етаж и се качиха на следващия. Тук коридорът се разширяваше към един пасаж, който възпираше достъпа до второто стълбище, което се намираше над първото. Чарлз се намери пред окъсани дантелени пердета, висящи в двата края на коридора. Всяко от пердетата беше толкова късо, че едва покриваше прозореца. Очевидно се използваха, за да правят сянка. Маги го преведе през коридора до следващата площадка на стълбището, а краката им вдигнаха малко облаче прах по дрипавата черга, която стигаше до един протъркан килим. Стените бяха с тапети в особено неприятен зелен оттенък. От едната страна на единствената врата имаше грубо рамкирана картина на муза или нимфа в стил, който Чарлз смътно разпознаваше, защото уличните търговци вечно размахваха такива картини. За негово най-голямо удивление и ужас, в коридора имаше дори масичка — стара и очукана, направена от тъмен бор, имитиращ махагон. Допълваше я прашна стъклена купа за визитни картички и малко квадратно огледало, опряно на едно от стъпалата, така че дори и джудже не би могло да се огледа в него.

— Кой живее тук? — попита той удивен, докато Маги се качваше по второто стълбище.

— Старата вдовица Мерик — отговори тя, без да погледне назад. — Нашата Моли работи за нея. Госпожа Мерик смята себе си за дама, сполетяна от лош късмет, защото не е могла да си намери изгодна партия, за да достигне до високите социални кръгове.

Чарлз се спря за момент при думите й. Безизразният й тон опровергаваше сухия хумор в смисъла им. Маги вече бе стигнала до втория етаж и той взе стъпалата по две наведнъж, за да я настигне. От другата страна на пасажа имаше още едно стълбище.

— Води към тавана — каза Маги, като се обърна и го видя, че гледа втренчено нагоре. Тя се спря пред по-далечната от двете врати в края на коридора и бръкна отново в джоба на полата си. Този коридор беше целият с голи дъски и гипс, а мястото на масичката под стълбите беше заето от ръчна количка, която накара Маги да се намуси. Чарлз нямаше време да осмисли реакцията й, защото вратата зееше отворена и от нея го заляха възторжени възгласи и светлина. Момичето прекрачи прага и Чарлз я последва тревожно, все още примигвайки от светлината, докато вратата се затръшна зад него. След като очите му се нагодиха към светлината, първото му впечатление беше за хаос. Стояха в бедняшка кухня без прозорци. Опушените стени, загубили първоначалния си цвят, бяха декорирани с безредна смесица от етикети и реклами, които някой е сметнал за красиви. Чарлз се оказа под изпитателните погледи на дузина мастилени очи — като се започне от бебе, което подскача в едно корито и се радва на изплъзващия се калъп сапун, и се стигне до една дама, която се усмихва чаровно, за да похвали достойнствата на ваксата на Блейк. На отсрещната стена имаше очукана печка, която безмилостно бълваше топлина. Няколко стола, които не си подхождаха един на друг, наредени около маса за игра, дълъг кухненски шкаф и едно детско легло изчерпваха цялата мебелировка. Дори и без петте не съвсем чисти персонажа в стаята това пространство би било тясно. Чарлз никога не беше виждал такава мизерия. Бедността така се беше пропила във всичко, че караше дори излъсканата маса да изглежда мръсна. В кухнята миришеше на пот, стара храна и влажно пране. С големи усилия Чарлз се сдържаше да не направи гримаса. Вместо това скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на вратата, придобивайки познатото отегчено изражение, което му пасна като старо палто.

— Кой е този? — попита червенокосото момче. То беше подскочило на крака при пристигането на Чарлз. Гледаше го с присвити очи и ръка в джоба на сакото, където несъмнено имаше оръжие. Пулсът на Чарлз се ускори. Това ли щеше да е безславният край на скандалния лорд Едингтън? Приличаше му. Такива мисли се въртяха в главата му, но в същото време отправи към момчето пренебрежителна аристократична усмивка и със задоволство установи, че тя го изплаши. Маги се намеси:

— Остави го на мира, Франки!

Което и да беше това момче, то не беше неин любовник, не и при този тон, с който тя му говореше. Чарлз с изненада установи, че тази мисъл му харесва.

Намръщена Маги погледна в светлината на керосиновата лампа, която гореше на масата. Тя хвърли поглед към Чарлз. После вдигна рамене, сякаш той беше едно от многото неща, с които тя трябваше да се справи в този момент.

— Къде е Нан? — попита тя тримата, които седяха около масата. — Видях количката й отвън. И защо супата е все още на печката? — Тя се промъкна между два от столовете в малката стая и се взря в една купа, която се открояваше. — И само половината съдове са измити? — Тя се обърна с лице към хората на масата, но те всички зяпаха Чарлз.

Франки бе все още шокиран, но и някак несигурен. Момчето с кестеняво-рижава коса го гледаше с видим интерес, докато изражението му издаваше пълно недоверие.

— Измих всичко, което можех, наистина — се чу тънко гласче от детското легло, където едно малко момиченце се подаде над решетките, които стигаха едва до гърдите му, докато друго съвсем малко дете от неопределен пол сучеше палеца си до нея.

— О, Моли, — каза Маги и изражението й се смекчи мигновено, — не бива да вършиш работата на сестра си!

— Нан спи в спалнята — обяви момчето с кестенява коса, което коренно се различаваше от хората около него. Той беше с евтин, но чист костюм, косата му беше грижливо сресана и пригладена с брилянтин. Приличаше на много млад и много беден писател.

— Разбира се, пияна — допълни младата жена отдясно на него, без да изпуска Чарлз от поглед. Лицето й беше обезобразено от много белези.

— Иди да я събудиш — каза Маги. Младата жена веднага стана, но Маги я прикани с поглед да седне отново.

— Добре, ако е пияна, прави само глупости. Нека спи. Трябва да ви кажа нещо.

— Не думай — изсъска Франки, а ръката му отново се спусна към джоба му.

— Франки! — повтори Маги спокойно, сякаш това често се повтаряше. Тя придърпа празния стол и седна, поглеждайки Чарлз, сякаш беше непознато, заредено оръжие, което се е появило в средата им. — Той се нарича лорд Едингтън. Иска да спечели един облог и за това ще ми стане… ще ми стане покровител за известно време. В замяна трябва само да разиграя един безобиден цирк.

— Виж, Маги… — каза предупредително момичето с нараненото лице.

— Сали, успокой се — каза Маги. — Не е това, което си мислиш. Нито пък нещо подобно — добави тя, когато видя, че момичето, все още притеснено, сключи вежди.

— Сигурна ли си?

— Напълно безопасно е — потвърди Маги.

Франки се опита да погледне заплашително към Чарлз, но неудобството, което изпитваше, му попречи.

— Предполагам, че не ме искаш тук. Ето ти шестте пенса, които намерих днес, въпреки че вероятно не ти трябват, след като си забърсала тоя богаташ. Отивам в кръчмата.

Младокът пъхна монетата в ръката на Маги и напусна жилището. Маги го изгледа сърдито, но след това побърза да се обърне към Чарлз.

— Трябва да си събера багажа. — Тя се усмихна за първи път тази вечер. — Не се притеснявайте, сър. Няма да отнеме повече от минута. Хайде, Сали, ела.

Момичето с белезите и Маги влязоха в съседната стая, като взеха лампата със себе си. Кухнята остана полутъмна, осветявайки се само от светлината, идваща от коридора. От другата стая се чу писък и някакво момиче, вероятно споменатата Нан, се появи, залитайки. Отмахна косите от лицето си и се залови да мие съдовете, удряйки ги един о друг с възможно най-големия шум. Зад вратата долиташе приглушен спор, но Чарлз не можа да разбере нищо. Рижото момче се изправи и се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Ще сваля количката — каза то неясно на кого и се промъкна покрай Чарлз, промърморвайки — Пърдон, ваше височество.

Маги и момичето се появиха, носейки лампата обратно. Маги сякаш беше озарена от някакво чувство, което Чарлз не можеше да определи. Държеше малко вързопче в ръка. Чарлз не можеше да не си спомни за сандъците и кутиите, които придружаваха сестра му, където и да отидеше. В сравнение с тях вързопчето на Маги изглеждаше направо смешно. Тя сигурно бе прочела мислите му, защото вдигна предизвикателно брадичка:

— Готова съм, сър. — И след това го подмина, излизайки гордо през вратата на малкото жилище.

Чарлз стисна устни и я последва. Двамата застанаха във входа, докато черната карета на лорд Едингтън внимателно обръщаше на ъгъла. Под колелата беше попаднала вода. Жребците пред колата вдигаха копитата си възможно най-високо, изпълнени с презрение към непознатия терен. Хари вече беше изнесъл количката. Накуцвайки, той я бутна в съседния вход, за да може каретата да мине и да спре пред вратата на магазина. В този момент Чарлз излезе от къщата, а Маги се промуши край него, за да заключи вратата.

— Извинете, сър — промърмори тя, скривайки отново ключа в тайния джоб на полата си. Тя по-добре от всички знаеше колко е безсмислено това действие, но старата вдовица Мерик се чувстваше по-сигурна зад своите евтини ключалки.

Лорд Едингтън се намръщи.

— Очаквам в бъдеще да показвате по-голямо уважение.

Маги го погледна объркано и запита:

— Какво имате предвид?

Той я погледна недоверчиво.

— Наистина ли не разбирате? Не бива да се блъскате в мен! — Той издаде звук, който беше нещо средно между пуфтене от изумление и излайване от смях. След това пристъпи напред и отвори вратата на каретата. Маги се поколеба. — Е? — полувъпросително, полузаповеднически каза той и посочи с глава отворената карета.

Маги примигна. Очевидно той я подканяше да се качи първа, както се полага на една истинска дама. Тя го погледна въпросително с повдигнати вежди, и след това влезе, отпускайки се на седалката, за да може той да я последва.

— Трябва вече да започнете да учите ролята си — каза той. Плещестата му фигура закри за миг прозорчето на вратата, преди да се отпусне на седалката.

— Към къщата в Челси, Стивънс — разпореди той, преди да затвори вратата.

В този ден Маги за пръв път се вози в карета, без да има за цел да открадне нещо. Тя бе вършила множество подобни прегрешения в превозни средства, миришещи на мухъл или на евтина боя. Колко странно и дори неестествено беше да седи върху луксозно кадифе, сякаш заема полагаемото й се място. Колелата започнаха да се въртят и близостта на негово благородие я притесняваше точно както на път за дома й. Сега обаче тя се почувства още по-нещастна, защото почувства недоволството му. Очевидно не отговаряше на изискванията му. Затова не биваше да го гледа. Тя дръпна леко завесата и погледна към магазините, които подминаваха.

— Надявам се, че не съм ви създал проблеми.

Маги се обърна, щом чу гласа на лорд Едингтън. Тонът му бе пълен с отегчение, но очите му бяха любопитни. Мир ли предлагаше с думите си?

— Не, не сте — каза тя, надявайки се това да е вярно. Беше въпрос на часове Дани да разбере за случилото се. Но всъщност какво можеше да направи той в тази ситуация? Маги отиваше в свят, в които той нямаше влияние. Поне засега. Маги си помисли как лордът, стоейки в кухнята й, изпълва стаята с присъствието си повече, отколкото осемте хлапета я бяха изпълвали някога. При тази мисъл тя изпита необичайно чувство на срам. Беше толкова горда, с това което е постигнала. Беше напуснала навеса, копторите и евтините пансиони и имаше свое собствено мебелирано жилище. Но съзнаваше, че тези постижения се равняваха на едно нищо за мъж като него. Чувстваше се засрамена от жалкото огледало на вдовицата Мерик и от немотията в собственото си жилище. Засрамена от грубостта на Франки, от оръфаните маншети на Хари и от Нан. О, горката Нан.

— Тя невинаги е такава — Маги осъзна, че изрича думите на глас.

— Кой? — Лорд Едингтън насочи вниманието си към нея, с любопитно, но любезно изражение.

— Нан. Невинаги е такава. Обикновено даже не е. — Маги придърпа вързопа по-близо до гърдите си. — И не е изцяло по нейна вина. Случвали са й се неща, които не трябва да се случват на никой. Тоест, на никого — поправи се тя.

— Не смятам, че това ме засяга — каза той, но тонът му беше мек и приканващ, сякаш любопитството му бе истинско, а не само за да мине времето.

— Видях как я гледахте — отвърна Маги, подразнена от безразличието му. Разбира се Нан не беше негова грижа, никое от хлапетата не беше. Те бяха само нейна грижа.

— Погледнахте я, сякаш е нещо, което боклукчията е забравил да изхвърли. Е, тя не е! Преди всичко тя е добро момиче и много обича малката си сестричка и момченцето си. Би направила всичко за тях. През някои дни обаче светът е грозен и пълен със спомени, а дворците на джина винаги са изпълнени със смях и светлина… — Тя потъна в мълчание, спускайки поглед към мястото, на което пръстите й се сключваха притеснено около шала, които покриваше вързопчето й. Говореше с истински аристократ. Човек, който никога не е знаел и не би могъл да разбере какво тя има предвид. Неговият свят винаги блестеше, и в него нямаше евтини огледала и оцветени стъкла, а истински бижута и кристали. Богатите пиеха вино, за да удължат момента. Бедните пиеха джин, за да удавят спомените.

— Говорите като някой, който разбира — констатира лордът. Маги отново погледна нагоре. Вече не я гледаше, сякаш е интересна играчка или непознат обект. Като че ли най-сетне бе осъзнал, че и тя е човешко същество. Реши, че той заслужава честен отговор.

— Може и да не съм образец на въздържание като Хари, но и не обичам бутилката. Виждала съм прекалено много хора, съсипани от алкохола.

— Имах предвид спомените — каза той и за момент невъзмутимата гладкост на изражението му се изкриви по странен начин.

— О — каза Маги и в този момент спомените я застигнаха — всички синини, всички болести, всички случаи, в които е била свидетел на смъртта, и най-вече смъртта, която самата тя е предизвикала.

— Прав ли съм? — невъзмутимостта се беше върнала в изражението му и лорд Едингтън не изглеждаше толкова като лорд, колкото като портрета, който всеки лорд би желал да има.

— Спомените на Нан не са мои — каза тя и разтръска главата си.

— Вашите по-добри ли са? — настоя той.

— Различни — поправи го тя, в опит да прекрати поредицата от въпроси. — Аз не съм Нан и затова нещата не могат да се сравняват.

— Да, вие определено не сте Нан.

Хумор ли загатваха очите му, едва видими на светлината на лампата, покрай която минаваха? И погледът, който се беше спрял на лицето й. Какво ли караше пулса й да се ускорява, а въздухът в каретата изведнъж да стане толкова тежък и горещ? В този момент возилото спря и лорд Едингтън отмести пердетата.

— Пристигахме — констатира той.

Отвори вратата и леко се спусна долу, подавайки ръка на Маги. Тя отново бе поразена от това, колко млад и неосквернен изглеждаше той. Тя се чудеше защо това младолико изражение не го правеше по-малко застрашителен. Пое ръката му и усети през тънката си ръкавица дебелия плат на палтото му. Стомахът й се присви, когато стъпи на тротоара и видя къщата. Според нейната противоречива преценка това бе престижна, неголяма къща за средната класа. Къщата беше почти подозрителна със своята обикновеност, обградена с множество други къщи, чиито еднакви фасади се различаваха само по терасите и металните огради. Тези забележки обаче не попречиха на Маги да изпита страхопочитание при мисълта, че ще живее тук поне за няколко месеца. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, чувстваше се много притеснена от това, че не знаеше как ще заслужи престоя си в този дом. С къща като тази и два паунда на седмица ми плаща пет пъти повече от необходимото, помисли си Маги. Никога не съм бягала от трудностите. Защо да се страхувам от нещо, което всяка проста шивачка би направила за малко хляб и чай. Но тези мисли не успяха да успокоят стомаха й. Без да каже и дума, лорд Едингтън я поведе нагоре по стълбите към бялата веранда, където и нейните, и неговите обувки оставиха тъмни стъпки. Месинговата дръжка за почукване беше свалена, за да е ясно, че стопаните ги няма, но лорд Едингтън все пак почука. За момент настъпи тишина, след това се чу шум от стъпки и една хубава слаба жена на средна възраст отвори вратата. Върху черната й рокля имаше бяла престилка на прислужница.

— Господарю! — каза тя. Дали това беше поздрав, или признак на изненада, не стана ясно. — Не очаквах да ви видя отново толкова скоро след… — После погледна Маги и като че ли разбра. — О, разбирам. Много съжалявам, милорд. Къщата не е… приготвена за гости — жената млъкна засрамено.

— Това е госпожица Маргарет Кинг — лорд Едингтън представи със смразяващ тон спътницата си. — А това е госпожа Пършинг, икономката, верен служител на моето семейство от много години. Можете да й се доверите безрезервно. Госпожо Пършинг, госпожица Кинг е тук във връзка с един глупав облог, който сключих с госпожица Кросъм.

Госпожа Пършинг не помръдна и изглеждаше по-притеснена от появата на лорда, отколкото от вида на Маги.

— Щеше ми се да бяхте изпратили някакво предупреждение, милорд, защото цялата къща е зазимена. Има покривала против прах върху всички мебели, не съм проветрявала стаите, да не говорим, че все още няма камериерка и готвач.

— За тази вечер е достатъчно да приготвите само спалнята на госпожица Кинг — каза лорд Едингтън разсеяно, докато влизаше в предверието и сваляше палтото си, за да й го подаде. — И поръчайте някъде да приготвят късна вечеря. Утре може да обсъдите с госпожицата всички въпроси от домашен характер. Обичайният брой прислужници ще е достатъчен. Освен това повикайте мадам Рошел да направи пълен гардероб на госпожица Кинг. Обяснете й, че тя трябва да изглежда сладка, нежна и женствена. Както и че тя няма да взима никакви самостоятелни решения.

— Да, милорд — отговори госпожа Пършинг, но не изглеждаше ни най-малко учудена от прищевките на господаря. Удостои Маги само с един любопитен поглед, докато я освобождаваше от вързопа и ръкавиците й, и се качи нагоре по стълбите. Безразличието й потвърди предположенията на Маги, че тази къща се използва за настаняването на жени със съмнителен произход, сред които Маги бе просто последната. Е, тогава е решено. Тя е готова, а лорд Едингтън ще я уведоми кога и какво ще поиска от нея… Това е положението.

— Госпожа Пършинг ще ви покаже долния етаж утре сутринта — каза лордът, кимвайки към една врата под стълбите, която вероятно водеше към кухнята. — А аз ще ви разведа из останалата част от къщата, докато тя приготвя спалнята.

— Добре, сър — каза Маги, въпреки че това не беше въпрос.

Лордът отвори една врата в коридора и въведе Маги в тъмната стая. Тя неохотно прекрачи прага. Той се пресегна над нея и Маги се дръпна инстинктивно, пристъпвайки вътре. Чу се съскане, а малко след това газовата лампа до вратата се запали, разкривайки кръгла маса с бяло покривало в средата на стаята.

— Дамската стая за утринни занимания — каза лорд Едингтън. Маги бе обзета от странно чувство, нещо между скептично удивление и неочаквана наслада. Стая, предназначена специално за сутрините, която ще бъде само нейна, поне за няколко седмици. Място за закуска, ранен чай и сутрешни домашни задължения. Излишно голяма, дори по-голяма от цялото й тристайно жилище. Тя бавно обходи помещението, докосвайки мебелите под покривалата. Не можеше да повярва, че всичко това е истина, не можеше да си представи колко струва такава къща. Страхуваше се, че не би могла да заплати с това, което е тя самата. Присъствието на лорд Едингтън, който изглеждаше тъмен и висок със своето дълго палто, а очите и косата му бяха толкова златни в светлината на лампата, изведнъж я потисна.

— Можете да свалите покривалата, ако искате — каза той с отчайващото си безразличие.

Маги погледна надолу, където ръката й лежеше върху покривалото на масата. Мълчаливо сви пръсти и дръпна нежно плата. Покривалото падна, шумейки и плъзгайки се по гладкото дърво, докато накрая се нагъна на талази върху зеления килим. Махагонът проблясваше мрачно под светлината на газовата лампа. Усещането за нереалност се загнездваше в нея. Маги се обърна и започна да сваля покривалата от останалите мебели, движейки се с нарастваща скорост, докато удивлението й ставаше все по-голямо. Само няколко мига и всички покривки лежаха струпани на пода. Разкриха коприната, плюша, дървото, които изглеждаха зашеметяващо за несвикналия й поглед, но въпреки това тя си даваше сметка, че не са достойни да стоят в имението на лорда. Тъмно антре водеше до задната стая на приземния етаж. Тя пристъпи към нея, поглеждайки назад придружителя си. Той кимна с глава в знак на одобрение и тя влезе, опипвайки стената за ключ на лампа. Сянката на лорда я последва и минути по-късно стаята се озари от светлина, защото той включи газта и запали камината. Това беше дневната. Без да чака разрешение, Маги дръпна покривалата от голямата овална маса и от бюрото до стената. После се спря, за да се огледа, останала без дъх, все още невярваща напълно. Вдигна очи и видя как лорд Едингтън я наблюдава. Дистанцирано въпросителният му поглед опровергаваше сенките в очите му.

— И всичко това е за мен? — попита тя, въпреки че не можеше да придаде на думите значимостта, която имаха за нея. — Макар и за малко всичко това ще бъде мое?

Изражението на лорда не се промени, въпреки че погледът му стана още по-напрегнат, което накара устата на Маги да пресъхне.

— Салонът е на първия етаж, простира се по цялата дължина на къщата.

Тези думи, напълно несъвместими с изражението му, й се сториха странно сухи. Съвземайки се, Маги пристъпи през втората врата обратно към коридора. Движеше се, без да издава никакъв звук по гледжосаните в бяло и черно плочки. Осъзна, че се връща към навиците си на крадец. Като че ли все още не беше осъзнала, че се намира съвсем законно в къща като тази. Тръгна нагоре по стълбите, насилвайки се да стъпва тежко, така че всяко стъпало да издава звук. Усещаше присъствието на лорд Едингтън близо зад себе си. Тилът й настръхна. На първия етаж ги очакваше салонът. На втория беше спалнята и тя знаеше какво следва, когато стигнат до нея. Обърна се към ъгъла, където светеше един газов фенер. Неосветеният горен коридор бе изпълнен със сенки, но тъмнината беше стара приятелка на Маги и тя продължи напред без колебание, докато очите й се нагаждаха към мрака. На този етаж имаше само една врата. Маги я отвори и влезе вътре. Само проблясък от светлина се вмъкна откъм коридора. Маги направи три крачки и спря, взирайки се в дълбочината на стаята, за да види камината и лампите, които трябваше да я осветят. Чу, че лордът влиза несигурно след нея и тя се обърна, за да види неясния му силует да се спира в светлата част до вратата. После той направи още една крачка навътре. Наистина ли не я виждаше? Изглеждаше толкова всемогъщ, че мисълта за този му недостатък я накара да се почувства странно облекчена. Тя не помръдна, любопитна да види дали той ще се блъсне в нея, преди да разбере, че е там. Лордът продължи напред и я видя в последния момент, защото се дръпна рязко, докато я хващаше за раменете, за да не се блъсне в нея.

— Не ви видях — каза той. Без извинение или интерес как се чувства тя. Просто констатиране на факт. Той беше толкова близо, че Маги усещаше напрежението от допира на краката му през тънката си пола, а ръцете му бяха на раменете й. Щеше да се случи сега. Точно тук. Усещаше го. Сърцето й биеше все по-бързо, кръвта й кипеше, опита се да преглътне, за да навлажни внезапно пресъхналото си гърло.

— Знам — каза Маги, а гласът й беше дрезгав. — Чудех се дали ще се спънете в мен, преди да спрете.

Хватката му се отпусна, но той не отмести ръка.

— Искахте ли да се спъна във вас ли? — Отново се появи усещането за несъответствие, някаква нотка в гласа му я накара да разбере, че за него има значение какъв ще бъде отговорът й. Тя затаи дъх.

— Не. Щеше да ме заболи — отвърна, без да знае какво искаше да каже всъщност. Дали той не чакаше да му даде сигнал. — Ще се престоря, че сте имали желание да не ме заболи.

Ръцете му отново се стегнаха, но не болезнено и той я притегли към себе си. Маги устоя на желанието си да се измъкне от хватката му. Тя се опря в него. Тялото му беше стряскащо стегнато, голямо и топло. Тя се размърда, усещайки, че топлината в корема й се разпростира по цялото й тяло, осъзнавайки, че това е чувството, от което преди винаги е бягала. Но тази вечер нямаше къде да избяга. Последният й шанс за сигурност беше тук, в ръцете на този мъж.

— Маги — каза лорд Едингтън, сякаш изпробваше името, — чудя се за нещо. Чудя се какво би се случило, ако направя това. — След като каза „това“, той наведе устните си към нейните.