Лидия Джойс
Гласовете на нощта (2)

1

Четири години по-късно

Чарлз Кросъм, лорд Едингтън, бързо изкачваше позлатеното бароково стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Наложи си с усилие да придобие хладнокръвно изражение. Кипеше от гняв. По дяволите, как Мили бе посмяла да осуети петмесечните му планове само заради една глупава прищявка! Може би тя не знаеше каква роля играе той в обществения дебют на Лили Барет. Въпреки това намесата й бе непростима. Той тръгна към галерията на втория етаж, мраморът ехтеше под излъсканите му ботуши. Отвори вбесен вратата на нейната дневна и се озова в средата на светлата обюсонска пътека, която стигаше до пастелния килим пред камината. Мили подскочи при бурното му влизане, след това го погледна с най-ледения си поглед иззад кориците на романа, който четеше. Тя седеше до прозореца на своя любим стол, тапициран с кремава коприна. Зимната светлина се процеждаше през дантелената завеса.

— Току-що научих какво нечувано нещо си направила на бала у Рашуордови — започна той без колебание.

— Какво съм направила? — Сивкавите й очи се разшириха, гласът й звучеше глухо, а ръката й стисна толкова здраво книгата, че подвързията изскърца в знак на протест.

Чарлз стисна зъби. Как може да му задава такъв въпрос! Престорената й невинност му лазеше по нервите. Боже, с какво удоволствие би й събрал багажа или най-малкото би влял малко разум в егоистичното й пилешко мозъче.

— Унижила си госпожица Барет — каза той спокойно, тъй като се бе научил как най-добре да се справя със сестра си, откакто преди четири години стана глава на семейството. — Собственоръчно си провалила шансовете й за успешен сезон.

Мили леко се успокои и махна пренебрежително с ръка.

— О, това ли? Госпожица Барет, или както там е истинското й име, няма възпитание и връзки. Тя не е от нашата среда. Полковник Уейн може и да твърди, че му е далечна роднина, но всички знаем, че в това няма и грам истина. Аз просто го казах на глас, за да не сме принудени всички да се преструваме. Трябва да си ми благодарен. Ако допуснем да се появи на най-модния лондонски бал, това би опозорило всички ни.

— Лили Барет не е твоя грижа — каза Чарлз с равен тон, въпреки че вътрешно кипеше от яд.

Мили присви раздразнено устни.

— Тя е такова скучно и нервно малко създание… Отгледана е на село и смятам, че там й е мястото. Защо те е грижа за нея? Бих решила, че си нещо гузен, скъпи братко, но ти не си достатъчно възрастен. — Тя се засмя на собственото си остроумие.

Гузен бил! Той потисна желанието си да я наругае. Сестра му беше по-близо до истината, отколкото можеше да си представи. Чарлз изпита внезапно желание да я уведоми колко верни всъщност са бръщолевенията й. Но не! Това само би я вбесило, но колкото и да му харесваше да ядосва сестра си, не би рискувал цялото си начинание по такъв глупав начин.

— Ще се извиниш! — каза той спокойно.

Упорита бръчка се появи между веждите на Мили.

— Или какво? — тя поклати глава, обсипана с пепеляви къдрици.

Опитваше се да започне скандал. Чарлз потисна желанието си да скръцне със зъби и пое дълбоко въздух. След последното й изпълнение той беше докаран до там, че я лиши от храна, за да я накара да се съгласи да използва издръжката, завещана й от баба й. Тя бе упорствала четири дни, докато накрая не припадна. Тогава докторът й обясни, че ако се противопоставя на брат си, ще постави здравето си в голяма опасност. След допълнителен, но все пак по-мек натиск Мили се огъна, но Чарлз не желаеше преживяният кошмар да се повтаря.

— Искаш ли да измисля нещо? — настоя той.

— По-добре не. — Мили се усмихна, но изражението й беше престорено. — Не разбирам защо винаги трябва да спориш с мене. Не изпитвам никакво желание да се караме.

— Не се опитвай да ме манипулираш, Мили — каза Чарлз нетърпеливо, предусещайки хода й. — Аз не съм като скъпия ни покоен баща.

— Няма нужда да ми го напомняш — сопна се тя, но само след минута отново смени тактиката. — Защо искаш да й се извиня? Знаеш, че това момиче никога няма да бъде една от нас.

Чарлз си позволи да се намръщи.

— Сигурна ли си?

Тя извъртя нагоре очи.

— Разбира се, скъпи братко. Тя просто не е като нас. Замесена е от друго тесто — Мили махна отвратено с ръка.

— Сигурно е замесена от нещо нисше? — предположи той. Въпреки негодуванието си Чарлз се забавляваше от мисълта, колко общи неща имаше между сестра му и Лили Барет.

— Точно така. Не мислиш ли? — настоя тя.

— Съжалявам, но не мога да се съглася — каза той.

Зелените й очи помръкнаха и Чарлз се чудеше дали знае колко е прозрачна, когато се опитва да го мами. Облог. Сигурен беше, че ще му предложи облог. При Мили винаги ставаше така.

— Чарлз, скъпи, не искам да споря с теб — каза тя накрая. — Мразя, когато сме скарани. Нека разрешим проблема по джентълменски. Ти вярваш, че същество като Лили Барет може да мине за човек от обществото. Аз пък смятам, че това няма как да стане. Ако успееш да ми докажеш, че греша, не само ще се извиня искрено на госпожица Барет, но и ще направя така, че мама да подпомогне нейния официален дебют в двора. На бал или където и да е другаде.

Тя сияеше, защото беше сигурна, че е пуснала стръв, на която той не би могъл да устои. Предизвикателството наистина си го биваше.

Такъв облог беше нещо повече от онова, на което Чарлз се надяваше. Много повече от всичко, което бе успял да уреди със задкулисно дърпане на конците. Трябваше му само една красива и талантлива актриса, непозната в техните среди. Чарлз по-добре от всеки друг знаеше къде да намери такава жена. Кимна решително.

— Да знаеш, че ще държа да си изпълниш обещанието!

Мили се отпусна успокоена на стола си с лукава усмивка. Беше сигурна, че е направила сполучлив удар.

— Не бях очаквала друго от теб, мили братко.

Чарлз изсумтя и се обърна да си ходи, а тя отново вдигна книгата си. Той спря с ръка на дръжката на вратата и рече през рамо:

— Мили?

— Да, Чарлз? — тя вдигна очи от книгата си, а веждите й се присвиха притеснено.

— Освен това научих за загубите ти на бала на Ферер и вчера ти платих дълговете. Говорих с мама и тя е съгласна, че залагането на сума, по-голяма от дневната издръжка, е вулгарен навик, особено за жена. Няма да получаваш дневни, докато не ми върнеш парите и не ми се извиниш за проблемите, които ми създаде. — Чарлз направи пауза, сякаш обмисляше алтернатива. — Освен ако не искаш да изплатиш дълга си с някой акт на вежливост към госпожица Барет.

Самодоволната й усмивка помръкна. Тя посегна към канапето и замери брат си с една лилава възглавничка. Чарлз я хвана с лекота и я пусна на пода.

— Както виждам, не приемаш предложението — каза той кротко и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Стъпките му отново проехтяха в галерията по обратния път. Портретите на предците го гледаха студено от своите позлатени рамки. В изражението на младия Кросъм се долавяше презрение техния упадък. Усмивките им бяха пълни със самодоволство, а очите им издаваха сребролюбие и склонност към разврат. Същите тези хора в по-късни портрети показваха признаци на пресищане и досада, а следите на дългогодишна разпуснатост личаха по разядените им от подагра крайници. Киселите им изражения издаваха хора, злоупотребяващи с опиум, лауданум или абсент. Погледите им изглеждаха неумолимо враждебни и сякаш пронизваха Чарлз в гърба.

Той се бунтуваше срещу всичко, в което семейството му от векове вярваше. Срещу всичко, в което бе възпитан. Да се грижи за Лили Барет беше само един от многото му жестове на неподчинение.

Задачата поне бе достатъчно лесна, дори и след като Мили се опита да му попречи. Единственото, от което Чарлз се нуждаеше, беше земно, красиво младо създание с достатъчно срамно минало и известен актьорски талант, за да изиграе дъщерята на селски земевладелец. Всеки мъж от семейство Едингтън знаеше къде да намери такова създание. В операта.

Маги пристъпи по мръсната настилка на задната уличка, след като вратата към сцената се затвори зад нея с противен шум. Чакащата я Сали присви рамене и се оттласна от стената, на която се подпираше. Маги инстинктивно огледа двете посоки на улицата. Освен тях нямаше никой. Мракът се спускаше бързо и мъглата се издигаше от реката, смесвайки се със саждите, които комините бълваха в тежкия въздух.

— Е? Какво каза той? — попита Сали.

— Нищо! — Маги не можеше да прикрие горчивината в гласа си. Трябваше да гръмна и Дани на онзи мост, когато можех, помисли си тя гневно. От две седмици Дани О’Съливан й изпращаше съобщения по всевъзможни пратеници, за да й каже, че иска да говори с нея, но тя не им обръщаше внимание. Знаеше, че Дани никога не иска просто да „поговори“ с някого. Особено сега, след като беше завзел териториите на всички други банди в Лондон. Преди трябваше да се плаща поне на дузина бандити, които контролираха централната част на града. Сега имаше само един, но той беше най-лошият от всички.

Маги се бе покрила и отбягваше любимите свърталища на биячите му. Затова той я беше включил в черния си списък. Естествено не й го беше казал, но нямаше и нужда. Когато я изгониха от работа като певица в „Танца на Русалката“, защото беше отблъснала един важен господин, вече не я искаха никъде другаде. Не й беше трудно до се сети кой стой зад това. Маги въздъхна, търкайки уморено очите си с длан:

— Господин Оукинс не искаше дори да ме види. Когато нахълтах при него, просъска, че няма място за още една певица. Казах му, че ще направя всичко, което поиска, но той ми отвърна, че по никакъв начин няма да смекча гнева на влиятелния господин.

— „Всичко“? — в големите сини очи на Сали се мярнаха призраците от миналото. — Маги, ти никога не си…

— Не ми казвай какво съм правила и какво не съм! — сопна се Маги и бързо тръгна към улица Тотнъм Корт. Чу зад себе си стъпките на Сали, която се мъчеше да я настигне. — Парите ни се свършват, Сали. От дни не съм получавала ноти за копиране. Нан продължава да се напива, вместо да седи на сергията, а Франки не се е появявал цяла седмица. Вече сме закъснели с наема. Ако не направя нещо, старата Мерик ще ни изхвърли на улицата и тогава какво ще правим?

Стигнаха кръстовището и Маги зави по пълната с хора улица, водеща към Чърч Лейн. Чу подсмърчане и разбра, че Сали плаче. Опита се да остане безразлична, но не успя.

— Не трябва да се продаваш, Маги! Не знаеш какво е всички тези мъже да пуфтят и пъшкат върху теб.

Маги спря и се обърна толкова бързо към Сали, че двете почти се сблъскаха. Тълпата се точеше от двете им страни, но Маги не забелязваше нищо.

— Не се продавам на всеки, който е дошъл на пазара! Опитвам се да сключа сделка! Но вече не знам какво да правя.

— Няма да ти позволя!

— А какво ще стане с Моли? Или с малкия Джо? Трябва ли да живеят на улицата заради измисления ти морал? — попита Маги ядосано.

Сали плачеше неутешимо, сълзите й оставяха бразди по зацапаното от сажди лице.

— Моли и Джо са грижа на Нан, не твоя! Ти си най-добрата ми приятелка, Маги, и не мога да ти позволя да направиш това!

Маги също искаше да заплаче, но не го стори. Не можеше и да си спомни как се проливат сълзи, беше минало прекалено много време.

— Знаеш, че не мога да ги захвърля… — измънка тя, придърпвайки Сали в недодялана прегръдка. — Заедно сме от години. Те са и моето семейство.

— Помощниците на Маги — съгласи се кротко Сали. Един носач с кошница на гръб ги напсува, докато ги подминаваше. Сали въздъхна и пусна Маги, която стремително закрачи надолу по улицата.

— Какво ще правиш сега? Това е последният театър на разстояние пет мили от улица Чърч.

— Ще отида на единственото място, където Дани няма думата! — каза Маги твърдо. — В операта! Пърл ми изпрати бележка. Била чула за проблемите ми и ми е уредила прослушване. Ще видиш, че всичко ще се нареди както трябва. Дори по-добре. Само си помисли за всички пари, които ще имаме, ако стана оперна певица. — Гласът й звучеше убедително, но в себе си тя знаеше какво означава това — поражение, признание, че е победена, безнадежден последен опит да сбъдне една мечта, която никога не можеше да бъде достигната. Още преди четири години гласът й не беше достатъчна добър за операта, а оттогава нищо не се бе променило. Но какво друго можеше да направи, освен да опита още веднъж? Нямаше други възможности. Щеше да се пробва отново, да се провали отново и после щеше да изчезне в Саутхемптън или Лийдс, или някъде другаде, където позорът й нямаше да навреди на приятелите й. Това беше единственото, което можеше да направи за тях, но то изобщо не беше достатъчно.