Лидия Джойс
Гласовете на нощта (8)

7

Тласъкът я запрати към твърдите гърди на мъж. Тя замахна диво към носа на нападателя си. Ударът бе прекалено слаб, за да го счупи. Тя не можа да се откопчи и се намери притисната към тялото му.

— Маги.

Култивиран глас произнесе името й с аристократично провлачване, сякаш искаше да я накара да се опомни. Тя се поколеба за миг и това позволи на мъжа да улови китката й със свободната си ръка. Лицето постепенно се очертаваше — строга брадичка, не издадена, а добре оформена, твърди устни, широко чело и очи с цвят на бренди.

— Лорд Едингтън? — промълви тя. — Защо сте тук? Тук не е безопасно.

Без да отпуска хватката си, той започна да я придърпва към черната карета, която чакаше на двайсетина крачки. Как не я бе забелязала? Побиха я тръпки. Била е заслепена от страха си, заслепена и глупава, а по тези места хората можеха да проявят глупост и невнимание само веднъж в живота.

— Ако е опасно за мен, би трябвало да е опасно и за теб. Качвай се! — Гласът му беше леден и Маги потисна треперенето си. Тя го бе измамила, бе го предала. Помисли, че той ще си измие ръцете, след като я изхвърли някъде, и че тя ще трябва да заживее както преди. Не можеше да си представи, че аристократ като него би се напъхал в Севън дийлс. Защо беше дошъл? От яд заради предателството й? Той отвори врата на каретата и я блъсна вътре. Тя едва успя да избегне удара със седалката.

— Карай! — сопна се Чарлз на кочияша, овладявайки гнева си със студена твърдост. Стивънс се подчини и размаха камшика, затваряйки вратата със свободната си ръка. Маги загуби равновесие и тупна не твърде грациозно върху възглавниците.

Чарлз седна срещу нея с бавни и сдържани движения, въпреки гнева, който свиваше стомаха му на топка. В мъждивата светлина на фенерите, които висяха отзад на каретата, Чарлз наблюдаваше как момичето се оглежда. Знаеше, че тя няма какво друго да види, освен самия него.

— Къде е Джайлс? — попита Маги.

— Отпратих го — сухо процеди лордът. — Опита се да ти остане верен. Когато си тръгна, ме накара да се закълна, че няма да тръгна след теб.

— Значи удържа на думата си — каза тя иронично. Въпреки че се правеше на дръзка, тя се бе свила в най-далечния ъгъл на каретата.

Има причина да те е страх от мен след това, което направи — помисли си той заканително. Но на глас изрече:

— Разбира се, че не. Ти излезе точно когато мислех да вляза.

— Но защо? — Объркването й бе очевидно.

— Защото избяга, да те вземат дяволите! — сопна се той отново. — Един мъж не може да изостави жена сама в опасна ситуация. Не и ако е истински джентълмен. Трябва или да я спре, или да я придружи.

Тя издаде отчаян вопъл. Наполовина смях, наполовина плач.

— Ти си идиот.

Чарлз стисна зъби, докато се успокои достатъчно, за да отговори.

— Сама каза, че трябва да защитиш приятелите си. Аз пък трябва да защитавам тебе.

Гледаше тясната пролука, която водеше към двора на Дани О’Съливан, чудейки се дали би имал куража да влезе и дали едно такова усилие си струва, или ще се покаже като глупак, който пропилява живота си за нищо.

Тогава Маги избухна, заглушавайки мисления му спор със себе си, но за нещастие, без да може да го спре. Искаше му се да я разтърси, да я удари, да я притегли към себе си, да я целуне… Но не направи никое от тези неща, дори сега, когато знаеше кое би било най-добре.

— Казах ти, че е прекалено опасно да идваме.

— Ако не бе избягала така ненадейно, нямаше да бъда принуден да те преследвам сам — отвърна Чарлз с равен глас. — Можех да изпратя двама лакеи с тебе.

— Двама? Защо не дузина? Би било много по-добре — щеше да се получи война вместо убийство. Целият този двор е пълен с хора на Дани — намуси се тя с раздразнение и брадичката й демонстративно се повдигна нагоре. Безсмисленото упорство на жеста го накара да я пожелае до болка. — Не трябва да правя всичко, което ми кажете, сър. Вие не ме притежавате.

— Аз откупих времето ти, цялото ти време, за два паунда на седмица — припомни й той, присвивайки очи.

При тези думи тя изглеждаше, сякаш ще се разпадне сама, обви ръце около себе си и се прегърна здраво. Така заприлича на това, което всъщност си беше, въпреки опитите да го скрие: малка, млада и крехка.

— Развалям сделката. Напускам Англия. Не мога да остана.

— Заради този Дани? — каза Чарлз.

Очите й запламтяха и в тях се прокрадна частица от стария й бунтовнически дух.

— Просто се запитах: „Маги, моето момиче, как ли е в Австралия по това време на годината?“

— Не! — каза Чарлз решително, неочаквано стигайки до вярното решение. Здравият разум протестираше срещу всеки помисъл да си има работа с подобна жена. Но съвестта не му позволяваше да върне Маги към тъмното й минало. Не можа да устои на порива да застане между нея и света. И ако ще го прави, да го направи както подобава.

— Какво? — Маги го гледаше с неверие, ярко изписано върху лицето й.

— Не — повтори той, — отиваме в Скотланд Ярд.

Тя се изсмя язвително.

— Полицаите знаят за Дани. Мислиш ли, че им пука? Те арестуват дребни джебчии и ваксаджии, но не и едрите мошеници, които въртят половината град. Не ги интересува.

— Е, сега мен ме интересува — тросна се Чарлз жегнат.

— Това не е достатъчно. Разбира се, ти си много важен човек, но това не е достатъчно някой да забрави интереса си — контрира го Маги.

— Все пак няма да те пусна — настоя Чарлз. Поне в този пункт планът му беше ясен. Въобще не ставаше дума за проява на безразсъдна смелост, ставаше дума само за пари. Вярно, че парите бяха бреме, но той бе свикнал с него. — Ако не бива да ходим в полицията, няма да отидем. Макар че аз мисля, че не е лошо поне да подадем оплакване — По лицето на Маги се прочете явно объркване, но той побърза да й обясни. — Няма значение дали полицията може да направи нещо. Аз все пак съм твой работодател. И ако някой заплашва теб, това значи, че заплашва и мен.

Корсетът й беше полуотворен и той пъхна ръката си. Кожата й пареше под ръката му. Зърното й се втвърди при допира му. Той го прекара между два от пръстите си и тя изплака, а звукът го прониза с плътската си радост. Той отново целуна устата й, твърдо и бързо, докато тя се гърчеше под ръката, която опипваше гърдите й. Той хвана глезена й с едната си ръка и плъзна длан по него, през чорапите й, под полата. Кожата й беше мека и нежна, стряскащо деликатна там, където се свързваха бедрата. Изглежда тя бе направена само от кости, огън, сухожилия и малко от нещо друго. Дъхът й се беше учестил, ръцете на раменете му се стягаха почти до болка. Пръстите му срещнаха меко гнездо от къдрици и той намери отвора й влажен от страст. Плъзна и другата си ръка надолу, за да повдигне задничето й, и вкара пръста си до кокалчето. Тя охкаше и се въртеше в ръцете му, искаше го точно толкова много и толкова отчаяно, колкото и той нея.

— Кажи ми, че ще останеш! — настояваше той и разпалваше без срам желанието й.

— Не! — изстена тя гърлено.

Той вкара втори пръст в нея, горещата й влага почти го докара до кулминацията.

— Кажи — грубо каза той.

— Не!

Той вкара трети пръст в нея. Ръцете й го стиснаха инстинктивно и въпреки че го гледаше, изглежда не го виждаше.

— Кажи!!!

— Не!

Той започна да движи пръстите си в нея, докато тя се гърчеше при всяко движение и издаваше стенещи звуци от удоволствие, но въпреки това продължаваше да повтаря „не, не, не, не“…

Той я искаше, нуждаеше се отчаяно от нея! Не можеше да чака. Отдръпна се леко и използва навлажнената си ръка, за да откопчае копчетата на панталона си, за да освободи члена си. Щеше да се съгласи. Той щеше да я накара да се съгласи. Нямаше да се откаже, без значение какви аргументи имаше, за да настоява. Членът му напираше към отвора й, а ръката му повдигаше задничето й.

— Кажи ми, че ще останеш — повтори той, но думите му бяха толкова гърлени, че смисълът им едва се долавяше.

— Не — каза тя с полузадушен глас.

Той навлезе грубо в нея, плъзна се във влажната й дълбина, а другата му ръка я придържаше при движенията на кръста му. Тя изстена стреснато. Понечи отново да влезе в нея, но нямаше как да я повдигне, докато тежестта й беше на скута му. Той се отдръпна рязко и я обърна така, че гърбът й опря в стената, а той коленичи на пода.

— Не спирай! — умоляваше го тя, обхващайки го с бедрата си. Той не можеше да спре, дори и да искаше. Проникна в нея отново и отново, а тя се извиваше, стенейки, на облегалката, а ръцете й се стягаха все повече около него. Искаше го още по-близо, още по-дълбоко. Той се надигаше над нея отново и отново, топлината и страстта се превръщаха в огнена стихия, която трещеше в ушите му и обсебваше съзнанието му, докато избухна. Той усети кулминацията й по това, че мускулите й се стегнаха конвулсивно около него. Това го накара да свърши веднага след нея. Беше спиращо дъха, спиращо мислите. Огнена тръпка премина през цялото му тяло. Тя се отпусна задъхана на възглавницата под него, докато учестеното му дишане изпълваше цялата карета. Той се отдръпна и оправи дрехите си с безмълвно достойнство. Тя обаче не помръдна. Лежеше там, където я беше оставил, с поли, вдигнати над бедрата, с широко отворени в тъмнината очи.

— Ще останеш в къщата в Челси — думите трябваше да прозвучат хладнокръвно, но се сподавиха в гърлото му.

Тя поклати глава, като я удари във възглавницата зад себе си, загледана в тавана над нея.

— Не мога. Дани ми нареди да остана с тебе и да изпълнявам нарежданията ти.

— Не разбирам — каза Чарлз и временно потушените огньове на яда му започнаха да се разпалват отново.

— Ако той иска да бъда там, значи крои нещо. Сигурно има някакъв план, а плановете му обикновено са ужасни. Затова трябва да изчезна.

Чарлз се намръщи.

— Защо ще те кара да стоиш при мен? Нещо блъфира. Може би иска само да те сплаши.

— Той със сигурност ме изплаши. — Гласът й беше тих и точно това подейства на Чарлз по-силно от всяко драматично заявление.

— Опитва се да те извади от равновесие — каза той с най-разумния и убедителен тон, с който можеше да говори. — Наистина ли мислиш, че там, навън, ще си на по-сигурно място? — Той махна към прозореца на каретата.

Маги бавно поклати глава, докато се изправяше на седалката.

— Не мисля, че съм в безопасност, където и да било.

— Ако всички места са еднакви, то тогава по-добре остани там, където е по-удобно. — Чарлз инстинктивно посегна към нея, но когато я докосна, тя се отдръпна и той махна ръката си. Тя прехапа устни и протегна ръка, докосвайки неговата в знак на извинение.

— Предполагам.

— Ще изпратя хора да те охраняват — повтори той, като сложи ръце върху нейните. — Просто стой вътре и ще си в безопасност.

— А хлапетата? Аз може и да съм в безопасност, но те не са.

— Нали спомена, че може Нан и Сали да станат прислужници в къщата — каза Чарлз, хващайки се като удавник за самка. Идеята му хареса, защото можеше да я накара да се съгласи с плана му.

— Ами Моли и Джо? Да не говорим за Хари, Франки и Джайлс. — Маги се мръщеше отново.

— Адвокатът ми приема чираци — каза Чарлз в пристъп на внезапно вдъхновение. — Те учат право, живеят в неговата къща и се хранят на неговата маса. Всичко, което Дани ще знае, е, че вашия писарушко е изчезнал. А ако Хари излезе способен, може даже да направи добра кариера.

Помръкналото й изражение леко се разведри. В очите й се появи проблясък на плаха надежда.

— Би направил всичко това? — думите се изтръгнаха от нея като свещена молитва.

— Защо не. Резултатът, разбира се, зависи от младежите. Що се отнася до адвоката ми, това за него вече е обичайна практика. Вместо да угажда на бащи, готови да заплатят за обучението на глупавите си синове, той сам си намира бедни, но талантливи младежи, които по-късно му носят много по-добра печалба. Твърди, че това му доставя по-голямо удоволствие и по-малко проблеми. Не е система, която аз съм измислил, така че нямам заслуга.

— И все пак ще направиш така, че Хари да получи шанс. Дори не съм мечтала за подобно нещо. Благодаря!

За момент му се стори, че в очите й блеснаха сълзи, но тя премигна веднъж и всичко изчезна.

— За малкия Джайлс съм сигурен, че ще се намери някое не много известно училище в провинцията. — Чарлз продължи с изреждането, но по някакъв странен начин се смути от моментната й слабост. Не че не беше виждал много жени да плачат пред него, но в повечето случаи ставаше дума за дреболии, а не за толкова съдбовни неща като сега. — А Франки… какво най-добре може да прави Франки?

Маги се засмя.

— Най-вече да лъже на карти. Предполагам, че би могъл да бъде пазач. На някой от твоите имоти.

— А Моли и малкият Джо?

— Те трябва да останат с Нан. Ако беше само готвачка за през деня, те можеше да живеят някъде и тя да се прибира вечер при тях, но нали ще живее в къщата.

— Тогава и те трябва да останат — изрече той, усещайки прилив на отвращение. В един момент осъзна, че е поканил цяла тълпа дрипльовци да се настанят в къщата, определена за жената, която междувременно беше станала негова любовница.

Маги се отдръпна и започна бавно да закопчава корсажа си, наслаждавайки се на всеки миг. Той отново изпита нужда да я притегли към себе си и да завладее устата й със своята.

— Говориш всичко това сериозно, нали?

Чарлз се разсмя.

— Вероятно го правя само за да съм сигурен, че ще останеш и пак ще се любим.

— Не вярвам — каза Маги упорито, като тръскаше главата си. — Не е нужно да изпращаш Джайлс на училище, за да ме накараш да остана. Достатъчно е просто да замине на сигурно място. — Тя замълча, а после гласът й стана колеблив. — Защо мислиш, че не можеш да си добър?

— Защото се познавам от доста време. Никой от обществото дори не би задал този въпрос. Името Едингтън е достатъчно, за да се каже какъв съм. По-точно — какви сме всички Едингтъновци.

Пръстите на Маги се спряха на последното копче.

— И какви сте вие? — Гласът й беше нежен, но в него се прокрадваше и нотка любопитство.

Устата на Чарлз се изви в усмивка.

— Непоправими сибарити^[1]. Чревоугодници и развратници. Избери нещо от това и поне един от моите предци ще съвпада с описаното.

Маги поклати объркано глава.

— Но между оперните певици се говори съвсем друго. Някои от примадоните са имали кратки афери с тебе, но не съм чувала да казват нищо лошо.

Чарлз изсумтя.

— Те имат много бегла представа за джентълмените, които се въртят около тях. Ако ги ухажваш по подходящ начин и им правиш скъпи подаръци, няма да има по-добър човек от тебе. Но не очакват никаква особена вярност и най-вече не таят никакви надежди.

— Нито пък аз — каза тя, без да отмества поглед от неговия.

Чарлз прекара пръсти през косата си.

— Именно. Знаеш ли как открих, че баща ми изневерява на майка ми? Бях на шест години и един коняр водеше дебелото ми пони през Хайд парк, когато видях баща си да се вози на своята двуколка с красива дама до себе си. Повиках го и за половин секунда той ме погледна с най-любопитното изражение, което бях виждал. Тогава не го разбрах, но изражението му беше толкова странно, че се запечати в съзнанието ми. Чак след години разбрах какво е било — вина. Но само след миг той се разсмя и дойде при мен, за да ме запознае със специалната си приятелка — госпожица Доркас Пършинг.

— Госпожа Пършинг ли имате предвид? — попита Маги недоумяващо.

— Същата. Тя беше четвъртата или петата господарка на къщата в Челси. А когато му омръзна, тя го накара да я назначи за икономка. Разбира се, всичко това узнах много години по-късно.

— Икономка, която обслужва държанките на бившия си любовник? — Недоверието й нарастваше.

Чарлз се облегна назад.

— Госпожа, или госпожица, Пършинг винаги е била практична. Не мисля, че някога е обичала баща ми. Впрочем това беше най-подходящото поведение спрямо него, защото единственото създание, което моят родител някога е обичал, беше самият той.

Припомни си дългите дни на онова топло лято и вълнението, което беше изпитал, когато баща му го заведе да види прекрасната госпожица Пършинг в Хайд парк.

— Тя ми купуваше сладолед всеки път, когато ме видеше, а аз си мислех, че е фея или ангел. Баща ми ми купуваше играчки и понита, защото малкият лорд Едингтън трябваше да има всички тези неща, но така и не му хрумна, че може да поискам сладолед в парка.

Докато говореше, каретата спря. Чарлз погледна навън към червената тухлена фасада на къщата си.

— Е, пристигнахме — каза Маги, а гласът й внезапно се пречупи. — Предполагам, че ще се видим по-късно. Освен ако… освен ако не влезем заедно? — В гласа й се прокрадна крехка надежда и това накара Чарлз да се почувства едновременно и доволен, и обхванат от страстно желание.

Той погледна към черната врата под навеса. За момент си позволи да си представи как ще й подаде ръка, ще я заведе до вратата, после и в спалнята… Но неговото място не беше в лятната къща в Челси. Той имаше друг дом и важни задължения, които си стояха неизпълнени заради непланирания развой на вечерта. Чарлз поклати глава.

— Не. Чакат ме у дома, а и трябва да изпратя няколко здрави момчета за пазачи. — Той се пресегна и отвори вратата. — Пожелавам ти хубава вечер.

Маги дълго го гледа, после кимна и слезе.

— До утре тогава — каза тя и този път в гласа й не се усещаха прикрити желания.

— До утре — увери я Чарлз.

Тя му се усмихна, бързо и загадъчно, после затвори вратата на каретата и се качи по стълбите. Чарлз изчака докато вратата се отвори и видя стройния силует на госпожа Пършинг, очертан от масленожълтата светлина на газовите лампи. След това отвори прозорчето към кочияша и нареди да го откарат в имението. Студените стаи го чакаха.