Лидия Джойс
Гласовете на нощта (5)

4

Маги инстинктивно се дръпна, сякаш нещо я предупреждаваше да се пази, но преди лордът да реагира, тя се окопити. Надигна лицето си към него и изви глава, за да могат неговите устни да срещнат нейните. Устата му не намери целта и само докосна леко бузата й. Тя замръзна при допира. Странността му я изненада, въпреки че сама се беше впуснала в това приключение. Следващият му опит беше много повече от просто докосване. Устните му покриха властно нейните и ги принудиха да се отворят, задълбочавайки целувката. Тя направи онова, което той искаше от нея. Докосването му беше толкова горещо, толкова нежно и в същото време толкова здраво. Беше невъзможно да се бори със ситуацията. Тръпката пронизваше цялото й тяло — от докосващите се устни до мозъка и обратно през крайниците. Едно трепетно усещане, което размътваше съзнанието й и караше кожата й да настръхне. Такава ли трябваше да е една целувка? Мисълта се появи вяло, сякаш от много далеч. Бяха я целували и преди, най-вече когато бе била прекалена бавна, за да избегне пиянските набези. Нищо обаче не я беше подготвило за подобно преживяване. Движенията на устните и езика му се лутаха в съзнанието й. Ритъмът им беше сграбчил тялото й в хватката си и го подчиняваше на волята на лорда. Не знам как да го направя, помисли си тя, докато паниката я застягаше. Ще реши, че не съм достатъчно добра и ще потърси друга… Ръцете й се хванаха инстинктивно за мекия плат на палтото му. Лордът се отдръпна, прекъсвайки целувката. Дишането на Маги се ускори, сякаш бе изкачила стълбите тичешком. Главата й се въртеше. Сетивата й се бореха с объркването. Направих го погрешно. Сгреших и сега ще ме отпрати…

Но той не каза нищо и Маги осъзна, че той също стои задъхан в тъмнината, гърдите му се движеха под ръцете й, които все още стискаха елегантното му палто. Все още я искаше. Маги не беше сигурна дали е ужасена или облекчена. След кратък момент на объркване тя осъзна какво се очаква от нея и бавно вдигна ръце към копчето до гърлото си. Вместо да го откопчае обаче, тя продължи да стои глупаво в тъмнината и да гледа сянката на мъжа пред себе си. Това ли е правилният начин? Беше ли единственият възможен избор? Ами ако сега промени мнението си, дали той ще я пусне, или вече е прекалено късно за това? Горещината все още изпълваше цялото й тяло, мътеше съзнанието й и караше мислите й да се въртят отново и отново. През целия си досегашен живот се беше пазила от такава съдба… И все пак не бе излъгала Сали, защото това не бе същото като да се продава на Хеймаркет. Изобщо не беше същото. Тогава й се виждаше толкова ясно, на улицата пред театъра на господин Хокинс, но сега не вярваше на собствената си преценка, защото част от нея искаше това да се случи по причини, нямащи нищо общо с бъдещето й след тази вечер. Мама беше курва, помисли си тя утешително, докато разкопчаваше копчето — ти защо си въобразяваш, че ще бъдеш нещо по-различно?

Пръстите й се движеха бързо. Второто копче се освободи, после и третото, четвъртото… Ръцете и се опираха в твърдите гърди на лорда. Той беше толкова близо до нея, на една мисъл от нея, и тя почти усещаше как желанието пришпорва тялото му, точно както и нейното. Той се протегна и сключи ръцете си около кръста й. За един спиращ сърцето момент тя си помисли, че той се опитва да я спре, но когато отблъсна ръцете й, това беше само защото искаше сам да разкопчае копчето. Топлината от докосването му изпрати странна тръпка към тялото й. Сърцето й биеше все по-бързо, а кожата й се затопляше там, където усещаше допира на ръцете му по корсета си. И все пак, въпреки че тялото й се вълнуваше от докосването му, действията му се забиваха дълбоко в нея, в онази част от съществото й, която тя пазеше за себе си. Само по себе си това беше доказателство за това, колко далечни бяха техните светове, по-ясно от каквито и да е думи. Тази малка болка обаче скоро беше отблъсната в един тъмен ъгъл на съзнание й, както и много други преди това, отнесени от докосването на неговите ръце по кожата й. Последното копче се откопча. Маги затвори очи, докато лорда опираше ръцете си в стегнатия й корсет. Той плъзна пръсти по твърдата материя, за да свали корсета през раменете й. Движението плавно премина в прегръдка, с която той я притисна силно към себе си. Ръцете й бяха долепени до тялото. Тя посрещна целувката му готова, но все пак силните и горещи движения на устните, впити в нейните, я плашеха. Той имаше вкус на бренди, ароматно и фино. Имаше вкус на богатство. Целуна я по врата. После неговите пръсти пробягаха през отвора на ризата и се пъхнаха между двете малки гърди. Притискаше плътта й все по-силно. Палецът му нежно докосна зърното й, което веднага се втвърди. В корема й пламна огън. Той галеше гърдите й, целуваше я нежно, а сетивата й бяха пълни единствено с присъствието му. Той се притискаше все по-силно към нея и тревожните сигнали, че това не бива да се случва, постепенно изчезнаха напълно. Бе така голям, така силен, толкова магнетичен. Може би не биваше да му вярва. Какво означава тя за един изискан джентълмен? Може би щеше да я нарани, дори ще я убие. И почти никой няма да разбере. Не бъди толкова глупава, каза си тя, преди страхът й да премине в истерия. Ти доброволно дойде в тази къща. Вече няма връщане назад. Лордът я отпусна леко и тя се поуспокои. Отпусна глава. Но той вместо да я притисне, отново потърси устните й. Веднъж, два пъти, три пъти, преди една нова целувка да спре дъха й. Краката й се подкосиха. Обхваната от сладка слабост, тя се опря в него. Той схвана това движение като знак и я приведе назад. Очите му заблестяха и не след дълго тя схвана желанието му — да я положи да легне. Бавно се отпуснаха на пода. Той продължаваше да я целува изкусително. Под дланите си тя усещаше дебел вълнен килим, слабият мирис на прах и вълна се смесваше с аромата на дрехите му. Това размъти главата й и единственото, което можа да направи, беше да се хване за палтото му, в момента, в който той отпусна хватката си и коленичи между краката й. Всичките й сетива се насочиха само към него. Той повдигна роклята й и студен въздух полази по бедрата й. Тя несъзнателно ги стегна под допира му, но той продължи да я целува и хълбоците му продължиха да ги разделят. Изведнъж в главата й изникна образът на исполински меч, който ще я разцепи на две. Трябваше да прехапе устната си, за да не изскимти, докато горещината в нея се надигаше нетърпеливо. Не можеше да диша, корсетът й беше прекалено стегнат. Впиваше се в гръдния й кош и не й даваше да си поеме дъх. В следващия момент го усети пред най-интимното си място. Членът му напираше върху влажния й отвор. Натисна силно и после влезе навътре. Телата им се сляха. После за момент той се поколеба. Това й причини едновременно и болка, и удоволствие, които се опита да превъзмогне. Чарлз се откъсна от похотливото си опиянение, усетил съпротивление, което се бе появило там, където не трябваше да има никаква бариера. По дяволите, тя беше девствена. Не мога да спра. Проклятие, не искам да спирам, мислеше си той, докато излизаше от нея, въпреки че цялото му тяло пулсираше от непреодолимо желание.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа той.

— Какво? — изпелтечи момичето.

— Девствена си! — изграчи Чарлз, докато тя се извиваше под него и засилваше желанието му. Но се отдръпна. Маги го сграбчи за палтото и го дръпна обратно.

— Не, не си отивай! Съжалявам! Не съм достатъчно добра. Прав си, не съм го правила преди и ако съм непохватна, извинявай.

Чарлз наблюдаваше очертанията на лицето й в тъмнината, ужасен от себе си. Не намираше думи.

— Съжалявам — повтори тя в пристъп на отчаяние и ярост. — Дайте ми още един шанс. Не можете да ме отпратите сега. Знам, че мога да се справя по-добре.

Той изпита внезапно желание да я хване през раменете и да я разтърси. В началото на тази схватка беше останал с впечатлението, че тя само играе на непорочност. А после го бе подмамила в ситуация, непривична за него. В ролята на прелъстител! На безбожен мръсник. Тази мисъл остави в устата му горчив вкус. Той се изправи, стоейки неподвижно. Похотта му бе угаснала внезапно. Или поне така си помисли, въпреки че част от него все още не желаеше да се отдели от нея.

— Стани! — каза той грубо, докато търсеше най-близкия кран на газта, която да освети стаята и да прогони похотливите му желания. Трябваше да се овладее. Пламъкът лумна в оранжево, после в жълто, осветявайки стаята с топъл блясък. Така беше дори по-зле от преди, защото, когато се обърна, момичето лежеше с вдигната пола и изгаряща страст в очите си. Косата й беше разрошена около лицето, а горната част на роклята й — разкопчана до кръста, така че се виждаше корсетът й от грубо платно. По дяволите, гледката само го караше да я желае повече.

— Няма да си тръгна! — каза Маги, повдигайки брадичката си, въпреки че гласът й трепереше. — Дадох ви каквото поискахте, не е моя вината, че сам се отказахте.

Отне му време да осмисли думите й. Каквото е искал! Той огледа скромния салон и с отчайваща яснота видя къщата така, както тя я беше видяла и както най-вероятно е изглеждала, преди той да я наследи. Тихо, спокойно място, където лорд Едингтън да крие любовницата си. Какво би могло да бъде по-логично от мисълта, че той иска от нея точно това.

— Седни! — нареди той, сочейки към едрото очертание на дивана под белия чаршаф. — И за бога, закопчай си роклята.

Тя го гледаше в продължение на няколко минути, после се изправи, прекоси стаята и седна на ръба на дивана. Не направи никакъв опит да закопчае корсажа си. Чарлз се пооправи набързо, след което седна срещу нея и я погледна. Тя беше толкова дребна и рошава, толкова объркана и недоверчива, че той се почувства като някакво чудовище.

— Не можеш да твърдиш, че и ти желаеш това — каза той, сякаш се защитаваше от неотправеното й обвинение. Маги го гледаше безмълвно и той започна да се колебае дали наистина го е пожелала. Ако го беше целунала тя, тогава можеше да я обвини. Но всъщност той я целуна и тя отвърна така, както той очакваше от нея. После тя разкопча роклята си. Бе приел това като покана, но може би е било само подчинение. Сега малката дрипла го гледаше, сякаш е убил майка й. Тя изглеждаше тъй жалко, бе така невзрачна в своята ужасна кафява басмена рокля! Навярно красива по някакъв свой си начин, но така вулгарна. Какво си беше въобразил в това тъмно помещение? Ако изобщо си бе помислил нещо извън факта, че млада, готова за любов жена му е в ръцете. Докато се занимаваше с управлението на наследството, месеци наред не бе докосвал жена. Значи и той нямаше вина, всеки млад мъж на негово място би сторил същото.

— Помислих си… — Нямаше нужда тя да знае какво си е помислил. — Маргарет, не очаквам от теб нищо друго, освен отлично изпълнение на ролята, която ти описах.

— О! — каза тя и въпреки че не се изчерви, във възгласа й се долавяше целият срам, който изживяваше.

Чарлз вдигна вежди:

— Озовах се в тъмна стая с привлекателна млада жена до себе си. Може би съм се увлякъл. Това, че не искам нищо друго от теб, не значи, че бих отказал покана.

— О! — възкликна тя отново, а на него му се стори, че тя пресмята нещо, преди да сведе поглед под кръста му, където отвореното му палто не успяваше да прикрие издутината на панталона, която явно не споделяше неговите благородни разсъждения.

— Не мисля, че е толкова… лошо… — каза тя, за да направи нов опит, или поне така се стори на Чарлз. Погледна го с изражение на така добре изиграно спокойствие и кокетство, че той не се сдържа и изсумтя:

— Ако това е най-силният ентусиазъм, който можете да изиграете, мисля, че предпочитам компанията на госпожа Палм и петте й дъщери за довечера.

Лицето й се помрачи мигновено.

— Опитвам се!

— Не искам да се опитваш! — отвърна той. Погледна я. Стоеше на дивана и го наблюдаваше безмълвно. — Не ми вярваш, нали?

Тя направи физиономия и после измърмори:

— Не.

— Защо? — настоя той.

Тя изглеждаше още по-разстроена.

— Вие сте благородник, а аз — кабаретна певица. И казах истината. Не беше лошо.

— Със сигурност знаете как да очаровате един мъж.

Момичето го погледна. Голям си глупак, подиграваше се хапливият му вътрешен глас, но в живите й очи той прочете загриженост за него самия.

— Познавам благородниците — каза тя накрая. — Те са щедри към другите благородници, но лесно биха оставили някой друг без вечеря, за да имат пари за залагания. Не е нужно много ум, за да знам какво мислят за мен благородниците. Защо вие да се интересувате какво искам аз?

Тези думи се забиха като чукове в съзнанието на Чарлз. Много по-дълбоко от предишния й коментар. Колкото и да му се искаше да го отрече, в думите й имаше много истина. Той никога не би се опитал да целуне, която и да е дебютантка само защото се е озовал в тъмното с нея, камо ли да отнеме девствеността й върху стар турски килим. Нещо от мислите му трябва да се е изписало на лицето му, защото момичето извъртя очи от неудобство.

— Не казвам, че не сте прав по някакъв ваш си начин. Всеки би казал, че струвате колкото десет като мен. — Тя замълча за момент, после погледът й се вдигна отново, за да срещне лицето му. — Прав бяхте… ако има някакво значение… Исках го, но просто не знаех дали трябва да го искам.

Чарлз прочисти гърлото си. Можеше да я целуне и да продължат от там, където са спрели… Но вече не бяха в тъмнината… И трябваше на следващия ден отново да се изправи пред нея, всъщност да я вижда редовно, докато трае нейната роля, а не беше сигурен дали иска да превърне простите им делови отношения в нещо по-сложно и по-значително. Не знаеше нищо за това момиче, освен за желанието й да бъде оперна певица, както и мястото, където живееше.

— Може би се оказахме в тази неудобна ситуация просто защото не се познаваме достатъчно добре — каза той сам изненадан от тази мисъл. — Вместо да се целуваме лудо, може би ще е от по-голяма полза да се опознаем.

За негово учудване Маги се усмихна. Тъмните й очи се присвиха от учудване, по начин, който не му помогна да запази безразличието, към което се стремеше.

— Може да съм млада, сър, но със сигурност съм видяла в живота повече от вас и мога да ви кажа, че няма нищо по-нормално от това мъж и жена да се целуват лудо, както вие го наричате.

— Трябва да се научите да бъдете дама! — каза той остро. — Следователно трябва да започнете да правите това, което е нормално за една дама.

Лукавата светлинка в погледа на Маги просветна отново, но тя само стисна устни, потискайки отговора, който напираше да избликне от нея.

— Без съмнение за работата ще е по-добре, ако те познавам малко по-добре. И моля те за последен път, закопчай си роклята — добави той, опитвайки се да скрие раздразнението в гласа си.

Този път момичето се подчини, но толкова бавно, че отново му опъна нервите. Чарлз се опита да изглежда строг, сякаш не следеше с напрегнато внимание всяко движение на пръстите й.

— Сега ще направим малко упражнение по светски разговор. Аз учтиво ще започна да ти задавам въпроси за твоя живот, на които ти ще ми дадеш учтиви отговори. Разбра ли?

Пръстите на момичето спряха.

— Това учтив въпрос ли трябваше да бъде?

Чарлз се намръщи, защото не знаеше дали тя се шегува. Реши да пренебрегне репликата й.

— Е, госпожице Кинг, как намирате Лондон?

Тя го погледна, сякаш му беше пораснала втора глава и закопча още едно копче.

— Това е единственото място, дето съм била.

— Където съм била — поправи я Чарлз.

Ако се бе подразнила от поправката му, тя не го показа.

— Където съм била… Неам… Нямам нищо, с което да го сравня.

Чарлз кимна. Оставаха й само четири копчета и тогава нежното розово вратле щеше отново да е скрито под яката и той щеше да е в безопасност.

— Това значи ли, че сте родена тук?

— На улица Кинг, в Холи Ленд — отвърна тя, разкривайки с нежелание не твърде престижната информация.

— Това е странно съвпадение — отбеляза той.

Тя отново го зяпна и той си направи мислена бележка да я отучи от това.

— Кое? — настоя тя без следа от елегантност.

— Че името ви е Маргарет Кинг и сте родена на улица Кинг.

Маги се разсмя:

— Не е никакво съвпадение. Кръстена съм на улицата.

— Как може фамилията ви да идва от улицата?

Маги закопча последното копче.

— Майка ми е умряла, когато съм била бебе. Не я помня добре. Брат ми ме е гледал няколко години и тогава ми каза, че кръщелното й име било Сиобхан, но и да е имала фамилно име, никога не съм го знала.

— Знаела — поправи я Чарлз инстинктивно.

— Знаела. Така че вече имало Голямата Маги, Малката Маги и Младата Маги, когато съм се появила на бял свят и затова хората ме нарекли Маги от улица Кинг или Маги Кинг. Върши работа като всяко друго име.

— Предполагам, че да — каза Чарлз изумен от чутото. — Брат ви ли беше онзи млад господин в опърпания костюм? — Това очевидно беше невъзможно. Момчето бе видимо по-младо от Маги, а и изисканият му говор правеше родствената им връзка невъзможна. Чарлз откри, че има огромно желание да преодолее нежеланието й да споделя, за да може разбере повече за нея.

Маги сбърчи нос.

— Не, това е Хари.

— Друг брат? — предположи Чарлз.

— Той е бедно сираче като мен — тонът на Маги стана саркастичен. — Не сме ли толкова клети, че направо да ви се доплаче.

— Не бих казал — отвърна Чарлз подобаващо.

Маги го погледна, сякаш го преоценяваше и след миг се усмихна.

— Браво на вас. Никога не съм харесвала монахините с тяхното съжаление и проповеди. Такива приказки не са помогнали никому. Както и да е. Бащата на Хари беше химик, но се разболя и всичко, което имаше, отиде за плащане сметките на лекарите. Така, когато старият умря, Хари и майка му останаха без нищо. Майка му се опита да работи, но и тя беше болна и скоро след това също умря.

— Значи Хари ви е съсед? — каза Чарлз, без да прикрива любопитството си. Седна до нея на дивана и тя се обърна към него, поклащайки глава.

— Не, той живее с нас. Работата е там, че аз все срещам хора, когато имат лош късмет, а когато можеш да направиш нещо добро за някого, да му помогнеш, просто го правиш. Пък ако някой ден ти имаш нужда от нещо, те няма да те забравят. Хари беше добро хлапе, не заслужаваше това, което му се случи. Накарах един човек, когото познавам, да говори с един свой познат правист и уредихме Хари като писар. Единият му крак е сакат и това го прави непригоден за друга работа. Хари не изкарваше достатъчно за обзаведена стая, не и ако иска и да яде, затова му предложих да остане при нас. И след време стана един от нас.

— Нас? — попита Чарлз. Беше решил, че момичето Нан и двете дечица живеят в жилището, а за другите мислеше, че са само гости, но сега не бе сигурен.

Изражението на Маги показа изненада.

— Ами вие се запознахте с почти всички. Само Джайлс не беше там.

Чарлз пресметна наум. Тримата на масата, двама в люлката, Маги, Нан и непознатият Джайлс…

— Това прави осем човека.

Явно имаше нотка на обвинение в гласа му, защото тя го погледна, готова да се защитава.

— Имаме три стаи. Франки, Джайлс и Хари спят в салона. Мол и Джо си спят в люлката. Нан, Сали и аз се разполагаме в спалнята. Разбираме се добре. Познавам хора, които биха се радвали да имат дори една стая за семейство, голямо колкото нашето.

— Разбирам — каза Чарлз.

— Хари е добро хлапе — продължи тя. — Научи мен и Сали да говорим по-добре, а и Джайлс също. Освен това научи Моли и Джайлс да четат и да пишат.

— Можеш ли да четеш? — повдигна учудено вежди Чарлз.

Тя се усмихна, сякаш беше казал някоя шега.

— Мога не само да чета, но и да пиша. Нямам голям опит, но чета на хлапетата истории от стари вестници, когато Хари има работа.

— Разбирам — повтори Чарлз. Това беше единственият отговор, който му хрумваше, и смяташе, че тя няма да го сметне за неуместен. Беше опитен в общуването с нежния пол. В колко салони бе седял и с колко жени бе говорил. Но този разговор беше много по-различен. Нямаше нищо общо с преструвките на светските дами и с фалшивите любезности, които им бе отправял. Той прочисти гърлото си и се изправи. Приглади косата си и изпъна дрехите.

— Мисля, че е време да видиш останалата част от къщата.

— Разбира се. — За секунда по лицето й пробягна сянка на озадачение, която бързо се смени от безразличие. — Защо не.

Чарлз излезе от стаята с чувството, че тя му се присмива. Той тръгна нагоре, но се спря по средата на стълбището, за да я изчака да го настигне.

— Тоалетната — каза той студено, отваряйки вратата и Маги погледна вътре. Той се поколеба.

— Предполагам, не знаеш как се използва?

Самообладанието й се пропука за стотни от секундата:

— Разбира се, че знам — тросна се тя и бързо се промуши покрай него. Тялото му реагира болезнено на близостта й, но той си наложи да остане спокоен. Маги огледа помещенията със същата педантичност, с която беше инспектирала и стаите на долния етаж. — О, има и вана! С топла вода от бойлера на печката! — каза тя, сякаш беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Със сигурност — отвърна Чарлз.

Тя кимна разбиращо и излезе от банята.

— С хлапетата сме добре, но добре изобщо не означава много добре, нали знаете — каза тя, сякаш се радваше, че най-сетне има с кого да сподели вълнуваща тайна.

Как трябваше да отговори на това? Чарлз издаде нечленоразделен звук, който се надяваше, че изразява едновременно и окуражаване, и успокоение. Тя го погледна през рамо, докато се качваше нагоре по стълбите.

— Простирам се според чергата си, можете да попитате когото искате. Но въпреки че никога няма да се измъкна от средата си, понякога си позволявам да си помечтая… Моли и Джайлс трябва да тръгнат на истинско училище, да се научат да четат и пишат добре, за да имат бъдеще. А Джо… все пак той е още бебе… А и Хари не е роден за такъв живот. Той трябва да бъде нормален господин. Заслужава истинска работа, а защо не и да се запише да учи. Така и той ще може да стане адвокат, а не само да им преписва писмата.

На втория етаж по принцип трябваше да има три спални, но тъй като досега в тази къща не беше живяло семейство с деца, едната стая се ползваше за кабинет, а другата — за гардеробна към голямата спалня.

Маги надзърна в кабинета, после влезе в спалнята и се спря. Чарлз я последва. Госпожа Пършинг беше работила бързо. Светлината на газовите лампи разкриваше стая, напълно готова да ги посрещне. Хубав огън гореше в камината, всички дреболии бяха по местата си. Малкото жалко вързопче с вещите на Маги се намираше в средата на леглото с розова драперия. Присъствието на последната любовница на баща му личеше осезаемо по всичко в будоара — от стотиците грозни китайски фигурки до множеството кукли и бални тоалети. Чарлз почти можеше да се представи, че все още чува Франсис да се суети в гардеробната.

— Много е… изискано — изрече Маги с нотка на колебание в гласа си.

— Безвкусно е — отвърна раздразнено Чарлз. — Последната дама, която живееше тук, имаше лош вкус. — Но също така очите на сирена, тялото на богиня и морала на улична котка, допълни той мислено.

Маги поклати глава, обикаляйки стаята.

— Това ваша къща ли е, сър?

Чарлз не можа да не се усмихне на забележката й.

— Със сигурност.

Спомените, свързани с тази стая, в комбинация с прозорливостта на Маги го караха да се чувства неудобно. Но после се успокои. Защо да се оправдава? Не й дължеше нищо.

— Това е звънецът — каза той, сочейки към шнура, който висеше до леглото. — Госпожа Пършинг вероятно вече ви прави вечеря. — И какво ли е чула, ако е минала покрай салона на долния етаж? Какво ли си е помислила? — Можеш да позвъниш, ако имаш нужда от нея за каквото и да е.

— Предполагам, че вече си тръгвате. — Маги се спря и се обърна към него.

Отново го порази колко дребничка е тя. Защо тогава не изглежда крехка и уязвима?

— Да, и трябва да ме наричаш „сър“ — добави той.

— С удоволствие, сър — каза тя и той долови ясно сарказма в гласа й.

— Лека нощ, госпожице Кинг — каза той студено.

— Лека нощ — отвърна тя. И след кратка пауза добави: — Сър. Бихте ли желали да ме целунете отново, преди да си тръгнете?

Тя сериозно ли говореше? Тонът й беше подигравателен, но очите й изглеждаха замъглени от напрежение. По дяволите! Искаше му се, но ако го направеше, нямаше да може да спре. Не и този път. Без значение колко щеше да съжалява след това. Погледна я с най-унищожителния си поглед.

— Следващия път, когато ме попиташ нещо такова, гледай да си съвсем сигурна, че говориш сериозно. И че си готова да приемеш всичко, което ще последва.

След тази реплика той се обърна и си тръгна.

Маги вдигна ръка към устата си, втренчена в отворената врата. Лордът беше вече излязъл. Но устните й все още бяха набъбнали от целувките му. Не беше сигурна как се чувства от откритието, че този мъж не иска от нея нищо повече от договореното. Облекчена със сигурност, но и уплашена. Объркана. И странно разочарована. Тя знаеше, поне на теория, как би трябвало да протече връзката между мъж като него и жена като нея. Без това да се случи, тя рискуваше да загуби всичко. Как щеше да го накара да не се отегчи от плана си и да не я изхвърли отново на улицата?

На вратата се почука и главата на госпожа Пършинг се подаде в стаята.

— Донесох ви поднос с вечерята. Водя и един млад господин, който казва, че ви познава. — Тонът й издаваше явно неодобрение. Тя пристъпи вътре, а вътре се вмъкна Джайлс. Приличаше на дрипльо, но носеше огромен букет цветя.

— Поздравления, Маги — лицето му грееше от одобрение. — Хванала си богаташ!

Изражението на госпожа Пършинг беше покрито с маската на заучено безразличие, но Маги знаеше, че тя слуша внимателно. Маги разчисти една малка масичка.

— Остави букета тук. Благодаря за цветята.

Ако госпожа Пършинг не одобряваше разместването, то не го показа по никакъв начин. Просто излезе и затвори вратата след себе си.

— Как ме намери? — напрегнато попита Маги, щом икономката се скри.

— Казаха ми — отвърна Джайлс безпомощно. Той подаде цветята. — За теб са. С почитанията на един господин.

Маги гледаше букета и чувство на тревога се надигна в стомаха й. Не се сещаше за никой друг, който би й изпратил такъв поздрав, освен Дани.

— И аз така мисля — съгласи се детето, сякаш отгатнало мислите й.

Когато видя, че тя не посяга към цветята, Джайлс ги остави на масата до подноса с яденето.

— Не можеш да ми говориш така пред госпожа Пършинг — каза машинално Маги, докато съзнанието й се опитваше да разгадае какво означава подаръкът на Дани.

Джайлс измрънка:

— Добре де.

— Кой ти даде цветята — попита тя, опитвайки се да разбере нещо повече.

— Един от доставчиците, които работят за Парк, продавачът на цветя. Маги, може ли да си хапна малко от това?

— Разбира се — каза Маги, въпреки че знаеше, че той ще изяде всичко.

Без да чака повече окуражаване, Джайлс стръвно се нахвърли на храната. Беше още мъниче, когато Маги го откри. Едва й стигаше до кръста, но за две години беше надраснал връстниците си и не даваше вид, че ще спре да расте.

— И този цветар как така знаеше къде да те намери? — попита Маги, докато Джайлс тъпчеше устата си.

— Едва ли. То и аз не знам къде ще съм след два часа. Мисля, че търсеше Нан, защото беше на улицата, където тя продава супа, но вместо това намери мен и понеже знае, че те познавам, ми даде цветята.

— И какво ти каза? Искам да си спомниш точните му думи!

— Не помня точните му думи, но ми каза къде да те намеря и да ти ги предам с поздравления.

— Дани знае къде съм! — изпъшка Маги и стомахът й се сгърчи на топка.

Джайлс изсумтя. Изглеждаше подразнен от липсата на интерес към неговата роля в случката.

— Май знае, да. Най-вероятно той е казал на човека на Парк какво да ми каже.

Но как беше възможно? Доста хора я видяха да се качва в каретата на лорда, но как са узнали кой е и че притежава тази къща? Освен ако не са проследили каретата. Не бяха пътували толкова бързо. Някой по-чевръст в краката би могъл да ги настигне. Маги пристъпи към прозореца и дръпна пердетата. Хората тъкмо се прибираха по домовете си след работа. На улицата се виждаха два файтона и половин дузина мъже с шапки и палта. Вниманието на Маги бе привлечено от една малка мръсна фигура в ъгъла на улицата, облечена в огромно палто, стигащо до земята. През рамо малчуганът беше преметнал метла. Уличен метач? Някой от помагачите на Дани? В тези времена кой можеше да си позволи да не работи за него? Главата на детето се обърна към нея и тя можеше да се закълне, че то огледа добре къщата на лорда. След това й обърна гръб.

— Стой далеч от Дани, Джайлс! — каза Маги твърдо, отстъпвайки назад.

— Добре де — каза той безразлично.

Джайлс знаеше, точно както и тя, че ако Дани иска да те намери, няма място в Лондон, където да се скриеш. Тя се надяваше, че в къщата на лорда ще е в безопасност, но явно е грешала. Най-доброто за всички беше да стои настрана от хлапетата, та ако Дани я хване, поне те да са в безопасност. С тази мисъл тя се обърна към Джайлс:

— Трябва да се прибираш.

Момчето обра с парче хляб последните остатъци от соса и със задоволство го натъпка в устата си.

— Хубаво — повтори той с пълна уста, потупа със задоволство корема си и изхвърча от къщата.

На Маги й се искаше да може да сподели безгрижието му. Седеше втренчена в празната чиния, която той беше оставил след себе си, и се опитваше да разбере какво точно иска Дани от нея. Каквото и да беше то, по-скоро бе свързано с живота, който изостави на онзи мост преди четири години, отколкото с живота й след това. Не искаше да преживява пак времето, когато се занимаваше с кражби и измами.

Маги бавно отиде до леглото, където беше оставен вързопът й, и го развърза. Една рокля от миналата година, две чисти ризи и три фусти, каквито в момента не носеше. Нареди дрехите в гардероба и те едва запълниха половин рафт. Стария си гребен от черупка на костенурка, четката за коса, както и няколко фиби и панделки сложи в чекмеджето на масичката заедно с металната огърлица, която преди време един обожател на малката Пег й беше изпратил. Остана само пистолетът, който блестеше върху разстлания шал. Маги го вдигна. Тежеше, както би следвало да тежи един пистолет, а седефената му дръжка лежеше студена в ръката й. Понечи да го остави в чекмеджето на нощното шкафче, но промени намерението си и го скри между пухения дюшек и подложката под него, като гледаше да го намести точно в ъгъла, за да може да го грабне, ако й потрябва. Трябваше да го продаде. Всъщност трябваше отдавна да го е продала, но след нощта, в която застреля Джони, не можеше да се раздели с него.

Какво беше за нея револверът тя не знаеше. Свободата, вината, старият и новият живот, събрани в едно парче метал. Да, той беше всичко това, но й напомняше и за преходността на живота, както и за всичко, останало недовършено. За онова, което ще трябва да направи, ако иска някога отново да бъде свободна.

Отблъсквайки тягостните мисли, тя си свали ризата. Миризмата на лорда още се усещаше по дрехите й, а когато се съблече, я усети и по кожата си. Богата и остра миризма, която я караше да съжалява, че той я бе оставил да прекара нощта сама. Със сигурност ръцете му бяха достатъчно силни, за да я опазят от Дани. И все пак не биваше да забравя, че лордът сам по себе си е заплаха — мъж, свикнал да получава каквото пожелае, свикнал да му се подчиняват. При него тя беше в безопасност, но се страхуваше, че той ще я промени, че ще я превърне в това, което си е наумил. По вътрешната страна на бедрото й имаше петно от кръв. Погледа го за момент, после наплюнчи ръба на чаршафа и го изчисти. Тук нямаше закачалки по стената, както в нейната спалня, но тя реши, че не бива да оставя носените дрехи при чистите, затова ги нареди на пода, преди да се пъхне в леглото. После загаси лампите, дръпна завивката и се опита да заспи, чувствайки се ужасно сама.