Лидия Джойс
Гласовете на нощта (13)

12

След вечеря дамите се оттеглиха за десетина минути, после мъжете отново се присъединиха към тях и лейди Едингтън обяви, че ще играят на шаради. Това съобщение беше посрещнато с аплодисменти и въпреки че четирима от гостите мигновено се обявиха за зрители, всички останали — млади и стари — се разделиха на четири отбора. Раздадоха се пликове, подготвени от госпожица Кросъм и лейди Едингтън, които съдържаха задачи с подходящи класически сюжети.

Маги беше много облекчена, защото Чарлз успя да влезе в нейния отбор заедно с лорд Гифърд, две сестри с пепелно кестеняви коси и съпругът на по-възрастната от тях. Отборите се разпръснаха, за да разгледат картинките си. Чарлз заведе техния отбор в един малък страничен салон, който блестеше като алена кутия за бижута. Там лорд Гифърд отвори плика с тяхната загадка. Маги вече знаеше кой от тях коя роля ще играе, защото Чарлз предварително беше разгледал загадките, преди да бъдат запечатани. Така госпожица Уест можа още миналата седмица да ги изрепетира с Маги.

— За най-справедливите! — прочете лорд Гифърд и по-гледна нагоре. — Ще играем сцената, в която Парис решава коя от трите богини да получи златната ябълка.

— Но това не е нито римско, нито пасторално — възкликна уж спонтанно Маги. — Чарлз публично я беше информирал за темата на тържеството по време на вечерята. Всички я погледнаха и на нея не й се наложи да симулира изчервяването си.

— Госпожица Кросъм има доста свободна представа за обхвата на темата си. Но ние сме късметлии, защото имаме три жени, които могат да играят богините. В противен случай със сигурност аз трябваше да бъда Афродита — каза Гифърд.

Маги се засмя по задължение, а Чарлз улови изкуствената й реакция през рамото на Гифърд и вдигна вежди. Какво иска? Аз съм актриса все пак! помисли си тя, но не посмя да му отправи някоя гримаса, както й се искаше.

Ролята на Хера беше дадена на най-възрастната сестра, Фейт Уелдън. Зевс, естествено, беше нейният съпруг. Чарлз категорично отказа да носи крила на обувките си и така получи ролята на Парис. Госпожица Уелдън нежно принуди Флора Ашкрофт да приеме ролята на Афродита. Лорд Гифърд взе тази на Хермес, а за Маги остана Атина. Щом ролите бяха разпределени, всички се разпръснаха, за да приготвят костюмите и репликите си. Маги тръгна с няколко гости, които се бяха отправили към спалните си. По пътя подмина госпожица Флора, която се опитваше да влезе в стаята си, но тя обаче се беше оказала заключена отвътре.

— Фърн! — изплака тя от яд, блъскайки по вратата.

— Знам, че си вътре, отвори ми.

— Не може да влезеш — чу се глас отвътре, — защото ще видиш какво правя. Освен това имам нужда от помощта на Кари, а ти ще ми я отмъкнеш.

Госпожица Флора гледаше безпомощно вратата. Затруднението на богатото момиче не можеше да трогне сърцето на Маги, особено пък, когато ставаше дума за такава дреболия, но от друга страна, тя изглеждаше толкова нещастна.

— Госпожице Кинг.

Маги отклони вниманието си от Флора и видя зад себе си лорд Гифърд и сър Натаниел.

— Да, сър? — каза тя, опитвайки се да прикрие притеснението си.

Гифърд пристъпи напред и представи мъжа, застанал до него:

— Сър Натаниел Дайнс.

Маги кимна.

— Посочихте ми го преди вечеря.

Сър Натаниел беше чист, избръснат, безупречно облечен млад мъж с аристократично рошава коса.

— Идваме да ви предложим услугите си. Решихме, че след като за първи път играете тази игра, може би имате нужда от някои съвети.

— Благодаря, сър, но мисля, че никой няма да се изненада особено, ако госпожица Кинг, която е живяла откъсната от обществото, не е брилянтна в играта на шарада — каза Маги, изпитвайки инстинктивно недоверие към чернокосия лорд. — А и тъкмо се канех да предложа на госпожица Флора да си помогнем взаимно.

— Добре тогава — каза Гифърд, кимна и продължи надолу по коридора заедно със сър Натаниел.

Маги се приближи до момичето:

— Госпожице Флора?

То обърна блестящите си виолетови очи към нея. Изглеждаше много притеснена и изплашена. Ако беше хубавка, очите й щяха да я правят невероятно красива, но чертите й бяха толкова сиви и обикновени, че очите само подчертаваха невзрачността им.

— Да, госпожице Кинг?

— Защо не си потърсим заедно костюми? Може например си направим хитони от чаршафите ми. — Маги усещаше, че усмивката й е скована, но се надяваше момичето да не забележи.

— О, това би било чудесно — каза то.

Маги спря пред вратата си, а госпожица Флора се изкикоти. В отговор на въпросителния поглед на Маги тя каза:

— Това са Зимните покои. Сигурна съм, че лейди Едингтън е искала да бъде любезна с вас, но преди време тук бяха настанили най-абсурдната куртизанка, любовницата на един от лордовете Едингтън. Той мразел жена си, но не смеел да я премести от апартамента й, заради нейното богатство. Затова прокарал стълба, която я свързва със стаята отгоре, където той сам се нанесъл. От тогава това е стаята на всички негови наследници. — Дължината и скандалността на историята изглежда изцедиха всичката енергия на Флора, защото когато свърши, тя се сви в себе си. — Простете. Не трябваше да го казвам… било е преди много време. Лорд Едингтън се премести в стаята на баща си, от уважение към майка си и защото не искаше да я кара тя да напуска апартамента си. Тук сигурно от сто години не е живял никой.

Маги отвори вратата и влезе вътре, осмисляйки информацията.

— Покоите на Лорд Едингтън са точно под моите?

— Да — каза Флора с нещастен вид. — Наистина съжалявам. Сигурна съм, че е напълно благоприлично. Лейди Едингтън просто искаше да бъде мила. Това е най-големият апартамент след нейния. Можете да заключите вратата към стълбата, ако вече не са я зазидали.

— Сигурна съм, че всичко е наред. Поласкана съм, да съм в този апартамент. Сега нека повикаме камериерката и да видим какво ще измислим за костюмите си.

Маги и Флора свалиха чаршафите, за да си направят класически хитони, и започнаха да търсят аксесоари, чрез които да обозначат ролите си. Костюмът на Маги беше много лесен за довършване. Флора я заведе в една стая, която нарече „Ловната“, където Маги намери не само шлем и меч, но и една препарирана патица, която Флора с кикотене привърза към рамото й. На връщане Маги се зарадва, че не срещнаха сър Натаниел и лорд Гифърд.

— Не прилича много на сова, нали? — попита Маги, докато се оглеждаше в огледалото. Шлемът не изглеждаше като никой от шлемовете на Атина, които тя беше виждала, а и падаше върху челото и ушите й, а офицерският меч беше толкова дълъг, че на Маги й омръзна да се спъва в него и го взе под мишница. Флора се ухили.

— Може да не е сова, но заедно с шлема и меча всички ще разберат кого представяте. Сега ги свалете, преди някой да ви е видял, и да видим какво ще измислим за моя костюм. Какво да направя? Как човек може да изиграе Афродита?

Маги не се сдържа:

— Най-често я рисуват гола, нали? Но не мисля, че в случая това е най-подходящият костюм.

Флора ахна, после се изчерви и се разсмя:

— О, как ли ще се облещят! Представям си мама и татко, и… Фери. Тогава дори и те ще разберат, че лорд Едингтън няма да ме иска след такава непристойна проява.

— Лорд Едингтън ли? — попита Маги и нещо в нея внезапно замръзна.

— Семейството ми е намислило да ме жени за него. Всъщност те искат да ме оженят за всеки, който е поне малко подходящ, и смятат, че на това събиране той е най-добрата партия. — Изражението й стана цинично. — Това е първият ми сезон, но аз не съм красива и те много се страхуват, че ще остана стара мома. Скъпото ми семейство смята, че ако лорд Едингтън ме забележи, ще се смае. От своя страна аз обещах да се постарая той да ме хареса. Мисля обаче, че лорд Едингтън ме познава отдавна и ме е виждал толкова пъти откакто бяхме деца, че ако ме харесваше, щеше да проличи.

Маги не разбра всичко, което момичето каза, но й стана ясен замисълът на семейството. Първият й порив беше да се изсмее на безпочвените им надежди. Как някои хора позволяват на родителите си да определят целия им живот! Но после се загледа в отчаяното лице на момичето и разбра, че тя е искрено нещастна, колкото и глупава да беше причината. Осъзна, че не само бедните, но и разглезените богаташи могат да изпитват мъка. За човек, който никога не е изпитвал глад, да пропусне вечерята вероятно бе равностойно на цял месец глад за човека от улицата.

Маги хвана ръката на Флора:

— Съжалявам — каза тя. Стана й мъчно, че момичето е така нещастно, че семейството й така я притиска, но се зарадва, че Чарлз не й обръща внимание. Мисълта, че Чарлз и Флора може да са заедно… мисълта, че Чарлз може да хареса, което и да е момиче, караше стомаха й да се преобръща.

Флора си наложи да се усмихне:

— Няма нищо. Извинете, че ви обременявам, но просто изглеждате толкова добър слушател.

— Хайде сега да ви измислим един хубав костюм — каза Маги примирително. — Нека се огледаме, може би вдъхновението ще дойде.

Така и стана и те бяха готови точно когато звънецът иззвъня, за да прикани всички участници да се присъединят към отборите си. Всички се отправиха към балната зала за началото на играта.

По-късно Маги си спомняше слабо какво се случи до края на вечерта — отделни сценки, лукс и превзетост, а в центъра на всичко това беше Чарлз. Спокоен и непоколебим, като пътеводна звезда, около която се върти небето. Стоеше между хората от собствената си класа, леко резервиран дори към мъжете, които му бяха връстници. Изглеждаше далечен и недостижим като звезда в ясно зимно небе. Беше олицетворение на идеалния аристократ — хладен, интелигентен и привлекателен. Блестеше, студен и светъл, и дори тогата му не го правеше да изглежда нелепо. Всеки път, когато Маги го погледнеше, коремът й се свиваше, а краката й се подкосяваха, защото не можеше да си представи как би могла да придобие силата, която ще й помогне да преодолее огромното пространство, което ги разделяше.

Знаех се, че някой ден всичко ще свърши. Сега разбирам, че дори и Дани да не се беше намесил, не може да се случи нищо между нас, каза си Маги.

След играта на шаради компанията се събра за по едно шери или бренди преди сън. Едната чаша бързо се превърна в две, после в три, така че минаха няколко часа, преди първият от компанията да се изправи и да обяви, че се оттегля.

Чарлз цялата вечер избягваше Маги, за да не изложи облога на опасност. Тя нямаше как да го доближи и сега. Но госпожица Кросъм не изпитваше такива угризения. Любопитството й към Маги не познаваше граници и въпреки че гостенката беше успяла да се измъкне от въпросите й в компанията на останалите, това още повече бе разпалило любопитството на домакинята. Маги едва бе прекрачила прага на покоите си, когато госпожица Милисънт Кросъм почука на вратата.

— Госпожице Кинг, трябва да говоря с вас! — изстреля Мили и без покана влезе и се настани в едно от тапицираните кресла, гледайки я с големите си светли очи, изпълнени с любопитство. Незачитането на уединението й не изглеждаше като неуважение, а по-скоро като проява на приятелски чувства. Маги седна срещу нея, притеснена от посоката, която можеше да поеме предстоящият разговор.

— Вие сте рядко срещана жена, госпожице Кинг. Не, по-скоро рядко срещано създание — ефирно, неопетнено от живота, който водим ние, простосмъртните. Ние трябва да ходим по земята и да живеем под властта на житейската проза.

Маги едва се сдържа да не се изсмее. От всички възможни начини, по които един разговор можеше да започне, тя най-малко очакваше този. Не се сещаше и за по-абсурдно описание на себе си. Сведе поглед, за да прикрие реакцията си, а после каза с приглушен глас, за който се надяваше, че ще прозвучи силно резервирано:

— Никога не съм се показвала пред света, но хвалбите ви са прекалени.

— Вие сте като неразглезено дете! — екзалтира се Мили. — Трябва да ми разкажете цялата си история! Просто преливам от любопитство. Какъв е произходът ви? Какъв е бил животът ви до момента, в който ви срещнахме?

— Едва ли нечий живот би могъл да бъде по-скучен за разказване — твърдо отвърна Маги, потискайки поредния импулс да се изсмее, когато срещна развълнувания поглед на Мили. Знаеше цялата история наизуст. Много пъти я беше репетирала с госпожица Уест, заедно с цялото си представяне. Беше минало доста време, преди да задоволи изискванията на Чарлз и възпитателката. Според Маги историята беше малко по-мелодраматична от необходимото, но тя знаеше, че лордът познава сестра си достатъчно добре, за да може да прецени каква точно история да й бъде поднесена.

Тя започна:

— Баща ми беше имотен човек и за мое щастие, като негово единствено дете, аз наследих голямо богатство. Майка ми почина, когато бях на шест години, а скоро след това я последва и баща ми. Той нямаше братя и сестри и затова за мен трябваше да се грижи един прачичо, останал навремето си ерген. Бил е по-малкият син на благородническо семейство и затова е бил оставен без наследство. Но спечелил сам свое богатство, като строеше къщи в Лондон и ги даваше под наем. Наслаждаваше се на живота от къщичката си в провинцията. Смяташе, че ще ми се отрази зле, ако бъда лишена от въздуха и слънцето на село. Бях тъжно и сериозно дете, изживяло малко радости в осиротелия дом на баща си, и затова чичо ми реши, че трябва да ми намери компания от мои връстници, с които да израсна. Случи се така, че дъщерята един негов приятел беше омъжена за земевладелец от Мидълсекс и имаше три малки момчета. Тя обаче много тъгуваше, че не беше благословена с дъщеря. Чичо ми умело управляваше наследството ми и аз притежавах немалък капитал и имоти. Той предложи на младото семейство една сериозна издръжка, но жената, която аз скоро започнах да наричам „мамо“, беше толкова очарована от присъствието ми, че не след дълго чичо трябваше да пъха почти насила парите в ръцете на мъжа й.

Госпожица Кросъм ахна, а очите й се изпълниха със сълзи:

— Защо сте напуснали една толкова щастлива къща? Аз не бих могла!

— Заминаването ми не беше по мое желание. Чичо ми беше мил, но непреклонен човек и когато станах на дванайсет години, нареди да ме изпратят в едно престижно училище. Дори и не подозирах, че когато се върна в къщата на щастливите си детски спомени, всичко ще е толкова различно.

— Какво се случи?

— Докато отсъствах, моите втори родители се бяха разболели от скарлатина, която беше отнела живота на най-малкия им син. От преживяната мъка мъжът се беше променил много и щастието бе изчезнало от дома им. Когато завърших училище, чичо ме покани да живея с него, защото вече не можех да остана в къщата, където бях прекарала детството си. Аз смятах Фредерик и Амброуз за свои братя, а баща им — за свой собствен баща, но въпреки това в тази къща вече нямаше място за мен. Мама беше починала няколко години преди това и аз не можех да живея сама с трима мъже.

— Сигурно много ви е било страх от чичо ви — възкликна Мили.

— В началото да, въпреки че беше добър човек — съгласи се патетично Маги. — Той живееше много скромно. Имаше само петима прислужници и една малка карета. Същата, която се счупи тази вечер. Когато отидох да живея с него, той нае още двама прислужници — иконом и лична камериерка за мене, но не промени начина си на живот. Беше вече доста възрастен и затова не се появяваше твърде много в обществото. В неговия дом живях тихо и спокойно. Няколко месеца след като се нанесох при него, той се разболя и аз трябваше да се грижа за домакинството. След смъртта му открих, че ми е оставил всичко, което притежава. Състоянието му се прибави към онова, което бях наследила от родителите си, така че днес разполагам със солиден капитал. Не зная обаче какво да правя с него. Никога не са ме представяли в обществото, не познавам никого, нямам и при кого да отида. Затова оставих цялото си наследство в ръцете на чичовия адвокат и писах на единствените си живи роднини. Жената е братовчедка на рождената ми майка. Те се съгласиха да живея при тях срещу малка част от приходите си. В замяна щяха да ме представят в обществото. Вярно, става дума за провинциалното общество. Не е това, на което се надявах, но все пак е нещо. — Тя се усмихна съучастнически на Мили.

— О, не трябва да правите това! Как ще се чувствате, ако завинаги се отделите от Лондон и заживеете в някакво село само защото нямате много познати и роднини. Никога! Веднага ще им пиша, за да им съобщя, че имате приятели в Лондон, които много биха искали да останете с тях. Още в момента, в който ви видях, знаех, че ще станем като сестри. Казах и на мама и тя отвърна, че щом е така, трябва да научим повече за вас. Ако отговорите са задоволителни, ще ви поканим да останете при нас.

— Удивена съм, госпожице Кросъм — искрено каза Маги. Циничната преценка на Чарлз за сестра му се оказа безпогрешна. Тя без колебание повярва на сантиментална история на една непозната, но едва ли би приела компанията на една млада жена без положение, дори и да й ходатайстваха най-безупречните източници.

— Много бих искала да прекарам повече време в компанията ви, а и никога не съм имала удоволствието да имам сестра.

Не, не сестра, защото приятелството й със Сали беше по-силно от кръвната връзка, а Нан й беше по-скоро като дете.

Госпожица Кросъм се наведе да погали Маги по лицето. Маги знаеше, че дамите от висшето общество правят често този жест, но въпреки това трябваше да положи големи усилия, за да не се отдръпне.

— Трябва да ме наричаш Мили, скъпа моя сестричке, моя Маргарет! Веднага ще кажа на мама и тя със сигурност още тази вечер ще напише писмото и утре ще можеш сама да го запечаташ! По никакъв начин няма да ти позволим да си тръгнеш.

— Благодаря — каза Маги, докато Мили се изправяше. Усети, че е нужно нещо повече, и затова добави: — Аз осиротявах на два пъти и вече не се надявах да срещна в света такава обич и топлота.

Мили се усмихна.

— Всяка чувствителна жена би те разбрала и би ти влязла в положението. До утре, любов моя!

— До утре — отвърна Маги смаяна.

Мили излезе, без съмнение за да намери някоя от приятелките си, на която да разкаже цялата история с подходящите възклицания и емоции. Маги затвори вратата зад нея и позвъни за Сали. Тя веднага се появи от страничните стаи с напрегнато изражение.

— Получи се, Сали! Не знам как, но се получи.

Лицето на Сали мигом светна и тя прегърна силно приятелката си. Маги й отвърна, благодарна за искрената подкрепа. Обсъдиха успеха й, докато Сали я приготвяше за лягане. Щом Маги облече нощницата си и косата й беше сплетена, Сали въздъхна и тръгна да излиза, но изведнъж стана много сериозна.

— Не исках да ти казвам, докато беше толкова щастлива, но слязох долу да вечерям с останалата прислуга и когато се върнах, това беше на леглото ти. — Тя бръкна в джоба си и извади сгъната хартийка, подавайки я почти извинително. — Не искам да те тревожа, но може да е важно.

Маги погледна към печата върху кремавата хартия, изобразяващ диамант и корона, и стомахът й се преобърна. Отвори го и една малка рижава букла изпадна от вътре. Взря се в кичура… Франки… Не, не и Франки… Тя едва преглътна буцата, която беше заседнала на гърлото й, и прочете писмото:

„Поздравления. Инструкциите ще пристигнат утре.

Ваш покорен слуга:

Дани.“

Хартията беше друга, но почеркът бе същият като онзи от бележката на Пърл. Маги гледаше безмълвно писмото, стомахът й се гърчеше. Тя стисна хартията, сякаш за да унищожи значението на думите. Погледна към Сали, която беше прочела посланието през рамото й.

— Можеш ли да се върнеш в града тази вечер?

Сали кимна разбиращо.

— Франки все още е в Саутуорк?

— Да. Ти познаваш привичките му толкова добре, колкото и аз. Не искам да те излагам на опасност, но ще отнеме прекалено много време да отида и да се върна, а ако Дани разбере, че съм излизала оттук на своя глава…

— Франки е и мой приятел — напомни й Сали. — Ще се опитам да го намеря. Ако знаех, че е толкова лошо…

— Знам — прекъсна я Маги. — Трябва да се видя с Чарлз. Трябва да прекратим този маскарад незабавно, преди да е станало твърде късно. Може би Дани ще пусне Франки, ако разбере, че съм му безполезна, тъй като нямам нищо общо с лорда.

Болката в очите на Сали отразяваше гаденето в стомаха на Маги.

— Успех! — Маги се усмихна леко.