Лидия Джойс
Гласовете на нощта (6)

5

Докато каретата се движеше на запад, мъглата загуби плътния си мръсен оттенък, разсейвайки се над пътя. Чарлз дори можа да огледа една странноприемница с коне, които търпеливо стояха в тъмнината на осветения с газови фенери двор, чакайки да влезе следващият файтон.

Колко различно е всичко това след потискащото еднообразие на Челси, помисли си Чарлз, докато големите къщи се плъзгаха покрай прозореца му, наполовина скрити от очите на минувачите зад стени, порти и жив плет. Много, много по-различно от лабиринтите от тъмни улички и мръсни дворове на Лондон. Тук аристократите намираха временно избавление от кафявите мъгли и от буржоазията, която все по-настойчиво ги изтласкваше от традиционните благороднически обиталища в Мейфеър и Пикадили. Тук къщите не са притиснати една до друга, а нетърпеливи контета не трябваше да чакат да им доведат коня от най-близкия обор под наем, защото всяко имение имаше свое парче земя. Така богатите можеха да се насладят на светското общуване, без да изпитват неудобствата на града.

А той щеше да си вземе момиче от най-мръсната част на големия град и да я доведе… тук? Лицето на Маги изникна в съзнанието му — нежно, внимателно, оживено от интелект и ценни познания за злините по света, и се опита да си представи такова момиче с такова лице тук.

Обаче не са толкова покварени, колкото ти си мислеше — прошепна онази част от съзнанието му, която все още не се беше предала на инерцията на аристократичните предразсъдъци. Той изгледа недоволно едно имение, което искаше да мине за средновековно, но всъщност беше толкова ново, че дори хоросанът още не бе изсъхнал добре. Маги беше невинна, поне телесно. Но беше правила нищо, което да я превърне в уличница.

Но той за малко не й стори зло, което никой джентълмен не биваше да си позволява.

Бързо прогони тази мисъл от ума си, за да я замести със спомена за дребното тяло в ръцете му, така напрегнато и крехко, че той се страхуваше да не го пречупи. За кожата й, ухаеща на сапун от луга и на апетитна, сурова женствена миризма… Това беше Маги.

По дяволите. Той се отмести не съвсем удобно на седалката, надявайки се да укроти възбудата си. Трябваше да реши какво да прави. Не искаше никакви усложнения. Трябваше просто да спечели един облог.

Хвърли меланхоличен поглед към един индийски дворец на удоволствията, чийто внушителен силует изникна сред мъглата. Куполите му блестяха на бледата лунна светлина. Това имение бележеше края на Едингтъновите владения — неговата земя. През изминалия век и половина семейството му бе превърнало тази земя от място за развъждане на добитък в имение, достойно за благородници. Всичко беше негово, законно наследено, но всяка една от къщите, дадена под наем за пет, десет или деветдесет и девет години, беше построена на кредит. Доходът от наема обаче беше пропилян набързо, а задълженията към банките бяха достигнали зашеметяващи суми. Единствената възможност да спаси наследството си беше да започне нови градежи, използвайки приходите от тях, за да плати старите дългове. Както и да намали разходите си до разумно ниво, но без да се показва слаб пред изпитателния поглед на обществото. За пръв път от няколко поколения насам приходът от собствеността на Едингтънови надвишаваше разходите. Чарлз бе успял да събере парче по парче останките от семейното състояние. Не му трябваха повече главоболия, нищо, което да изцежда финансите или енергията му. Имаше нужда от яснота, коректност и решителност. Така се надяваше да намери себе си отново. Защото от деня, в който пое наследството, нямаше нито един миг, в който да живее за собствено удоволствие.

Докато Чарлз предъвкваше тези мисли, портата на къщата му изплува пред него. Имението беше някак изолирано, кацнало сред останките на старинния парк. Къщите и дворовете бяха разстлани около главната сграда като плисирана пола. Основните владения на семейството бяха в Ланкастър, но тъй като Едингтънови се интересуваха повече от декадентските удоволствия на столицата, отколкото от прелестите на селския живот, това имение беше засенчило по значение твърде отдалеченото от Лондон родово седалище.

Пазачът изскочи от къщичката си и портите се разтвориха с жално скърцане. Каретата изтрополи по моста над потока и пое между двете редици от тисове по дългата паркова алея. Чакълът скриптеше под колелата. На върха на хълма се извисяваше замъкът, каменните му крила обгръщаха павирания преден двор. Грандиозната барокова фасада от светъл варовик изглеждаше призрачно в сумрака на мъглата. Тъмнозелен бръшлян се виеше по стените чак до медния покрив. Орнаментите около прозорците изглеждаха едновременно изящни и износени от времето.

Твърде е изхабено, казваше майка му, оплаквайки се от миризмата на старо, излъчваща се от картините и тапетите, покриващи стените. А коридорите бяха прекалено студени. Дори и в най-горещото лято, когато цял Лондон изнемогваше от жега, а водите на Темза пресъхваха, оставяйки след себе си блата, пълни с миризлива кал, в къщата на Едингтън палеха огън, защото камъкът излъчваше гробовен хлад.

Конските копита изтракаха по калдъръма на двора и каретата спря пред къщата, чиито врати се извисяваха над извитите стълби подобно на старчески устни. Чарлз отвори вратичката и скочи пъргаво на земята.

„Нетърпелив си“, сякаш чу майка си да му натяква. „Не уважаваш нищо“ — майка му не се интересуваше от греховете, вършени от нейните потомци, стига да бяха извършвани с достойнство.

Чарлз тръгна да се изкачва по стълбите, но когато стигна до половината, вратата се отвори и майка му се появи заедно с двамата си компаньони, облечени в черни вълнени дрехи. Отнякъде се чу трополенето на прислужниците, които се опитваха да убедят господарката, че именно те са отворили вратата.

— Чарлз! — извика тя, спускайки се по стълбите.

— Майко — сухо отбеляза той. Поздрави я студено. Някога тя беше за него „мила мамо“, обятията й винаги бяха готови да го посрещнат в благоуханна прегръдка. Ушите й винаги бяха винаги готови да изслушат детските неволи, а гласът й, с който го успокояваше, излъчваше симпатия, великодушие и нежност. Но после той замина да учи в интерната и всяка година, когато се прибираше за празниците, тя изглеждаше малко променена, смехът й лека-полека преминаваше в неспирни оплаквания, прегръдките й все по-често бяха придружавани от натяквания или съвети, а подаръците й се превърнаха в подкупи с надеждата, че той ще „запомни милата си майка, която го обича много“. А сега, докато гледаше тази чуруликаща подобно на птичка жена с лъскави мъниста, които тракаха около врата й, той осъзна, че въпреки обичта, която още изпитваше към нея, от дълго време бе спрял да я харесва.

— Чарлз, къде се губиш? Чаках те за чая, а сега е почти време за вечеря — извика лейди Едингтън. Гласът й беше пълен с притеснение и безпокойство.

Чарлз се отказа от намерението си да мине бързо покрай нея и протегна ръка. Тя се втренчи за миг учудена в ръката му, но бързо се овладя и я стисна. Силата й се беше пречупила и Чарлз пое по стълбите с мрачно достойнство, докато тя подтичваше безпомощно край него.

— Аз не пия чай, нито вечерям с вас всеки ден, мадам — каза сухо той, докато минаваха през вратата. — Нямате причина да ме чакате, дори когато съм вкъщи. — Той наблегна на „когато“. — Аз доста често се храня сам.

— Но аз искам да знам къде си — възрази тя. — Не си казал нито на Робинс, нито на Кендъл, че няма да си тук. Знаеш, че се тревожа. Безпокоях се, че може да ти се е случило нещо ужасно. Ако просто ми казваш какви са плановете ти, яденето ти никога няма да бъде студено. И няма да се притеснявам толкова. Но смятам, че е по-добре да се храниш тук. По-полезно е за храносмилането. Да ядеш по разни случайни кръчми — просто не е правилно. Или поне не трябва да бъде.

Чарлз се спря, а вайканията на майка му продължаваха. Вече бяха в центъра на студения величествен хол. Отвсякъде напираха поставените от нея украси. Едрата Европа самодоволно се усмихваше отвисоко, докато сладострастните й крака стискаха бика.

Чарлз пусна ръката на майка си, за да може да съблече връхните си дрехи, подавайки ги на най-близкия прислужник. Майка му продължаваше с вайканията си, докато се стигна дотам, че той вече не я слушаше. После рязко пресече бърборенето й и се наведе към ухото й.

— Аз не съм като баща си — прошепна той толкова тихо, че никой друг да не чуе. Поне това й дължеше. — Няма защо да се тревожиш за мен, брачното ти легло не се осквернява от моето отсъствие.

Тя се отдръпна рязко, с лек писък, лицето й побеля като вар под двете петна руж. Чарлз почти съжали, че бе избухнал така. Почти… Но беше страдал твърде много като момче, стомахът му още се свиваше при спомена как майка му се тревожи и прехвърча от стая в стая, чакайки съпруга си, който закъсняваше за вечеря, ако изобщо се връщаше.

— Как можа да го кажеш! — ахна тя. Но не изглеждаше нито оскърбена, нито ужасена. Отговорът й бе жалък израз на претенция за собственост. Само претенция… За нея единствено формалностите имаха значение. — Как смееш да говориш по този начин на майка си?

Чарлз въздъхна, изведнъж се почувства уморен. Думите му не променяха нищо. Нищо, което й казваше, нямаше ефект.

— Днес ще вечерям в кабинета си. Изпийте си чая, мадам. Или вечеряйте, ако мислите, че е толкова късно. Но не ме чакайте — повдигна язвително вежди той. — Сигурен съм, че Мили не ме е чакала.

Лейди Едингтън не каза нищо. Неумелият й опит да му противоречи беше пропаднал. Чарлз се обърна и се качи по стълбите. Стъпките му отекваха в тишината, докато майка му го гледаше отдолу със сухите си светли очи.

Той се отправи към източната галерия, подмина вратата на сестра си, и продължи към апартамента в самия край на крилото. Беше се настанил в него, когато баща му почина. Нямаше желание да изгони майка си от нейните покои, нито пък искаше да спи там, където е спал баща му. Затова си избра един апартамент от четири стаи, който преди сто години е бил обзаведен за друг лорд Едингтън. Апартаментът имаше собствено стълбище към библиотеката на втория етаж. Чарлз веднага се качи горе и отвори вратата. Обля го топлината на нагорещените въглища в камината, а бледата светлина на газовата лампа откри пред очите му уюта на познатото помещение. В библиотеката стилът тюдор се съчетаваше умело с пищността на барока. Високата ламперия и резбованият таван отговаряха на вкуса на седемнайсети век. Докато тежките мебели от кленово дърво, украсени с тигрови шарки и птичи очи, предаваха на стаята хладината на модерната епоха.

— Ето къде си бил!

Чарлз спря, когато чу познатия глас, после затвори вратата след себе си.

— Както винаги, когато съм си у дома.

Мили, която седеше отпусната в един морскосин фотьойл, се обърна към него.

— Нямаше те цял ден. Сигурно си пуснал в действие плана си, с който искаш да спечелиш облога — каза тя втренчвайки изпитателен поглед в очите му. — Познавам те.

— Правилно предполагаш — каза той кратко. В този момент нямаше никакво желание да спори със сестра си. Искаше да си налее един пръст бренди, добре де, може би три, и да си мисли за друга жена по един не много роднински начин. Той отиде до камината и дръпна рязко шнура на звънеца. Неговият камериер Кендал знаеше, че по това време позвъняването може да значи само едно — господарят иска вечерята си.

— Я стига — каза Мили. — Не съм идиотка. Преди два дни ме принуди да сключа този глупав облог, а сега закъсняваш. Писах на сестрата на сър Натаниел и на Летиша Мортимър и никоя от двете не знаеше къде си.

— Трябва да започнеш работа в Скотланд Ярд — каза Чарлз и се запъти към масичката с напитки в ъгъла, като разкопчаваше яката си. — Сигурен съм, че веднага ще те наемат за детектив.

— Коя е тя? — Попита Мили, сякаш не го беше чула. — Искам да знам!

— Дори и да предположим, че съм се захванал да работя по нашия облог, според мен че ти определено се ласкаеш, ако смяташ, че си губя времето да мисля за такива глупости, защо, по дяволите, бих ти казал? — отвърна Чарлз, хващайки се несъзнателно на въдицата на сестра си.

— Трябва да заблудиш не само мене — каза тя спокойно. — Трябва да убедиш всички.

Чарлз си наля пълна чаша с бренди. Повдигна я въпросително към сестра си, която сбърчи носа си в отказ.

— Но ти, уважаема сестричке, си основната подстрекателка.

Мили се намръщи.

— Ще разбера коя е. Попитах лорд Грифин… така де, помолих сестра му да ми каже всичко. Той е мил с мен. По-мил от теб.

Чарлз въздъхна, отпускайки се в креслото, което Мили беше освободила.

— За бога, Мили, вече не си дете! Не може да пишеш писма на всеки мъж, на когото се харесваш. Кристофър Радклиф те харесва много, един господ знае защо, но се съмнявам, че това ще има значение, ако разбере колко недискретна си! Затова, ако не искаш да останеш стара мома, порасни поне малко.

Лицето на Мили се изкриви и за момент Чарлз реши, че тя ще се разплаче. Ако го направеше, щеше да я изхвърли. Насила, ако трябва. Вместо това тя въздъхна тъжно и седна на табуретката в краката му.

— Някога смятах, че си най-добрият брат на света — каза тя жално. — Даваше ми да яздя понито ти и ми носеше сладкиши. Но когато се върна от Ръгби, беше толкова тих и потаен, че ме изплаши… А сега… Защо? Вече дори не ми позволяваш да си купувам нови рокли.

— Вече получи пет нови рокли тази година, Мили! — уморено каза Чарлз.

— Но татко никога не ме е ограничавал така. Освен това, ако знаех, че наистина искаш да живея само от парите, които баба ми завеща, нямаше да си ги ушия всичките тази зима. Сега цяло лято и цяла есен ще трябва да нося миналогодишните парцали! — Тя замълча за момент, за да постигне по-драматичен ефект, но Чарлз само отпи бавно от брендито, наслаждавайки се на приятното парене в гърлото си. — Какво стана, Чаз? — каза меко тя, използвайки прякор, който той не беше чувал от десет или повече години. — Защо не се забавляваме както преди?

— Просто пораснах — каза Чарлз кратко. — Както трябва да направиш и ти. Светът вече не подарява понита и сладкиши.

Мили го гледаше с нямо неразбиране. Той отпи още веднъж, когато на вратата се почука.

— Влез, Кендал — извика той. Вратата се отвори и камериерът му се появи.

— Лека нощ, Мили — каза той твърдо на сестра си, докато прислужникът влизаше. Тя стоеше сковано, а на лицето й се изписа гняв. След това изхвръкна през вратата. Тиранът тормози семейството си, помисли си Чарлз. Той огледа подноса, който Кендал поставяше на масата до креслото му. Печена патица с кайсиев сос, отбеляза той. Готвачът е станал доста дързък в последно време. Започна да яде, преструвайки се на възхитен от кулинарната фантазия на готвача. Но дори докато ядеше, в съзнанието му се появяваше образът на дребничката странна девойка от сцената.

 

 

Денят за Маги започна сутринта, когато госпожа Пършинг дръпна завесите и огромно количество светлина нахлу в стаята. Маги се изправи, преборвайки се с многото одеяла. Тя разтърка очите си. Не беше спала добре. Дюшекът бе прекалено мек, чаршафите — прекалено гладки, цялото легло беше твърде голямо за сам човек. Беше двойно по-голямо от това, което тя делеше със Сали и Нан. Тишината наоколо беше странна и потискаща. След като камбаната на църквата удари десет, улицата потъна в тишина, с изключение на звуците от количката на някои от нощните фенерджии или стъпките на патрулиращите полицаи.

След полунощ Маги стана, за да дръпне завесите дотолкова, че да вижда ъгъла, на който хлапето все още висеше, въпреки че никой не беше преминал по улицата от часове. Полицаят се спря веднъж при него и му каза нещо. След това момчето се изплъзна точно когато полицаят беше зад ъгъла и се върна чак когато онзи беше отминал. След като Маги видя това да се повтаря три пъти, умората я надви и тя легна в прекалено голямото и меко легло. Дълго време се взира в розовия балдахин над себе си, докато накрая все пак потъна в неспокоен сън.

— Добро утро, госпожице Кинг — каза госпожа Пършинг, оправяйки енергично драпериите.

— Добро утро — измърмори Маги. Тя се загледа в синьото небе, което все още беше червеникаво заради изгрева. Никой не си купува грахова супа преди десет часа, понеже изпълнението на малката Пег обикновено продължаваше до късно вечерта, Маги рядко виждаше сутрините между зората и момента, в който се събуждаше на обяд. Реши, че тия неща не й липсват.

— Колко е часът?

— Отива към девет, госпожо — каза любезно икономката. — Оставих ви да поспите, докато дойде момичето на мадам Рошел. Донесох ви закуска, но ще трябва да ядете бързо. — Жената кимна към подноса на малката масичка. — Не се обличайте, ще я изпратя направо тук след малко.

Така започна най-главозамайващият ден в живота на Маги.

Най-напред високо и бледо момиче от магазина й взе всички възможни мерки, а после самата мадам Рошел я навести за кратко и я увери, че лично ще се погрижи за всяка подробност от гардероба й — от шапките до обувките. Маги все още усещаше миризмата на лорда по кожата си и се страхуваше, че и момичето от магазина ще я усети, но дори и да беше така, то не даде никакъв признак за това.

Когато шивачките си тръгнаха, Маги откри луксозното удоволствие да влезе във вана с толкова гореща вода, че почти щеше да се свари. Беше странно усещане. Беше потънала в ароматен облак от сапунена пяна. Въпреки неестественото усещане беше много успокояващо. Имаше цяла колекция от приятно ароматизирани френски сапуни, от които можеше да си избира, и тя експериментира свободно, докато не намери комбинация от два, които й харесаха особено. Плъзгаха се по кожата й леко, без да има нужда да изтърква парченца от тях под топлата вода. Госпожа Пършинг почука на вратата прекалено скоро, обявявайки, че компаньонката й е пристигнала. Компаньонка? Любопитно. Маги облече своя корсет и риза, покривайки ги с една готова рокля, която мадам Рошел й беше оставила за всеки случай. С дългата пола, мотаеща й се в краката, тя слезе в салона, за да посрещне новата си гостенка. Маги отбеляза със задоволство, че покривалата са махнати от стаята, преобразявайки я в сравнение с предишната вечер. И все пак призракът на лорда все още беше там.

Долу я чакаше симпатична млада жена. Компаньонката, както се оказа, беше любезно, измислено наименование за нейната възпитателка и инструкторка по етикет.

— Разбрах, че ще ви представят в обществото, въпреки че идвате от една не така изискана среда — каза искрено и все пак внимателно госпожица Уест и й протегна ръка. Беше умна млада жена. Опитното око на Маги пресметна стойността на дрехите й и стигна до една значителна, но не прекалено голяма сума. Маги поклати глава.

— Така е — отвърна тя предпазливо.

— Не се страхувайте госпожице Кинг. Моята агенция има голям опит в обучението на жените и дъщерите на онези, които внезапно са приети в по-високи кръгове.

Без повече приказки госпожица Уест започна да изпразва куфарчето си и да излага етапите, през които трябва да мине ускорената им учебна програма. Маги щеше да се учи на обноски, да танцува, да придобие повърхностни познания по литература и френски. Трябваше също така да получи основни познания по география, история, политика и да усвои малко повече аритметика от основните познания, които имаше сега. Щяха да започнат първо насаме, но с течение на времето щяха да посещават и публични места, разбира се, под стриктния надзор на госпожица Уест.

— А кога ще пея? — попита Маги. — Би трябвало да взимам и уроци по вокално майсторство!

— А, да — отвърна госпожица Уест, преглеждайки графика в скута си. — Ще пристигам точно в девет. От единайсет до един ще имам обедна почивка, а през това време вие ще пеете. — Младата жена се усмихна на забележката си. — Ще обядвате веднага след това по време на уроците по география и математика. Аз ще си тръгвам в седем, след вечерята ви, за да можете да се подготвите за уроците на следващия ден.

— Разбирам — каза Маги, чувствайки лек световъртеж. Госпожа Пършинг отново влезе в салона.

— Госпожа Арабела Лад е тук за вокалните ви уроци.

— Аз ще остана — каза госпожица Уест. — За да наблюдавам обноските ви.

Маги беше чувала за госпожа Лад. Всеки, свързан с лондонската опера, беше чувал за нея. Арабела Нюкомб беше спрягана за следващата Джени Линд, докато гласът й не се развали само пет години след началото на кариерата й. Тя се ожени и използва познанията си, за да направи вокална академия, най-добрата певческа школа в Англия. Маги изпита страхопочитание, докато дамата се настаняваше в стаята. Беше изумена, че лорд Едингтън се беше свързал с нея буквално през нощта. Без да си губи времето госпожа Лад веднага започна с Маги поредица от упражнения, акомпанирайки й на пианото, което се намираше под прозореца в другия край на стаята. Отбеляза експедитивно дузина слабости в пеенето на Маги и каза, че ще започнат с основните принципи. В продължение на два часа Маги се упражняваше да диша правилно. Когато свършиха с упражненията, мускулите на корема й я боляха, гърбът й се беше схванал, а краката й бяха вцепенени. После дойде време за обяд и госпожица Уест заприказва Маги, като внимателно я напътстваше и коригираше грешките й, като междувременно й даваше и напътствия за различни тънкости на етикета. Правилата се трупаха в съзнанието на Маги толкова неразбираемо, колкото и жуженето на пчелите, но тя се опитваше, доколкото може, да ги схване и запомни. Когато наближи времето за вечеря, тялото й вече беше напълно изтощено. Дотогава не можеше да отмести очи от часовника. Нямаше търпение да стане седем часа. Когато до седем останаха десет минути, Маги погледна към вратата, очаквайки да се появи госпожа Пършинг, но вместо това дъхът й спря, защото влезе самият лорд Едингтън. Тя потисна инстинктивната си реакция. Спомените от предишната вечер нахлуха в главата й: устните му върху нейните, горещината на ръцете му върху гърдите й, тялото му. Тя скочи на крака.

— Лорд Едингтън, колко любезно от ваша страна да ме посетите.

Той повдигна веждите си към госпожица Уест:

— Агенцията ви ме увери, че сте добра.

— Аз съм най-добрата, милорд. Сега госпожица Кинг просто забрави, че една дама не се изправя, когато в стаята влиза мъж.

Изчервявайки се от срам и раздразнение, Маги седна.

— Дръжте се като дама — спокойно й нареди госпожица Уест и Маги изправи гърба и раменете си, докато страните й се изчервяваха все повече.

— Моля, седнете, милорд — каза тя с най-аристократичния си тон, докато част от нея кипеше. Каква голяма простотия беше всичко това! Какво позьорство, измислено така, че да направи за смях една пораснала вече жена. Но знаеше, че е важно, дори необходимо и усмири тези си мисли, като се усмихна, въпреки че имаше чувството, че лицето й ще се разпадне. Лордът се усмихна в отговор и зае стола до нейния, но в очите му не се четеше приветливо изражение. Те бяха изпълнени с напрежение. И той не е забравил, помисли си Маги, и той изпитва нещо. Кратка тръпка пробягна през цялото й тяло. Въодушевление и страх се вплетоха в едно цяло.

— Мадам Рошел идва ли днес? — попита безразлично лордът.

— Да, сър — каза Маги, давайки най-доброто от себе си. — Първите ми дрехи ще пристигнат утре, тя обеща.

— Обеща тя — поправи я госпожица Уест.

— Обеща тя — повтори Маги, потискайки желанието си да се облегне удобно в креслото. — Прави ми повече от дузина рокли.

Лордът кимна кратко.

— Знам. Трябва да имате пълен гардероб, за да играете успешно тази роля. Цената е значителна. — Той се намръщи, преценявайки роклята, която тя носеше в този момент. — Това от мадам Рошел ли е?

— Да — отговори Маги.

Гримасата му се измени още повече.

— Изправете се, за да я вида по-добре.

Маги се подчини, завъртайки се бавно под нетърпеливия му поглед.

— Абсолютно неприемливо! — отсече той, наблюдавайки синята фуста, сякаш беше нещо обидно.

— Мисля, че я остави, за да имам нещо за носене, докато първите рокли станат готови — осмели се да каже Маги.

— Щом пристигнат, никога повече няма да слагате тази рокля! — заповяда лордът. — Разбрахте ли ме? Наредете да й я изпратят обратно. Няма да платя за подобен парцал.

За момент Маги загуби ума и дума.

— Да, сър — едва успя да каже тя.

Лордът направи жест, с който я освободи, и тя отново седна. Стаята потъна в тишина. Маги втренчи поглед там, където гърлото му се скриваше в яката. След миг госпожица Уест се изкашля насочващо и Маги започна да говори като ученичка.

— Утре ще приема на интервю хора, които искат да работят като персонал, сър — готвач, камериерка и лична прислужница.

— Добре — каза лордът. Изглеждаше спокоен, но Маги беше опитна в изкуството да отгатва хорското настроение. Преди четири години това умение й помагаше да разбере кога Джони иска да удари или да ритне някое от хлапетата. От лорд Едингтън не можеше да се очаква подобно примитивно насилие, но въпреки това напрежението около него беше не по-малко плашещо. Маги се отмести леко.

— След като искате уговорката ни да бъде тайна, мислех да наема две момичета, които познавам, милорд. Можете да вярвате на Нан и Сали, че ще си държат устите затворени.

— Че ще пазят тайна — поправи я госпожица Уест с нотка на неодобрение.

— Това също — каза Маги, като направи физиономия.

— Добре — повтори лордът.

— Но Сали ще загуби работата си, ако спре да ходи в обичайните си къщи, а Нан ще изгуби мястото на улицата, където спира количката си.

— Разбирам — каза лорд Едингтън.

Тишината отново изпълни стаята. Дали се опитваше да я затрудни допълнително?

— Уча се да се храня като дама — подхвана Маги колебливо, надявайки се, че той ще поеме част от тежестта на разговора, но лордът отново отговори с едно безразлично „Добре.“ Търпението й всеки момент щеше да рухне.

— Мадам Рошел ми поръча пет чифта долни гащи. Никога не съм носила долни гащи, но тя каза, че под кринолините всички дами ги носят. Вие харесвате ли долни гащи?

Госпожица Уест се опули, а лорд Едингтън се покашля.

— Госпожице Уест, ще ни извините ли за момент.

— Разбира се — каза жената, докато се изправяше бързешком. Тя излезе и затвори вратата след себе си, без да произведе ни най-малък шум.

Лордът задържа за момент погледа си върху Маги. Тя го посрещна смело и вдигна брадичка.

— Нарочно се опитвахте да ме затрудните! — обвини го тя.

Той повдигна вежди.

— Долни гащи?

— Поне ви накара да кажете нещо различно от „добре“.

— А вие какво очаквате да кажа? — попита раздразнено лорд Едингтън, докато прекарваше ръка през златистата си коса. Това беше първото му незаучено движение, откакто бе дошъл.

— Не знам, сър. Нещо. Каквото и да е. Просто не ме гледайте като парче месо и не се дръжте, сякаш трябва да се правя, че всичко е съвсем обичайно.

Изненадан смях се откъсна от устата му.

— Парче месо?

Маги се намръщи.

— Знаете какво имам предвид, сър.

— Парче месо. Аз пък си мислех, че не съм се издал с нищо. Че съм успял да потисна неуместните мисли, които ме преследват, откакто ви оставих. Но дори и да се съм успял в намерението си, все пак не бих определил отношението си към вас с подобни кулинарни термини.

Маги прехапа устната си, докато тялото й инстинктивно се стягаше.

— Преследват ви неуместни мисли?

Лордът поклати глава:

— Нямах намерение да си признавам подобни неща.

— И мен ме преследват… — тя сви безпомощно рамене. — Не спирам да мисля за това, което се случи… и как можеше да свърши, ако не бяхте си… тръгнали.

— Съжалявам за неуместната загуба на контрол.

— Нямах това предвид — Маги развълнувано скочи на крака. Той също инстинктивно се изправи. В присъствието на дама, помисли си тя иронично.

— Исках да кажа, имах предвид… че се изкъпах днес, в луксозната ви вана. Но мога да се закълна, че все още усещам миризмата ви по тялото си, по дрехите си. Цял ден не ми дава мира. Непрекъснато изпитвам желание да изтъркам кожата си, но в следващия момент…

Той вече не изглеждаше невъзмутим. Никак даже. Стоеше срещу нея, а цялото му тяло беше напрегнато, сякаш щеше да се счупи.

— А в следващия момент? — несигурно каза той?

— В следващия момент ми се иска да не бяхте спирали, да не бяхте си отивали и да бяхме правили това цяла нощ… — гласът й се загуби в гърлото.

Лордът издаде протестиращ звук.

— Не трябва да говорите такива неща. — Гласът му внезапно утихна. — Аз не съм от камък.

— Тогава и вие чувствате това, което и аз — каза Маги с внезапно задоволство. — Не бях сигурна какво имахте предвид с вашето „преследват ме неуместни мисли“.

— Не знаете какво говорите! — прекъсна я лордът. Мина покрай Маги и отиде до прозореца. Загледа се в улицата с гръб към нея. — Вие сте… непорочна…

— Вече не… — тихо каза Маги.

— А трябва да бъдете. Дори не сте моят тип жена.

— Не съм ли? — попита Маги, въртейки очи. После прекоси стаята и застана точно до него. — Целунете ме. Целунете ме и тогава ми кажете, че не ме желаете.

Той се обърна и Маги затаи дъх при вида на напрежението в блестящите му кафяви очи.

— Предупредих ви да не го казвате отново, освен ако не сте напълно сигурна.

— Сигурна съм — думите й се чуха като шепот.

Ръцете му бяха върху нея, преди тя да успее да реагира, и силно я притеглиха към гърдите му. Тялото и се опияни от допира, а главата й се въртеше диво. Устните му моментално се сведоха надолу, задушавайки я с топлината си. Но после той я пусна толкова бързо, колкото и я беше сграбчил. Сетивата й се опитваха да се ориентират, а тя едва пазеше равновесие.

— Това грешка ли беше? — настоя той. Думите му звучаха равно, лицето му беше безстрастно, но очите му блестяха, а дъхът му се беше ускорил.

— Аз… аз не мисля така — успя да каже Маги, преглъщайки.

— Не искам любовница — каза лордът безцеремонно.

Сърцето на Маги подскочи в гърдите. Любовница?

Тя огледа салона, представяйки си, че ще бъде неин не само за няколко месеца, а може би за година или две… или три.

— Не искам да съм ви любовница — излъга тя. Можеше да го върже за себе си. Да го накара да се пристрасти, да не може да я остави. Мисълта беше едновременно опияняваща и плашеща. Той беше от онзи тип мъже, които искат да контролират всяко движение на жената: как се облича, как говори, как се забавлява. И все пак беше по-добрата възможност от Дани. Трябваше да бъде.

Трябваше отново да си легне с нея. И то възможно най-скоро. И ако съюзът им родеше нежелан плод, тя щеше да го накара да се закълне в честта си, че ще се грижи за детето и ще го закриля. Тогава би се освободила от Дани завинаги. Той никога нямаше да я достигне тук. Тя си пое дълбоко въздух.

— Искам да ме любите!

Емоциите пробягаха толкова бързо по лицето на лорда, че тя едва ги разчиташе — изненада, цинизъм, съжаление, удоволствие и най-вече жажда. Той отвори устата си да отговори… Но в този момент вратата се отвори с такава сила, че се удари в стената. Маги се обърна, стягайки се автоматично. Джайлс стоеше на прага, а очите му бяха бели и широко отворени на фона на мръсното му лице.

— Нан… Пребили са я много лошо! И количката е потрошена.

— Дани! — прошепна Маги. — Не! — Още преди съзнанието й да заповяда на краката да се движат, тя вече тичаше. Джайлс се втурна след нея, а тежките стъпки по стълбите й подсказаха, че лордът я следва. Тя префуча край озадачената госпожица Уест, която стоеше в предния салон, и хукна към входната врата. Улицата беше празна, с изключение на черната карета на лорда и метача на ъгъла.

— Вземете каретата ми.

Маги се обърна и видя лорда на крачка от себе си.

— Защо? — заекна тя.

Той й се усмихна любезно:

— Защото е по-бързо.

— Имам предвид, защо ми помагате?

— Ще отидете да я видите без значение дали ще помогна или не, прав ли съм?

— Така е.

— Мадам Рошел шие рокли, които струват стотици лири. Така че, както се казва… защитавам инвестицията си. Вземете каретата ми, аз идвам. — Той говореше спокойно, сякаш за да предотврати конфликта още преди да се е породил. Маги не се нуждаеше от повече покани. Тя сграбчи дръжката на вратата и се метна в купето. Джайлс се втурна след нея, последван от лорд Едингтън.

— Къде отиваме? — попита той, затваряйки вратата.

Маги погледна към Джайлс.

— Към къщата на старата Бес. Франки пак е изчезнал, но Сали се изплаши и накара всички да се скрият.

Маги обясни адреса, който лордът повтори на кочияша си. После седна на седалката и Маги се оказа до него. Джайлс седеше срещу тях.

— Какво е това място, където отиваме? — попита лордът.

Маги се усмихна лукаво в тъмното. Скоро ще разбереш, помисли си тя.

— Мисля, че благородниците като вас биха го нарекли къща с лоша репутация.