Лидия Джойс
Гласовете на нощта (12)

11

— Чарлз! Слизай веднага долу! Половината гости вече пристигнаха!

Чарлз вдигна поглед и видя сестра си на вратата на кабинета си. Очите й бяха разгорещени дори докато му се цупеше. Той се изправи, потискайки раздразнението си и си наложи да излъчва безразличие. Странната верига от събития, която беше започнала с желанието на сестра му да унижи незаконната дъщеря на баща им, съвсем скоро щеше да свърши. Трябваше да изпитва задоволство и нетърпение, но тези емоции бяха притъпени от страха му пред евентуалния провал.

Въпреки всички опити на Чарлз да я успокои, Маги в последните седмици ставаше все по-неспокойна, а Дани О’Съливан й пращаше все по-настойчиви бележки. Тя не говореше за страховете си като другите жени. Вместо това се вцепеняваше всеки път, когато разговорът затихнеше. Въпреки уверенията на Чарлз, че притесненията й са напразни, нейните страхове и несигурност пораждаха неувереност и у него.

И още нещо помрачаваше настроението му и то нямаше нищо общо с Дани. Днешното тържество слагаше край на отношенията му с госпожица Маги Кинг. Тя вече си беше купила билет за Америка и се готвеше да замине в деня след празненството. Чарлз не бе доволен от това, но какво можеше да направи? В Лондон Маги беше нещастна, образът на Дани й се привиждаше зад всяка сянка, зад всяко прошумоляване на дърветата. По никакъв начин не можеше да я убеди, че ще бъде на сигурно място в къщата му като негова любовница. Той разбираше егоистичността на доводите си и беше достатъчно честен, за да не настоява прекалено. Все пак беше джентълмен, а и много уважаваше Маги.

— Идваш ли? — попита Мили нетърпеливо, прекъсвайки мислите му.

Чарлз осъзна, че е стоял неподвижен, гледайки пламъците в огнището. Той успокои лицето си и вдигна надменно вежди, действие, което със сигурност щеше да ядоса сестра му.

— Разбира се. Просто те чакам да тръгнеш.

Мили разкърши рамене и излезе от стаята. Чарлз, я последва безмълвно, докато тя се носеше през източната галерия към главното стълбище. Въодушевлението й надделя над раздразнението и след десет стъпки тя отново забъбри въодушевено.

— Всички гости подраниха. Почти половината са били на чай при Ашкрофтови. Защо не отиде там да ги поздравиш? Лорд Рашуорт както обикновено не е искал да се помръдне от креслото си, но лейди Рашуорт и лейди Виктория вече пристигнаха и се качиха да се освежат. Лорд и лейди Джеймс Ашкрофт, трите им дъщери и господин Уелдън пият чай в китайския салон с мама. Мъжете от фамилия Радклиф пристигнаха с тях, после дойде и лорд Хамилтън…

Чарлз слушаше с половин ухо изреждането на гостите. Някои от тях идваха всяка година, следвайки традиция, установена още от предците. За тазгодишното събиране обаче лейди Едингтън се беше решила да наруши обичая, който повеляваше броят на мъжете и жените да е равен. Колко точно са дъщерите и синовете на елитните гости беше твърде незначителен въпрос за нея. Повечето поканените живееха под наем в именията на Едингтънови на не повече от миля от главния замък. Така названието „домашно тържество“ беше придобило почти символичен смисъл. Всяка година с него отбелязваха началото на лондонския сезон и дългата поредица от празненства и балове, на които висшето общество уреждаше браковете на своите наследници. Гостите познаваха Чарлз по-добре от всеки друг не защото той ги бе избрал за свои приятели, а защото, както казваше майка му, „те са от нашата черга“. Чарлз така и не беше разбрал какво точно представлява „нашата черга“, защото тези хора не бяха равни нито по общественото си положението, нито по богатство или политически убеждения. Маги трябваше да заблуди точно тях. Струваше му се, че това няма да е толкова трудно, защото малцина от тях познаваха всички правила и обноски, които тя беше овладяла през последните седмици.

Възбудените им гласове достигнаха до ушите му, когато двамата с Мили стигнаха върха на стълбището над главния вход. Високо над балюстрадата се издигаше син купол, където Европа, понесена на гърба на бика, се рееше над морето. А долу ниско се мяркаха рояк камериери, ръководени от облечения в небесносиня ливрея портиер, който отваряше и затваряше вратата с необичайна тържественост. Високата порта се отвори отново, когато Чарлз и Мили заслизаха по стълбата. Лорд Гифърд се появи под ръка с непозната дама. Следваше ги сър Натаниел Дайнс. Докато непознатата влизаше, лицето на Мили изрази объркване, което обаче скоро бе последвано от осъзнаване и екзалтация. Чарлз потисна тържествуващата си усмивка. Планът да представят Джейн Хаузър в компанията на двамата му приятели беше гениален. Макар че Чарлз се ласкаеше, че той го е измислил, всъщност заслугата беше на Дайнс. Баронетът знаеше, че Чарлз има твърде незначителен опит с интригите на светското общество. Чарлз им беше споделил притесненията за начина, по който ще представи на Мили непознатата. Знаеше, че тя ще бъде нащрек заради облога им. Всяко непознато лице щеше да събуди подозрението й. Дайнс се засмя и заяви, че трябва да направят лъжлив ход и предложи своята позната Джейн Хаузър. Чарлз се съгласи, че идеята е отлична.

Каквато и да беше госпожица Хаузър, а доколкото познаваше хората от простолюдието, в чиято компания Дайнс често се забавляваше, тя не беше дама. Бе много красива, със златни къдрици и големи пъстри очи. Роклята й беше скъпа, но не дразнеше очите. В нея обаче имаше нещо твърде вулгарно, твърде самоуверено. Мили със сигурност щеше да разкритикува цветовете, шарките и кройката на роклята й. Щеше да отбележи недостатъците на прическата й, в която къдриците не са съвсем на място. Но и без специалните познания на сестра си Чарлз също усещаше, че видът на непознатата е по-скоро нагласен, а не изискан.

— Това ли намери Чарлз? Мислех си, че дори и ти можеш да се справиш по-добре.

— Тя не трябва да заблуди теб, а другите. Затова си затвори устата и ги остави те да преценят — отвърна троснато той.

Мили пристъпи напред, за да посрещне новодошлите и да ги покани в салона. Тя поздрави много радушно лорд Гифърд в рязък контраст със студеното кимване, с което удостои Дайнс. Веднага обаче загука към госпожицата, която й беше представена като негова братовчедка. Мили погледна през рамо към Чарлз, давайки му да разбере, че няма да е нейна вината, ако гостите не се заблудят от хубавото личице на новопристигналата. Мили взе три лаврови венчета от подноса на една камериерка, и постави две на главите на новодошлите господа, а третото върху косата на Чарлз.

— Чух, че тази година темата била гуляйджийска — весело каза Гифърд, намествайки венчето си.

В отговор Мили се нацупи смразяващо:

— Темата е римски пасторал! — каза тя отчетливо. Взе една огърлица от цветя и я наниза на врата на госпожица Хаузър върху огърлицата, която тя вече носеше. С учтиво извинение и предупредителен поглед към лорд Гифърд Мили демонстративно хвана жената за ръце и се засуети около нея с едва прикрита наслада. Чарлз не пропусна тържествуващия блясък в очите на госпожица Хаузър, когато тя изчезна във вътрешността на къщата, оставяйки го насаме с Дайнс и Гифърд.

— За бога, Дайнс! Тя е просто перфектна! — каза Гифърд, щом жените излязоха.

Дайнс се усмихна самодоволно и намести монокъла си, за да проследи оттеглянето на своето протеже.

— До час ще ги е накарала да се гърчат от ужас. Можеш ли да си представиш физиономията на сестра си, когато се запознае с госпожица Хаузър? — Гидфърд се захили. — Виктория ще изглежда, сякаш е смукала лимон, обзалагам се.

— Казал си на Гифърд? — Чарлз изгледа втренчено Дайнс, въпреки очевидността на отговора. Беше по-добре, отколкото да попита „Защо, по дяволите, го направи!“, което всъщност му се искаше да каже.

— Не смяташ ли, че заслужавам доверие, приятелю? — тонът на Гифърд беше безгрижен, но сините му очи пламтяха. — Вече знаех половината ти план така или иначе. Какво лошо има да ми позволите да помогна при реализирането на лъжливия ход.

— Докато това те забавлява, може да ти се вярва, но когато ти омръзне… — каза Чарлз.

Гифърд се засмя, успокоително.

— Вярно, стари приятелю, вярно. Но мисля, че за една вечер няма да ми омръзне.

Дайнс обясни:

— Трябваше да изглежда, сякаш сме имали проблем с намирането на подходяща кандидатка. Включването на Гифърд ще помогне да внушим тази версия.

Чарлз кимна, все още не напълно убеден. На Гифърд не можеше да се разчита. Ако маскарадът не го забавляваше достатъчно, той на драго сърце би развалил целия замисъл, само за да види какви ще са последствията. А можеше вече и да се е досетил за Маги. Все пак беше на прослушването и знаеше какво търси Чарлз. Щеше да е по-сигурно, ако го държат по-далече от центъра на събитията.

— Кога ще видим истинската? — попита Гифърд с лукава усмивка. Чарлз се отдръпна с раздразнение. Имаше ли нещо, което Дайнс на не е издал?

— Нека първо видим кои са останалите гости.

— Вече почти всички са тук и можем да започваме — фриволно подметна Гифърд.

— Защо не — каза Чарлз, борейки се с усещането, че започва да губи контрол над ситуацията. За да не се разкрещи на Дайнс, той се обърна и тръгна към китайския салон, подканяйки приятелите си да го последват.

Помещението вече беше пълно. Лейди Едингтън стоеше в единия край, обкръжена от група по-възрастни дами: майката на Гифърд, лейди Рашуорт, сестра му Виктория, лейди Джеймс Ашуърт, украсена с огромен диамант, който блестеше на врата й. По-младото поколение се беше разпръснало из цялата зала. Момичетата Ашуърт, момчетата Радклиф и дъщерите на Хайд непрекъснато се събираха и разделяха, образувайки произволни компании. По-възрастните мъже се бяха отделили в далечния край зад една голяма ваза, която закриваше далечната врата. Припомняйки си списъка с поканените, Чарлз установи, че липсват само неколцина — семейство Мортимър, които почти неизбежно закъсняваха, и семейство Моръл, които може и да не са били поканени тази година заради клюките в жълтите вестници, предизвикани от скандалната афера на лорд Моръл. Не че лейди Едингтън по принцип беше против аферите, освен ако не са свързани с нея и собствения й съпруг. Но да се оставиш да те спипат и да те изложат пред цялото висше общество беше признак на лош вкус. А това не можеше да се прости лесно. Гифърд внимателно огледа залата и повдигна вежди:

— Пристигнали ли са достатъчно хора?

Чарлз отговори утвърдително с леко присвиване на раменете. Гифърд се втурна към групичка младежи, събрани около един клавесин. Инструментът бе поръчан от един от предишните лордове Едингтън, любител на източната екзотика. Беше настроен според ориенталската гама от пет тона и блестеше с изкусните си резби, с червения си лак и украшения в китайски стил. Една от близначките Хайд се изпречи пред него, но Чарлз не успя да я разпознае. Другата близначка, Мили, госпожица Хаузър и момчетата Радклиф стояха в полукръг около клавесина. Гифърд се присъедини към тях. Чарлз го последва, а Дайнс тръгна към друга компания.

— Знаете ли, госпожице Кросъм — каза Гифърд по обичайния си отегчен начин, — идвайки насам, видях да се строи цял дворец. За кого ли е?

Мили се впусна в обяснение:

— На лорд Лангстън. Не е ли невероятен? Казва, че го строят по подобие на готическо абатство.

Питър Радклиф се засмя:

— Никога не съм виждал абатство с толкова много колони и кули.

— Не знаете ли? — включи се едната близначка — Лангстън се смята за познавач на средновековието и постоянно цитира „Смъртта на Артур“, за да установи къде е бил истинският Камелот. Обзалагам се, че в двореца му ще има кръгла маса, както и рицарска зала с оръжия и стари брони във всеки ъгъл.

— И гербове на всяка стена — добави другата близначка, изсвирвайки на клавесина тон, който трябваше да прозвучи готически, но бе просто глух.

— И огнище за печене на шиш в кухнята — съгласи се първата.

Гифърд огледа залата с досада.

— Все пак звучи по-интересно от скучния следобеден чай с бисквити, придружен от същите клюки, каквито обсъждаме на всяко парти.

— Искате ли да го разгледате? — попита Мили.

Благодаря ти, Мили, каза си тихо Чарлз.

— С удоволствие бих го видяла! — госпожица Хаузър се въодушеви пискливо. Близначката на пианото погледна скришно към сестра си и двете прихнаха.

— Не виждам защо да не отидем, ако имаме достатъчно карети — каза Чарлз в отговор на погледа, който сестра му му отправи.

— Каретата на Дайнс е все още тук — каза Гифърд.

— Както и нашата — добави Питър.

— Ще наредя да ги докарат — каза Чарлз, кимайки на един пазач, който дискретно бдеше в края на залата. — Нека видим колко от другите ще поискат да дойдат.

— Чарлз, ти също ще дойдеш, нали? — намеси се Мили с превзета гримаса. — Имаме нужда от водач, който да ни обяснява детайлите. Знаеш, че не обръщам много внимание на строежите.

— Разбира се — каза Чарлз хладно.

Отне им половин час, докато докарат каретите и се разпределят по тях. Най-накрая всички, които искаха да тръгнат, бяха настанени и потеглиха.

Чарлз се оказа притиснат между Гифърд и Кристофър Радклиф в ландото на Едингтън. Радклиф се опияняваше от собствената си важност, блестейки в новата си капитанска униформа. Срещу него седеше сестра му и неизбежната госпожица Флора Ашкрофт, чиято майка през целия сезон се опитваше да ги сватосва. Зад гърба на Чарлз се чуваше как Дайнс забавлява госпожица Хаузър с някакви истории. Те се возеха в карета, която деляха с лорд Хамилтън, лорд Радклиф и госпожица Ашкрофт. Близначките Радклиф бяха най-отзад в покритата си карета. Процесията премина през моста, после прегази през малкото поточе точно пред вратите на имението и зави към главния път, който водеше към Лондон.

Това е, помисли си Чарлз, маскирайки чувствата си под маската на безразличие. Беше дошъл моментът на истината. Ако планът му се провалеше, Лили Барет щеше да бъде осъдена на вечно отлъчване от обществото. Но не само това предизвикваше спазми в стомаха му. Истината бе, че той искаше Маги да успее по причини, които нямаха нищо общо с глупавия облог. Искаше поне веднъж да я види победителка в света, който я беше сломявал толкова пъти. Искаше да я припознаят в неговите среди, защото подозираше, че тя се чувства равностойна на всички благородници. Не знаеше защо успехът й е толкова важен за него, но наистина беше. Особено сега, докато в напрегнато мълчание приближаваха целта.

— Какво е това? — попита госпожица Флора, нарушавайки обичайното си мълчание.

— Толкова скоро? Не може да бъде — Чарлз се притесни, че тя може да е видяла Маги, но проследи погледа й и забеляза, че до пътя имаше огромен ров, в който група работници копаеха, потънали до кръста в земята.

— Газопровод. Вероятно го прокарват до къщата на Лангстън. — Очите на Флора се разшириха. — Това е опасна работа, на работниците е строго забранено да пушат.

— И какво ще стане, ако го направят? — попита Флора с ужасен тон.

Чарлз повдигна вежди. Тя беше толкова… детински наивна, почти неестествено инфантилна.

— Може да се взривят. Напоследък в покрайнините на Лондон често избухва газ. Има съборени къщи и огромни дупки в земята.

Изражението на госпожица Флора се изпълни със страхопочитание, докато подминаваха работниците. Тя извърна глава, за да ги вижда възможно най-дълго.

— Ето го — извика Мили, когато една построена наполовина къща се показа зад завоя — грандиозен строеж от сив варовик. Чарлз се обърна, но вместо да гледа къщата като всички останали, вниманието му се съсредоточи върху един малък спретнат файтон, който зави по главния път точно пред тях.

Влиза Маги. Отдясно на сцената.

Само десет минути преди това Маги седеше и зъзнеше в тъмнината на спрялата карета. Седнала срещу нея, Сали я гледаше напрегнато в мрака. Шест седмици и половина усилена работа лежаха зад тях. Маги се чувстваше като тънка посребрена верижка, която трябваше да мине за бижу от истинско сребро. Знаеше, че истината прозира от всички ръбчета, но какво можеше да направи? Единственото, което й оставаше, беше да се скрие в тъмния ъгъл на каретата и да се надява да не я забележат. Щеше да играе ролята си една седмица и после… После изобщо не се знаеше какво ще последва. Въпреки че се страхуваше от живота в Ню Йорк, вярваше, че все някак Сали и тя ще се справят. Трудната роля, която трябваше да изиграе тази вечер, би трябвало да обсебва изцяло съзнанието й, но мислите на Маги се връщаха отново и отново към неизбежната загуба. Не на Нан, Моли, Джо или останалите, а загубата, за която през цялото време знаеше, че е неизбежна — Чарлз. Каза си, че всъщност ще й липсва къщата. И лесният живот. А Чарлз и странният му характер въобще няма да й липсват. Нито пък подчертаното му внимание, което я караше да се чувства като единствената жена на света. Нито сухият му хумор, нито редките, но искрени усмивки, нито лицето му, нито интелектът, нито духът, нито тялото му… Нямаше как да й липсва никое от тези неща, след като всъщност никога не са били нейни, помисли си тя. Шумът от тичащи крака прекъсна мислите й. Идваше малкото момче, което Чарлз беше наел за съгледвач. Маги чу как то задъхано казва на кочияша, че каретите, идващи от имението на Едингтън, вече се виждат. Каретата рязко се раздвижи и за да се задържи, Маги трябваше да се хване за дръжката на вратата. Лицето на Сали срещу нея побледня още повече. Тя също се хвана за своята дръжка. Каретата зави зад ъгъла и се разтърси заради силното изпукване на повредената ос. Надявам се да се счупи навреме, помисли си Маги, стискайки още по-силно дръжката. Тази част от плана беше нейна идея. Имаше известен риск, но това си беше класически трик, който носеше сигурен успех. Мина секунда, после още една, но нищо не се случи, освен че оста изпука. Няма да стане…

Каретата рязко набра скорост и след секунда повредената ос се счупи на две. Маги и Сали бяха изхвърлени в задната част на купето, което се наклони назад и спря внезапно в опасно равновесие. Маги чу сподавени писъци, които я извадиха от моментното й замайване. Осъзна, че не са на Сали, а че идват от отсрещната карета. Отпусна се на седалката и оправи полата си, за да направи място на Сали да заеме отрепетираната позиция.

— Ранена ли си? — попита Маги.

— Само драскотини — каза Сали плачливо. — А ти?

— Нищо ми няма. — Маги притихна за момент и се заслуша във врявата отвън. — Мислиш ли, че идват да ни помогнат? — Тя напрегнато наблюдаваше вратата, която сега беше точно над тях. През прозорците на каретата се виждаше част от небето и върхът на живия плет. — Вратите се отварят навън. Ще трябва да се подпра на нещо и да бутам, но мисля, че ще можем да излезем…

Шумът от възбудени гласове приближаваше и точно когато Маги разсъждаваше как да се намести, така че въпреки неудобния кринолин да може да избута вратата, тя неочаквано се отвори и непознато мъжко лице се показа на фона на небето. Върху косата му имаше необичаен венец от листа, което му придаваше толкова странен вид, че Маги зяпна.

— Здравейте! — каза непознатият. — Я да видим има ли някой жив тук.

— Какво става, Питър? — попита нетърпелив женски глас.

— Искам да видя — обади се друг.

Лицето на Питър се извърна за момент, за да погледне спътниците си.

— Страшни егоисти сте. Щяхте да се радвате, ако тук имаше цяло семейство окървавени сирачета, нали?

Възмутени възгласи последваха забележката му, но Питър вече подаваше рицарски ръка към пострадалите:

— Мадам?

Маги не знаеше какво друго да направи и я пое. След миг беше издърпана навън. За миг се запъна на вратата, кринолинът й за малко да се заклещи, но мъжът ловко я хвана през кръста, сложи я на земята и изискано изрече:

— След вас, мадам.

После я огледа и изненадано възкликна:

— Колко сте дребничка само! — После обаче осъзна, че подобен коментар може да бъде сметнат за нахалство и добави: — Моля да ме извините!

После се обърна отново към повредената карета, за да извади Сали. За това му беше нужно малко повече усилие. Маги не можеше да си поеме въздух, защото щом мъжът се обърна, около нея се завихри облак от женско внимание и състрадание. Нежни лица, светли очи, скъпи дрехи, блестящи бижута, огърлици от цветя. Всички дами изглеждаха направени по един и същи шаблон. За миг Маги имаше усещането, че всички те са едно и също момиче, въплътено в цяла дузина тела. После осъзна, че илюзията се е породила от факта, че две от момичетата са близначки.

— Добре ли сте?

— Уплашихте ли се?

— Ударихте ли се?

— Чувствате ли се замаяна?

Маги нямаше време да отговори на въпросите им, но в последвалия водопад от представяния успя да запомни няколко имена, между които и това на сестрата на Чарлз — Милисънт Кросъм, Питър Радклиф, лейди Мери и лейди Елизабет, или може би бяха обратно. Маги вече познаваше Джейн Хаузър, но никоя от двете не се издаде. Зад кръга от жени стояха мъжете. Те наблюдаваха сцената с примесени чувства на любопитство и забавление, очевидно забравили за венчетата на главите си. Чарлз изглеждаше особено нелепо, въпреки че любопитството, изписано по лицето му, го оприличаваше на останалата част от групата. Въпреки че вече се бяха сближили много, Маги не знаеше за много черти на характера му. За пръв път от седмици насам тя го вида не като мъж, а като лорд. Сърцето й подскочи, когато погледите им се срещнаха. Не мога да повярвам, че планът ни успя, каза му тя мислено и бързо премести поглед от него, преди някой да забележи.

— Дами, ако искате отговор, трябва да дадете на госпожицата възможност да каже нещо.

Забележката дойде от страна на Питър Радклиф, който вече беше измъкнал Сали и се беше върнал в свитата на Едингтън. Жените утихнаха и Маги им се усмихна с една едновременно искрена и леко объркана усмивка.

— Добре съм, благодаря на всички ви, но доста се изплаших.

— Нищо чудно! — възкликна едно младо момиче, което изглеждаше съвсем обикновено, с изключение на огромните си сини очи.

— Накъде отивахте? — попита госпожица Кросъм.

— Към Базелхърст. Не знам дали сте го чували. Аз самата не бях до преди две седмици, но изглежда е някакво село до Екзитър. Доколкото чух, доста старомодно.

— Сама? На място, където никога преди не сте били? — попита една от близначките и в очите й блесна авантюристична искра. Маги разпозна гласа, който я питаше дали е ранена.

— Отивах с камериерката си — каза Маги, кимайки към Сали, която беше застанала до каретата. — Вече си нямам никой друг.

— Никой? — повтори една от близначките.

Маги вдигна ръка към устните си, сякаш за да възпре това, което бе казала току-що.

— Нямах това предвид. Сигурно съм прозвучала като най-неблагодарното същество на планетата. Имам роднини… братовчеди… в Базелхърст, които любезно ме поканиха да отседна при тях, за да не съм принудена да живея в града като стара мома без приятели. Но никога не съм ги срещала, нито бях общувала с тях, преди моят прачичо да почине.

— Определено — отговорът дойде от висок, тъмнокос мъж в края на групата, който стоеше до дребен русоляв джентълмен, насочил монокъла си към нея. — Днес много опасности дебнат младите жени без роднини. Най-малката от които е, каретата й да се развали.

Маги се насили да изглежда любопитна.

— Адвокатът ми разпродаде имуществото на чичо, за да мога да напусна къщата му с останалата част, но аз задържах каретата, защото прецених, че ще е по-разумно да пътувам дискретно и да я продам, когато пристигна. Той беше болен отдавна и предполагам, не я е поддържал добре — тя погледна към счупената карета.

— Изглежда все пак е било по-разумно да се кача на пощенската кола. — Тя погледна тъжно към мъжа, но й отговори госпожица Кросъм:

— Бедничката! Просто трябва да останете с нас като гостенка на майка ми, докато успеете да се свържете с роднините си.

Маги я погледна едновременно стреснато и подозрително, напълно естествено предвид странните костюми на компанията, но вътрешно ликуваше. Чарлз се оказа прав. Присъствието на госпожица Хаузър бе успокоило Мили и тя по никакъв начин не свързваше Маги с облога.

— Не бих могла…

— О, за бога. Ще имаме домашно тържество, не се натрапвате по никакъв начин. И не се притеснявайте от странните ни костюми. Те са свързани с една стара традиция на семейство Едингтън. Едно време партито е било бал с маски, но вкусовете се менят и сега е останало само това. Съвсем безобидно…

— Имате предвид лорд Едингтън… — попита Маги с облекчение в гласа.

Чарлз си проби път през тълпата от жени:

— Същият. Сестра ми е напълно права, майка ми би се зарадвала да отседнете при нас — в гласа му се усещаше нотка на ирония, сякаш се съгласява само защото не смята, че си струва да води този спор.

— Благодаря — каза Маги кротко. — Предполагам, че трябва да се представя сама, след като няма кой да го направи вместо мен. Аз съм Маргарет Кинг. Покойният ми чичо беше Тертиъс Кинг. — В отговор на празните им погледи тя допълни. — Водеше много уединен живот и едва ли го познавате.

— Елате в нашата карета — каза госпожица Кросъм състрадателно. — Камериерката ви може да се вози с Елизабет и Мери, докато кочияшът ви намери начин да поправи каретата.

Останалите дами я изгледаха възмутено и засегнато, задето им бе отнела обекта на интереса им, и им е оставила само камериерката.

— Благодаря — повтори Маги, — просто не знам какво да кажа.

Госпожица Кросъм се усмихна, свали огърлицата от врата си и я сложи на Маги. — Не казвайте нищо!

— Хайде смело напред, млада госпожице.

Маги се подчини. Щом пристигнаха в къщата на Едингтънови — огромна бяла сграда, която далеч надминаваше очакванията й, Маги бе настанена в един страничен салон с обещанието, че госпожица Кросъм веднага ще извика майка си. Което тя бързо го направи.

Вдовстващата лейди седна в едно огромно кресло, което смаляваше слабото й тяло, а две облечени в черно жени застанаха от двете й страни. Тя погледна младата жена с леко притеснено изражение, но не със скептичната напрегнатост, която Маги очакваше от жената, родила Чарлз. Лейди Едингтън поклати глава и това накара блестящите черни мъниста върху гръдта й да засияят.

— Милисънт казва, че ви е намерила на пътя — със съмнение започна възрастната жена, кимвайки към дъщеря си.

— Да, госпожо — отвърна Маги с почтително кимване.

— С каретата ми се случи инцидент и дъщеря ви беше така любена да ме покани в колата си. Уверявам ви, че не искам да нахалствам.

Лейди Едингтън изглеждаше раздвоена.

— Кой е баща ви?

— Уилям Кинг от Самърсет — излъга Маги. Фамилията й обаче звучеше убедително, защото имаше доста починали мъже, които я носят.

— Разбирам — каза лейди Едингтън и на Маги й стана ясно, че тя никога не е чувала за Уилям Кинг и че цялата тази история я изпълва с подозрения. Зад нея госпожица Кросъм оглеждаше любопитно Маги. С въздишка и още един притеснен поглед милейди каза:

— Не сте точно от нашата черга.

— Досега съм живяла много уединено със семейството си, мадам — смирено каза Маги.

— Но изглежда сте по-добре възпитана в сравнение с много от компаньонките и роднините ми — каза възрастната жена и Маги потисна усмивката си, мислейки си за госпожица Хаузър.

Жената зад лейди Едингтън изглежда се почувства обидена и Маги прехапа устна, осъзнавайки, че току-що си е спечелила нов враг.

— И все пак не знам нищо за вашите роднини — каза милейди, забравяйки за присъствието на свитата си. Тя поклати глава и накара мънистата по огърлицата си да затанцуват. — Изглеждате мило момиче, а от всичко, което Милисънт ми разказа, изглежда сте страдали незаслужено. Ще се радвам да бъдете наша гостенка на тържеството ни. След това ще направя някои проучвания и ще видим.

— Благодаря, мадам — каза Маги и всичкото напрежение в нея се отля.

— Предполагам, че ще искате да се освежите след днешните приключения. — Не беше въпрос, а заявление, което обаче не можеше да е по-добре дошло за Маги.

— Да, много благодаря, мадам.

Лейди Едингтън разклати стъкленото звънче, което стоеше на масата до нея, и веднага влезе една камериерка.

— Заведете госпожица Кинг в някоя стая.

— Коя, милейди? — попита камериерката.

Лейди Едингтън се поколеба:

— Зимните покои отворени ли са?

— Да, милейди.

— Тогава я отведете там.

Маги се поклони на домакинята и последва камериерката по стълбите към стаята. Момичето отвори вратата и отстъпи настрани, смирено изчаквайки Маги да влезе.

— Вечерята е в осем, госпожице — каза камериерката.

— Ще изпратя някой да запали огън. — В този момент донесоха и багажа на Маги.

— Благодаря — каза Маги разсеяно, пристъпвайки в стаята. Тя почти не чу, когато камериерката си тръгна. Намираше се в най-пищната дневна, която някога беше виждала. Имаше смътен спомен как влезе в имението на Едингтън през един обширен коридор; салонът, в който лейди Едингтън я посрещна, също беше луксозен, но Маги бе толкова притеснена от разговора си с лейди Едингтън, че почти не им обърна внимание. Но сега, след като първоначалната треска беше преминала, а тя успешно бе преодоляла първите препятствия, можеше да се наслади на стаята.

Всичко в стаята беше бяло. Подовете бяха мраморни, стените — покрити с гипс и дамаска, дървото на ламперията и подът бе така обработено, че малките парченца оформяха деликатни златни мозайки. Но видът на стаята изобщо не беше стерилен. Маги се учуди, че съществуват толкова различни нюанси на бялото, които в сенките на нощта преливаха между сиво и синьо.

 

 

Три часа след драматичното представяне на Маги в тяхното общество, компанията все още беше в треска, която измести дори възмущението им от скандалното присъствие на госпожица Хаузър, както и вълнението от обиколката на недостроеното имение на Лангстън. В отсъствието на Маги историята се преразказа поне дузина пъти на всички гости, които още не я бяха чули. Лейди Мери и лейди Елизабет въвлякоха Фърн Ашкрофт в драматична инсценировка на цялата случка.

— Мама прояви забележително гостоприемство. Нареди да настанят госпожица Кинг в зимните покои — съобщи Мили на Чарлз, докато минаваше зад стола му. — Сега си почива, за да се възстанови от шока, бедничката, но за вечеря обеща да се присъедини към нас.

Чарлз хвана Мили за ръката, преди тя да успее да се премести.

— Над моята стая?

Мили се освободи и леко се нацупи.

— Не смятах, че ще имаш нещо против. Тя едва ли ще слиза по стълбището да те безпокой посред нощ.

— Да, предполагам, че няма — съгласи се Чарлз, въпреки че съзнанието му нарисува образи, които не съвпадаха твърде с това, което сестра му каза.

Най-накрая стана време за вечеря и с нея отново се появи и най-обсъждания човек в къщата — Маги. Тя заслиза по стълбите, придружавана от една камериерка, точно когато всички минаваха през предния коридор. Моментът беше идеален. Разговорите в миг замряха и всички от компанията едновременно я зяпнаха, защото нямаше по-подходящ фон от големия бял свод на стълбището, на който така добре да се откроят нежният тен и деликатната фигура на Маги.

Тя носеше черна вечерна рокля. Традиционният цвят обаче изглеждаше много неочаквано заради умелото наслояване на различни материи и десени. Дантелена яка обгръщаше раменете й, украсена с блещукащи черни мъниста, които се открояваха върху белите й ръце. В тази дреха крехкостта й се превръщаше в ангелска красота, прозрачността на кожата й грееше като алабастър на светлината на газовите фенери.

Маги се поколеба, когато видя, че всички я гледат и зениците й се разшириха. Чарлз знаеше, че в този жест другите виждат просто резервираност и деликатност, но той разбра, че тя се притеснява. Още преди да успее да пристъпи напред и да й подаде ръка, лорд Гифърд го изпревари и пристъпи чевръсто напред, а лейди Джеймс побутна госпожица Флора до Чарлз. Движението на Гифърд сякаш изтръгна всички от захласа им и те започнаха едновременно да се смеят и да говорят, продължавайки към трапезарията, сякаш никога не са спирали. Чарлз послушно подаде ръка на госпожица Флора, която я пое безучастно, загледана в пода.

Ръката на високия тъмнокос господин сякаш бе не на място под нейната, но Маги се опита да прикрие вълнението си, позволявайки му да я въведе в трапезарията. Трябваше да се насили да не се втренчва в Чарлз, опитвайки си да разбере как онова, което тя знаеше за него, и това, което виждаше в тази къща, се побират в един и същи човек. Вместо това Маги се огледа крадешком и забеляза, че нещо не е наред. Обикновено един мъж придружаваше една дама. Но Питър Радклиф държеше във всяка от ръцете си по една близначка, а госпожица Кросъм вървеше редом до друга дама. Само неколцина от останалите отиваха към масата в подходящи двойки.

— Госпожице Кинг — каза мъжът, който я беше хванал за ръка, — ние тук не държим много на церемониала, което може би е хубаво в случая, защото домакините могат да поканят повече дами. Това е една много специална компания, която спокойно може да се увлича в разговори, без страх, че ще изпадне във вулгарност. Ние не следваме модата, а я диктуваме.

— Разбирам… сър… — заекна Маги, понеже не знаеше как да се обърне към мъжа.

— Аз съм лорд Гифърд — представи се той и пламъче просветна в сините му очи. — Естествено, бих могъл да помоля госпожица Кросъм да ни представи, но при тези обстоятелства това би било твърде досадно, нали.

— Вероятно — прошепна тя.

— Щастлив съм от възможността да ви опозная — продължи Гифърд.

Маги го погледна въпросително, улавяйки прекалено личния тон на гласа му, и леко се отдръпна.

— Разбира се — каза тя с всичката студенина, която можеше да изобрази.

— Знам коя сте — прошепна й той, — сър Натаниел Дайнс ми каза. — Той кимна на един мъж отсреща. Русата му коса беше разрошена, а госпожица Хаузър го беше хванала под ръка. Дайнс, приятелят на Чарлз, който бе намерил госпожица Хаузър, спомни си Маги. Никога не го беше срещала, но знаеше за участието му в тяхната инсценировка. Маги сви устни. Чарлз, госпожица Хаузър, лорд Гифърд, Дайнс, кой още знаеше? Но Гифърд не каза нищо повече. Вместо това я поведе към масата. Една от по-възрастните дами заяви, че Маги трябва да е почетният гост, и затова я настаниха до Чарлз. От лукавия блясък в очите на дамата Маги разбра, че е водена по-скоро от любопитство, отколкото от щедрост, защото така си гарантираше, че ще е на не повече от две места от нея. От своя страна Маги беше благодарна за намесата. С Чарлз от едната си страна и Гифърд от другата, тя се подсигури срещу директните атаки на другите гости. Толкова се притесняваше да не обърка нещо, че преди да я поканят да седне дори не бе огледала помещението. Когато обаче се поуспокои, дъхът й спря от великолепието, което се разкри пред очите й. Трапезарията беше бяла и блестяща, стените — целите в ламперия и бели копринени панели, които блестяха със сребърните си орнаменти. Големи огледала се редуваха с огромни картини на героични теми. Дългата маса беше сервирана за тридесет души и все пак помещението изобщо не беше препълнено. Зад всеки стол стоеше по един лакей в ливрея в златно и синьо. Въпреки това трапезарията можеше да побере три пъти повече гости и прислуга.

Маги крадешком погледна към Чарлз, без да е сигурна какво точно ще види. Това ли е същият мъж, който седеше с нея край малката й масичка в Челси? Този тук с лекота седеше начело на тази пищна трапеза, точно както доминираше и в къщата на любовницата си. На фона на снежнобелия декор той приличаше на златен бог, роден да бъде глава на благороден дом. Накратко, той изглеждаше точно така, както трябва да изглежда лорд Едингтън.

Майка му си бъбреше весело с приятелките си на другия край на масата. От двете й страни се бяха разположили двете по-възрастни дами в семпли черни рокли, за които Маги беше решила, че са компаньонки или бедни роднини. Лейди Едингтън не даваше често знаци, че всичко на масата се случва по нейно нареждане, но в действителност всичко се въртеше около нея, сякаш тя бе пружината на един сложен механизъм. Маги се чудеше какво ли би си помислила милейди, ако знаеше, че любовницата на сина й, идваща от най-дълбоките низини, седи на мястото на почетния гост. Какво ли би направила? Само при мисълта тя усети да я побиват тръпки.

По време на вечерята Маги говори съвсем малко, въпреки че вече не й се налагаше да внимава да яде изискано и правилно да използва различните прибори. Искаше да остане незабелязана възможно най-дълго. Знаеше, че изглежда леко несигурна, но си каза, че това е естествено за едно сираче, което никога преди не е било сред висшето общество, колкото и богато или възпитано да беше.

Чарлз също й промълви само няколко изречения, поддържайки ролята на учтив и тактичен домакин, въпреки че веднъж, когато тя засече погледа му и никой не ги гледаше, той й намигна, бавно и съзнателно. Сърцето й подскочи, а пропастта помежду им сякаш изчезна. В отговор тя леко му се усмихна, отпивайки от виното си.