Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (56)

Глава 55

Още щом чу смеха на Джин, Кърт разбра, че са в опасност. Той се втурна обратно в контролната зала и опря дулото на карабината в лицето му, точно между очите.

— Спри ги!

— Пуснете ни — каза Джин, — и ще направя каквото кажете.

— Спри ги, или ще изцапам стената с мозъка ти!

— И какво ще постигнете с това, господин Остин?

Кърт отстъпи назад.

— Марчети, намери компютър! Ще трябва отново да разбиеш един код.

Елууд седна бързо пред един лаптоп.

— Никога няма да успее — засмя се Джин.

Марчети вдигна глава.

— Прав е. Успях да се справя с последния номер на Отеро, защото виждах файловете, но тук нямаме достъп до нищо.

— Можеш ли да го хакнеш?

— Паролата е деветцифрена и защитена с най-добрия шифър. Дори на суперкомпютър ще му трябва цял месец да го направи.

— Сигурно има някакъв начин.

— Не мога дори да вляза в системата.

Сега Кърт разбра защо Джин бе прострелял Отеро и лаптопа. Кодът беше на програмиста. Той лежеше мъртъв на пода и нямаше как да го каже, а Марчети не можеше да провери лаптопа за някаква поредица от натиснати клавиши или временни файлове.

Лейлани се приближи до Кърт.

— Какво става?

— Онези неща, които ни накараха да блестим, са наобиколили острова и са много повече, отколкото когато ги видяхме. Джин ги е включил на режим хранене. Ще се качат на борда като ято гладни скакалци и ще изядат всичко по пътя си, включително и нас.

— Какво ще правим? — попита Лейлани.

— Има ли някакъв начин да ги спрем? — обърна се Кърт към Марчети.

Елууд поклати глава.

— Твърде много са. Простират се на осемдесет километра във всички посоки.

— Тогава ще трябва да напуснем острова. Къде са твоите въздушни кораби?

— В хангара до хеликоптерната площадка.

— Вземи лаптопа и кажи на всички да ни чакат там — нареди Кърт. После погледна Таутог. — Уведоми хората си да се качат горе. Ще излетим от тук.

— Ами лодките? — попита Таутог.

— Те няма да ни помогнат.

Таутог излезе на откритата палуба и започна да вика на хората си и да им маха да се качат при тях.

Марчети грабна микрофона и гласът му зазвуча по целия остров през многото високоговорители.

Кърт забеляза две малки радиостанции върху контролната конзола. Взе ги и забута Джин към вратите на асансьора.

— Тръгвай!

Няколко минути по-късно Кърт и бляскавият му антураж стояха на осветената хеликоптерна площадка между двете пирамидални сгради. От тази висока позиция морето около „Аква Тера“ приличаше по-скоро на твърда почва, покрита с милиони бръмбари. Те отразяваха светлините от прожекторите.

Виждаше се как колони от тях започват да се прокрадват по острова като дълги, опипващи пръсти.

— Толкова много са, че може да се върви върху тях — каза Пол.

— Аз не бих опитал — отвърна Кърт.

Вратата на хангара в стената на дясната пирамида се отвори и хората на Марчети извадиха единия от въздушните кораби. Вътре имаше още два.

— Колко души може да побере всеки от тях? — попита Кърт.

— Осем. Най-много девет — отговори Марчети.

— Изхвърлете всичко ненужно — каза Остин. — Опитайте да намалите теглото.

Марчети отиде да помага на хората си. Пол и Гамей тръгнаха с него, а Лейлани се приближи до Зарина, която стоеше до ръба на площадката с Джин.

— Значи ти се представяше за мен? — погледна я изпитателно тя.

— Не се приближавай прекалено — предупреди я Кърт.

— Ти си една слабовата малка женица — отвърна предизвикателно Зарина. — Това беше най-трудното в ролята ми.

Лейлани понечи да я зашлеви, но Кърт я спря и я дръпна на безопасно разстояние.

— Тя те предизвиква нарочно — каза той. — Иди да помогнеш на останалите.

Лейлани се намуси, но изпълни нареждането.

— Жалко, че не ме удари — каза Зарина. — Можеше да ти хареса.

— Не се ласкай — отговори й Кърт.

Джин стоеше до нея и гледаше гневно.

Таутог посрещна хората си и ги поведе към хангара.

— Ами затворниците? — попита единият.

Кърт погледна към садистичния лидер.

— Какво решаваш, Джин? Ще оставиш ли хората си да бъдат изядени живи?

— За мен е без значение дали ще живеят, или ще умрат — отвърна той. — Но щом ви е толкова грижа за тях, по-добре ги вземете със себе си.

— Не — отвърна Кърт. — Няма да изпратя мой човек да ги доведе.

— Значи си толкова жесток, колкото и аз.

Остин погледна Джин. Отвращаваше го, но не би рискувал живота на някой добър човек заради онези долу.

— Ето какво ще направим — каза Кърт. — Ще се качим на тези въздушни кораби и ще отлетим, а ти ще останеш тук, за да умреш по начина, който заслужаваш. Игричките ти на надмощие ще доведат само до смъртта на хората ти и ще принудят вас двамата да извършите бавно самоубийство.

Той взе лаптопа, сложи го на грубата повърхност на хеликоптерната площадка и го бутна към Джин.

Той го погледна, но не направи нищо.

Зарина изглеждаше притеснена. Тя прехапа устни, поколеба се и заговори:

— Въведи кода, Джин…

Зад тях първите два въздушни кораба вече бяха готови за излитане. Пашкулите им се изпълниха до максимум, а перките бавно се въртяха. Третият стоеше зад тях.

— Какво е положението? — попита Кърт, без да се обърне.

— Ако спуснем въздушните котви и наберем скорост, преди да се отделим от ръба, ще можем да качим единайсет души — отвърна Марчети. — Така мисля.

— Качи дванайсет на всеки.

— Но не съм убеден, че…

Кърт го прекъсна с острия си поглед.

— Нуждая се от помощта ти — каза той и му подаде една от радиостанциите. — Е, какво ще кажеш?

— Дванайсет — отвърна Марчети. — Ще успеем да излетим с дванайсет… Надявам се…

— Това прави трийсет и шест — изчисли бързо Гамей. — Ние сме трийсет и седем.

Джин се захили.

— Предполагам, че някой ще остане да ни прави компания.

Кърт отговори, без да мигне.

— Аз!