Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (1)

Пролог

Индийският океан, 1943 г.

Параходът „Джон Бъри“ пореше бурните води на Индийския океан и се тресеше от носа до кърмата. Този вид кораби бяха познати като „бързи товарни плавателни съдове“ и бяха проектирани да придружават военни кораби. „Джон Бъри“ обикновено се движеше доста бързо, но сега биеше всички рекорди — двигателите му работеха с пълна пара и той пореше вълните със скорост, която не беше развивал от първите си изпитания на вода. Повреден, горящ и стелещ гъст облак дим след себе си, параходът бягаше, за да се спаси.

Корабът изкачи една триметрова вълна, палубата се наклони и носът се заби в следващия, още по-голям талаз. Водата прескочи перилата, разби се в палубата и разтърси това, което беше останало от мостика.

„Джон Бъри“ приличаше повече на развалина. Палубата беше покрита с отломки и навсякъде си виждаха телата на загинали моряци.

Мостикът беше превърнат в странна конструкция от усукан метал от няколкото ракети, които го удариха, и от него продължаваше да се вдига гъст пушек.

Но всички повреди бяха над ватерлинията и корабът щеше да успее да се измъкне, ако избегне нови удари.

Зад него върху тъмнеещия хоризонт се виждаха димни стълбове от други кораби, които нямаха този късмет. Единият стълб се взриви в оранжево огнено кълбо, което проблесна по повърхността на водата и освети касапницата наоколо.

Очертаха се горящите корпуси на четирите кораба, които „Джон Бъри“ придружаваше — три разрушителя и един кръстосвач. Една японска подводница и ескадрила пикиращи бомбардировачи едновременно бяха открили ескадрата.

Пелената на мрака се спускаше над този кървав театър. Разлятото около корабите гориво, проточило се на повече от километър, се запали и небето се изпълни с гъст черен дим. Нито един от корабите нямаше да види утрото.

Бойните кораби бяха прихванати и унищожени много бързо, но „Джон Бъри“ само го обстреляха, уцелиха го с ракети и го оставиха да се измъкне. Имаше само едно обяснение за подобна милост — японците знаеха за тайния товар и искаха да го заграбят.

Капитан Алън Пикет беше решен да не допусне това да се случи. Нищо, че половината му екипаж беше мъртъв, а лицето му беше разкъсано от шрапнел. Той грабна гласовата тръба и се провикна към машинното:

— Увеличете скоростта!

Отговор не последва. Последно му докладваха, че под палубата бушува пожар. Пикет заповяда на хората си да останат и да се борят с пожара, но сега тишината го изпълни със страх.

— Зикове ляво на борд! — извика един от моряците на вахта от края на мостика. — На шестстотин метра! Приближават!

Пикет погледна през напуканото стъкло пред себе си. В угасващата светлина на деня видя четири черни точки. Те завиваха в сивото небе и се спуснаха към кораба. От крилата им проблеснаха пламъци.

— Залегнете! — извика той.

Твърде късно. Петдесеткалибровите куршуми избродираха черта в кораба, разкъсаха наполовина тялото на моряка и доразрушиха това, което беше останало от мостика. Из помещението полетяха парчета дърво, стъкло и стомана.

Пикет залегна. Поредната ракета се заби пред мостика и над него премина топлинна вълна. Ударът разклати кораба и разпори металния покрив като огромна отварачка за консерви.

Щом взривната вълна отмина, Пикет вдигна глава. Последният от офицерите лежеше мъртъв, а мостикът беше сринат. Дори щурвалът липсваше — само парче метал висеше от шпиндела. Въпреки това, корабът продължаваше да се носи напред с пълна сила.

Пикет се изправи и забеляза нещо, което го изпълни с надежда — тъмни облаци и дъждовна пелена. Откъм десния борд приближаваше гръмотевична буря. Ако успее да насочи кораба към нея, тя щеше да го скрие.

Като се придържаше за отвесната преграда, Пикет се протегна към останалото от щурвала парче. Избута го наляво с последни сили. Кормилото успя да се завърти с половин оборот и капитанът падна на палубата заедно с него.

Корабът започна бавно да променя курса си.

Като се опираше на палубата, Пикет избута щурвала нагоре и после отново го свали надолу, за да направи пълен оборот. Товарният кораб образува бяла дъга по повърхността на океана и се насочи към бурята.

Облаците отпред бяха гъсти. Дъждът, който се сипеше от тях, помиташе водната повърхност като огромна метла. За пръв път от началото на нападението Пикет усети, че имат шанс, но докато корабът пореше вълните към бурята, ужасният звук на пикиращите бомбардировачи, които се насочваха към бягащия съд, поставиха спасението под съмнение.

Капитанът затърси с поглед източника на този шум.

Точно пред кораба, от небето се спускаха два пикиращи бомбардировача „Айчи ДЗА-Валс“, моделът, който японците използваха със смъртоносен успех при Пърл Харбър, а няколко месеца по-късно и срещу британската флотилия близо до Цейлон.

Пикет видя как самолетите пикират и се заслуша в засилващия се свистящ шум от крилата им. Той изруга и извади пистолета си.

— Разкарайте се от кораба ми! — изкрещя Пикет и започна да стреля по тях със своя „Колт“ 45-и калибър.

Самолетите се издигнаха в последната секунда и преминаха с рев над главата му. Дъжд от 50-калиброви куршуми надупчи кораба. Един от тях премина през крака на Пикет. Капитанът падна по гръб на палубата. Очите му се разшириха и се вторачиха напред. Той не можеше да помръдне.

Над главата му се извиха кълба от пушек, а небето стана сиво. Пикет си помисли, че това е краят. Корабът и тайният товар скоро щяха да попаднат в ръцете на врага.

Капитанът се проклинаше, че не потопи кораба по-рано. Надяваше се да потъне, преди врагът да го превземе.

Очите на Пикет започнаха да се затварят. Звукът от пикиращи бомбардировачи достигна до ушите му. Ревът се усили, а предвещаващият смърт писък на крилата им сякаш обявяваше абсолютната неизбежност на края.

Тогава небето се смрачи. Въздухът стана леден и влажен, а корабът „Джон Бъри“ изчезна в бурята, погълнат от стената от дъжд и мъгла.

За последно корабът беше видян от един японски пилот, който докладвал, че съдът гори, но плава с пълна мощност. Повече никой нищо не чу за „Джон Бъри“.