Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (12)

Глава 11

— На този полет предлага ли се храна? — попита Джо Дзавала.

Кърт се засмя на оплакването на Джо. Двамата седяха заедно с Лейлани в пътническата кабина на един хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“. На хиляда и петстотин метра под тях блестеше повърхността на Индийския океан. Можеха да различат вълните, но не и движението им. Сякаш се взираха в картина.

— Ама съвсем сериозно! — добави Джо. — Умирам от глад!

Пилотът, британец на име Найджъл, погледна към Джо.

— С какво си мислиш, че летиш, приятел, с проклетите „Бритиш Еъруейс“ ли?

Джо насочи вниманието си към Кърт.

— Искам да подам оплакване до ръководителя на тази експедиция.

— Не трябваше да пропускаш закуската — отговори назидателно Кърт.

— Ами, никой не ме събуди.

— Повярвай ми, опитахме — оправда се Остин. — Трябваше да ми дадеш да наглася алармата ти на режим сирена. Или да донеса истинска.

Джо се облегна назад.

— Това е ужасно. Първо не ми достигаше сън, а сега умирам от глад. Какво следва? Китайско мъчение с вода?

Кърт знаеше, че оплакванията на Джо бяха по-скоро начин да убие времето, въпреки че годините, прекарани заедно, го бяха научили, че Дзавала може да яде като разпран, без да качи нито килограм. С подобен бърз метаболизъм беше напълно възможно да пребледнее и припадне след цял ден без храна.

Остин насочи вниманието си напред.

— Е, насладете са на гледката — каза той. — „Аква Тера“ е на два часа под нас.

От седем километра разстояние островът приличаше на огромна нефтена платформа. Докато се приближаваха им стана ясно, че конструкцията на Марчети беше наистина гениална.

Сто и петдесет метра широк и висок почти шестстотин метра, изкуственият остров „Аква Тера“ беше истинска наслада за окото.

Подобно на много плаващи градове, изобразявани от футуристични архитекти, той имаше форма на сълза. В единия край се стесняваше и образуваше връх, а в противоположния беше извит и широк.

— Невероятно! — прошепна Лейлани.

— Това нещо е огромно! — възкликна пилотът.

— Надявам се там долу да има и ресторант — не се стърпя Джо.

Кърт се засмя и погледна към Лейлани.

— Добре ли си?

Тя изглеждаше замислена и непоколебима, сякаш беше готова да влезе в битка. Лейлани кимна, но Кърт усети, че й се иска да е някъде другаде. Той реши да я разсее като й разкаже за острова.

— Виждаш ли пръстена около него? — попита той.

— Да — каза тя.

— Това е вълнолом, направен от стоманени бариери. Те лежат върху мощни хидравлични бутала. Доколкото чух, когато ги блъсне мощна вълна, те отстъпват назад и поемат силата на удара подобно на амортисьори. А когато вълната се отдръпне, се връщат в начална позиция.

— А какво е онова нещо от другата страна? — попита тя и посочи напред.

Кърт погледна в посоката, към която се взираше Лейлани. Един изкуствен плаж беше разположен във вдлъбнатина в корпуса с формата на полумесец. На това място вълноломите се застъпваха, но между тях имаше пролука. Няколко малки лодки и един хидроплан с два двигателя стояха завързани за кея.

— Прилича на залив — каза Остин.

— Всеки остров трябва да си има пристанище — добави Джо. — Може на плажната алея да има ресторанти.

— Никой не може да те обвини, че не си постоянен — засмя се Кърт.

Хеликоптерът се завъртя и започна да се спуска. Кърт чу как Найджъл говори с диспечера по радиото. Той погледна назад към острова.

Големи части от него все още се строяха. Стоманените скелета го потвърждаваха. Други изглеждаха почти завършени, а задната част беше напълно готова, включително две десететажни постройки с формата на пирамида. Между тях беше монтирана площадка за кацане на хеликоптери.

— Възможно ли е човек като него да има пръст в това, което се е случило с брат ми?

— Всички следи водят към него — каза Кърт.

— Но този Марчети има всичко — зачуди се тя. — Защо му е да прави нещо толкова ужасно?

— Ще се опитаме да разберем.

Тя кимна, а Кърт погледна през прозореца. Докато хеликоптерът се завърташе, той забеляза няколко високи бели постройки, които се издигаха от двете страни на острова. Те бяха най-широки в основата си и постепенно се стесняваха към върха.

Напомниха му за огромни опашки, свалени от бракувани самолети „Боинг 747“. Той бързо разбра защо. Това бяха механични платна, проектирани да улавят вятъра. Кърт видя как леко се завъртат в синхрон.

В центъра на острова се виждаше зелен правоъгълник, покрит с дървета, трева и хълмове. Напомни му за Сентръл Парк в Ню Йорк. От двете му страни имаше дълги, широки ивици земя, на които май отглеждаха пшеница.

Няколко реда слънчеви панели отразяваха слънцето в далечния край на правоъгълника. Имаше и няколко големи вятърни мелници. Перките им се въртяха с достолепна грациозност.

Найджъл се обърна към Кърт:

— Не ни разрешават да кацнем.

Кърт очакваше това. Той се пресегна и натисна едно копче. На опашката на вертолета беше монтирал кутия, от която започна да излиза черен дим. Съмняваше се, че ще заблуди някого за дълго, но нищо не пречеше да опита.

— Изглежда имаме авария — каза той. — Предай им, че нямаме друг избор, освен да кацнем. Иначе ще се разбием.

Докато пилотът предаваше съобщението, Кърт се усмихна на Лейлани.

— Сега ще трябва да ни позволят да се приземим.

— Винаги ли си толкова изобретателен? — попита тя.

Отговори й Джо:

— Доколкото знам, нашият Кърт е бягал от училище и е подписвал сам извинителните бележки. А когато благоволявал да се завърне след своето „заболяване“, карал учителите да му се умилкват.

Лейлани се усмихна.

— На това му казвам находчивост.

„Джет Рейндърът“ се насочи към площадката, която висеше между двете сгради с форма на пирамиди. От опашката му продължаваше да излиза пушек. Спускането беше гладко, дори прекалено гладко.

— Погрижи се да е достоверно — каза Кърт на пилота.

Той кимна и дръпна ръчката. Хеликоптерът започна да се тресе, сякаш имаше някаква повреда. След това го стабилизира и го приземи безопасно върху големия жълт „Н“.

Кърт свали слушалките, отвори вратата и слезе от машината. След това се протегна и се огледа. Сякаш се намираха в ресторант на върха на някое високо здание, от който се разкрива най-хубавата гледка в града.

Платната, които беше видял, бяха високи поне трийсет метра. Върху тях имаше яркосиня ивица и надпис „Аква Тера“. Във въздуха се носеше аромат, но той беше толкова не на място, че на Кърт му отне известно време да го разпознае — прясно окосена трева.

Към него се приближаваше фигура, която също изглеждаше не на място — мъж, облечен в оранжеви панталони, сива риза и дълъг лилав халат, украсен със зелено-син индийски десен. Много приличаше на Елууд Марчети и донякъде на паун.

Гъстата кафява брада на лицето и кръглите слънчеви очила с червени стъкла завършваха умопомрачителния тоалет.

Слаб мъж със сламеноруса коса вървеше след него. Беше облечен в костюм и изглеждаше ядосан.

— Господин Марчети, не бива да поздравявате тези хора! — заяви твърдо мъжът. — Те нямат право да кацат тук.

Кърт погледна към костюмаря.

— Имаме повреда в двигателя.

— В много удобен за вас момент.

Кърт се усмихна.

— Така е. За късмет, вашият остров беше точно под нас.

— Това е лъжа! — каза мъжът. — Те очевидно са дошли да шпионират или да се опитат да ни направят проверка.

Марчети поклати глава и се обърна към помощника си. Той хвана здраво ръцете на мъжа, подобно на пастор, който се опитва да излекува няколко.

— Натъжавам се — започна Марчети, — наистина се натъжавам като си помисля, че съм те направил такъв параноик, но не съм ти дал мъдростта, от която се нуждаеш, за да разсъждаваш ясно.

— Блейк Метсън — каза той и насочи вниманието на помощника си към Кърт. — Това не е човекът. Този господин дори не прилича на човека, който идва с лодки и кораби, донася оръжия, и е придружаван от адвокати и счетоводители. Човекът не носи ботуши и не води красиви млади жени със себе си.

Докато говореше, Марчети помогна на Лейлани да слезе.

— Извинете — каза Кърт. — Но какви ги дрънкате?

— Говоря за данъчния инспектор, приятелю — каза Марчети. — ДСС, различни европейски еквиваленти и жители на една изключително досадна южноамериканска страна, които смятат, че им дължим нещо.

— Данъчната служба на САЩ — каза Кърт. — Защо се притеснявате от тях?

— Защото не могат да схванат идеята, че аз вече съм извън техния свят и затова по никакъв начин не съм част от паричния им приход, нито пък съм под каквато и да било форма заинтересуван от техните така наречени услуги.

Марчети сложи ръка на рамото на Кърт и го поведе напред.

— Това е моето царство. Дотук ми струва един милиард долара. Моя собствена „Тера фирма“. Само че не е фирма… — каза той, объркан от собствените си думи. — Тя е „аква“. Тера-аква… Или по-точно „Аква Тера“… Разбирате ме, нали?

— Не точно — отвърна сухо Кърт.

— Инспекторът нарича острова кораб. Твърди, че трябва да плащам данъци, такси за регистриране и застраховка, да спазвам правилата на Агенцията за безопасност и здраве при работа, като и да не преча на техните инспекции. Те твърдят, че това е носът. Аз им отговарям, че се намираме на остров, а онова там е неговият край.

Кърт погледна Марчети.

— Ако искате го наречете планетата Марс. Все ми е едно. Не съм от ДСС, или от друга организация, която иска да ви обложи с данък или да постави под въпрос вашия суверенитет и здрав разум. Но аз съм човек с проблем и с достатъчно разум, за да си помисля, че вие сте причината за него.

Марчети го погледна изненадано.

— Аз? Проблем? Тези две думи рядко могат да се използват заедно.

Кърт го фиксира с поглед, докато Марчети не спря да нервничи.

— Какъв проблем? — попита милиардерът.

Остин извади от вътрешния си джоб една запушена стъкленица, която Гамей му беше дала. В нея имаше мътна смес от утайка, вода и микророботи.

— Миниатюрни машини — каза той. — Проектирани от вас, създадени да правят незнайно какво и намерени върху една полуизгоряла лодка, чийто тричленен екипаж е изчезнал.

Марчети взе стъкленицата и свали розовите си очила.

— Машини?

— Микророботи — повтори Кърт.

— В тази стъкленица?

Кърт кимна.

— Конструкцията е ваша. Освен ако някой друг е попълвал патенти с ваше име.

— Не е възможно!

Марчети изглеждаше искрено озадачен, но Кърт трябваше да е сигурен.

— Тук разполагате ли с оборудване, което може да изследва пробата?

Марчети кимна утвърдително.

— Тогава да отидем да я проверим и да разсеем всяко съмнение.

Пет минути по-късно, Кърт, Джо и Лейлани слизаха с асансьора до главната палуба. Марчети я наричаше „нулева“, защото тези под нея бяха с отрицателни номера, а над нея с положителни. После стигнаха до няколко паркирани колички за голф, седнаха в една от тях и потеглиха към носа на острова. Метсън не се качи с тях, а Найджъл остана на площадката и се преструваше, че поправя нещо по хеликоптера.

Островът изглеждаше почти изоставен.

— От колко души се състои екипажът ви? — попита Кърт.

— Обикновено от петдесет, но този месец на борда работят само десетима.

— Петдесет? — Кърт очакваше да чуе хиляда. Той се огледа. От различни места се дочуваше шум от строителни работи, но Остин не виждаше нито един работник, нито чуваше гласове.

— Кой работи тук?

— Всичко е автоматизирано — отговори Марчети.

Той спря количката до една строяща се част от острова и посочи.

Кърт проследи ръката му и видя да падат искри от нови заварки, чу шум от забиване на нитове и въртене на пневматични отвертки, но не забеляза никого. След малко нещо се раздвижи. Един обект с големината на прахосмукачка с три ръце и оксижен, монтиран на четвъртата, се движеше по една стълба.

Машината правеше същите странни и резки движения като роботите на поточните линии. „Може да са прецизни“, помисли си Кърт, „но им липсва стил“.

Машината довърши заварките, прибра две от ръцете си и се закачи за стълбата. След това започна да се издига с помощта на моторизирана щипка. Щом достигна палубата, на която се намираше Кърт, се откачи и забърза надолу по пътя.

Една по-малка машина я последва.

— Това са моите работници — каза Марчети. — Имам хиляда и седемстотин робота с различна големина и дизайн. Те вършат по-голямата част от строителните работи.

— Свободни роботи — отбеляза Кърт.

— Да, могат да ходят навсякъде из острова — похвали се Марчети.

Малко по-надолу по пътя, към роботите се присъединиха няколко други и образуваха малък конвой, който отиваше в неизвестна посока.

— Сигурно е време за почивка — каза Джо и се изкикоти.

— Всъщност, да — каза Марчети. — Те са програмирани да следят собствените си енергийни нива. Щом батериите им се изтощят, отиват до местата за зареждане и се включват. Щом са готови, се връщат на работа. Тук тя никога не спира.

— Ами ако стане злополука? — попита Джо.

— Ако се повредят, изпращат сигнал за помощ и други роботи идват да ги вземат. Закарват ги в работилницата, където ги поправят и ги връщат обратно на работа.

— Кой им нарежда какво да правят? — попита Кърт.

— Една основна програма ръководи всичко. Роботите получават инструкциите си чрез безжична връзка и докладват за изпълнението на централен компютър, в който се пазят всички данни и чертежи на „Аква Тера“. Той следи всичко и може да прави корекции. Друга група от по-малки роботи проверява качеството на свършената работа.

— Роботи — контрольори — каза Кърт и за малко да се разхили.

— Да — отвърна Марчети, — в общи линии, но между тях и работниците няма никакво напрежение.

Марчети отново включи количката за голф и няколко минути по късно групата стигна до лабораторията. В обширното помещение имаше фотьойли с тапицерия от светла кожа, стоманени стени, по които се забелязваха следи от конденз и мигащи компютърни екрани. Те бяха навсякъде.

Мека синя светлина проникваше през огромен кръгъл прозорец. От другата страна на стъклото танцуваха риби.

— Намираме се под ватерлинията — забеляза Кърт, докато гледаше през гигантското стъкло.

— На цели шест метра — обясни Марчети. — Намирам светлината успокояваща и предразполагаща за мислене.

— Но очевидно не предразполага към подреденост — Кърт критично огледа царящата наоколо бъркотия.

Навсякъде бяха разхвърляни боклуци, дрехи и табли за хранене.

Няколко десетки книги лежаха на една маса, някои отворени, а други затворени и натрупани като кулата в Пиза. В единия ъгъл на стаята стояха три изключени робота — заварчици.

— Подреденото бюро е знак за нездрав ум — каза Марчети и внимателно взе капка вода от пробата и я постави върху едно стъкълце. След това занесе стъкълцето до една голяма машина, която я пое и забръмча.

— Това значи, че вие сте един от хората с най-здрав ум наоколо — измърмори Кърт, премести купчина листове от един стол и седна.

Марчети не обърна внимание на коментара му и се обърна към машината. Няколко секунди по-късно, върху екрана над бюрото му се появи снимка на водната капка.

— Увеличи! — нареди Марчети. Очевидно говореше на апарата.

Изображението се промени няколко пъти и накрая заприлича на сателитна снимка на островна верига.

— Отново! — нареди той на компютъра. — Фокусирай част 142. Увеличение хиляда и сто.

Машината забръмча и на екрана се появи ново изображение. Този път се виждаха четири от малките паякоподобни създания, събрани около нещо.

Долната челюст на Марчети увисна.

— Увеличете още — каза Кърт.

Очевидно притеснен, мъжът седна пред компютъра. С помощта на мишката и клавиатурата, той увеличи образа. Един от паяците изглежда, че се движеше.

— Не може да бъде! — промълви Марчети.

— Познати ли ви са?

— Като отдавна изгубени деца. Идентични са с моя конструкция, но…

— Какво?

— Но не може да са мои.

— Започна се — каза Кърт. Той очакваше да чуе най-различни оправдания и приказки за предохранителните мерки. — Защо не могат да са ваши?

— Защото не съм ги създал.

Кърт не очакваше такъв отговор.

— Те се движат — забеляза Лейлани и посочи към екрана.

Марчети се обърна и отново увеличи образа.

— Хранят се.

— Как така се хранят? С какво?

Елууд се почеса по темето.

— Малки органични протеини — каза той.

— Защо някакъв миниатюрен робот ще иска да яде органична молекула?

— Защото е гладен — отговори Марчети. Той обърна гръб на машината.

— Извинете, че ви питам, но как може един робот да изпитва глад? — продължи Кърт.

— Тук, на моя остров, големите роботи се включват в електрическата мрежа. Но ако искате да ги направите независими, те трябва да могат да се зареждат по някакъв начин. За тези, малките, има няколко варианта. Линиите по гърбовете им, които приличат на микрочипове, всъщност са слънчеви колектори. Но тъй като независимият робот има и други нужди, той трябва да може да се храни от околната среда. Ако тези микророботи са създадени по моя конструкция, би трябвало да могат да поглъщат или абсорбират органични хранителни вещества от морската вода и да ги разграждат. Също така да са способни да преработват разтворени метали, пластмаси и други неща, които откриват в морето и да ги използват за храна и размножаване.

— Този разговор става все пообъркан — каза Кърт. — Обяснете ми как става това. И не ми изнасяйте лекция за птичките и пчеличките. Досега не съм чувал за машини, които се размножават.

— За да може един робот да свърши някаква полезна работа, в него трябва да е заложена нуждата да създаде потомство.

Кърт пое дълбоко дъх. Поне получаваха някакви отговори, въпреки че не хареса това, което чу досега.

— И за каква полезна работа сте проектирали тези неща?

— Първоначалната ми идея беше да ги използваме като оръжие срещу замърсяването на океаните — започна Марчети.

— Да ядат боклуците? — предположи Кърт.

— Не само — продължи мъжът. — Да ги превръщат в ресурс. Помислете! Моретата буквално се задушават от боклуци. Проблемът е, че дори на места като Голямото тихоокеанско бунище^[1], отпадъците са толкова разпръснати, че е икономически нерентабилно да бъдат почистени. Освен ако инструментът, който се използва за премахването им, не се храни с тях, като така ги превръща в източник на енергия, който го задвижва.

Той махна към екрана.

— За да постигнем това, аз проектирах независим самовъзпроизвеждащ се микроробот, който може да живее в морска вода, да плува докато намери пластмаса или друг боклук и щом го открие, да го изяде. Веднага щом тези създания открият източник на храна, използват вторичните продукти и металите в морската вода, за да се копират. Воала! Възпроизвеждане, но без забавната част.

Кърт винаги се е ядосвал от световното нежелание да се направи нещо, за да се спре замърсяването на океаните. Те произвеждат почти три четвърти от кислорода, който дишат хората и една трета от храната. И въпреки това тези, които замърсяват, се държат така, сякаш това не ги засяга. И докато не остане дори една риба или докато кислородът не свърши, едва ли някой щеше да направи нещо, защото просто не е икономически целесъобразно.

По някакъв странен начин, решението на Марчети криеше известна елегантност. След като никой не иска да вземе мерки за решаването на проблема, той е предложил начин да се изчистят океаните без другите да си помръднат пръста.

Джо също мислеше така:

— Планът ви е гениален!

— Но и откачен — добави Кърт.

— Ще се изненадате колко често двете неща вървят ръка за ръка — усмихна се Марчети. — Но истинските луди не правят нищо. Всъщност, те изсипват милиарди тонове пластмаса и боклук в океаните, които изхранват половината планета. Можете ли да си представите всеобщото недоволство и възмутените викове, ако кехлибарените вълни на житата се покрият със запалки, пластмасови бутилки, рибарска корда и счупени детски играчки? Точно това правим с океаните… И става все по-страшно.

— Съгласен съм — каза Кърт, — но да пуснеш някакви самовъзпроизвеждащи се машини в океана и да се надяваш всичко да свърши добре, не е най-рационално решение.

Марчети се облегна назад и май беше напълно съгласен с казаното от Кърт.

— Всички бяха на вашето мнение, затова и не пристъпихме към производството им.

— Тогава как тези неща са се озовали на лодката на брат ми? — попита Лейлани без заобикалки.

Кърт погледна Марчети и зачака отговор, но такъв не последва. Погледът му беше прикован в полинезийката. В очите му се четеше страх. Кърт се обърна и разбра защо.

Лейлани държеше компактен автоматичен пистолет. Цевта му беше насочена право към гърдите на Марчети.