Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (43)

Глава 42

Затворът на „Аква Тера“ се намираше на най-ниското ниво на острова точно над ватерлинията. Пол, Гамей и Марчети бяха изпаднаха в униние, след като ги върнаха в луксозната им килия. Джин ги държа точно петдесет и три минути, приковани за перилото под палещото слънчево отражение, бурните ветрове и жегата.

Пол Траут никога не беше влизал в солариум, но имаше чувството, че наблюдателната площадка е превърната точно в това. Горещината и заслепяващата светлина допълваха мъчението.

Преживяването беше сюрреалистично. Отраженията танцуваха върху „Аква Тера“ в някаква шеметна, почти хипнотична феерия. Тъй като малките огледалца се движеха независимо едно от друго във водата, отразената от тях светлина се разпръскваше хаотично. Това правеше невъзможно изучаването на ефекта. Пол успя само да го усети. Имаше чувството, че се намира във вихрушка от мъгла и светлина, изградена от милиарди молекули.

Колкото и да беше трудно да се наблюдават палубите и съоръженията наоколо, никой от тримата не можеше да гледа океана дори за секунда.

За да предпази очите си, Пол ги държа затворени почти през цялото време. В резултат на това, той възприе повърхността на океана като една светеща маса, сякаш представляваше безкрайно море от диаманти. От време на време водата се набръчкваше леко от слабо вълнение. Въздушни течения, предизвикани от отразената топлина, преминаваха по бляскавата повърхност и я караха да изглежда като живо същество дишащо, движещо се и очакващо. Морето бе толкова прекрасно, колкото и плашещо.

Накрая Джин заповяда морето от диаманти отново да стане сиво. Роботите бързо се потопиха и океанът възвърна нормалния си вид.

— Имам чувството, че съм заспал на плажа — каза Пол, изумен от това колко зачервена е кожата му.

Марчети сновеше из килията и от време на време поглеждаше през големите прозорци. Гамей седеше до Пол и се опитваше да намаже разцепената му устна с някакъв мехлем.

— Поне научихме как успяват да променят температурата на водата — каза Марчети.

— Пол, не мърдай! — помоли Гамей.

Тя държеше марля с антибактериален мехлем от аптечката, но всеки път щом се опиташе да го намаже, Пол започваше да говори отново.

— Това ще ни е от голяма полза — каза той.

— Пол!

— Не мърдам!

— Не и онази част от теб, която се опитвам да намажа.

Пол кимна и отвори уста като пациент на зъболекарски стол.

Марчети спря да кръжи.

— Въпросът е, какво ще се случи, когато наистина задействат своя пъклен план?

Пол се поколеба и изчака колко можа.

— Мога да ти кажа какво ще стане със сигурност — каза той най-после.

Гамей въздъхна сърдито и се дръпна.

— Те създават огромна зона от студена вода с температури, подобни на тези в Северния Атлантик, а не на тропически океан. Подобни температурни разлики усилват и дори създават бури и циклони. И то не само във въздуха. Под повърхността на водата също ще започне бурно разместване на водните пластове.

— И щом микророботите спрат да отразяват топлината обратно във въздуха, студената вода отново ще започне да я поглъща — каза Марчети, обръщайки уравнението.

— Ако този план продължи да действа — добави Пол, — температурата на въздуха ще спадне рязко, но само над района, в който действат микророботите. Останалата част от океана ще си остане горещ и влажен. Знаете ли какво се случва, когато горещ и влажен въздух се срещне със студен?

— Бури — каза мрачно Марчети.

Пол кимна.

— Преди няколко години бях в Оклахома, когато след продължителни валежи премина студен въздушен фронт. Само за три дни се образуваха над сто торнада. Предполагам, че тук ще видим една голяма буря: тропическа депресия или циклон. Може дори да станем свидетели на образуването на ураган.

Гамей се отказа да маже устната на Пол.

— Но това е мъртва зона — каза тя. — Тук обикновено не се зараждат бури, а по-скоро на север и на изток, и се движат към Индия. Така се образуват мусоните.

Пол се замисли за последствията.

— Намираме се почти на екватора. Една буря, зародена тук, ще се придвижи на запад към Сомалия, Етиопия и Египет — предположи той.

— Вече се случва — каза Марчети. — Някъде четох за рекордни валежи във високите судански плата и южен Египет. В статията пишеше, че водата в язовира Насър се е покачила до невиждани от трийсет години нива.

Пол си спомни, че е чувал нещо подобно.

— Най-вероятно това е само началото.

Марчети отново започна да обикаля килията, потриваше брадичката си с едната ръка и изглеждаше много разтревожен.

— Какво ще стане, когато се образува буря?

Пол погледна през прозореца на югозапад. Той си спомни за една лекция за зараждането на бурите и факторите, които ги предизвикват.

— Ураганите в Персийския залив се засилват над горещи зони. Бурите на Джин няма да преминат през подобно нещо. Те ще засмукват топлината, влагата и енергията, които обикновено раждат мусони и ще я отнасят далеч като крадци.

— И ще оставят Индия и Югоизточна Азия необикновено сухи по това време на годината — добави Гамей. — Този луд е направил това, което човечеството се опитва да постигне от хилядолетия: да поеме контрол над времето, отклонявайки го от нормалния му ритъм.

Марчети се строполи на ръба на стола.

— И използва мое изобретение, за да го постигне — каза той.

После ги погледна. Милиардерът с прекалено голямо самочувствие беше изчезнал, както и гордият конструктор със смелите идеи, и дори разумният инженер. Трите отделни личности сякаш се изпариха пред очите им и остана само един съкрушен мъж.

— Всички тези хора! — прошепна той. — Един милиард души очакват мусон, който никога няма да дойде. Това ще е най-ужасното масово убийство в историята.

Гамей изглеждаше готова да направи всичко възможно, за да повдигне духа на Марчети. Тя обикновено успяваше, но сега не намираше подходящите думи.

Пол също се опита.

— Твоето завещание още не е написано. Алфред Нобел е изобретил динамита и е управлявал компания, произвеждаща оръжия, но никой не си го спомня с това. Все още имаш шанс да промениш посоката на събитията.

— Но ние сме сами — рече отчаяно Марчети. — Приятелите ви са мъртви. Никой не знае какво се случва тук.

Пол погледна Гамей. Той също тъгуваше за приятелите им, но обичаше предано жена си и не искаше тя да изпада в плен на отчаянието. Пое дланите й в ръцете си и я погледна в очите.

— Всичко това ми е известно — каза той на Марчети, — но ще намерим начин да се справим. Първо обаче трябва да се измъкнем от тук.

Гамей се усмихна плахо. Изглеждаше леко обнадеждена. Не достатъчно, за да се заличи съмнението и болката от лицето й, но все пак се бе появила лека надежда.

— Имаш ли някаква идея как да го направим? — попита Марчети.

Пол се огледа.

— Хрумна ми нещо — каза той, — но не съм сигурен дали ще ти допадне.

— На този етап — отвърна Марчети, — нямаме голям избор.