Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (22)

Глава 21

Кърт стигна до върха на отвесната скала няколко секунди преди Джо. Внимателно се взря в открилата се гледка.

Видя хеликоптерната площадка, разположена на три четвърти от разстоянието до скалата. В средата й стоеше руски вертолет. Вратата на товарния отсек зееше отворена, а двама мъже, облечени като охранители, седяха в машината, пушеха от една цигара и разговаряха тихичко. Кърт се озърна, но не видя други хора.

— Можеш ли да се справиш и с двамата? — обърна се той към Джо.

Приятелят му кимна.

— С един куршум два заека — каза той. — Или в нашия случай с много жици.

Кърт посочи към задната част на хеликоптера и Джо пое натам, като се държеше за скалата.

Щом Дзавала стигна до сивата машина и се прикри зад нея, Кърт излезе от скривалището си. Покри лицето си с кафтана и тръгна към мъжете с протегнати напред ръце, като не спираше да говори на висок глас за някаква изгубена камила.

Мъжете скочиха като наелектризирани и се насочиха към него. Единият сложи ръка на оръжието си, но не го извади. Може би Кърт му приличаше на местен или пък му изглеждаше безопасен, защото държеше вдигнати ръцете си, докато се приближаваше.

— Наках, наках! — викаше Кърт, арабската дума за женска камила.

Мъжете изглеждаха объркани. Те вървяха разгневени към него и не забелязаха, че Джо се промъква зад тях.

— Наках! — викна Кърт още веднъж и видя как мъжете се сковават и падат на колене.

Двамата се строполиха тихичко по очи. Джо стоеше зад тях с лукава усмивка и електрошокова палка в ръка.

— О, къде е, къде е моята малка наках? — довърши Кърт.

— Харесвам електрошоковете! — заяви Джо. — Действат толкова бързо, че жертвите нямат време да извикат.

В този момент мъжете се размърдаха и Джо отново натисна копчето.

— Мисля, че това им стига, доктор Франкенщайн — намеси се Кърт.

Джо изключи електрошока и двамата охранители се отпуснаха. Кърт се наведе над тях и им инжектира по една доза приспивателно. Щом жертвите заспаха, Джо прибра електрошоковата палка и помогна на Кърт да пренесе мъжете до хеликоптера.

Сложиха ги вътре, качиха се след тях и затвориха вратата.

Няколко минути по-късно Кърт и Джо се показаха, облечени в тъмносините униформи на охранителите. Лицата и косите им бяха покрити с куфии^[1].

Докато Джо се преструваше, че пази хеликоптера, Кърт затърси тунела.

Той зърна процеп в скалата. Надзърна и видя стръмно спускаща се надолу стълба. Кърт слезе по нея и се изправи пред стоманена врата с електронна ключалка, подобна на ключалките във всеки хотел.

— Да се надяваме, че имаме резервация — промърмори тихичко той и затършува в джобовете на охранителя.

След малко Кърт напипа карта-ключ, пъхна я в четеца и я извади. Лампичката върху ключалката светна в зелено и той натисна дръжката.

— Лесно като детска игра! — прошепна доволно Кърт.

Сложи малко камъче между касата и вратата, за да не се затвори, изкачи се обратно до скалната цепнатина и свирна на Джо. Няколко секунди по-късно двамата вече бяха в тунела и слизаха по стръмните стълби.

— В дупката на заека — каза Кърт. — Да се оглеждаме за Джаберуока^[2].

— Ще ми обясниш ли какво е това? — попита Джо. — Така и не успях да разбера.

— Нещо сърдито и страшно — отвърна Кърт. — Като го видиш ще го познаеш.

Спуснаха се по стълбите зад металната врата и стигнаха до лабиринт от тунели. Решиха да поемат по онзи, който водеше надолу и стигнаха до нов кръстопът.

— Имам чувството, че съм във ферма за мравки — прошепна Джо.

— Така е — съгласи се Кърт. — Представям си как някакви огромни хора ни наблюдават през стъклото.

Двамата продължиха надолу по тунела до още едно разклонение.

— А сега накъде? — попита Джо.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Кърт.

— Трябва ни или водач, или карта.

Кърт вдигна вежди.

— Ако видиш светеща табела: „Намирате се тук“, непременно ми я покажи.

Не откриха табела, но пък Кърт забеляза нещо друго.

Над главите им минаваха тръби. В тях вероятно имаше електрически кабели, а може би течеше вода или природен газ — всичко, от което се нуждае един производствен център.

— Трябва да открием фабриката — каза Кърт. — Мисля да следваме тръбите.

Продължиха по един от тунелите, като следваха тръбопроводите. Стигнаха до широк коридор, достатъчно голям, за да мине кола. Двама мъже в униформи, подобни на техните, вървяха насреща им. Кърт се постара да изглежда спокоен, но тялото му се стегна, готово за бой. Мъжете ги подминаха безмълвно и Остин си отдъхна с облекчение.

Тунелът преля в просторна пещера с бетонен под и двайсетина маси. Ярка светлина къпеше помещението. В другия му край се виждаха наредени хладилници и умивалници.

— Поздравления! — промърмори Кърт. — Открихме столовата.

— А за пръв път не съм гладен — рече с разочарование Джо.

Около три от масите седяха неколцина мъже. Странното бе, че не приличаха на охранителите на Джин.

— Тук има всякакви хора — прошепна Кърт. — По-добре да се махаме.

Кърт и Джо продължиха да следват тръбите и стигнаха една стъклена стена. Зад нея се виждаше нова просторна пещера.

За съжаление тя не се къпеше в светлина като предишната. Единственото, което успяха да видят бе, че вътре има басейн с олимпийски размери. В средата му се издигаше нещо голямо.

— Какво е това? Оздравителен спа център? — прошепна Джо.

— Няма да е, ако ни открият.

— Огромен басейн — продължаваше да мисли на глас Джо. — Напомня ми за този във Вашингтон, който използваме за симулации.

— „Става все по-любопитно и по-любопитно“, както казва Алиса рече замислено Кърт. — Явно тези момчета правят симулация на нещо. На течения… или пък на вълни…

— А какво е онова нещо в средата?

— Нямам представа — отвърна Кърт. — Да огледаме отблизо.

Скоро се натъкнаха на някаква врата. Зад нея имаше стълба, която ги отведе до нещо като съблекалня, в която висяха защитни бели костюми.

— Май е време да се преоблечем — каза Кърт.

— Мислиш ли, че се налага?

— За камуфлаж — отвърна Остин. — А и ако там долу има от онези микророботи, ще е по-добре да бъдем защитени.

Кърт и Джо навлякоха върху униформите по един костюм.

После отидоха до басейна и застанаха до водата. Кърт забеляза, че нещото в средата не е модел на кораб или на брегова линия, а някакъв голям извит обект, вклинен между двете стени на басейна. От едната му страна нивото на водата беше високо, а от другата се виждаше само тесен, извит канал.

Двамата с Джо се спуснаха още няколко стъпала и отвориха нова врата. Вече се намираха под нивото на водата и се взираха в средната част на обекта през прозрачна стена от плексиглас.

— Това съм го виждал и преди — промърмори Кърт. — Прилича на язовирна стена. Външният слой е от разтрошени скали и пясък. Сивото ядро в центъра най-вероятно е от водонепропусклива глина. Долната част е позната като „прекъсваща завеса“. Вероятно е направена от бетон и пречи на водата да мине под бента.

Той посочи към задната част на обекта.

— Те дори пълнят басейна, сякаш е язовир.

— Защо им е да правят модел на бент? — зачуди се Джо.

— Не знам, но имам чувството, че отговорът няма да ни хареса.

В този миг звук от включване на генератор ги накара да замръзнат по местата си. Секунда по-късно, лампите на тавана светнаха. Кърт забеляза през водата размитите силуети на мъже в бели защитни костюми.

— Престори се, че работиш нещо — каза той.

Джо се захили.

— Сигурен съм, че тук някъде има надпис „изход“, който трябва да огледам.

— Звучи ми като работа за двама души.

Кърт и Джо се качиха по стълбите и излязоха от нишата за наблюдение. После махнаха на облечените като тях мъже от другата страна на басейна, които също ги поздравиха и отново влязоха в съблекалнята.

— Сега какво? — попита Джо.

През прозореца Кърт видя в помещението да влиза нова група мъже. Те не бяха в защитни костюми, а в изискани дрехи в тон с арабската традиция. Един мъж от персонала им посочваше разни неща. Зад тях вървеше брадат човек в сив кафтан.

— Това е Джин — посочи го Кърт, беше го виждал на снимка.

— Кои са другите? — попита Джо.

— Приличат на важни особи на обиколка — отвърна Кърт.

Джин поведе арабите към другата страна на басейна до стълбите, по които Кърт и Джо се бяха качили преди малко. После се спуснаха до нишата за наблюдение под нивото на водата.

— Дошли са за някаква демонстрация — прошепна Кърт.

— Мразя да бъда по-разумният — започна Джо, — но може би е добре да си плюем на петите, докато са заети с това.

Кърт поклати глава.

— Мъдър съвет, приятелю. Но сега разполагаме с места на първия ред. Най-вероятно ще имаме възможност да видим какво планират да правят. Мисля, че е належащо да останем облечени в тези костюми, за да не се набиваме на очи.

— „Належащо“?

— Това беше думата на деня в моя календар миналата седмица. Не мислех, че ще ми се отдаде случай да я използвам.

— Радвам се, че си обогатяваш речника. Ами ако някой от тях реши, че е належащо да ни попита какво правим тук? Или да ни накара да направим нещо, като например, да включим някоя голяма машина, а ние не знаем как?

— Ще натиснем няколко копчета, ще дръпнем две-три ръчки и ще се престорим, че сме специалисти — отговори спокойно Кърт.

— В това ни бива.

— Именно!

Кърт искаше още малко да успокои Джо, но вниманието му бе привлечено от няколко машини, които забръмчаха.

Той видя как Джин ръкомаха и говори, но през стъклото не можеше да чуе думите му.

— Сякаш гледаме телевизия с изключен звук — каза Джо.

В далечния край на басейна неколцина човека от персонала закачиха за куката на един кран голям жълт бидон. От вниманието, с което се отнасяха към тази операция, както и от виковете им и факта, че само работниците с бели защитни костюми доближаваха бидона, Кърт се досети какво има вътре.

— Със звук или не — каза той, — мисля, че ни предстои да видим истинско представление.