Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (14)

Глава 13

В полутъмната контролна зала близо до върха на най-високата завършена сграда на „Аква Тера“ Мартин Отеро стоеше пред три големи компютърни екрана. Два от тях бяха угаснали, а на третия се виждаше неясен образ, който се движи. След няколко секунди той също угасна като другите.

— Какво става?

Отеро не отговори. Блейк Метсън, адвокатът на Марчети, се наведе напред.

— Старецът умря ли или не?

Отеро посочи екраните.

— Ти ми кажи. Аз виждам това, което и ти. Откъде да знам?

Докато Метсън се опитваше да види нещо, Отеро рестартира програмата. Той се надяваше да получи сигнал от роботите — строители. В същия момент върху таблото на стената, което показваше схемата на целия остров, започна да мига червена лампичка.

— В предната лаборатория е проникнала вода — каза Отеро. Той веднага разбра какво се е случило.

— Помещението се е наводнило. Вероятно панорамният прозорец на Марчети се е спукал.

— Какво означава това за нас?

Отеро се завъртя на стола си и вече се чувстваше много по-уверен.

— Означава, че сме извадили късмет. Най-вероятно са мъртви. И сега ще прилича на злополука.

— „Най-вероятно“ не ни върши работа — заяви Метсън. — Важно е да сме сигурни, че са загинали. Трябва да намерим телата.

— Те са на шест метра под повърхността — подчерта Отеро. — Предполагам, че са били смазани от налягането на нахлулата в помещението вода, или пък са се удавили.

— Слушай — каза Метсън, — двамата с теб направихме милиони като продадохме конструкциите на Марчети на Джин и хората му. Но ако не се уверим, че тези досадници са загинали, няма да живеем достатъчни дълго, за да ги похарчим. Така че прати още няколко робота, открий телата им и ги измъкни като мъртви риби.

Отеро се обърна към клавиатурата и извади списък с действащите роботи. После влезе в папка, озаглавена „Водни“ и откри два подводни апарата, изпратени да работят близо до лабораторията на Марчети.

— Какви са тези?

— Чистачи — отвърна Отеро. — Обикалят корпуса и почистват водораслите и ракообразните.

— Могат ли да убиват?

— Само ако си ракообразно — каза Отеро. — Но ще ни помогнат да огледаме.

Той превключи чистача на ръчен контрол и го насочи към отсек 171-А — лабораторията на Марчети. Машината не беше създадена да плува бързо, но и разстоянието не беше голямо.

— Ето я палубата за наблюдение — каза Отеро. Роботът тъкмо минаваше покрай един правоъгълен прозорец. — Лабораторията на Марчети трябва да е отпред.

Няколко секунди по-късно, двамата видяха мястото, на което се намираше големия кръгъл прозорец.

Щетите бяха очевидни. Това, което до скоро беше внушителен портал, през който извираше ярка светлина, сега приличаше на тъмна пещера. Прозорецът беше счупен. Няколко парчета от дебелия плексиглас все още стърчаха от рамката, подобно на зъби в устата на великан. Вътре нищо не светеше.

— Накарай го да влезе — заповяда Метсън.

Отеро вече беше решил да го направи, но нещо привлече погледа му в дясната част от екрана. Той завъртя чистача в тази посока и камерата показа група плувци, които се опитваха да излязат на повърхността.

— Хвани ги!

Отеро разтвори щипците на чистача и насочи машината към най-близките боси крака. Бяха на жената.

Роботът се захвана за тях. Започна борба. Камерата се разтресе и от устата на момичето се появиха мехурчета. Отеро бутна ръчката на контролера надолу, за да накара чистача да се гмурне.

Машината се обърна, но не помръдна. В този момент на екрана се появи глава с побеляла коса и роботът се завъртя настрани. В слушалките се чу как ръката му се откъсва.

Жената се освободи и лицето на мъжа се появи отново. Той държеше чистача и гледаше право в камерата. Отеро почувства силата на погледа му дори през водата. Мъжът посочи с пръст към обектива и после го прокара хоризонтално по врата си, преди да счупи камерата и да обездвижи чистача.

Посланието беше ясно. Мъжете от НАМПД идваха и това нямаше да свърши добре.

Отеро натисна няколко клавиша на клавиатурата и после „ентър“. Така той задейства трик, с който да си покрие следите. После се изправи и сграбчи малко куфарче, пълно с пари. Това беше последното плащане за услугите му.

— Какво правиш? — попита Метсън.

— Махам се от тук! — отговори Отеро. — Ти остани, ако искаш.

Той извади револвер от чекмеджето на бюрото и бързо излезе през вратата. Няколко секунди по-късно Метсън тичаше, за да го настигне.

 

 

В дясната част на „Аква Тера“ Кърт откри стълба, водеща от водата до палубата. Двамата с Джо първи се качиха по нея и се скриха зад малък дъб, засаден в купчина дървени стърготини. Лейлани също се качи по стълбата и клекна зад тях. Тя изглеждаше изтощена.

— Сега какво? — попита Джо.

— Трябва да разберем как да влезем в контролната зала — отвърна Кърт. Той знаеше, че е добре да се допита до мъжа, който беше проектирал острова.

Остин погледна назад. Марчети се катереше по стълбата със скоростта на охлюв. Той почиваше след всяко стъпало, кашляше и плюеше вода.

— Хайде, Марчети! — подкани го Кърт шепнешком. — Нямаме цял ден!

— Опасявам се, че не мога повече — каза милиардерът. — Тук ще свърша, на тази стълба. Продължете без мен.

— С удоволствие — промърмори Кърт, — но искам да изключиш машините.

— Вярно — каза Марчети, сякаш беше забравил. — Идвам.

Той продължи да се изкачва. В това време, Кърт забеляза двама мъже, които излязоха от дясната пирамида и забързаха надолу по една стълба. Той разпозна единия. Беше надменният и груб помощник на Марчети. Другият му беше непознат.

— Как изглежда Отеро? — попита Остин.

Елууд показа глава над ръба.

— Среден на ръст — започна той, — тъмен тен, къса коса и много малка, овална глава.

Двете фигури бяха твърде далеч, за да е сигурен, но описанието съвпадаше с мъжа, когото видя. Секунда по-късно, двамата мъже се затичаха. От време на време поглеждаха назад — явно бягаха от нещо.

— Как може да се напусне този кораб? — попита той. — Имам предвид остров.

— С хеликоптер — отвърна Марчети. — Или през пристанището, с лодка или хидроплан.

Пристанището! Кърт беше предположил, че двамата са се запътили натам.

— Мисля, че Отеро и твоят адвокат искат да напуснат острова през пристанището — каза той. — Лейлани, помогни на Марчети да открие някой компютърен терминал. И гледай да не го убиеш. Колкото и да е досаден, мисля, че единственото нещо, в което можем да го обвиним, е престъпление срещу модата.

— Обещавам! — каза тя.

Кърт се обърна към Джо:

— Готов ли си?

Дзавала кимна и двамата се затичаха през житата, които им стигаха почти до раменете. Те прекосиха нивата и поеха напряко през парка. Изведнъж Кърт дочу звук от запалване на двигател.

— Това като лодка ли ти звучи?

— По-скоро като „Лайкоминг“ с въздушно охлаждане — отвърна Джо. — Ще вземат хидроплана.

— Тогава да побързаме.

Докато Кърт и Джо тичаха към другата страна на изкуствения остров, Лейлани и Марчети продължиха напред и влязоха в една сграда. По гърба на младата жена полазиха тръпки при гледката на мръсните, зареждащи се машини, но с нищо не се издаде.

Марчети отиде до програмния терминал и бързо въведе паролата си.

— Съжалявам, че се опитах да те уплаша — обърна се към него Лейлани, като се надяваше да успее да накара Марчети да промени решението си.

— Аз също — отвърна той и продължи да пише бързо. — Но не те обвинявам, че си ядосана.

Тя кимна.

— Влязох! — каза Марчети. За секунда изглеждаше въодушевен, но после застина с отворена уста. Притвори за миг очи, после ги отвори и се концентрира върху една част от екрана. — Отеро! — промърмори той. — Какво си направил?

Внезапно, машините около тях започнаха да се включват. Чу се звук от електрически мотори, а диодните им лампички от оранжеви станаха зелени.

— Какво става? — попита Лейлани.

— Променил е кода — отвърна Марчети. — Когато влязох в програмата, предизвиках реакция. Включил е роботите на режим „нарушител“.

— „Нарушител“? Какво означава това?

— Роботите ще преследват всеки, който не носи значка с чип за радиочестотна идентификация. Това е моята защита от пирати.

Лейлани нямаше значка, но и Марчети също.

— Къде ти е значката?

— В джоба на халата — отвърна той. — Този, който Кърт ме накара да съблека.

Кърт и Джо бяха прекосили парка и вече тичаха през другата житна нива. Чу се звук от втори двигател, по-различен от първия. Идваше някъде отдясно, в края на нивата. Малък комбайн се приближаваше застрашително. Хедерът му се въртеше бясно.

— Малко е рано за жътва — отбеляза Джо.

— Освен ако не се опитват да „ожънат“ нас.

Кърт ускори темпото и излезе от другата страна на нивата, на тясна пътека, която водеше към пристанището. Двамата с Джо тичаха с всички сили, но сякаш от нищото изникваха различни машини и се насочваха към тях.

— Очевидно Марчети все още не е успял да ги програмира — каза Кърт.

— Да се надяваме, че не си е забравил паролата.

Двамата мъже бяха издръжливи и бързи и след като пробягаха около трийсет метра по пътеката и прескочиха една стена, успяха да се измъкнат от машините. Няколко секунди по-късно Кърт и Джо летяха по стълбите, които водеха към пристанището. Хидропланът бе готов за излитане.

Трябваше да побързат.

Кърт се затича към най-бързата лодка сред няколкото, вързани на пристана — шестметрова „Донзи“. Той скочи вътре и изтича до контролното табло. През това време Джо отвърза въжетата. Остин натисна копчето за запалване и се усмихна — V-образният, осемцилиндров двигател оживя с рев.

— Консервите идват по кея — каза Джо.

Кърт погледна към роботите, които се насочваха към тях.

— Не се притеснявай — успокои го той, подаде рязко газ и завъртя кормилото.

Лодката се изстреля напред, зави и се стрелна през гладките води на пристанището. Кърт завъртя кормилото и насочи носа й към изхода във вълнолома. Хидропланът вече минаваше през него.

Остин се надяваше да ги настигне и може би да ги обърне, но шансът да успее беше минимален.

Той посочи към радиостанцията на таблото.

— Свържи се с Найджъл — каза той. — Кажи му да долети тук. Не искам да изпуснем тези момчета.

Джо включи апарата и настрои честотата.

— Найджъл! — извика той. — Говори Джо. Обади се!

Пилотът отговори със своя британски акцент, но не звучеше никак ведро:

— Здрасти, Джо, какво става?

— Вдигни птичката във въздуха — извика Джо. — Преследваме с лодка един хидроплан, но едва ли ще успеем да го настигнем.

— Ужасно съжалявам! — долетяха думите на Найджъл. — Иска ми се да ви помогна, но разглобих двигателя.

— Какво?! — извика Кърт.

— Защо? — попита Джо.

— Кърт ми каза, че иска всичко да изглежда достоверно. Затова свалих обтекателя, пръснах няколко части по земята и започнах да гледам озадачено. Реших, че това е най-добрият начин.

— Нямаше нужда да го прави чак толкова достоверно — промърмори недоволно Кърт.

— Този план пропадна — сви устни Джо.

Единственото, което им оставаше, бе да ударят леко самолета с надеждата да го спрат. Но при това опасно начинание трябваше да останат живи.

Моторницата премина през изхода във вълнолома. На двеста метра пред тях хидропланът завиваше по вятъра и се готвеше за излитане.

Кърт натисна ръчката на газта докрай и засече плъзгащия се по водата самолет. Пилотът инстинктивно зави, но машината остана стабилна.

Остин завъртя кормилото наляво и се върна при самолета. Пилотът вече ускоряваше машината. Кърт влезе в дирята на хидроплана и го последва.

— Хайде! Хайде! — мърмореше си той, докато изстискваше и последната капчица мощност от моторницата.

Лодката буквално полетя по вълните. Остин подмина самолета отляво и отново го засече.

Джо залегна и изкрещя. Хидропланът подскочи над тях, металната му перка ги подмина, рулят на единия понтон закачи част от лодката и машината тежко се приводни точно пред тях.

Кърт се надигна.

— Радвам се, че никой не остана без глава.

— Предлагам да не повтаряме същото нещо скоро — каза Джо. — Нямам никакво желание да разбирам как се чувства коктейл „Маргарита“ в блендер.

Кърт очакваше самолетът да завие, а не да ги прескочи, но все пак им бяха попречили. Хидропланът се беше приводнил доста странно, а пилотът беше намалил, за да стабилизира машината. Сега се опитваха отново да излетят като се засилваха в другата посока.

— Поеха срещу вятъра — каза Джо. — Сега ще им е много по-трудно да излетят.

— Трудно, но не и невъзможно — отвърна Кърт. Той умело насочи лодката така, че да застане в разпенената следа на самолета и удари единия от понтоните. Машината се наклони и изви, а пилотът се бореше да я стабилизира, но бързо се върна в първоначалния си курс.

През това време Лейлани гледаше ужасена към цяла армия от машини, които се изправиха и тръгнаха към тях. Трите, които ги нападнаха под водата, я уплашиха сериозно, но петдесет вече си бяха истински кошмар. Усети, че я обзема силен гняв.

— Направи нещо! — извика тя към Марчети.

— Опитвам се! — отвърна нервно той. — Отеро е хитро малко човече! Ако знаех, че е толкова умен, щях да му плащам повече.

Лейлани се огледа. Видя само машините и редица шкафчета.

— Какво има вътре?

— Работни униформи.

— Със значки?

— Да — каза Марчети развълнувано, — точно така! Да вървим!

Лейлани се затича, плъзна се под замахващата ръка на един от роботите и се заби в шкафчетата подобно на бейзболен играч, който завзема база. Бързо се изправи, отвори една вратичка и измъкна работна униформа. На нея беше закачена бяла значка и младата жена я стисна здраво.

Приближаващите се машини спряха, а после се насочиха към Марчети, който тракаше бързо по клавиатурата, но без резултат.

— Не мога да разбия кода! — извика той.

Машините вече го приближаваха и една от тях го събори на земята.

Друга доближи включена бормашина към лицето му. Бургията и се въртеше заплашително.

Лейлани се затича, проби си път между роботите и скочи върху Марчети. Тя го прегърна силно с надеждата машините да възприемат общата им топлина като един човек и в същото време да разчетат значката.

Бургията продължаваше да се приближава. Девойката сграбчи Марчети и затвори очи.

Внезапно шумът утихна. Бормашината спря да се върви и се прибра. Вторият робот пусна Марчети и малката армия от машини се отдалечи в търсене на друга жертва.

Лейлани продължаваше да държи Марчети в обятията си.

След като машините излязоха под строй от помещението, тя го погледна студено и решително. Искаше той да разбере нещо.

— Длъжник си ми! — заяви тя.

Той кимна и Лейлани го пусна. И двамата не сваляха очи от вратата.

 

 

На осемстотин метра от плаващия остров от самолета започнаха да обстрелват Кърт и Джо. Хидропланът зави, насочи се по вятъра и ускори. Кърт още веднъж застана с лодката зад него.

— Сега или никога, Джо!

— Хрумна ми нещо — каза Дзавала.

Той се качи на носа на лодката и грабна котвата.

— Един мой приятел от Колорадо ме научи да мятам ласо — извика той и започна да върти десеткилограмовата котва на въжето сякаш беше лека като перце.

Кърт отгатна намеренията му и още веднъж бутна ръчката на газта докрай. Доближиха бързо самолета.

Покрай тях отново засвистяха куршуми, но Кърт мина с лодката от страната на пилота и се скри под крилото.

Джо завъртя и метна котвата като олимпийски чукохвъргач в момента, в който самолетът се отдели от водата. Тя полетя напред, уви се около подпорите на понтона и въжето се опъна.

Носът на самолета се вдигна и отдели предницата на моторницата от водата. Тежестта и съпротивлението бяха прекалено големи. Лявото крило се спусна, удари водата и хидропланът се разби в морето. Навсякъде се разхвърчаха части.

Лодката полетя настрани и кнехтът на котвата се отчупи, но Кърт не допусна да се преобърнат. Той зави наляво, намали газта и обърна, за да види катастрофиралия самолет.

Хидропланът беше спрял, а единият понтон липсваше. Крилата висяха като прекършени, а част от опашката беше откъсната. Машината се пълнеше с вода и изглежда, че потъваше.

— Страхотно! — извика Джо и вдигна победоносно юмрук във въздуха.

— Трябва да те запишем за някое родео — засмя се Кърт и насочи лодката към неузнаваемия самолет.

Машината потъваше бързо, а двамата мъже вътре отчаяно се опитваха да излязат. Метсън се измъкна пръв и не след дълго вече се държеше за лодката. Отеро го последва.

Двамата направиха няколко опита да се качат вътре, но Кърт всеки път подаваше газ и им се изплъзваше.

— Моля ви — извика Отеро, — не мога да плувам добре!

— Тогава не е добра идея да живееш на плаващ остров — отвърна Кърт и засили, докато и двамата се пуснаха и после отново намали. Мъжете доплуваха до лодката и се хванаха за борда.

Кърт отново подаде газ.

— Идеята беше негова! — каза Отеро докато плуваше.

— Коя? — попита Кърт.

— Да откраднем микророботите — отвърна Отеро.

— Млъквай! — извика Метсън.

— На кого ги предадохте? — попита Джо.

Почти удавеното дуо се хвана за лодката и Отеро опита отново да се качи на борда.

— Господин Остин — каза Джо, — мисля, че имаме правило срещу разни катерачи и държачи.

Кърт кимна и се усмихна.

— Така е, господин Дзавала, прав сте.

Този път той подаде малко повече газ. Двамата мъже опитаха да се задържат, но скоро паднаха във водата. Кърт продължи да се отдалечава от тях.

— Чакайте! — извика Отеро, като пляскаше във водата. — Ще ви кажа!

Кърт долепи длан до едното си ухо.

— Преди да сме се отдалечили прекалено — извика той.

— Името му е Джин — изломоти Отеро. — Джин ал-Халиф.

Кърт дръпна ръчката на газта и лодката спря.

— Къде можем да открием този Джин? — извика той.

Отеро погледна към Метсън, който клатеше глава.

— Живее в Йемен. Друго не знам.