Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (11)

Глава 10

Джин ал-Халиф вървеше през пустинята под лунното небе, а до него крачеше Сабах. Пясъците, които познаваше от дете, блестяха като сребро под краката му. Те му напомниха за онази нощ преди четиридесет години, когато семейството му беше нападнато. Нощ, в която бандити, преоблечени като приятели, се бяха прокраднали в оазиса и убиха майка му и братята му. Това беше урок, който той никога не забрави. Джин подозираше, че случката е на път да се повтори.

— Някакви новини от Азис? — попита той. Имаше предвид египетския генерал, който беше обещал да подкрепи неговия план.

Сабах изглеждаше спокоен.

— Както предположи, Азис се отметна от думата си. Вече нямал интерес да ни финансира.

В далечината проблесна светлинка. На хоризонта, близо до брега, започнаха да се скупчват гръмотевични облаци. Дъждовете все още не бяха достигнали сушата, но скоро пустинята щеше да започне да се къпе в неочаквани валежи. Последното доказателство за гениалността на Джин. И въпреки това, планът беше на път да се провали, точно преди успешния си край.

— Азис е предател — каза Джин с безизразно лице.

— Той е човек със свои собствени интереси — поправи го Сабах. — И той като всички ухажва тези, които му носят печалба. Съветвам те да не го приемаш лично.

— Тези, които нарушават обещанията си, ме обиждат — каза Джин. — С какво се оправда?

— С египетските политици — отговори Сабах. — Военните там контролират всичко от петдесет години насам, включително най-печелившите бизнеси. Но ситуацията започва да се раздвижва. „Братството на мюсюлманите“ набира сила и в днешно време е опасно за военните да развиват каквато и да било цивилна дейност. Особено с чужденец.

— Но нашата програма ще помогне и на тях — не се предаваше Джин. — Ще донесе живот на техните пустини, също както и на нашите.

— Да — каза Сабах, — но те имат бента Асуан и водата в язовир Насър. Те не се нуждаят до такава степен от това, което предлагаме. Освен това, Азис не е прост човек. Той знае истината. Ти можеш да докараш дъждовете или да ги спреш. Но можеш също така да ги насочиш към други страни, които си платят.

Джин се замисли. Беше неизбежно.

— Той не ме познава — настоя той. — Ще му извия ръцете!

— Предупреждавам те, Джин, той няма да промени решението си.

— Тогава ще изпита моя гняв.

Сабах не изглеждаше доволен.

— Мисля, че моментът не е подходящ да си създаваме нови врагове. Поне докато не се разправим с американците. Знаеш, че са открили следи от ордата на повредения катамаран.

— Да — каза Джин, недоволен от новината. — В момента търсят Марчети. Той е основният им заподозрян.

— Лесно ще го открият — каза Сабах. — Тези хора от НАМПД са много решителни. Няма да се поколебаят да се изправят срещу него.

— Нас това какво ни засяга? — попита Джин. Думите му бяха пропити със самоувереност.

Сабах изглеждаше притеснен.

— Не ги подценявай.

Джин се опита да го успокои.

— Обещавам ти, мой добър и верен помощнико, нас никой няма да ни заподозре. Когато открият Марчети, ще намерят смъртта си и това, което се простира отвъд нея за всички неверници като тях. Сега, да обсъдим по-спешни въпроси.

Двамата наближиха група от хората на Джин, които бяха обградили двама свои другари. Те седяха на земята, вързани с гръб един към друг, точно до един изоставен кладенец. Бездънната му паст зееше, разтворена и тъмна, обградена само от стена от глинени тухли, която се издигаше на не повече от трийсет сантиметра от земята. От двете страни на кладенеца се виждаха две железни подпори, които някога са крепели лост с въже и кофа.

Двамата впериха погледите си в Джин. Личеше, че са изплашени до смърт.

— Признаха ли, че са се провалили?

Капитанът на стражите поклати глава.

— Продължават да твърдят, че са изпълнявали заповеди.

— Наредихте ни да нападнем жената — провикна се единият от вързаните. — Направихме точно това.

— Трябваше да я нападнете, само за да подмамите мъжа след себе си. Той беше мишената и задачата ви бе да го заловите, а не да бягате като страхливци, щом ви подгони. А и не трябваше никой да ви вижда. Вече са разпространили описанията ви. Разполагат и със снимка от една охранителна камера на кея. Вече не сте ми нужни!

— Островът е много малък и нямаше къде да се скрием. Трябваше да избягаме.

— Значи признавате — каза Джин. — Избрали сте лесния път. Пътят на страхливците.

— Не — отвърна мъжа. — Кълна се, че не беше така! Капанът не проработи. Той ни надви. Нямахме оръжие.

— Той също не е имал.

Джин се обърна към Сабах.

— Какво предлагаш?

Сабах огледа мъжете и групичката верни на Джин хора.

— Трябва да бъдат набити с камшик — каза той. — После да бъдат намазани с мед и вързани за колове. Ако оцелеят до обяд, ще им простим.

Джин помисли върху предложението му. То щеше да се хареса на другите мъже, но щеше да остави грешно послание и да покаже, че е слаб.

— Не — каза той. — Не мога да проявя милост. Те са се провалили заради липса на воля. Подобни мисли не бива да се предават на другите.

Джин се приближи до мъжете.

— Ще се погрижа за семействата ви. Дано животът им се окаже по-достоен от вашия.

Той отстъпи и после ритна силно първия мъж. Мъжът падна настрани и изчезна в изоставения кладенец. За секунда остана да виси във въздуха, крепен от тежестта на другия затворник, за когото беше вързан.

— Не, Джин! — извика вторият мъж. — Моля те, имай милост!

Джин го ритна по-силно от първия.

Наоколо полетяха зъби, кръв и слюнка. Той падна назад и двамата мъже изчезнаха в кладенеца. Виковете им отекваха докато падаха. Секунда-две по-късно, се чу ужасяващо тупване и двамата замлъкнаха. Не последваха агонизиращи викове.

Джин се обърна към другите мъже. Лицето му пламтеше от ярост.

— Те ме принудиха да го направя! — извика той. — Нека това бъде урок за всички ви. Не се проваляйте в задачите си! Следващият, който ме предаде, ще умре по-бавно и по-мъчително. Уверявам ви!

Мъжете се отдръпнаха назад, уплашени от гнева и силата му.

Той им хвърли бърз гневен поглед и се отдалечи. Сабах вървеше до него и се опитваше да не изостава.

— Не мисля, че това беше…

— Не спори с мен!

— Само те съветвам! — настоя спокойно Сабах. — По-добре е да бъдеш милостив със своите, а безмилостен към враговете си.

Джин избухна.

— Тези, които ме предават, са мои врагове! Също като другите, които нарушават обещанията си, като Азис. Парите, които обеща, ни бяха жизнено необходими. Сега ни карат да се подмазваме на китайците и саудитците за още. Искам това да се промени. Нека Азис да се влачи в краката ни и да се моли да му помогнем.

— Как предлагаш да го направим?

— Бентът Асуан му дава сила — каза Джин. — Без него Египет няма да може да се изхранва и Азис ще се нуждае от нас повече от всички други. Намери начин да го разрушим.

Сабах притихна и след малко повдигна едната си вежда.

— Мисля, че има един начин.

— Добре тогава — каза Джин. — Искам бентът да изчезне.

Докато говореше, в пустинята пред тях се дочу гръм. В далечината проблесна светкавица. За Джин това беше знак свише.

Сабах също я забеляза, но в очите му се четеше само безпокойство.

— Мнозина ще умрат — каза той. — Вероятно стотици хиляди. По-голямата част от населението на Египет живее по бреговете на река Нил.

— Това е наказание за предателството на Азис! — отсече Джин. — Той ще е отговорен за смъртта им.

Сабах кимна.

— Както наредиш…