Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (49)

Глава 48

Кърт Остин нямаше престава какво е „Причинителят на болка“, но това име засили любопитството му да разбере. Първо обаче трябваше да се справи с новата си популярност.

Той и Лейлани станаха почетни гости на остров Пикет. Кърт беше първият американец, стъпил на тяхна земя от седемдесет години насам и това беше нещо значимо, но фактът, че познаваше сегашният Хари Труман караше островитяните с техните военни униформи да се отнасят с него като с Макартър, завърнал се на Филипините.

След като им дадоха вода за пиене и им позволиха да се изкъпят и да облекат униформи като техните, жителите на остров Пикет ги нахраниха с прясно уловена риба, манго, банани и кокосово мляко от дърветата, растящи в изобилие на острова.

Докато ядяха, Таутог и трима други им разказваха истории. Обясниха им как всичко, което имат и знаят, го дължат на капитан Пикет и сержант Уоткинс. Те не се изразиха с толкова много думи, но изглеждаше, че двамата мъже са създали тяхната цивилизация от нищото и са възприемани почти като митични духове.

След края на вечерята островитяните предложиха на Кърт и Лейлани да разгледат острова.

Остин не можеше да не признае гениалността в разположението на отбранителните позиции. Сгради, построени от ръждясали метални листове, се криеха между дърветата. Окопи и тунели свързваха една пълна с провизии пещера, постовете на съгледвачите и зоните с цистерни, поставени в пясъка да събират дъждовна вода. Навсякъде се виждаха части от кораба — бойлери, тръби и стоманени греди. Дори камбаната на „Джон Бъри“ беше пренесена на висок хълм, откъдето можеше да звъни и да предупреждава хората, в случай че японците нападнат.

— Не мога да повярвам, че никой не им е казал — прошепна Лейлани, докато вървяха под палмовите дървета на няколко крачки зад водачите си.

— Не мисля, че тук идват много посетители — прошепна в отговор Кърт.

— Не е ли редно ние да им кажем?

Кърт поклати глава.

— Според мен те не искат да знаят.

— Как така?

— Крият се от света — обясни Остин. — Сигурно това е част от стратегията на Пикет да пази „Причинителя на болка“ далеч от чужди очи.

Лейлани кимна. Очевидно беше разбрала какво има предвид.

— Дали да не се измъкнем от тук и да ги оставим да си се крият? — попита Лейлани. — Все пак това е остров. Сигурно имат лодки. Може да вземем една на заем.

Кърт знаеше със сигурност, че имат лодки, защото Таутог беше споменал, че лагерът му включва още два острова, които могат да се видят само от най-високата точка на върха.

Той прецени, че островите трябва да са на поне двайсет и пет, може би дори трийсет километра. Ако една лодка може да стигне до там, ще се добере и до някой от транспортните коридори.

— Те разполагат с лодки — каза Кърт. — Но ние няма да ходим никъде. Само аз ще отида.

Лейлани го погледна изненадано. Веждите и подскочиха, тялото й се вкамени и тя се закова на място.

— Моля?

— Тук си в безопасност — продължи Кърт.

— Това не означава, че искам да остана. Имам усещането, че се намирам в някаква странна версия на „Островът на Гилиган“ и нямам намерение да се превръщам в Джинджър.

— Повярвай ми — не отстъпваше Кърт, — повече приличаш на Мери Ан. Но не за това ще останеш тук. Важно е да стоиш далеч от опасността, докато стигна до „Аква Тера“.

Тя млъкна за миг, сякаш се опитваше да осмисли думите му.

— Ще се върнеш там? За малко щяхме да се удавим, докато се опитвахме да се измъкнем от там.

— И попаднахме тук — каза Кърт. — Нещата се оправят.

— И мислиш ли, че като се върнеш на плаващия остров, контролиран от терористи, ще обърнеш нещата?

— Възможно е, ако отида с пушки и ги изненадам.

Тя го погледна внимателно, сякаш се опитваше да разчете мислите му.

— Твоите приятели на острова?

Той кимна.

— Не само това — продължи Кърт. — Джин е там и е намислил нещо по-мащабно от тероризъм, търговия с оръжия или пране на пари.

— Какво?

— Всичко започна с едно изследване на температурите на водата. Времето над Индия стана непостоянно. Две години валежите там бяха необичайно ниски, а тази година се очертава да е най-сухата. Брат ти изследваше температурите и теченията, защото вярваше, че причината може да се крие именно там, в доскоро непознатия ефект „Ел Ниньо“.

Тя кимна.

— И се е натъкнал на онези малки машини, които Джин е разпръснал в океана.

— Именно — потвърди Кърт. — Когато започнаха да отразяват слънчевата светлина, усетих как топлината се издига от водата. Двете неща със сигурност са свързани. Не знам защо, но Джин си играе с температурните разлики във водите на океана и ефектът на пеперудата води до ужасяващи последствия.

 

 

Групичката им вече беше на източния край на острова до отвесна скала, не по-висока от шест метра. Далеч пред тях се виждаше дълга плажна ивица с много по-удобен достъп през рифа, отколкото този от север, през който минаха.

Кърт се надяваше да са стигнали до нещото, което най-много желаеше да види.

Таутог вдигна ръка и посочи плажа.

— Капитан Пикет ни каза, че ако японците дойдат, ще нападнат от тук.

Кърт реши, че в това има смисъл. Плажът изглеждаше лесен за дебаркиране.

— Затова ни каза да донесем „Причинителят на болка“ от тази страна на острова.

Таутог даде знак на няколко от своите мъже и те преместиха ограда, изплетена от тръстика. Зад нея се откри пещера, в която имаше някакво странно устройство. То напомни на Кърт за система от високоговорители. Квадратната форма беше висока метър и двайсет, широка трийсет сантиметра и разделена на редици от шестоъгълни жлебове. Имаше четири реда от по десет. Жлебовете сякаш бяха изработени от керамика.

— Включете я — нареди Таутог.

Зад тях, двама от неговите хора започнаха да дърпат напред и назад система от ръчки. Приличаха на дървосекачи, разрязващи дънер с голям трион с две дръжки, но всъщност ускоряваха махово колело. То беше свързано с намотки на генератор и след няколко секунди колелото и динамото в генератора вече се въртяха бързо.

От шестоъгълните жлебове на високоговорителя се дочу пукащ звук. На около трийсет метра разстояние във водата се появи вълнение и след няколко секунди петнайсетметров участък от морето завря.

Таутог махна отново и хората му преместиха още седем огради от камуфлажен материал. Генераторите в тези пещери заработиха и водата пред целия плаж се развълнува по същия начин.

Кърт забеляза риби, бягащи от яростната атака. Те скачаха като сьомги, опитващи се да изкачат малък водопад. Двойка птици се гмурнаха след тях, мислейки ги за лесна плячка, но внезапно се извърнаха, сякаш се удариха в силово поле.

Говорителят определено излъчваше някакви вибрации, но Кърт дочуваше само пукащо бръмчене, наподобяващо това от високоволтови кабели, пренасящи електричество.

— Звукови вълни.

— Да — отвърна Таутог. — Ако японците дойдат, няма да напуснат живи плажа.

Кърт забеляза, че птиците и рибите са добре.

— Не изглежда да е смъртоносно.

— Не, но силната болка ще ги направи уязвими. Ще станат лесни мишени.

— Звуково оръжие — каза Лейлани. — Звучи налудничаво, но вече се среща в природата. При гмурканията ни с Кимо съм виждала как делфините използват ехолокация, за да зашеметяват рибата, преди да я захапят с челюстите си.

Кърт беше чувал за това, но не го беше виждал с очите си. Той знаеше за едно друго звуково оръжие.

— Военните от десетилетия работят върху подобни системи. Планът е да ги използват като безвредни устройства за контрол на тълпи при масови събирания. Това би им спестило употребата на гумени куршуми и сълзотворен газ. Не знаех, че идеята е съществувала още по време на Втората световна война.

— Как точно работи? — попита Лейлани.

— Мога само да предполагам — отвърна Кърт. — Проста хармонична вибрация. Звуковите вълни се разпространяват с различна скорост и под различен ъгъл. После се събират в зоната, в която водата завира. Нещо като звуков лъч.

— Радвам се, че не го използвахте върху нас — каза Лейлани на Таутог.

— Попаднали сте на грешния плаж — отвърна спокойно той.

Кърт беше доволен.

— Една точка за моето навигиране.

Докато наблюдаваха как водата се вълнува, в ума му се зароди нова идея, но за да рискува, трябваше да разбере колко ефективен е „Причинителят на болка“.

— Искам да го изпробвам.

— Ако желаеш, можем да доведем затворника.

— Не — каза Кърт, — не върху него. Върху мен.

Таутог го погледна учудено.

— Ти си странен човек, Кърт Остин.

— Правя каквото е необходимо, за да оцелея и да свърша работата си — отвърна Кърт. — Освен това, не искам да виждам как някой страда. Дори и бивш мой враг.

Таутог се замисли, но нито се съгласи, нито отказа. Той натисна едно копче, говорителят пред тях изключи и в стената от звук се появи дупка.

Лейлани сграбчи Кърт за ръката.

— Да не си полудял?

— Вероятно — отвърна той, — но трябва да знам.

— Предупреждавам те — каза Таутог, — ще изпиташ много силна болка.

— Колкото и странно да звучи — каза Кърт, — искрено се надявам да е така.

Минута по късно той вече стоеше на пясъка до водата. Забеляза няколко риби, носещи се неподвижно по вълните. Очевидно не всички се бяха измъкнали невредими.

Звуковите вълни от другите говорители отекнаха около него и продължиха да карат въздуха и водата да трептят, но по-голямата част от енергията беше неуловима за човешкото ухо. Той успя да долови само призрачни ефирни звуци.

Кърт погледна назад към скалата и видя как Лейлани държи ръце пред устата си. Таутог стоеше гордо изправен и Остин се изпъна като гладиатор, готов да влезе в битка.

— Сега! — викна той.

Таутог натисна копчето. Кърт незабавно почувства вълна от болка с всяка фибра от тялото си, сякаш мускулите му се схванаха едновременно. Главата му бучеше, очите го боляха, а ефирното бръмчене, което чу преди малко, се превърна във виещ звук. Той го усети с челюстта и черепа си. Кърт помисли, че тъпанчетата му ще се пръснат, а може би и очните му ябълки.

Той събра всичката си сила и воля и остана на крака. Опита се да се придвижи напред. Имаше чувството, че дърпа огромен каменен блок. Едва успя да помръдне.

Направи една крачка, а после втора, но болката стана непоносима и той се строполи на пясъка, покривайки с ръце ушите и главата си.

— Изключете го! — извика Лейлани. — Ще го убиете!

На друго място и при други обстоятелства Кърт щеше да приеме думите й за женска истерия, но докато вълните от болка раздираха всяка клетка от тялото му, той почувства, че тя може би е права.

Говорителят изключи и агонията спря внезапно. В един момент я имаше, а в следващия не.

След нея остана умора и чувство на пълно изтощение. Кърт лежеше на плажа, без да може да направи нещо повече от това да диша.

Лейлани се затича по плажа и седна на пясъка до него.

— Как се чувстваш? — попита тя и му помогна да се обърне на една страна. — Добре ли си?

Той кимна.

— Сигурен ли си?

— Не изглеждам ли добре? — успя да промърмори Кърт.

— Не, никак — каза тя.

— Но съм — настоя той. — Кълна се!

— Не те познавам от много време — продължи Лейлани и му помогна да седне, — но не си напълно нормален. Нали?

Въпреки изтощението, Кърт не можеше да не се засмее. Той се надяваше да чуе нещо като „Не искам да те загубя“, „Започнах да се привързвам към теб“ или нещо подобно.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Помислих, че ще кажеш нещо друго — каза той, — но това не означава, че си далеч от истината.

Тя се усмихна.

— Докъде стигнах? — Той имаше усещането, че е изкачил връх Еверест с тежка раница на гърба.

— Цели шейсет сантиметра — отвърна Лейлани.

— Само толкова?

Тя кимна.

— Всичко продължи само няколко секунди.

На Кърт му се стори, че е минала цяла вечност.

Останалите лъчи около тях изключиха. Таутог дойде да види как са, точно когато първата спокойна вълна се разби в пясъка.

— Съгласен съм с нея — каза той. — Ти изобщо не си нормален.

Кърт почувства, че силите му се връщат.

— Е, след като получих отговор на този въпрос, следващият едва ли ще те изненада.

Той протегна ръка, Таутог я хвана и му помогна да се изправи.

— Какво точно би желал от нас?

— Имам нужда от лодка — каза Кърт, — дванайсетина пушки и една от тези машини.

— Планираш да спасиш приятелите си ли? — попита Таутог.

— Да.

Мъжът се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че ще те оставим да тръгнеш сам?