Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (55)

Глава 54

Вратите на асансьора се отвориха на последния етаж от пирамидата на Марчети в едно луксозно фоайе. Трима от мъжете на Джин стояха на пост и се обърнаха рязко при звука от писукането на пристигащата кабина.

Беше естествена реакция. Нямаха причина да заподозрат някаква неприятност. Всъщност, Кърт реши, че реагират на звуковата вълна от „Причинителят на болка“. Тримата паднаха на колене.

Единият издаде стон, другият залитна и събори маса с ваза, която се счупи на парчета, а третият просто се строполи на пода.

Кърт пусна дръжката, с която захранваше системата с ток, а Пол, Гамей, Таутог и Вару закопчаха с белезници зашеметените и объркани мъже.

— Познавам тази болката — каза Кърт. — Или поне я изпитах преди около десет часа.

След като залепиха устите им с лейкопласт, ги затвориха в стаичката на чистачите.

— Натам! — каза Марчети и се затича надясно.

Групичката зави зад ъгъла, където фоайето се съединяваше с коридор. Кърт надникна внимателно и видя, че няма никого.

— Да вървим!

По средата на коридора стигнаха до една голяма двойна врата. Марчети се приближи до електронната ключалка и започна да въвежда своя код. В този момент далеч под тях проехтяха изстрели. Звучаха приглушено сякаш някой стреляше с пистолет с капси.

— Явно част от хората на Джин са оказали съпротива — предположи Гамей.

Кърт кимна.

— Побързай!

Марчети довърши набирането на кода и Пол и Таутог заредиха „Причинителят на болка“.

Кърт отвори вратата с ритник и натисна копчето. Помещението беше празно.

— Стаята ли сбъркахме?

Остин изключи машината, влезе и се огледа. Някой беше спал в леглото. Той долови аромат на жасмин. Същият парфюм, който Зарина използваше. Очевидно двамата с Джин бяха по-близки, отколкото предполагаше.

— Това е мястото — каза Кърт. — Просто сме ги изпуснали.

Той се върна ядосан при Марчети и промърмори:

— Съветвам те да си смениш чаршафите.

— По-скоро ще изгоря цялото легло — отвърна милиардерът.

Кърт продължи по коридора и дочу още изстрели. Останалите се затичаха, за да го настигнат.

— Това обяснява защо хората му скочиха като ужилени — каза Пол. — Явно са помислили, че се връща.

— Къде ли са отишли Джин и Зарина? — попита Лейлани.

— Сещам се за едно място — отвърна Кърт.

 

 

Джин стоеше в контролната зала на „Аква Тера“ и не можеше да повярва на случващото се. Зарина, Отеро и Метсън го бяха наобиколили. Зад тях стоеше радиста и още един от хората му. Останалите десетима се бяха разпръснали из изкуствения остров и се биеха с екипажа на Марчети и хора, които приличаха на американски морски пехотинци.

— Как е възможно? — попита Джин. — Тук няма патрулни лодки, нито хеликоптери. Откъде са се появили?

— Имаме видео запис от нивото с килиите — каза Отеро и отвори един лаптоп. — Неприятно ми е да го кажа, но на записа се вижда Остин.

— Не може да бъде! — викна Джин. — Той е мъртъв! Убих го два пъти!

— Значи е възкръснал — рече язвително Отеро и обърна лаптопа към него. — Виж!

Наистина беше Остин. Джин не можеше да повярва на очите си.

Звукът от стрелбата приближаваше. От наблюдателната площадка се виждаха няколко от хората на Джин, тичащи към централния парк на Марчети, но не успяха да стигнат до там.

— Трябва да изчезваме от тук — каза Зарина. — Тази битка е изгубена.

Джин огледа острова. Нямаше как да стигнат до сухия кей, на който беше летящата лодка. Дори и да успееха да се качат на нея, няколко добре насочени куршума или ракети, можеха да ги свалят.

— Не можем да избягаме — каза тихо той.

— Но и не можем да победим — отвърна остро Зарина. — Ние сме само петима.

— Млъкни! — ядоса се Джин.

Той се опитваше да намери начин да обърне ситуацията. Погледна към Отеро.

— Свържи се с ордата и зареди предавателя.

Отеро затрака по своя лаптоп и после го бутна към Джин.

— Имаш достъп.

— Какво ще правиш? — попита Метсън.

Джин не отговори и се наведе над клавиатурата. Първо започна да натиска клавишите бавно, за да се увери, че е в правилната част от системата, а после все по-бързо.

Стрелбата в коридора го пришпори. Той избра една команда от менюто и натисна „ентър“.

Вратата на контролната зала се отвори и проехтяха изстрели. Няколко куршума рикошираха в стените.

Джин залегна, а Метсън и радистът паднаха покосени. Няколко секунди по-късно другият човек на Джин също бе убит.

— Предай се, Джин! — проехтя гласът на Остин.

Джин се намираше зад една преграда в средата на контролната зала, където бяха разположени много от основните уреди за управление на острова. Отеро и Зарина се скриха зад него.

— Ако го направя?

— Ще ти сложа белезници и ще те предам на властите.

— Нима очакваш да ти повярвам, че няма да ни убиеш?

— Колкото и да ми се иска — отвърна Остин, — не мога сам да взема подобно решение. Но не разчитай, че ще се върнеш в Йемен. Предполагам, че ще те пратим в Международния съд или някоя американска военна база.

— Няма да се оставя във ваши ръце! — извика Джин.

— Тогава се покажи и да приключим с това като мъже.

Джин виждаше Остин в едно отражение. Беше скрит зад ъгъла на стоманена преграда и не можеше да го улучи. Ако се изправеше, Кърт щеше да го убие. Ако останеше скрит, скоро Остин, или някой от екипа му, щеше да го нападне във фланг.

— Имам по-добра идея — каза Джин. — Сега ще ти дам един урок за това какво е истинска власт и как се използва тя.

Той погледна към лаптопа. Мигащото зелено квадратче на екрана му подсказа, че инструкцията е изпратена и приета.

Вече можеше да действа.

Той извади пистолета, натисна предпазителя с палец докато се чу щракване и го притисна до гърдите си.

— Времето почти изтече — осведоми го Остин.

Джин го знаеше.

Той опря дулото на пистолета до тила на Отеро и натисна спусъка. Приглушения взрив разпръсна компютърния програмист и останалото от главата му върху пода. Вторият изстрел на Джин разтроши лаптопа. Наоколо полетяха пластмасови парчета и микрочипове. Той стреля още веднъж, за да е сигурен и унищожи екрана на компютъра.

После хвърли оръжието настрани.

— Предавам се — каза той и вдигна ръце.

Защитен от преградата, Кърт наблюдаваше Джин в същото отражение. Нещо не се връзваше. Видя как Джин вади оръжието си и очакваше да започне да стреля, но куршумът в главата на Отеро и хвърлянето на пистолета бяха меко казано подозрителни.

Зарина също хвърли оръжието си и вдига ръце. Двамата с Джин се изправиха бавно, а Кърт насочи карабината „М1“ към гърдите му.

— Ако мръднеш, ще умреш!

Остин влезе в стаята. Пол и Таутог го последваха и се разделиха.

Кърт имаше чувството, че са попаднали в капан. Той държеше Джин на мушка и огледа мъртвите — охранителят на Джин, Метсън, това, което беше останало от Отеро, и радиста.

Не откри нищо нередно, но Джин продължаваше да гледа самодоволно, сякаш беше изтеглил печеливша карта или се беше измъкнал безнаказано.

— Какво си направил? — прошепна Кърт, като очакваше всеки момент да се задейства някакъв скрит механизъм и да избухне бомба. — Какво си направил?

Джин не отговори, но Остин забеляза унищожения лаптоп. Осъзна и че беше екзекутирал Отеро, програмиста. Двете неща със сигурност бяха свързани.

През отворената врата проехтяха далечни изстрели. Бяха мъжете на Таутог на нулевата палуба.

— Нещо става — извика единият. — Морето сякаш оживя!

Кърт излезе отвън. Въпреки мъглата и мрака, той успя да види как водата ври.

— Марчети, включи светлините!

Елууд се затича към контролното табло и започна да натиска множество копчета. Морето около отвора се окъпа в светлина. Марчети беше включил прожектори над и под водата. Кърт веднага разбра какво става.

Морето се вълнуваше, сякаш вреше. Ордата около острова беше излязла на повърхността и сега напредваше към острова.

— Той ги е извикал — прошепна уплашено Марчети. — Повикал ги е да се приберат у дома.

Джин се засмя. Дълбокият му смях бе зловещ, садистичен и преливащ от самовлюбена гордост.

— Сега ще разберете какво имам предвид под власт! — каза той. — Ако не ме освободите, ордата ще ви погълне.