Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (39)

Глава 38

Кърт поддържаше курс на запад, а Лейлани търсеше начин да запуши дупката.

— Какво виждаш?

— Няколко малки отворчета — каза тя. — Усещам как въздухът излиза през тях.

— Смени ме за секунда — махна й Кърт да отиде при него.

Лейлани го смени, а той погледна какво бе открила. Осем миниатюрни дупчици, няколко от които бяха толкова малки, че можеше да ги запуши с пръст.

— Какво е станало според теб? — попита Лейлани.

— Вероятно са оставени от останки от самолета — предположи Остин — или от капчици керосин. Гумата изглежда обгоряла на едно-две места.

Кърт прокара ръка по останалите въздушни камери, подобни на надуваеми гумени тръби, дълги два и половина метра и с диаметър четирийсет сантиметра. Лодката имаше общо четири — две отпред, които се извиваха и образуваха тъпия нос, и две отзад, по една от всяка страна.

В задната част на лодката имаше метална напречна греда, на която беше закрепен извънбордовият двигател.

Кърт откри още две дупчици в предната дясна камера. За нещастие, тук-там имаше и малки точици, вероятно образувани от шрапнели или гориво. Той се зачуди кога ли ще се отворят.

— Какво е положението? — попита Лейлани.

Затворникът май също беше любопитен да узнае. Устата му беше запушена, но не и ушите.

— Лявата страна е добре — каза Кърт, — но това няма да ни помогне, ако дясната спадне напълно.

Близо до носа на лодката имаше две малки шкафчета. Той ги отвори, но откри само една спасителна жилетка, две сигнални ракети, малка котва и въже.

— Гумена лодка без помпа или комплект с лепило и лепенки — промърмори Кърт. — Ще се свържа с адвокатите си.

— Може би е по-добре да се върнем на онзи плаващ остров и да се предадем — предложи Лейлани.

— Може, ако искаш да те затворят отново — отвърна Остин.

— Не искам — отвърна тя, — но и не искам да се удавя.

— Няма да се удавим, дори и двете камери да спаднат.

— Но ще се държим за другата страна на лодката като корабокрушенци — каза Лейлани.

— Предпочитам това пред възможността Джин да ни застреля — отвърна Остин. — Освен това, смятам да спечеля един облог. Трябва да продължим напред, докато намерим помощ.

— Ами ако не успеем?

— Ще успеем! — рече твърдо Кърт.

Той бръкна в шкафчето, извади ракетите и ги пъхна в предния си джоб до бинокъла. После взе спасителната жилетка и я подаде на Лейлани.

— Облечи я! — каза той. — Не се тревожи, за всеки случай е. След това извади котвата.

Тя беше седемкилограмова с лапа. Кърт освободи карабинера, свързващ котвата с въжето и я завърза за краката на затворника. Мъжът го погледна ужасено.

— Също за всеки случай — осведоми го Остин.

По лицето на човека се изписа недоверие.

Кърт махна парцала от устата му.

— Знам, че разбираш какво си говорим — започна той. — Говориш ли английски?

Мъжът кимна.

— Говоря… малко.

— Случайно да си чувал историята на едно малко холандско момче?

Охранителят го гледаше неразбиращо.

— Лодката потъва — обясни Кърт, — изпуска въздух. Има два варианта: да те хвърля зад борда, за да намаля тежестта, или да ни помогнеш.

— Ще помогна — каза мъжът. — Да, да, определено иска помогна!

— Котвата е закрепена за краката ти, за да ти попречи да вършиш глупости — каза Кърт и посочи към носа на лодката. — Искам да притиснеш онези две дупки, за да не излиза въздух.

Мъжът кимна.

— Мога направи! Определено! Няма проблем!

— Чудесно — отвърна Кърт. — Ако не го направиш, ще стъпиш на дъното на морето много по-бързо от нас.

Остин разхлаби въжето около китките на мъжа и ги освободи.

— Как се казваш?

— Наричай мен Ишмиъл^[1] — каза човекът.

— Страхотно! — промърмори Кърт. — Само това ни липсваше. Да се надяваме, че няма да срещнем някой сърдит бял кит.

Краката на Ишмиъл все още бяха завързани един за друг и за котвата, но той се помести около половин метър, за да стигне до носа на лодката. После сложи ръце върху двете дупки, които Кърт му посочи.

— Притисни и задръж! — нареди му Остин.

Ишмиъл натисна с пръсти върху двете места. След няколко секунди се обърна назад и се усмихна.

— Чудесно! — похвали го Кърт.

— Ами другите дупки? — попита Лейлани.

— Аз ще поема първата смяна — отвърна Кърт и разпери пръсти като пианист. — Ти поддържай курс на запад.

През следващите три часа Кърт и Лейлани се смениха няколко пъти, но задната камера продължи да спада и лодката се наклони наляво.

От време на време нахлуваше морска вода и окъпваше този, който се опитваше да запуши дупките. Допълнителната тежест още повече влошаваше ситуацията.

За щастие Индийският океан е спокоен и вълните обикновено са малки, не повече от трийсет сантиметра. Кърт установи, че при ниска скорост почти не влиза вода в лодката и отпусна леко ръчката на газта.

Наближаваше обяд, а все още не бяха срещнали кораб, не бяха видели дори следа от пушек на хоризонта. Слънцето печеше над главите им и двигателят започна да прекъсва. Кърт нямаше друг избор, освен да го изключи.

— Бензинът ли свърши? — попита Лейлани.

— Имаме около четири литра още — отвърна Кърт и посочи спирателния кран, с който се включваше резерва. — Но трябва да го запазим.

— За какво?

— Ако видим кораб на хоризонта — обясни той, — ще трябва да го стигнем, да застанем пред него или поне наблизо.

Тя кимна.

— Съжалявам!

Кърт се усмихна.

— Няма проблем!

След замлъкването на боботещия двигател настъпи тягостна тишината, която сякаш предвещаваше сигурната им гибел. Вятър нямаше. Единственият звук, който се чуваше, беше лекото плискане на вълните от двете страни на лодката.

Обгърнати в тишина, те се полюшваха нагоре-надолу в спокойното море — трима души на борда на петметрова надуваема лодка сред два милиона квадратни километра океан.

— И сега какво? — попита Лейлани.

— Ще чакаме — отвърна Кърт. — Да видим какво ни е подготвила съдбата.