Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (46)

Глава 45

Дъждът продължи да се изсипва върху камионите, докато се движеха на запад по магистралата от Марса Алам. Джо трепереше от влагата, естествената хладина на нощната пустиня и вятъра в задната част на ремаркето.

В началото той се зарадва на прохладата след жегата в Йемен и задушаващото пътуване в търбуха на ферибота, но скоро студът стигна до костите му и Джо затвори брезента, за да попречи на влагата и вятъра да проникват в ремаркето.

Пътят от Марса Алам до Асуан отнемаше четири часа с кола, но на третия час конвоят забави. Беше напуснал пустинята и навлизаше в ивицата цивилизация, разположена по брега на Нил.

Камионите прекосиха реката по модерен мост и достигнаха град Едфу на западния й бряг. Джо се огледа и видя високи жилищни блокове, магазини и правителствени сгради. Градът не приличаше на Вашингтон, а по-скоро на прашна версия на Източен Берлин в пустинята, но поне беше някаква цивилизация.

Камионът забави още и Джо се надяваше да спрат на червен светофар, но вместо това конвоят се отклони по един надлез, направи три четвърти кръг и продължи по права линия на север.

— Естествено, че ще има надлез — промърмори Джо.

Той реши, че всеки момент ще се качат на нов главен път и ще стигнат Асуан, преди да успее да избяга. Камионът превключи на по-ниска скорост, а Джо прецени, че е дошъл моментът да напусне кораба.

Той се провря под брезента и се хвана за задния капак. После погледна иззад ръба, за да види какво се задава напред. Не забеляза телефонни стълбове и знаци. Край пътя беше чисто и Джо скочи.

Той се удари в мократа настилка, претърколи се и се озова в една голяма локва. Остана легнал за секунда, за да види дали някой от шофьорите не е забелязал каскадата му.

Камионите продължиха в тъмнината, без да променят скоростта и без дори да натиснат спирачките.

Мокър и мръсен, Джо се изправи и се огледа. Отляво се виждаше голяма сграда, осветена от прожектори.

Той се опита да не мисли за болката в рамото и бедрото, както и за старата травма в глезена и закуцука към светлината. Постройката приличаше на нещо средно между строеж и древен храм. Джо се приближи и осъзна, че стои пред храма на Хор, един от най-добре съхранените монументи в Египет.

Предната порта имаше две огромни крила, издигащи се на трийсет метра в нощното небе. В стената бяха изваяни човешки фигури, високи осемнайсет метра. Имаше и пролуки, разположени на равни разстояния нагоре, надолу и настрани. Те пропускаха светлина във вътрешността на храма.

През деня мястото гъмжеше от туристи, но през нощта, в поройния дъжд, тук нямаше никого. С изключение на двама пазачи в една осветена кабинка.

Джо се затича натам и затропа по стъклото. Пазачите за малко да получат сърдечен удар от изненада.

Джо отново потропа по прозореца и накрая по-смелият от двамата отвори.

— Трябва ми помощ! — заяви Дзавала.

Стреснатият пазач изглеждаше озадачен, но бързо се окопити.

— Да… разбира се — каза той. — Влезте! Да, заповядайте!

Джо се приближи към вратата. За негов късмет, пазачите говореха английски, тъй като много от туристите бяха американци или европейци.

Дзавала влезе в осветената кабина веднага щом вратата се отвори. Беше подгизнал, а от дрехите му капеше кална вода. Единият от мъжете му подаде кърпа, с която Джо избърса лицето си.

— Благодаря! — каза той.

— Какво правите навън в този дъжд? — попита единият от пазачите.

— Дълга история — отвърна Джо. — Аз съм американец. Бях затворник, но скочих в движение от един камион и сега имам нужда телефон.

— Американец — повтори пазачът. — Турист? Искате ли да се обадим в хотела ви?

— Не — каза Джо. — Не съм турист. Трябва да говоря с полицията. Всъщност, по-скоро с военните. В опасност сме. Всички сме в опасност.

— Каква опасност? — попита мъжът недоверчиво.

Джо го погледна в очите.

— Група терористи ще унищожат бента.