Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (32)

Глава 31

Кърт отново лежеше по корем в пясъка и във вечерния сумрак се взираше в едно пресъхнало езеро в пустинята. На около осемстотин метра се намираха двата странни самолета, които прелетяха над тях. Имаше и трети, който не бяха видели да каца. И трите машини бяха подредени от дясната страна на нещо, което приличаше на писта.

От предния джоб на ризата си Кърт извади малкия бинокъл, който взе от мъртвия охранител на Джин на дъното на кладенеца. Остин почисти лещите от пясъка и погледна през него.

— Беше прав — каза той. — Не е точно летище „Кенеди“. Повече прилича на военната база „Едуардс“ в Калифорния.

— Използват пресъхнало езеро за писта — отвърна Джо. — Какво за бога правят тук?

Кърт видя как хората на Джин изскачат от дупки в земята като сърдити мравки и наобиколят трите самолета. Наблизо чакаха и два камиона. От ауспусите им излизаше черен пушек. Три мотокара струпваха значително количество оборудване, а една цистерна излизаше със скоростта на охлюв от тунел в скалата.

Сравнението на Джо с ферма за мравки изглеждаше все по-точно.

— Сигурно имат тунели и рампи навсякъде — каза Кърт, докато наблюдаваше как от нищото се показват мъже и после изчезват също толкова бързо.

— Можеш ли да видиш какво доставят? — попита Джо.

Кърт забеляза да се отварят големите врати на товарния отсек на единия от самолетите, но отвътре не излезе нищо.

— Не са тук да доставят отвърна Кърт. — Дошли са да вземат. Пилотите разговарят с някакъв началник.

— Значи е ден за преместване.

— Или за настъпление — каза Кърт.

— Можеш ли да видиш отличителните номера на самолетите? — попита Джо. — Това ще ни помогне.

Слънцето залязваше и вече притъмняваше, но Кърт насочи бинокъла към най-близкия самолет и присви очи.

— Опашката е бяла — каза той. — Без никаква маркировка. Но съм убеден, че са руско производство.

— Можеш ли да познаеш модела?

— Мисля, че са модифицирани. Предният колесник е с шест гуми като на „Ан-70“, голямата опашна рампа е като на „С-130“ и други военнотранспортни машини, но формата е различна. Приличат ми на…

Тогава Кърт се сети. Беше виждал подобен самолет преди две лета да потушава пожари в Португалия.

— Това са модифицирани „Алтаири“-каза той. — „Бериев Б-200“. Наподобяват летящи лодки с реактивни двигатели. Кацат на вода, загребват четири тона от нея, отлитат и я изсипват над пожара.

Джо изглеждаше озадачен от новината.

— За какво му е на Джин самолет за гасене на пожари, кацащ на вода? Тук малко неща могат да се подпалят и няма вода за загребване.

Кърт наблюдаваше как цистерната спира до първия от самолетите и реши, че е разбрал отговора.

— По този начин изсипват микророботите в морето — каза той.

— Във водните резервоари са — добави Джо.

Кърт кимна.

— В момента една цистерна е закачена за един от самолетите, но освен ако някой не е поставил горивопровода на грешното място, едва ли от нея изтича авиационно гориво.

— Значи не са решили да бягат от тук — каза Джо. — Ами макетът на бента?

Кърт подаде бинокъла на Дзавала.

— Погледни зад онези камиони.

Джо доближи бинокъла до очите си.

— Виждам жълти бидони върху палета — каза той.

— Изглеждат ли ти познати?

Джо кимна и погледна към самолетите.

— Не забелязвам да ги качват в самолета. Изглежда, в най-близкия товарят оръжия и амуниции, а наблизо има две лодки „Зодиак“ като тези, които използват морските тюлени.

— Явно нашите приятели ще ходят на някое малко по-влажно място — каза Кърт. — Това не е никак лоша идея.

Джо върна бинокъла на Кърт.

— Виж дали ще можеш да откриеш някоя чешма.

— Съжалявам, партньоре — отвърна Кърт. — Мисля, че току-що се измъкнахме от единствения водоизточник в района. А и той беше пресъхнал.

— Също като в мола — каза Джо и се опита да си прочисти гърлото от праха и пясъка, които беше вдишал. Кърт се постара да не мисли за жаждата, която го мъчеше.

— Питам се — каза Остин, — дали не свързваме грешните точки. Може би макетът на бента, който разбиха, няма нищо общо с диаграмата в онази стая и случващото се в Индийския океан.

— Две мишени? Кърт кимна.

— Два вида транспорт. Два различни начина за пренасяне на микророботите. Може да са дали старт на две различни операции.

— Дали не подценихме нашето откачено приятелче?

— Възможно е — отвърна Кърт.

— Какво предлагаш?

— Първоначалната ми идея бе да излетим от тук със самолет — каза Остин, — но сега явно имаме избор. Какво предпочиташ, камион или самолет?

— Камион — отвърна Джо.

— Наистина ли? — учуди се Кърт. — По въздух е по-бързо. А и двамата разбираме от самолети.

— Не и от тези.

— Същите са — настоя Кърт.

Джо сви устни.

— Някога изчислявал ли си колко неприятности ни докарва безкрайният ти оптимизъм? — попита Джо. — Те НЕ СА същите. А дори и да бяха, къде ще отидеш щом поемеш контрол над самолета? Тук е Близкият изток. Самолетите, които преминават граници без разрешение, не оцеляват дълго. Саудитците, израелците, Седми флот, всички могат да ни свалят, преди да успеем да обясним защо сме нарушили зоната им, забранена за полети.

Кърт не гореше от желание да признае, но Джо бе прав.

— Освен това — добави Дзавала, — тези самолети могат да попаднат на по-лошо място от това. Но камионите трябва да се придържат към пътищата и да останат близо до цивилизацията. Няма много места, до които един камион може да стигне от тук. Предлагам да се качим.

— Отзад ли? — попита Кърт. — С десет милиарда малки хищни машинки?

Джо взе бинокъла от Кърт и го насочи към бидоните, наредени до няколко покрити ремаркета.

— От начина, по който хората на Джин се държат на разстояние, мога да предположа, че имат представа какво има в контейнерите. Това е добре за нас. Така няма да се доближават прекалено и шансът да ни открият и хвърлят отново в кладенеца, намалява.

Кърт не каза нищо.

— И — добави Джо, вероятно предчувствайки, че победата е близо, — ако ни открият в камионите, ще можем да скочим и да избягаме. Малко е трудно да го направим на девет хиляди метра над земята.

Кърт не можа да си спомни кога за последно Джо е изказвал толкова убедителен аргумент.

— Нави ме!

— Наистина ли?

— Когато си прав, си прав — каза той, избърса малко прах от униформата си и я оправи. — А в този случай си напълно прав, приятелю.

Джо върна бинокъла на Кърт. Изглеждаше доволен от себе си. Опита се да си оправи униформата, за да изглежда по-представително.

— Тръгваме ли?

Кърт прибра бинокъла в предния джоб на ризата си.

— Тръгваме!

 

 

Тъмнината се спусна и над пустинята се разстла безлунна нощ. Товаренето и обслужването на руските самолети продължи. Около площадката бяха поставени мощни прожектори, подкрепяни и от светлината на фаровете на няколко джипа и хъмвита.

Странната подредба помогна на Кърт и Джо да се промъкнат в зоната за товарене. Хората, работещи в осветената част, бяха слепи за случващото се в тъмнината на пустинята.

Щом стигнаха площадката, двамата извадиха куфиите си и покриха лицата и главите си. Освен че бяха малко по-мръсни и раздърпани, униформите им не се различаваха от тези на мъжете, които товареха.

— Хвани нещо — прошепна Джо и вдигна малък сандък с оборудване. — Всеки може да изглежда като длъжностно лице, стига да носи нещо и да върви забързано.

Кърт го последва и двамата излязоха на открито. Никой не им обърна внимание. Внимателно се заоглеждаха наоколо, без да изглеждат подозрително.

Остин забеляза няколко наредени жълти бидона. Бяха останали само дванайсетина от близо шейсет.

Той ги посочи и с Джо се упътиха към тях. Докато се приближаваха към бидоните, някой им извика нещо на арабски.

Кърт се обърна. Брадатият мъж на име Сабах им говореше нещо. Кърт разпозна част от думите. Сабах говореше нещо за мързеливи работници.

Сабах посочи и отново извика с ръце около устата. Изглежда, имаше предвид един бездействащ мотокар.

Кърт вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал и се насочи към него.

— Мисля, че иска да се повозим.

Джо го последва.

— Знаеш ли как се кара това нещо?

— Един-два пъти съм виждал как го правят — отвърна Кърт. — Едва ли е толкова трудно.

Джо се притесни, но последва Кърт до сиво-оранжевия мотокар. После зачака отстрани. Остин се качи на машината и се опита да разгадае как се управлява.

Сабах отново извика.

— Поне запали двигателя — прошепна Джо.

Кърт намери ключа и го завъртя, а двигателят оживя.

— Качвай се! — нареди той.

Джо стъпи на стъпенката на машината и се хвана бързо като пожарникар за стара пожарна.

Кърт откри педала на съединителя и лоста на предавките. Мотокарът имаше три скорости: бавна, бърза и задна. Остин натисна педала, включи на бавна скорост и даде малко газ.

Нищо не се случи.

— Не се движим — прошепна Джо.

— Да, виждам.

Кърт отпусна съединителя още малко и натисна повече газта. Двигателят зарева, зъбните колела се завъртяха и голямата машина се впусна напред като учебна кола в ръцете на неопитен курсист.

— Леко! — викна Джо.

— Мислех, че това беше леко — отвърна Кърт.

Сабах махна нетърпеливо и им посочи към купчината жълти бидони, всеки от които стоеше върху собствено дървено пале.

Кърт насочи машината натам. Пред тях, един друг мотокар вдигаше пале с жълт бидон. Докато пренасяше товара, втори работник го завърза с метално въже. Очевидно никой не искаше да разсипе съдържанието на тези контейнери.

Мотокарът включи на задна и изчезна. Работникът все още се държеше за предната му част.

— Това е твоята задача — обясни Кърт.

— Чудесно! — рече мрачно Джо.

— По-добре намери кабел.

Джо откри един закачен за горната предпазна решетка на мотокара, взе го и скочи в движение.

Дзавала се насочи към жълтите бидони, а Кърт се бореше да овладее голямата машина. Накрая успя да я насочи напред. После хвана ръчката за управление на вилата и опита да я спусне, но вместо това я вдигна. Имаше реална опасност да пробие бидона.

Кърт натисна спирачката и машината закова на място.

Той свали вилата и видя Джо. Очите му бяха разширени от ужас. Кърт не го винеше. Щом вилата застана на правилната височина и под нужния ъгъл, Остин внимателно премести мотокара напред и вдигна палето.

Джо се приближи, върза здраво бидона и даде знак на Кърт, че е готов.

Кърт върна много внимателно назад и зави. После отново тръгна напред и откри, че с бидона и Джо отпред машината е много по-стабилна.

Той я приближи до камионите, като следваше първия мотокар.

Имаше общо пет камиона с ремаркета, покрити с брезент. Изглежда, първият вече беше натоварен и го затваряха. Другите все още чакаха.

Сабах посочи към последния и Кърт се насочи натам. Той се доближи до задната броня и вдигна вилата. Щом се изравниха с нивото на ремаркето, Джо развърза бидона и го бутна напред. Цялото пале се плъзна върху няколко малки колелца. Той го нареди до другите бидони и го върза. Задачата беше изпълнена и Джо отново се качи на мотокара.

— Нали осъзнаваш, че това може да се приеме за подпомагане на врага? — каза той, докато Кърт насочваше машината към зоната за товарене.

— Мисля да пропуснем да го споменем в доклада — отвърна Остин.

— Добра идея. На всеки може да се случи.

— Именно — промърмори Кърт. — Щом натоварим последния бидон, ти остани в ремаркето. Аз ще паркирам това нещо и ще се промъкна при теб, без да ме види никой.

Планът изглеждаше добър и очевидно работеше до момента, в който бяха готови да го задействат.

Докато чакаха да вземат последния бидон, Джин и няколко от хората му се показаха от тунела.

Сабах вдигна ръка като пътен полицай и всички дейности спряха. Той отиде да говори с господаря си.

Кърт загаси двигателя с надеждата да чуе нещо.

Още една група мъже се приближи до Джин. С тях беше младата жена, за която Кърт предполагаше, че е истинската Лейлани.

— С нас ли ще я вземеш?

— Да — отвърна Джин. — Този комплекс вече не е сигурен.

— Ще се свържа с Чоу — каза Сабах. — Китайците са непредсказуеми, но винаги предпочитат да се показват в добра светлина. Затова изпратиха Мустафа. Чоу ще удвои усилията си и ще събере още средства. Няма да ни създава проблеми докато шумът около този провал не затихне. А това ще е предостатъчно за нас да поемем пълен контрол.

— Не се притеснявам за китайците — отвърна Джин. — Онзи американец беше прав. Правителството му ще действа агресивно. Те вече не се интересуват от граници. Тук не сме в безопасност.

— Ще видим — каза Сабах.

— Трябва ми нов главен щаб — настоя Джин, — който няма да открият. Искам да съм сигурен, че планът ни ще успее, а това не може да бъде направено от тук.

Той посочи към жената.

— Дръж я настрани докато приключим с товаренето. После я качи на третия самолет, далеч от мъжете. Не искам да я доближават.

— Тя трябва да бъде пазена — каза Сабах.

— Волята й е пречупена — настоя Джин. — Скоро ще прави каквото й наредя, но ако държиш да я пазят, изпрати само двама мъже, не повече. И ги предупреди, Сабах, че ако я докоснат, ще ги завържа за кол и ще ги запаля.

Сабах кимна. Той взе двама охранители и поведоха Лейлани към един от чакащите самолети. Докато я отвеждаха, Кърт и Джо се спогледаха.

Остин отново запали двигателя и мълчаливо обърна машината към последния от жълтите бидони. Вече беше натрупал опит и го вдигна умело. Джо върза контейнера и се качи на мотокара.

— Знам какво си мислиш — каза той.

— Не се опитвай да ме разубедиш.

— Нямаше, дори и да можех — отговори Джо. — Трябва ли ти помощ?

— Не бих отказал — каза Кърт, — но някой трябва да разбере къде отиват тези бидони и да предупреди този, за когото са предназначени.

По този начин няма да слагаме всички яйца в една кошница.

Двамата стигнаха до камиона. Кърт хвана дръжката на подемника и започна да издига бидона.

— Щом стигнеш до цивилизацията се свържи с Дърк. Трябва да съобщим на Пол и Гамей, че при тях има къртица.

Джо кимна.

— След като вземеш момичето, излез от гнездото на стършелите. Не отхапвай повече, отколкото можеш да сдъвчеш.

Бидонът се изравни с нивото на ремаркето и колелцата.

— Гнездо на стършели? Нали се разбрахме, че това е бърлогата на лъва?

— Лъвовете не летят — каза Джо. — След като се издигнеш над земята, вече ще е гнездо на стършели.

— Май схвана идеята.

Двамата мъже се вгледаха един в друг. Те бяха приятели, които са се спасявали безброй пъти. Раздялата беше против всичките им инстинкти. „Бием се заедно, оцеляваме заедно“, казваха често те. Но в този случай това означаваше да изоставят една млада жена, или да намалят шанса си наполовина да предупредят света и приятелите си за надвисналата опасност. Залозите бяха прекалено големи.

— Сигурен ли си? — попита Джо.

— Ти тръгни по земята, а аз ще полетя във въздуха — каза Кърт. — Ще стигна пръв до цивилизацията.

— Дай ми определение за цивилизация — каза Джо, а после отвърза бидона и го плъзна напред.

— Някъде, където никой не се опитва да ни убие и можеш да си купиш ледена кока-кола, когато поискаш. Който стигне последен, черпи целия екип вечеря в „Цитронел“.

Джо кимна. Вероятно се замисли за менюто и атмосферата в този изключителен вашингтонски ресторант.

— Дадено! — каза той и завърза бидона.

Кърт го наблюдаваше със смесено чувство на притеснение и облекчение. Камионите не бяха създадени за дълго пътуване из пустинята и трябваше да следват пътищата. Но дори и в страна като Йемен, пътищата със сигурност водеха до някакъв район с цивилизация. С малко късмет, преди изгрев-слънце Джо щеше да си утолява жаждата и да разговаря по телефона с НАМПД.

Кърт знаеше, че неговите перспективи са далеч по-несигурни.

Джо грабна брезента, който трябваше да покрие задната част на ремаркето и после погледна към Кърт.

— Vaya con Dios^[1], приятелю.

— И с теб! — отвърна Кърт.

Брезентът се спусна, Джо изчезна, а Остин включи мотокара на задна скорост. После го насочи към площадката за товарене, без да поглежда назад.

Сега трябваше само да разбере на кой самолет е Лейлани и да се промъкне на борда, без да го разкрият.