Стивън Кинг
22 ноември 1963 (4)

2.

В ресторанта Ал използваше масивни стъклени съдове, но каната със студения чай ми приличаше на истински кристал „Уотърфорд“. На повърхността лениво плуваше цял лимон с прорези по кората, през които да се процежда сокът. Напълних две чаши с лед, налях от чая и се върнах във всекидневната. Ал отпи голяма глътка и затвори блажено очи.

— Леле, колко е хубав! Точно в момента всичко в Света на Ал е хубаво. Оная дрога прави чудеса. Естествено води и до пристрастяване, но пък си я бива. Даже малко намали кашлицата. Към полунощ болката пак ще започне да се обажда, но дотогава ще имаме време да си поприказваме. — Пак отпи и ме погледна с печална сладост в очите. — Излиза, че хубавото си е хубаво дори към края. Кой би предположил?

— Ал, какво ще се случи с онзи… онзи тунел към миналото, ако махнат фургона ти и построят магазин на негово място?

— И това не е по-малка загадка от неизчерпаемия източник на месо. Моето мнение е, че ще изчезне. Мисля си, че и той е приумица на природата като гейзера Олд Фейтфул в Йелоустоун или онази причудлива скала в Западна Австралия, или реката, дето тече в обратна посока при някои фази на луната. Подобни неща са изключително крехки, друже. Леко разместване на земната кора, незначителна промяна в температурата, няколко пръчки динамит и вече ги няма.

— Значи не смяташ, че ще последва… знам ли… някакъв катаклизъм? — Представях си дупка в кабината на пътнически самолет, летящ на десет километра височина, и как през нея всичко изхвърча навън, включително пътниците. Гледах го в един филм.

— Не мисля, но нищо не е сигурно. Знам само, че така или иначе няма какво да сторя. Освен ако не искаш да ти прехвърля заведението. Бих могъл. Тогава ще е възможно да се обърнеш към Асоциацията по опазване на националното историческо наследство със следната молба: „Хей, хора, не им позволявайте да изграждат търговски комплекс в двора на старата фабрика «Уорумбо». Там има тунел към миналото. Знам, че звучи невероятно, но нека ви покажа.“

Първоначално приех идеята насериозно, защото Ал вероятно беше прав: пролуката към другото време сигурно беше доста деликатно явление. Нищо чудно да се пукне като сапунен мехур дори при най-лекото сътресение на алюминера^[1]. После си представих как от правителството научават, че могат да изпращат специални части в миналото, за да променят, каквото не им изнася. Не знаех дали е възможно, но ако беше, би било лоша идея точно мозъците, които ни затрупаха с играчки като биооръжията и компютъризираните умни бомби, да пренесат болните си амбиции в живата беззащитна история.

Щом ме споходи тази мисъл — още в същия миг — осъзнах какво му беше хрумнало на Ал. Липсваха само подробностите. Оставих чашата и се изправих.

— Не. Няма начин. Ъ-ъ.

Той го прие спокойно. Можех да го отдам на действието на оксиконтина, но причината беше друга. Някак знаеше, че нямам намерение да си тръгна, каквото и да говорех. Любопитството ми (да не говорим за възторга ми) вероятно изпъкваше пред очите му като бодлите на таралеж. Не беше лъжа, че част от мен в действителност искаше да узнае подробностите.

— Да разбирам, че мога да пропусна встъплението и да се захвана със същината — коментира Ал. — Това е добре. Седни, Джейк, и ще те запозная с единствената причина да не изгълтам наведнъж целия си запас от малки розови хапченца. — Като видя, че стоя прав, продължи: — Сам знаеш, че гориш от любопитство, а и какво ще загубиш, ако ме изслушаш? Дори да можех да те подтикна към действие тук, през 2011 — не че мога — в онова време няма как да го направя. Върнеш ли се в онзи момент, Ал Темпълтън е просто четиригодишен хлапак, препускащ из задния двор на къща в Блумингтън, Индиана с маска на Самотния рейнджър и несигурни познания в областта на отделителната система. Така че седни. Както казват в телевизионните реклами, имаш право на пробен период и не си длъжен да купуваш.

Ясно. Майка ми пък би казала: „Гласът на дявола гали слуха.“

Въпреки това седнах.

3.

— Чувал ли си фразата повратен момент, друже?

Кимнах. Не е нужно да си учител по литература, за да си я чувал; дори не е нужно да си грамотен. Просто поредното досадно клише, което спрягат ежедневно по новинарските емисии на кабелните телевизии. Други подобни са фактите сочат и на този етап. Най-дотегливите от всички (които многократно съм се опитвал да изкореня от речника на очевидно отегчените си ученици) са абсолютно безсмислените казват, че и по всеобщо мнение.

— Значи сигурно си чувал да използват думата вододел с такова значение. А знаеш ли какъв е произходът й?

— Не.

— Идва от картографията. Вододелът представлява терен, обикновено планински или горски, който се оттича в някоя река. Историята също с река. Не мислиш ли?

— Да. Може да се каже. — Отпих от чая.

— Понякога събитията, променящи историята, са широкообхватни — като обилни, продължителни валежи над целия вододел, заради които речното корито лесно може да прелее. Но реките преливат от коритата си дори в слънчеви дни. Достатъчно е обилен продължителен порой в малка част от вододела. В историята също е имало наводнения. Да ти дам ли няколко примера? Какво ще кажеш за атентата на единайсети септември? Или за победата на Буш над Гор през 2000 година?

— Как ти хрумна да сравняваш изборите с наводнения, Ал?

— Не говоря за всички избори, само за президентските избори през 2000. Ами ако можеше да посетиш Флорида през есента на годината с многото нули и да похарчиш двеста хиляди долара от името на Ал Гор?

— Ще има няколко пречки — отговорих. — Първо, не разполагам с двеста хилядарки. Второ, учител съм. Мога да ти говоря с часове за отношенията на Томас Улф с майка му, но що се отнася до политиката, съм абсолютен невежа.

Той махна припряно с ръка и пръстенът на морски пехотинец за малко щеше да изхвръкне от тънкия му пръст.

— Парите не са проблем. Засега толкова ти трябва да знаеш. А предварителната осведоменост обикновено ти дава повече козове от опита. Смята се, че разликата в гласовете във Флорида е била по-малка от шестстотин. Как мислиш, би ли могъл да купиш шестстотин гласа в деня на изборите с двеста хилядарки, ако до това опира въпросът?

— Може би — отвърнах. — Вероятно. Предполагам, че бих си набелязал няколко общности, в които на хората им е все тая и гласоподавателната активност по принцип е слаба — лесно ще намеря такива — и после ще ги запозная с добрите стари мангизи.

Ал се поухили и пак ми направиха впечатление липсващите зъби и подутите му венци.

— Защо не? В Чикаго номерът минаваше години наред.

Мисълта, че можеш да си купиш президентския пост на цената на два мерцедеса, ми подейства като шамар.

— Но стане ли дума за реката на историята, най-податливите на промяна вододели са политическите убийства — успешните и провалените. Ерцхерцогът на Австрия Франц Фердинанд умира от куршума на невменяемия босненец Гаврило Принцип и така избухва Първата световна война. После пък, след неуспешния опит на Клаус фон Щауфенберг да убие Хитлер през 1944 — разминало му се на косъм — войната продължи и още милиони измряха.

И аз бях гледал този филм.

Ал каза:

— Нищо не можем да направим за ерцхерцог Фердинанд и Адолф Хитлер. Не ни е по силите.

Идваше ми да коментирам, че прави очевидни умозаключения, но реших да си замълча. Чувствах се като читател на книга, всеки ред от която подсказва за лошия й край. Например роман на Томас Харди. Знаеш как ще свърши историята, но вместо това да помрачи удоволствието от четенето, то го усилва. Все едно да гледаш как дете ускорява повече електрическото си влакче и да се чудиш на кой ли завой ще дерайлира.

— Ако решиш да предотвратиш трагедията от единайсети септември, ще трябва да почакаш четирийсет и три години. Доживееш ли, ще си към осемдесетте.

И в този момент ми просветна защо гномът държи тексаския флаг в ръцете си — Ал си беше донесъл сувенир от последната си екскурзия в миналото.

— Ти дори до шейсет и трета не можа да стигнеш, а?

Не ми отговори, само ме наблюдаваше. Сълзящите, изморени очи, които ме бяха посрещнали в закусвалнята онзи следобед, в момента искряха. Подмладяваха се.

— Защото виждам, че натам биеш. Далас, 1963, нали?

— Правилно — отвърна. — На мен ми се наложи да изляза от играта. Но ти не си болен, друже. Здрав си и си в разцвета на силите. Можеш да се върнеш и да го предотвратиш.

Приведе се напред, а очите му не просто искряха; направо пламтяха.

— Можеш да промениш историята, Джейк. Разбираш ли го? Джон Кенеди може да не загине.

4.

Ясни са ми принципите на съспенса — остава и да не са, прочел съм толкова трилъри през живота си — и първо правило е да държиш читателя в напрежение. Но ако необичайните събития от онзи ден са ви помогнали да ме опознаете поне малко, вероятно се досещате, че исках Ал да ме убеди. Кристи Епинг беше станала Кристи Томпсън (терапевтична любовна история, нали си спомняте?), а аз — вълк единак. Дори нямахме деца, следователно нямаше и скандали за попечителството. Имах си работа, в която ме биваше, но би било пресилено да я нарека животоопределяща. След колежа с един приятел обиколихме Канада на стоп и това е единственото приключение, с което мога да се похваля, а като се има предвид любезният и отзивчив прав на повечето канадци, едва ли изобщо може да се нарече приключение. И в този момент като гръм от ясно небе изскача възможността да се превърна в значима фигура не само в американската, но и в световната история. Така че, да, да и пак да, исках Ал да ме убеди.

Но и се страхувах.

— Ами ако нещата се объркат? — Допих студения си чай на четири глътки, докато ледените кубчета тракаха по зъбите ми. — Ако по някой неведом начин успея да предотвратя убийството, но последиците са лоши вместо добри? Ако се върна в настоящето и открия, че Америка е под фашистко управление? Или че замърсяването на околната среда е излязло извън контрол и хората дишат с противогази?

— Пак ще отидеш в миналото — отговори ми той. — Ще започнеш отначало в дванайсет без две минути на девети септември 1958 година. Ще заличиш всичко случило се. Всяко пътешествие е първо, нали помниш?

— Звучи елементарно, но какво ще стане, ако промените са били толкова радикални, че малката ти закусвалня дори не съществува?

Той се ухили.

— Тогава ще ти се наложи да заживееш в миналото. И едва ли ще ти е толкова зле. Винаги се търсят учители, а и за какво ти е работа? Аз останах четири години, Джейк, и натрупах цяло състояние. Сещаш ли се как?

Можех само да гадая, затова поклатих глава.

— От залагания. Играех предпазливо — гледах да не се набивам на очи, за да си нямам работа с главорезите на някой букмейкър — но като проучи човек кой е спечелил всяко от значимите спортни състезания между лятото на 1958 и есента на 1963, може да си позволи да е предпазлив. Няма да те лъжа — охолният живот крие много опасности. Но не виждам причина да не живееш комфортно. Пък и мисля, че закусвалнята ще си е на мястото. Мен винаги ме е чакала тук, а променях доста неща. Всички го правим. Дори разходката до магазина за хляб и кутия мляко променя бъдещето. Чувал ли си за ефекта на пеперудата? Една смахната научна теория, която в общи линии се свежда до идеята, че…

Пак се разкашля и получи първия сериозен пристъп, откакто бях влязъл в къщата му. Грабна една превръзка от кутията, лепна я на устата си и се преви. От гърдите му се изтръгнаха ужасяващи звуци. Имах чувството, че половината му вътрешности са се измъкнали от местата си и сега се блъскат насам-натам като колички в лунапарк. Най-накрая се успокои. Погледна превръзката, изтръпна, сгъна я и я изхвърли.

— Извинявай, друже. Таза белодробна менструация ми разказа играта.

— Божичко, Ал!

Той сви рамене.

— Ако гледаш прекалено сериозно на нещата, като нищо ще си загубиш разсъдъка. Та докъде бях стигнал?

— Ефекта на пеперудата.

— Да. Означава, че и незначимите събития могат да имат голям отзвук. Идеята е, че ако някой убие пеперуда в Китай, след четирийсет години — или четиристотин — в Перу ще има земетресение. И на теб ли ти звучи налудничаво?

Определено ми звучеше налудничаво, но се сетих за една главоблъсканица около пътешествията във времето и реших да я вметна в разговора:

— Добре, ами ако се върнеш в миналото и убиеш собствения си дядо?

Той ме зяпна учудено.

— Кой би направил такава глупост?

Имаше право, затова просто го подканих да продължи.

— Като влезе в „Кенебек Фрут“ този следобед, и ти направи своите малки промени в миналото… но стълбите към склада и 2011 година не бяха изчезнали, нали? И Фолс си е същият, какъвто го остави.

— Вярно е. Но ти говориш за по-сериозни промени. Искаш от мен да спася живота на Джон Кенеди.

— Де да беше толкова елементарно, но тук не става дума за някаква си пеперудка в Китай, друже. Говоря и за живота на Робърт Кенеди, защото ако Джон не умре в Далас, Робърт вероятно няма да се кандидатира за президент през 1968. Народът няма да е готов да замени един Кенеди за друг.

— Не можеш да си сигурен.

— Не мога, но чуй това. Мислиш ли, че ако спасиш живота на Джон Кенеди, брат му Робърт ще е в хотел „Амбасадор“ в дванайсет и петнайсет сутринта на пети юни 1968 година? И дори да е там, дали Сирхан Сирхан ще работи в кухнята?

— Кой знае, но според мен вероятността щеше да е нищожна. Ако добавиш милион променливи величини към едно уравнение, нормално е решението му да се промени.

— Ами Мартин Лутър Кинг? Дали ще бъде в Мемфис през април 1968? И да е там, дали ще стои на балкона на мотел „Лорейн“ и ще бъде застрелян от Джеймс Ърл Рей? Как мислиш?

— Ако съдим по теорията за пеперудата, предполагам, че не.

— И аз така мисля. А ако Кинг оцелее, предизвиканите от смъртта му расови размирици няма да се състоят. Може би и Фред Хемптън няма да получи куршум в Чикаго.

— Кой?

Въпросът ми не получи отговор.

— В интерес на истината Симбионистката освободителна армия може изобщо да не бъде сформирана. Без СОА, и Пати Хърст няма да бъде отвлечена. Ако похищението на Пати Хърст не се състои, белите членове на средната класа няма да чувстват толкова голяма заплаха от страна на чернокожите.

— Изтървах нишката. Май забрави, че съм учител по литература.

— Изтърва нишката, защото имаш повече познания за Гражданската война през деветнайсети век отколкото за тази, която разтърси страната ни след убийството на Кенеди в Далас. Убеден съм, че ако те попитам кой изигра главната роля в „Абсолвентът“, ще отговориш моментално. Но ако ти задам въпроса кого е опитал да убие Лий Осуалд едва няколко месеца преди да застреля Кенеди, ще ме погледнеш тъпо. Защото цялата тази информация някак си се е затрила.

— Осуалд е имал друга мишена преди Кенеди? — Това не го знаех, но все пак всичките ми сведения за покушението на Кенеди идваха от филма на Оливър Стоун. Така или иначе, Ал не ме удостои с отговор. Беше набрал инерция.

— Ами Виетнамската война? Политиката на Джонсън доведе до непрестанно ескалиране на военните действия. Спор няма, че Кенеди подкрепяше Студената война, но Джонсън не се спря дотам. И той страдаше от същата мания за величие като Буш, който се изправи пред камерите и рече: „Да ви видим колко можете.“ Кенеди размисли. Джонсън и Никсън — не. Благодарение на тях загубихме почти шейсет хиляди американски войници във Виетнам. Северен и Южен Виетнам загубиха милиони. Дали броят на жертвите ще е чак толкова голям, ако Кенеди не умре в Далас?

— Не зная. Нито пък ти, Ал.

— Вярно, но доста се позапознах с новата американска история и смятам, че шансовете ситуацията да се подобри при спасяването му са доста стабилни. А и нищо не губим. Ако работите се объркат, връщаш всичко постарому. Все едно да изтриеш мръсна думичка от дъската.

— А може и да не успея да се върна в настоящето, така няма и да узная как съм се справил.

— Глупости. Млад си. Стига да не те прегази такси или да получиш инфаркт, ще живееш достатъчно дълго, че да видиш как ще се развият събитията.

Помълчах замислен, със забоден в скута си поглед. Ал не ме прекъсна. След малко вдигнах глава.

— Сигурно си прочел доста за покушението и за самия Осуалд.

— Всичко, до което можах да се докопам, друже.

— Убеден ли си, че е негово дело? Защото битуват около хиляда конспиративни теории. Дори на мен ми е известно. Какво ще стане, ако се върна и го спра, а някой друг гръмне Кенеди от Тревистия хълм, или както там му се викаше?

— Тревистата могила. И съм почти категоричен, че е бил Осуалд и е действал сам. Конспиративните теории поначало са доста пресилени, а и повечето са били опровергани през годините. Според една от тях например стрелецът не е бил Осуалд, а някой, който приличал на него. През 1981 ексхумираха тялото и му направиха ДНК тест. Той си е бил. Хиената му с хиена. — Направи пауза и после добави: — Срещал съм се с него.

Ококорих се насреща му.

— Невъзможно!

— О, да. Даже разменихме няколко думи. Случи се във Форт Уърт. Двамата с Марина — съпругата му, рускиня — гостуваха на брата на Осуалд. Ако Лий изобщо някога е обичал някого, то това е брат му Боби. Бях се облегнал на един телефонен стълб близо до дъсчената ограда около двора на Боби Осуалд, пушех и се преструвах, че чета вестник. Сърцето ми сигурно блъскаше с двеста удара в минута. Лий и Марина излязоха заедно. Тя носеше на ръце дъщеря им Джун. Спящо дребосъче на по-малко от годинка. Ози беше с бежови панталони и колежанска риза с протрита яка. Панталоните бяха с ръб, но мръсни. Отказал се беше от войнишката подстрижка, но косата му още не беше пораснала. А Марина — леле, майко, какво парче само! Тъмна коса, светлосини очи, перфектна кожа. Прилича на кинозвезда. Ако се заемеш с това, сам ще видиш. Докато вървяха по алеята, тя му каза нещо на руски. Той й отвърна. Усмихваше се, но най-неочаквано я бутна. Тя едва не падна. Детенцето се събуди и заплака. През цялото това време усмивката не слезе от лицето на Осуалд.

— И ти си присъствал на тази сцена. Видял си я с очите си. Видял си него. — Въпреки че и аз самият бях посетил миналото, разумът ми продължаваше да настоява, че цялата тази история е или заблуждение, или направо безочлива лъжа.

— Да. Марина излезе през вратата и мина покрай мен с наведена глава, притискайки бебето към гърдите си. Все едно, че ме нямаше. Но той дойде право до мен, застана толкова близо, че можех да подуша одеколона, с който се опитваше да прикрие миризмата на потта си. Носът му беше покрит с черни точки. Ако се съдеше по дрехите му — и износените обувки с цъфнали пети — беше беден като църковна мишка, но погледнеш ли го в лицето, веднага разбираш, че не това е от значение. Не и за него самия. Той се мислеше за голяма работа.

Ал се позамисли и заклати глава.

— Не, поправка. Знаеше, че е голяма работа. Само чакаше и останалият свят да го проумее. И така, стоим с него лице в лице — на една ръка разстояние и, повярвай, мина ми през ума…

— Защо не го направи? Защо не го удуши или не го гръмна?

— Пред жена му и детето му? Ти би ли го направил, Джейк?

Не ми се наложи да го обмислям дълго.

— Едва ли.

— Нито пък аз. Имах си и други причини. На първо място мисълта да попадна в затвора… или на електрическия стол. Все пак се намирахме на улицата, сещаш ли се?

— Хм.

— Сещаш се. Онази предизвикателна усмивчица още не беше слязла от лицето му, като стигна до мен. Нагла и превзета едновременно. Вижда се на всяка негова снимка. Усмихва се по същия начин в полицейския участък в Далас, след като го арестуват за убийството на президента и полицаят, който случайно се изпречил на пътя му, докато се опитвал да избяга. Вика ми: „Какво гледаш, господине?“ Аз му казвам: „Нищо, друже.“ А той: „Тогава не си навирай носа, където не ти е работа.“ Марина го чакаше на тротоара и се мъчеше отново да приспи бебето. Камъните се пукаха от жега, но тя носеше кърпа на главата си като много от европейките от онова време. Той отиде до нея и я хвана за лакътя — по-скоро като ченге, отколкото като съпруг — и каза: „Иди! Иди!“ Върви, върви. Тя също му каза нещо, може би го помоли да поноси бебето. Поне аз така си мисля. Но той просто я избута и повтори: „Иди, сука!“ Върви, кучко. Тя тръгна. Двамата се запътиха към автобусната спирка. И това беше.

— Знаеш руски?

— Не, но имам добро ухо и компютър. Поне в наше време.

— Видя ли го отново?

— Само от разстояние. Болестта вече ме беше повалила. — Той се усмихна. — Във Форт Уърт правят най-хубавото тексаско барбекю, а дори не можех да го опитам. Понякога светът е жесток. Отидох на лекар, постави ми диагноза, за която и сам се досещах вече, и се върнах в двайсет и първи век. Пък и нямаше кой знае какво за гледане. Само един жалък мъж, който чака да се прочуе.

Той се приведе напред.

— Знаеш ли какъв е бил човекът, променил американската история? Едно от онези хлапета, дето мятат камъни по другите деца и после си плюят на петите. Преди да влезе в морската пехота — по примера на брат си Боби, негов кумир — живял поне на двайсетина различни места, от Ню Орлиънс до Ню Йорк. Имал грандиозни идеи и не разбирал защо хората не искали да се вслушат в думите му. Това го подлудявало, вбесявало го, но онази нагла, надменна усмивчица така и не напуснала лицето му. Знаеш ли как го е нарекъл Уилям Манчестър?

— Не. — Дори не знаех кой е Уилям Манчестър.

— Окаян безпризорник. Манчестър говори за всички онези конспиративни теории, които се намножиха след покушението… и след застрелването на Осуалд. Знаеш, че е застрелян, нали?

— Разбира се, че знам — отговорих кисело. — От тип на име Джак Руби. — Но като се има предвид колко пропуски бях показал в знанията си, вероятно въпросът не беше съвсем безпочвен.

— Манчестър твърди, че ако сложим убития президент от едната страна на везната, а Осуалд — окаяния безпризорник — от другата, тя няма да се уравновеси. В никакъв случай. Ако искаме да придадем значимост на смъртта на Кенеди, ще трябва да прибавим нещо по-тежко. Което обяснява и многото конспиративни теории. Някои твърдят, че е дело на мафията — че Карлос Марчело е поръчал убийството. Други обвиняват КГБ. Трети са сигурни, че Кастро си отмъщава на ЦРУ, задето се опитали да му пробутат отровни пури. До ден-днешен съществуват хора, които вярват, че Линдън Джонсън е убил президента, за да заеме мястото му. Но в крайна сметка… — Ал поклати глава. — Почти със сигурност е бил Осуалд. Предполагам си чувал за Бръснача на Окам?

Хубаво беше и аз да знам нещо.

— Фундаментален труизъм, познат и под името „принцип на простотата“. „При равни други условия най-простото обяснение обикновено е вярното.“ Тогава защо не го уби, когато жена му и дъщеря му не са били наоколо? И ти си бил морски пехотинец. Защо сам не очисти дребния копелдак, като разбра как си го закъсал със здравето?

— Защото да си сигурен на деветдесет и пет процента не е като да си сигурен на сто. Защото колкото и сбъркан да беше, вкъщи го чакаше семейство. Защото след ареста Осуалд заяви, че бил изкупителна жертва, и държах да се уверя, че лъже. Не смятам, че някой някога може да е сигурен на сто процента за нещо в този побъркан свят, но исках да стигна поне до деветдесет и осем. Но и нямах намерение да чакам до двайсет и втори ноември и да му видя сметката в последния момент пред Тексаското книгохранилище — така изпадах в рисковано положение поради една основна причина, за която ще ти разкажа.

Очите му бяха загубили блясъка си и бръчките по лицето му отново се вдълбаваха. Стресна ме темпото, с което се изчерпваха запасите му от енергия.

— Всичкото това съм го написал. Искам от теб да го прочетеш. Даже искам да го назубриш. Погледни върху телевизора, друже. Би ли ми направил тази услуга? — Усмихна се уморено и добави: — Май някой ми е сложил лепило на стола.

Видях дебел син бележник. Цената, отпечатана върху хартиената корица, беше двайсет и пет цента. Името на производителя не ми беше познато.

— Какво е „Кресгис“?

— Веригата универсални магазини, позната ни днес като „Кеймарт“. Не гледай корицата, обърни внимание на написаното вътре. Описал съм в хронологичен ред събитията от живота на Осуалд и събраните доказателства за това, че той е извършителят… няма да ти се наложи да четеш всичко това, ако приемеш предизвикателството, защото ще сложиш край на дребната мижитурка през април на 1963, повече от половин година преди посещението на Кенеди в Далас.

— Защо през април?

— Защото тогава е направен опитът за убийство на генерал Едуин Уокър… който вече не носел званието генерал. Разжалван е през 1961 от самия Джей Еф Кей. Уокър разпространявал расистка литература във взводовете и им нареждал да я четат.

— Опитът за убийство е дело на Осуалд?

— Именно в това трябва да се увериш. Според балистичните доклади е използвана една и съща пушка. Трябваше да видя с очите си как произвежда изстрела. Можех да си позволя да не се намеся, защото знаех, че Осуалд ще пропусне целта си. Куршумът се отклонил при удара си в дървената летва в средата на кухненския прозорец на Уокър. Не с много, но достатъчно. Буквално профучал през косата му, а дървените отломки от рамката го порязали по ръката. Разминало му се. Не твърдя, че е заслужавал да умре — малко са хората, заслужили куршум в гърба — но бих предпочел да го беше отнесъл Уокър вместо Кенеди.

Не обърнах особено внимание на последната реплика на Ал. Прелиствах ситно изписаните страници на хрониката му. В началото почеркът беше четлив, към края ставаше все по-неразбираем. Последните няколко страници бяха изпълнени с драсканиците на един сериозно болен човек. Затворих бележника и казах:

— Щял си да загърбиш съмненията си, ако се убедиш, че Осуалд е бил стрелецът, опитал се да убие генерал Уокър?

— Да. Трябваше да се уверя, че е способен на убийство. Ози е зъл човек, Джейк — през петдесет и осма викат на такива като него безчинници — но побоят над собствената ти жена и третирането й като затворник, само задето не говори английски, не са злодеяния, равностойни на убийство. Има и друго. Дори да не ме беше надвило голямото членестоного, знаех, че може да не ми се удаде възможност да оправя нещата в случай, че убия Осуалд, и въпреки това някой застреля президента. Като прехвърли човек шейсетте, гаранцията му вече почти е на изтичане, така да се каже.

— Задължително ли е да умре? Не можеше ли просто… знам ли… да го натопиш за нещо?

— Можеше, но болестта ми беше в напреднал стадий. Не съм сигурен дали щях да свърша работата дори да бях добре. Като цяло ми се струваше най-елементарно да му отнема живота веднага щом съмненията ми се изпарят. Като да смачкаш оса, преди да те е ужилила.

Помълчах, прехвърляйки нещата в главата си. Стенният часовник сочеше десет и половина. Ал беше започнал разговора с уверението, че силите ще му стигнат до полунощ, но ми трябваше само един поглед, за да разбера, че се е изказал прекалено оптимистично.

Занесох двете чаши в кухнята, измих ги и ги оставих върху сушилника. Имах чувството, че зад челото ми вилнее торнадо. Но вместо крави, дъсчени огради и стари вестници моето торнадо засмукваше и размяташе из въздуха имена: Лий Осуалд, Боби Осуалд, Марина Осуалд, Едуин Уокър, Фред Хемптън, Пати Хърст. Беше повлякло и куп акроними, които се вихреха в кръг като изтръгнати от луксозни коли хромирани орнаменти: Джей Еф Кей, Ар Еф Кей, МЛК, СОА. Циклонът беше завлякъл дори звука на провлачен южняшки глас, повтарящ монотонно две руски думи: иди, сука.

Върви, кучко.

5.

— С колко време за размисъл разполагам? — попитах.

— Не много. Закусвалнята ще е тук до края на месеца. Консултирах се с адвокат за начините да спечелим малко време — да ги въвлечем в съдебен процес или нещо такова — но той не ми вдъхна много надежда. Сигурно си виждал по витрините на мебелните магазини известия от рода на „ИЗТЕЧЕ НИ ДОГОВОРЪТ, ГОЛЯМА РАЗПРОДАЖБА“?

— Разбира се.

— В девет от десет случая става дума за търговски трик, но при мен е десетият случай. Пък и не съм трън в очите на някоя си квартална бакалия, а на „Ел Ел Бийн“ — най-здравата горила в джунглата на мейнската търговия на дребно. Дойде ли първи юли, закусвалнята я чака съдбата на „Енрон“. Но не там е проблемът. До първи юли и аз самият може да съм история. Хващам настинка, удря ме пневмония и до три дена съм труп. Възможен е и сценарият с инфаркт или инсулт. Не е изключено и сам да си дръпна шалтера, ако случайно предозирам тоя проклет оксиконтин. Медицинската сестра, дето ме наглежда, всеки ден пита дали внимавам с дозата. Внимавам, но въпреки това виждам как се тревожи, че някоя сутрин ще ме намери мъртъв, защото ще съм загубил бройката. Също така хапчетата затрудняват дишането, а дробовете ми не са в блестяща форма. Отгоре на всичко съм свалил много килограми.

— Така ли? Не бях забелязал.

— Никой не обича тарикатите, друже — като ми стигнеш годините, ще се увериш сам. Както и да е, държа да вземеш това и бележника. — Подаде ми някакъв ключ. — За закусвалнята е. Ако утре телефонираш вкъщи и сестрата ти каже, че съм си отишъл през нощта, ще трябва да действаш бързо. При положение, че изобщо решиш да действаш, разбира се.

— Ал, нали не си намислил…

— Само гледам да се подсигуря. Защото това е важно, Джейк. За мен е по-важно от всичко друго. Ако някога си имал желание да промениш света, това е твоят шанс. Спасяваш Кенеди — спасяваш брат му. Спасяваш и Мартин Лутър Кинг. Предотвратяваш расовите размирици. Може би предотвратяваш и избухването на Виетнамската война. — Пак се приведе напред. — Ликвидираш един окаян безпризорник, друже, и можеш да спасиш милиони хора.

— Добър агитатор си, но ключът не ми трябва. При изгрев-слънце утре пак ще си на крака.

— Вероятността да си прав е деветдесет и пет процента. Не е достатъчно. Вземи проклетия ключ.

Взех проклетия ключ и го пъхнах в джоба си.

— Ще те оставя да си починеш.

— Само две думи преди да тръгнеш. Трябва да ти разкажа за Каролин Пулин и Анди Кълъм. Седни, Джейк. Ще отнеме няколко минути.

Останах прав.

— Ъ-ъ. Изтощен си. Трябва ти сън.

— Ще спя, щом пукна. Сядай.

6.

Ал ми разказа, че след като открил „заешката дупка“, първоначално я използвал само да купува продукти, да прави залагания при някакъв букмейкър от Люистън и да трупа излезли от употреба пари. От време на време се измъквал през седмицата за почивка на езерото Себаго, което гъмжало от вкусна и годна за консумация риба. Каза ми, че хората се притеснявали заради радиоактивния прах от тестовите атомни взривове, но опасенията около живачното отравяне със заразена риба все още не си били проправили път. Нарече тези си екскурзии (които обикновено обхващали вторник и сряда, но понякога се проточвали чак до петък) заслужени ваканцийки. Времето винаги било хубаво (защото си било все същото) и риболовът винаги вървял (вероятно улавял поне някои от рибите многократно).

— Знам какво ти се върти в главата, Джейк, тъй като и аз се намирах в постоянен шок през първите няколко години. Искаш ли да ти кажа кой е най-големият куриоз? Да тръгнеш по онези стълби във вихъра на януарските виелици и да се озовеш под жаркото септемврийско слънце. Приказно време, само за по къс ръкав, нали?

Кимнах и го подканих да продължи. Лицето му отново беше придобило восъчен цвят и кашлицата пак беше започнала да раздира гърдите му.

— Но ако се даде време на човека, той може да привикне към всичко, и когато най-накрая шокът попремина, ми дойде наум, че неслучайно съм попаднал на заешката дупка. Тогава се замислих за Кенеди. Но и аз си зададох твоя въпрос: можем ли да променим миналото? Не ме интересуваха последствията — не и в началото — а дали изобщо беше възможно. При една от екскурзиите си до Себаго издълбах с ножа си АЛ Т. ОТ 2007 на едно дърво до бунгалото ми. Като се върнах тук, скочих в колата и отидох до езерото. Бунгалата ги нямаше; на тяхно място в момента има хотел. Но дървото още си е там. Там са и издълбаните в кората му букви. Изминалото време само ги е позагладило: АЛ Т. ОТ 2007. И така разбрах, че е възможно. Тогава вече се замислих и за ефекта на пеперудата.

По онова време във Фолс се издава вестник „Лисбон Уикли Ентърпрайз“ и от библиотеката са сканирали всичките микрофилми през 2005. Компютърните бази-данни са голямо улеснение. Потърсих информация за нещастни случаи от есента или ранната зима на 1958 година. За точно определен нещастен случай. Бях решил да стигна чак до началото на 1959, ако се налагаше, но намерих търсеното в новините от петнайсети ноември 1958. Дванайсетгодишно момиченце на име Каролин Пулин ловувало с баща си отвъд реката, в онази част на Дърам, позната като Боуи Хил. Към два часа следобед — било събота — Андрю Кълъм, ловец от Дърам, стрелял по сърна в същия този участък от гората. Не уцелил сърната, но уцелил момиченцето. Въпреки че се намирало на четиристотин метра, успял да го улучи. Доста съм мислил по въпроса. Когато Осуалд стрелял по генерал Уокър, разстоянието било по-малко от стотина метра. Но куршумът закачил дървената рамка по средата на прозореца и пропуснал целта си. Куршумът, парализирал малката Пулин, пропътувал над четиристотин метра — много повече от онзи, убил Кенеди — и не докоснал нито един ствол или клон на дърво по пътя си. Ако беше закачил дори клонче, почти със сигурност щеше да подмине момиченцето. Как да не се замисли човек.

В онзи момент за пръв път ми хрумна изразът животът е игра на ези-тура. Ал грабна още една дамска превръзка, изкашля се, изхрачи се и я метна в кошчето за боклук. После пое въздух, доколкото му позволиха измъчените му дробове, и отново поде усилно разказа си. Не се опитах да го спра. Слушах го с внимание.

— Написах името й в полето за търсене на базата-данни на „Ентърпрайз“ и открих още няколко статии за нея. Завършила Лисбонската гимназия през 1965 — година след съучениците си, но все пак успяла — и се записала в Мейнския университет. Бизнес специалност. Станала счетоводителка. Заживяла в Грей, на около петнайсет километра от езерото Себаго, където прекарвах заслужените си ваканцийки, и все още работи на свободна практика. Ще познаеш ли кой е един от най-големите й клиенти?

Поклатих глава.

— Съгражданинът ни Джон Крафтс. Скуиги Уитън, един от продавачите му, е редовен посетител в закусвалнята и когато един ден ми каза, че са се захванали с годишната инвентаризация и „сметачката“ преглеждала счетоводните книги, реших да мина през автокъщата и да хвърля един поглед. В момента е на шейсет и пет и… нали знаеш как някои жени продължават да са красиви и на тази възраст?

— Да — отвърнах. Сетих се за майката на Кристи, чиято красота разцъфна едва когато мина петдесетте.

— Каролин Пулин е такава. Ако беше живяла преди двеста-триста години, класическите черти на лицето й биха запленили всеки художник. Дългата й коса е снежнобяла и я носи разпусната.

— Струва ми се, че си хлътнал, Ал.

Бяха му останали достатъчно сили да ми покаже среден пръст.

— В отлична физическа форма е — което може да се очаква от една неомъжена жена, принудена сама да се вдига от инвалидната количка всеки ден и да се качва и слиза от специално оборудвания си ван. Да не говорим за лягането и ставането от леглото, къпането и всичко останало. И се справя — Скуиги казва, че е напълно самостоятелна. Бях впечатлен.

— И реши да я спасиш. Като проба.

— Пак се спуснах в заешката дупка, само че този път останах в бунгалото до Себаго около два месеца. Обясних на собственика, че съм се опаричил след смъртта на чичо си. Добре е да го запомниш този трик, друже — оправданието с богатия чичо е изпитан и надежден метод. Всеки му вярва, защото всеки иска богат чичо. И така, денят настъпи: петнайсети ноември 1958 година. Със семейство Пулин нямах работа. Тъй като си бях втълпил да спра Осуалд, много по-интересен ми беше Кълъм, стрелецът. И него бях проучил, и знаех, че живее на около километър и половина от Боуи Хил, близо до старата сграда на Дърамската фермерска асоциация. Идеята ми беше да съм там, преди да е тръгнал към гората. Но нещата не се развиха по план.

Излязох доста рано от бунгалото край Себаго, което се оказа добре, тъй като дори километър не бях изминал с взетата под наем кола от „Херц“, когато видях, че гумата е спаднала. Смених я с резервната и макар да изглеждаше абсолютно здрава, само след още километър и тя спадна.

Качиха ме на стоп до бензиностанция на „Есо“ в Нейпълс, където служителят в автосервиза ме осведоми, че е затрупан с работа и няма време да бие път до закъсал шевролет под наем и да му сменя гумата. Вероятно беше бесен, задето е изпуснал съботния лов. Като извадих двайсет долара, размисли, но стигнах до Дърам чак в ранния следобед. Тръгнах по стария Рънараунд Понд Роуд, защото уж беше най-прекият път, и познай какво? Мостът над Чъкъл Бруук се беше сгромолясал във водата. Големи червено-бели бариери; казани за топене на асфалт; оранжеви табели с надписи „ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН“. Вече се бях досетил накъде отиват нещата и имах неприятното чувство, че няма да довърша започнатото тази сутрин. Не забравяй, че бях тръгнал от бунгалото в осем часа, само и само да разполагам с време, а за четири часа бях изминал едва трийсет километра. Но не се отказах. Поех по заобиколния маршрут през Методист Чърч Роуд с газ до ламарината и фонтани от прахоляк зад гумите — по онова време всичките пътища в тази посока са черни.

Та пътувам си аз и гледам спрелите отстрани на пътя и в началото на горските пътечки коли и джипове, виждам и ловци с пушки. Всеки един ми вдигна ръка — спор няма, че хората от петдесет и осма са по-дружелюбни. И аз ги поздравявах, но все си мислех коя ли гума ще спадне този път. Или направо ще се спука. Вероятно в такъв случай директно щях да изхвърча в канавката, защото карах поне със сто километра в час. Спомням си как един от ловците потупа въздуха с ръце, правейки онзи жест, с който приканваме някой да намали скоростта, но не му обърнах внимание.

Изкачих Бауи Хил и малко след хижа „Ловна среща“ забелязах паркиран до гробището пикап. На вратата пишеше: „СТРОИТЕЛНИ И ДЪРВОДЕЛСКИ УСЛУГИ ПУЛИН“. Вътре нямаше никой. Пулин и дъщеря му бяха нейде из горите, вероятно седяха на някое сечище, обядваха и разискваха обичайните за баща и дъщеря теми. Поне така си ги представям, все пак не се сдобих с отроче…

Последва поредният пристъп на кашлица, който завърши с потресаващо давене.

— Уф, мамка му, това заболя — простена накрая.

— Ал, трябва ти почивка.

Той поклати глава и забърса с длан кръвта от долната си устна.

— Трябва ми единствено да си излея душата, така че млъкни и ме остави да говоря.

Огледах пикапа добре, без да намаля скоростта, и когато насочих вниманието си към пътя, видях по средата му дънер. Спрях точно преди да се забия в него. Дървото не беше голямо, а мускулите ми си ги биваше, докато ракът не им видя сметката. Пък и бях подивял. Слязох от колата и започнах да се боря с него. Отнесе доста псувни. През това време отсреща се зададе кола. От нея слезе мъж с оранжева ловна жилетка. Не знаех дали е моят човек — в „Ентърпрайз“ не бяха публикували негова снимка — но ми се стори на подходящата възраст.

Вика ми: „Дай да ти помогна, старче.“

„Хиляди благодарности — казвам аз и протягам ръка. — Бил Лейдлоу.“

Той я стиска и казва: „Анди Кълъм.“ Моят човек беше. Като се има предвид какъв зор видях, за да стигна до Дърам, направо не можех да повярвам. Все едно бях спечелил от лотарията. Подхванахме дървото от двете страни и го изместихме. Като свършихме работата, седнах на пътя и се хванах за гърдите. Той ме попита дали съм добре. „Де да знам — викам му. — Досега не съм получавал инфаркт, но това на такова ми прилича.“ Поради която причина господин Анди Кълъм така и не успя да половува онзи ноемврийски следобед, Джейк, нито пък да застреля някое момиченце. Наложи му се да закара клетия стар Бил Лейдлоу до болницата в Люистън.

— Номерът е минал? Справил си се?

— И още как. Казах на лекарите, че съм погълнал грамадно торпедо на обяд — по онова време му викат италиански сандвич — и ми поставиха диагноза „остро стомашно разстройство“. Платих двайсет и пет долара на ръка и ме изписаха. Кълъм изчака и ме върна при колата на „Херц“. И това ако не е отзивчивост. Още същата нощ се върнах в 2011 година… само че тук бяха минали едва две минути, откакто бях тръгнал. При такова пътуване човек се чувства смачкан дори без да е сменял часовите пояси.

Първата ми спирка беше градската библиотека, където прегледах отново статията за завършилите гимназията през 1965. Преди към нея беше имало снимка на Каролин Пулин. Тогавашният директор — Ърл Хигинс, който отдавна си отиде от тоя свят — поднасяше приведен дипломата на момиче в инвалидна количка, пременено с тога и академична шапка. „Каролин Пулин достига нова висота в дългия път към възстановяването“ — гласеше надписът под снимката.

— Беше ли още там?

— Статията — да. Както знаеш, друже, денят на завършването винаги заема първата страница на провинциалните вестници. Но след като се върнах от петдесет и осма, придружаващата снимка беше на момче с битълска прическа, изправено на подиума, а под нея пишеше: „Абсолвентът-отличник Тревър Бригс произнася прощално слово пред съвипускниците си.“ Бяха поместили и списък на всички завършващи — едва около стотина — но Каролин Пулин не фигурираше. Затова погледнах статията за ’64, през която година би завършила, ако не се възстановяваше след куршум в гръбнака. И — бинго. Нямаше нейна снимка и не я споменаваха отделно, но името й действително беше между тези на Дейвид Плат и Стефани Рутие.

— Просто поредното хлапе, тържествено изпратено под звуците на „Церемониален марш 1“, нали?

— Точно така. После написах името й в полето за търсене на „Ентърпрайз“ и получих няколко резултата за след 1964. Не много, три-четири. Това се очаква за обикновена жена, водеща обикновен живот. Завършила Мейнския университет със специалност „Бизнес администрация“, после се записала в институт за следдипломна квалификация в Ню Хемпшир. Намерих и една статия от 1979, периода малко преди края на „Ентърпрайз“. „ВЪЗПИТАНИЧКА НА ЛИСБОНСКАТА ГИМНАЗИЯ ПЕЧЕЛИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ЦВЕТЯ“ — обявяваше заглавието. На снимката тя стоеше на краката си с печелившата лилия в ръце. Живее… живяла е… не знам кое е правилното, вероятно и двете… в едно градче до Олбъни, Ню Йорк.

— Омъжена ли е? Деца има ли?

— Не мисля. На снимката с лилията не се вижда пръстен на лявата й ръка. Досещам се какво ти минава през главата — не са се променили много неща, само дето може да ходи. Но знае ли се? Заживяла е на друго място и е повлияла на много други хора. Хора, които нямаше да познава, ако Кълъм я беше прострелял и беше останала във Фолс. Схващаш ли мисълта ми?

Схванах единствено, че нищо не се знае така или иначе, но се съгласих с него, защото исках разговорът ни да приключи, преди той да е рухнал. Възнамерявах да го съпроводя до леглото и тогава да си тръгна.

— Мъча се да ти докажа, Джейк, че можеш да промениш миналото, но няма да е толкова лесно. Онази сутрин се почувствах като миниатюрен човек, впримчен в найлонов чорап. Дращех да се измъкна, но еластичният ми затвор поддаваше само колкото да ме обнадежди, и след малко се изопваше като преди. Най-накрая обаче успях да го разкъсам.

— Защо е толкова трудно? Защото миналото не иска да бъде променяно ли?

— Нещо не иска миналото да бъде променяно, убеден съм. Но ние сме способни да го променим. Ако вземем под внимание тази съпротива, можем да се справим. — Пламтящите очи на Ал ме гледаха съсредоточено от изпитото му лице. — Предполагам би обобщил, че приказката за Каролин Пулин свършва с „И тя заживяла щастливо“?

— Да.

— Вземи бележника, който ти дадох, друже, погледни вътрешната страна на задната корица и вероятно ще си промениш мнението. Днес принтирах доста интересна статийка.

Послушах го и намерих картонено джобче, сигурно за съхранение на бележки и визитки. Вътре имаше един-единствен сгънат лист хартия. Извадих го, отворих го и дълго време не откъсвах очи от него. Беше принтирано копие на първата страница от „Уикли Лисбон Ентърпрайз“. Датата под заглавието беше 18 юни 1965 година. Заглавието гласеше: ВИПУСК ’65 НА ЛГ ПОЕМА ПО ПЪТЯ СИ СЪС СЪЛЗИ И СМЯХ. На снимката някакъв плешивец (пъхнал четвъртитата си шапка под мишница, за да не падне от главата му) се беше надвесил над усмихнато момиче в инвалидна количка. Държеше дипломата й от едната страна; тя я държеше от другата. „Каролин Пулин достига нова висота в дългия път към възстановяването“ — гласеше надписът отдолу.

Погледнах шашнат към Ал.

— Щом си променил бъдещето и си я спасил, защо е тази снимка?

— Всяко пътешествие е ново начало, друже. Забрави ли?

— Боже мили! Като си се върнал да спреш Осуалд, всичко, което си направил, за да спасиш Пулин, е било заличено.

— И да… и не.

— Какво искаш да кажеш с това и да, и не?

— Смятах, след като спася Кенеди, да не предприемам повече пътувания назад във времето, но така или иначе не бързах да стигна до Тексас. Защо ми беше? През септември на 1958 Заекът Ози — такъв прякор му измислили събратята му по оръжие — дори не е в Америка. Бодро пори вълните на Южния Пасифик с пехотинските си другарчета, подготвяйки почвата на Япония и Тайван за демокрацията. Затова се върнах в бунгалата „Шейдисайд“ край Себаго и се закотвих там до петнайсети ноември. Отново. Като настъпи денят, тръгнах още по-рано сутринта, което се оказа мъдро решение от моя страна, защото този път не ми се размина само със спаднали гуми. Двигателят на проклетия шевролет под наем блокира. Накрая се принудих да броя шейсет долара на автомонтьора в Нейпълс, за да използвам колата му за деня, и дори оставих пръстена си от морската пехота като допълнителна гаранция. Сполетяха ме и други премеждия, които няма да ти разказвам…

— Мостът в Дърам беше ли си на мястото?

— Не знам, друже, дори не тръгнах по този път. Мен ако питаш, човек, който не се учи от собствените си грешки, е пълен идиот. Аз бях научил откъде ще се зададе Андрю Кълъм и не пропилях нито минута по други маршрути. И този път дървото препречваше пътя, и този път моят човек ме завари да се боря с него. Не след дълго пак се хванах за гърдите. Изиграхме същия фарс, Каролин Пулин прекара съботата в гората с баща си и след няколко седмици извиках „ура“ и яхнах влака за Тексас.

— Тогава как е възможно да е в инвалидна количка на снимката от завършването?

— Всяко спускане в заешката дупка е ново начало. — После Ал ме погледна и ме остави сам да се досетя. Отне ми малко време, но се досетих.

— Аз…

— Именно. Този следобед си купи безалкохолна бира за десетаче. Освен това върна Каролин Пулин в инвалидната количка.